Нора Робъртс
Стъкленият остров (5)

4

Докато Дойл четеше и превеждаше гладко, Райли си водеше бележки. Това й помагаше да състави карта на острова — по-скоро скица, но пак беше нещо. И да си представи трите богини. Облечени в бели роби, с колани от сребро, злато и скъпоценни камъни. Арианрод — Бо определено си бе падал по нея — се открояваше в описанията му. Крехка красавица с коси като пламтящ залез и очи като ясно лятно небе. Поувлякъл се е, помисли си Райли, докато записваше „сини очи, червенокоса“.

— Иска да я чука.

— Какво каза?

— Хммм? — Тя вдигна поглед от бележките си, срещна очите на Дойл. — Не осъзнах, че съм го изрекла на глас. Казах — записах, — че той иска да я чука. Бо е хлътнал по Арианрод.

— И как по-точно ще ни помогне тази подробност?

— На това му викат „наблюдателност“, господин „Не ме интересува!“. Аз например забелязах, че става дума за горист остров, с високи хълмове — и замък, дворец, крепост на един от най-високите, което определено е стратегическо решение. Знаем, че е имало гражданска война и бунтовниците са изгубили, били са прогонени и са се озовали в Залива на въздишките. Където намерихме Водната звезда. Ако измъкнем още нещо от този дневник, може да се окажем една стъпка по-близо до Ледената звезда.

След като помисли, Дойл обобщи:

— Това, че Бо си е падал по Арианрод, едва ли ни казва друго, освен че той е бил мъж с мераци, а тя е била секси.

— Може и така да е, но съществува вероятност другите две също да са били секси, а той говори само за едната. Пише също, че Арианрод го е поканила. Възможно е между тях да е имало нещо. Ние произлизаме от тях, там е работата. А трябва да се чукаш, за да заченеш. Може да не е толкова важно откъде идва всеки от нас, но има значение дали предшественикът на Бран и богинята — онази с келтското име — са спали заедно и Бран е техен потомък.

Дойл вдигна вежди и тя прие това за потвърждение на мислите си. И се върна към четенето.

Той имаше хубав глас, помисли си. Не би го нарекла точно славеев, но беше хубав и силен. Четеше добре, а не всеки умее да чете добре на глас.

Зачуди се колко ли книги е прочел. Навярно хиляди — каква бройка само! До нея седеше човек, който бе живял във времето на лоените свещи и конските каруци, а сега бе векът на лазерните технологии и космическите полети.

Щяха да са й нужни десетилетия да изучи опита му, онова, което бе видял и почувствал.

Засега продължи да си води бележки, като следваше наблюденията и описанията на Боханън, докато той продължаваше на кон от брега през портокалови и лимонови горички — цветовете им изпълваха с ухание сладкия нощен въздух.

— Значи действието се развива през пролетта — щом говори за цъфнали дървета.

— Това е при положение, че островът се подчинява на същите сезонни правила като нашия свят — изтъкна Дойл. — И се намира от тази страна на екватора.

— Имаш право. — Райли трябваше да признае, че логиката му е дяволски добра. — Но ако се придържаме към нашето географско разположение, към времето и мястото на Бо, това означава пролет. И островът изглежда добре поддържан. Бо говори за горички, широкия и сух път, осветен от факли. Пълнолуние, което също помага да се изчисли времето. Сребърният дворец — не е много ясно дали наистина е от сребро, или е поетично сравнение.

Тя продължаваше да записва подробностите, докато той четеше. Просторни градини, жени в свободни роби, музика, носеща се през отворени врати и прозорци към широки тераси. Знамето на новата кралица — бял гълъб, литнал над синьо море — се вее от всяка кула.

Дойл бе стигнал до преддверието — великолепни гоблени, позлатени дървета в сребърни саксии — когато остави книгата.

— Щом ще чета за интериорен дизайн, ми е нужна още една бира.

— Успея ли да опиша подробно острова и двореца на Саша, тя ще го нарисува. А това може да предизвика видение, което да ни отведе по-близо до целта.

Той довърши бирата си, остави я.

— Добра идея.

— Имам много.

— Така е. Някои са добри.

— Ако отидеш за бира, би ли ми донесъл вода? Миналия път аз се качих. И ми трябват десет.

— Десет какво?

— Минути. — Райли стана от масата, отиде до дивана край огъня, изтегна се на него. И заспа за секунди.

Дойл оцени тази й способност — умение, което развива всеки боец. Да заспива по команда, навсякъде.

Остави я да спи, разходи се горе и реши, че в момента водата е най-добрият избор. Отвори бутилка и отпи, докато се насочваше към един от прозорците.

Сякаш нечий юмрук сграбчи сърцето му и го стисна безжалостно. Оттук се виждаше кладенецът — същият, от който беше носил вода безброй пъти в младостта си. Бран го бе запазил, направил го бе част от оформлението на градината. Градина, която майка му сигурно щеше да обикне.

Цветя, храсти, малки дървета, виещи се пътеки минаваха през мястото, което някога бе зеленчукова градина, а конюшните отдавна ги нямаше. Вероятно се бяха превърнали в руини още преди Бран да закупи земята.

Дойл се насили да погледне по-нататък, към надгробните камъни, и усети ново свиване на сърцето, когато видя, че Аника е коленичила до гроба на майка му и подрежда… цветя и малки камъни.

Тя има най-прекрасното сърце на света, помисли си Дойл, най-доброто, което бе срещал. А той имаше пребогат опит с добротата, както и с бруталността. Аника се надигна, взе още цветя от кошницата си, подреди ги на гроба на баща му заедно със своите камъчета.

Правеше го за хора, които не бе виждала никога, показваше им уважението си.

А той още не ги беше посетил.

Там няма нищо освен прах, каза си Дойл, но със сърцето си усещаше, че не е така. Райли беше права. Символите имаха значение и той трябваше да отдаде нужното уважение на предците си.

Но сега се отдалечи от прозореца, заслиза по стълбите.

Загледа се продължително в Райли. Тя спеше, легнала по гръб, с глава върху една от скъпите възглавници, ръцете й бяха скръстени на корема. На колана й се виждаше кания с нож в нея.

Той си помисли, че ако шапката й бе на главата, сигурно щеше да е килната върху лицето й.

А то никак не беше лошо. Не бе като това на Аника, но колко жени можеха да се мерят с красотата й? Райли имаше добра костна структура, която щеше да й служи до дълбока старост — ако доживееше дотогава. Силна челюст, която можеше да поеме удар; широка уста, която винаги имаше какво да каже.

Дойл реши, че късата коса отива на лицето й, макар да подозираше, че тя я подстригва със собствения си нож.

И той беше известен с този си обичай.

Припомни си първия път, когато я бе видял във вълча форма — онази вечер на Корфу, в разгара на битката. Шокът при вида й, абсолютното й великолепие, когато се взря в него с тези свои златисти очи.

Очи, които бяха плакали, когато го беше помислила за мъртъв.

Беше забравил какво е да ридаят за него.

Не си беше позволявал да има жена за друго освен за най-основните си мъжки нужди в продължение на един-два живота. Гледайки сега Райли, която трудно можеше да се нарече негов тип, се зачуди защо точно тя го кара да изпитва тези нужди, че и нещо повече.

Сигурно защото бяха единствените двама от шестимата, които не ги бяха задоволили. Вероятно това беше простото обяснение.

После Райли отвори очи, погледна право в неговите и той осъзна, че въобще не е толкова просто.

— Случило ли се е нещо? — попита тя.

— Десетте ти минути изтекоха.

— Ясно.

Тя седна, протегна се и той можеше да се закълне, че в този жест разпозна вълка в нея.

Когато Райли се изправи, Дойл остана където беше, препречвайки пътя й.

— Пак те питам. Случило ли се е нещо?

— Не. Все забравям, че си ниска.

— Не съм ниска. Ти си по-висок.

— Ниска си — каза той равно и се отмести. — Ще ти отделя още час, после излизам да се разтъпча.

— Добре. Чудя се кой ли е дежурен по кухня.

— Пак ли си гладна?

— Това е заради промяната. Ускорен метаболизъм. Както и да е, още час и ще довършим дневника. Ти чете ли го, докато спах?

— Не.

— На бас на двайсетачка, че той ще чука богинята. Или тя него. Имам чувството, че тя ще е активната в случая.

Дойл си помисли за приповдигнатия, сладникав стил.

— Приемам баса. Едва ли една богиня би избрала Бо.

Той взе книгата; тя продължи да си води бележки.

Когато часът изтече, Райли протегна ръка с дланта нагоре.

— Плащай!

— Възможно е да е излъгал, за да се изфука. „Чуках богинята на луната в замъка на хълма.“

— Плащай!

Дойл неохотно измъкна двайсетачка от джоба си.

— Жалко, че не разполагаме с още дневници. Обзалагам се, че и сестричките й са се позабавлявали добре по време на честванията. — Райли напъха банкнотата в джоба си. — Логично е. А ние водим началото си оттам, от онзи остров. Оттам е започнало родословното ни дърво. И цяло хилядолетие по-късно — според моите пресмятания — се озовахме отново тук. Успяхме да го направим заради родословното си дърво, благодарение на което всеки от нас притежава някаква дарба.

— Аз бях прокълнат. Това не е дарба.

— Съжалявам. — В гласа й прозвучаха едновременно съчувствие и деловитост. — Съжалявам за онова, което се е случило на брат ти и на теб. Но ако се абстрахираме от емоциите, това, че си прокълнат с безсмъртие, е част от цялото. Всеки от нас притежава някакво специално качество, което ни превръща в специален екип.

Лицето му, очите му се втвърдиха и станаха студени. Гласът му прозвуча ледено:

— Нима твърдиш, че брат ми е трябвало да умре, за да бъда прокълнат?

Тя щеше да отговори на гнева му с гняв, ако не беше доловила вината и скръбта в гласа му.

— Не, не го твърдя и няма смисъл да се ядосваш. Казвам само, че дори да го беше спасил, пак щеше да бъдеш прокълнат. Ако вещицата не го беше подмамила, щеше да се случи по друг начин. Ти самият каза, че си търсел Нереза и звездите в продължение на стотици години. Без успех. Но се събра с нас и след два месеца вече имаме две от звездите, победихме я два пъти. Това е предопределение.

— И какъв е бил брат ми според твоите заключения? Пешка, която да примами офицера?

— Той ти е бил брат. — Тонът й не издаваше никакви чувства. Продължи в същия дух: — Невъзможно е да се каже защо злото е избрало точно него. Но съм сигурна, че доброто е избрало теб, избрало е всички нас. За мен дневникът е поредното доказателство за това.

Макар да не отместваше очи от неговите, в които прозираше едва сдържана ярост, тя замълча за миг. Сега тонът й бе по-мек:

— Аз съм последният човек, който би омаловажил семейните връзки. Те са всичко. Просто се опитвам да си представя голямата картина и да намеря логика в злото, за да продължим напред.

— Не виждам какво общо има логиката в случая! — Дойл отново се изправи. — Нуждая се от чист въздух!

След като той излезе, тя си пое дълбоко дъх.

— Просто се опитвам да бъда обективна — промърмори отчаяно, после събра бележките си и отиде да намери Саша — и нещо за хапване.

Понеже всички се бяха пръснали в разни посоки, тя пое към кухнята, изрови продукти за сандвич.

Докато редуваше пуешкото филе с резени шунка и се чудеше какъв кашкавал да избере, влезе Саша — с нов график на домакинските задължения.

— Днес никой няма да е дежурен по кухня — осведоми я тя, — тъй като още се настаняваме. Теб съм те записала за утре, освен ако не поемем нанякъде.

— Става. Искаш ли сандвич?

Саша погледна към огромния сандвич, който си приготвяше Райли.

— Да, но по-малък. Бран прекара известно време в разговори със семейството си в Слайго и сега смята да поработи в кулата. Аника пожела да му помогне, а Сойер излезе да потърси най-подходящото място за разполагане на мишените.

Саша остави платнения график, едновременно артистично оформен и практичен, на един от первазите.

— Значи имаш малко време? — попита я Райли.

— Да, ако се нуждаеш от нещо.

— С Дойл успяхме да прочетем дневника. Водех си бележки. Предшественикът на Бран — малко е надут и досаден — го е направил с Арианрод.

— Какво е направил с… О! Ооо! — Второто възклицание на Саша бе многозначително.

— Точно така, правилно ме разбра.

— Значи е възможно Бран да е произлязъл от нея? В това има логика, нали?

— Именно. — Райли размаха пръст във въздуха с чувство на удовлетворение. — Онова, което премълчах пред Дойл, защото той го прие твърде лично, е, че имаме двама ирландци, които живеят на едно и също място — с разлика от неколкостотин години, но мястото е същото.

— Възможно е Дойл да е от същия род. — Като кимна, Саша включи чайника. — Логично, нали?

— Така е. Нека ти разкажа някои неща от дневника.

Докато го правеше, Саша си наряза ябълка, кашкавал, добави солени бисквити и се настани удобно с чая в ръка.

— Възможно е да се е случило край този бряг — заключи тя. — И островът и сега да е тук.

— Записах някои подробности за начина, по който изглежда — имаше предостатъчно, ха-ха! Също и как изглежда дворецът, как изглеждат богините — и по-конкретно Арианрод. Ако успееш да ги нарисуваш по бележките ми…

— Може да получа и видение. Ще се опитам. А кралицата е била бебе, значи раждането й е буквално събитие.

— Боханън първо е представил подаръка си — пойните птички — на богините, после се е представил на бебето кралица. — Райли запрелиства бележките си. — Хубаво момиченце, със златиста коса и очи като сини, дълбоки езера, гледащи умно. А на рамото й, оголено, за да се вижда от всички — кралският знак. Звездата на съдбата.

— Още една звезда. Написал ли е нещо за родителите й?

— Не, пише само за храната и виното, за богините, облеклото и кралицата. А двореца описва като излязъл от вълшебна приказка. Голям, сребърен, пълен с изящни предмети и красиво обзаведени стаи. Но също така говори за гъсти гори и един каменен кръг на друг хълм, където отишъл, за да изрази почитта си към мъртвите. Водопад и стръмна пътека, Дървото на живота.

— А Нереза?

— Клюки. Доста пикантни. — Райли отпи от бирата, намести се в стола си. — Първо, за нея няма покана. Тя живее в другия край на острова, прокудена е там, защото се е опитала да навреди на предишната кралица. Няма много подробности, но от нея са се бояли и не са я обичали. Всички са я избягвали. В нощта, когато пристига на острова, нашият разказвач чува нещо, което прилича на буря. Отначало не й обръща внимание, но бурята изглежда силна. Той става от леглото — следва подробно описание на покоите му — и поглежда навън. Вижда как някакъв залив сякаш се врязва в брега. Дълбок и черен, така го описва, а от едната му страна стоят трите богини. Бо усеща как някаква сила разтърсва света, белият пясък полита над залива. Когато нещата се уталожват, той вдига очи нагоре, следвайки погледа на богините, и вижда три нови звезди под луната. По-бляскави и по-красиви от всички звезди на небето и тъй нататък. Малко преди да съмне, Арианрод идва в стаята му, правят любов. Той остава там три дни и нощи и тя идва при него всяка вечер.

— За да зачене дете — полубог, полумагьосник — заключи Саша, докато Райли отхапваше голямо парче от сандвича.

Райли кимна, завъртя пръст във въздуха.

— Може да изглежда самодоволен и надут в дневника си, но сигурно е имал някакви качества, които тя е ценяла и искала. Когато си тръгва, Арианрод му дава пръстен с блестящ бял камък. Камъкът на Стъкления остров, така го нарича, и казва на нашия разказвач, че ще изпрати в неговия свят по-голям подарък, който един ден ще се върне при нея.

— Детето. Неговото потомство.

— И аз съм на това мнение, Саша.

— Трогателна история. Ще си взема скицника. Вече спря да вали — бих искала да се поразходя, да почувствам къде сме, къде е домът на Бран, после ще видя дали мога да скицирам нещо по бележките ти.

— А аз трябва да си разопаковам багажа и да уредя някои неща.

— Довечера ще готвя аз, Бран ще ми помага. Мислех да се пробвам да приготвя яхния „Гинес“. Ще гледам да я приготвя, преди да изгрее луната, за да можеш да хапнеш преди поста.

— Благодаря ти. Тръгни по пътеката, която си нарисувала — посъветва я Райли. — На лунна светлина изглежда фантастично.

Саша понечи да стане, но спря.

— Бран иска да се запозная със семейството му.

— Хубаво.

— Много е голямо. А аз… аз съм просто някаква американка, която изобщо не познават и която познава Бран едва от…

— Престани! — Райли размаха пръст във въздуха с пълна уста. — Спри да си създаваш проблеми. Ще се запознаеш с родителите му и тъй нататък! Нормално е да си малко притеснена, но, господи, Саша, та ти си боец! Биеш се с богове! В сравнение с това срещата с роднините му е фасулска работа.

— Знам, че трябва да се запозная с тях… искам да се запозная с тях — поправи се тя. — По някое време. Просто се страхувам да не оплескам нещата.

— Погледни Бран. Страхотен е, нали?

— О, много повече от това!

— И вероятно го е наследил от родителите си. Сигурно и те са страхотни. Така че отпусни се.

— Знам, че е глупаво да се безпокоя за подобно нещо. Има толкова по-важни неща, за които трябва да се тревожим.

— Човешко е — поправи я Райли. — Всички сме хора. С изключение на мен, три пъти месечно.

Саша се усмихна.

— Права си. Няма да се тревожа повече. Остави бележките си тук — ще видя какво мога да направя с тях след разходката.

— Разбира се. Ще бъда тук, в случай че имаш въпроси.

 

 

Дойл стигна до морския бряг, както бе правил като момче, и се заспуска по опасните скали към хлъзгавите тревни туфи. Момчето беше вярвало, че няма да падне. Мъжът знаеше, че ще оцелее, ако това се случи.

Каза си, че си струва да падне — и да изпита болката от умирането и възкресяването — за да огледа пещерите, прорязали скалите. Въпреки че бе малко вероятно звездата да е толкова наблизо, не можеш да намериш нещо, ако не търсиш.

Но това беше само извинение — знаеше прекрасно защо се спуска без въже или обезопасяващ колан: просто защото го беше правил като момче. Правил го беше тогава, правеше го и сега, опивайки се от острия вятър, гърления рев на морето, хлъзгавите хладни скали. Харесваше му да се прилепва като гущер високо над разбиващите се в скалите вълни, да предизвиква смъртта, да „вдишва“ живота, както вдишваше соления морски въздух.

Колко бе копнял за приключения като момче! Да се бие с разбойници или да бъде един от тях, да размахва меч от коня си срещу тираните, да поеме на пътешествие по море към някоя неоткрита земя.

Внимавай какво си пожелаваш, помисли си сега, спирайки върху една тясна козирка, за да се полюбува на разлюляната водна бездна отдолу.

Имал бе приключения, бил се беше с разбойници — понякога ставайки един от тях. Като войник бе участвал в толкова много войни, че му бяха втръснали. Плавал бе и беше летял — до обикновени и екзотични страни.

И бог му бе свидетел, че се бе уморил до смърт от всичко това.

Но се беше захванал с тази мисия, и то векове преди някой от сегашните му другари да е бил роден. Щеше да я изкара докрай.

А после… изобщо не знаеше какво би правил после.

Спокоен живот известно време — само че той не беше устроен за такъв живот. Пътешествия? Но в света вече нямаше място, което да копнее да види. Можеше да се забавлява, като спи с жени, тъй като това желание винаги го изгаряше — но щом го задоволеше, го завладяваше скуката.

Каквото и да правеше, както и да го правеше, където и да го правеше, никога не можеше да се задържи повече от десетина години. Не можеше да създаде връзки, нито да ги загуби, защото след време хората забелязваха, че той си остава все така млад.

На онези, които си пожелаваха безсмъртие, би казал отново: Внимавайте какво си пожелавате.

Безсмислено е да размишлява над това, реши той. Съдбата му няма да се промени. Но бедата беше там, че щом тази мисия приключеше, щеше да се разотиде и компанията му. А тя, колкото и да не му се искаше, бе започнала да му се нрави.

Когато си част от армия, се сдобиваш с другари, при това истински. Но когато си част от това? Част от шестима души, които живеят и спят, и се хранят, и се бият и проливат кръвта си заедно, въпреки нищожните шансове за победа?

Те бяха едно семейство.

Всички те, въпреки уникалните си дарби, щяха да се подчинят на естествения процес. Щяха да остареят, да умрат.

Той нямаше да ги последва.

Но нямаше смисъл да размишлява над това, напомни си пак, докато избираше къде да стъпи върху козирката, която водеше към тесния вход на пещера — неговата пещера.

Някога тя бе тайното му скривалище — можеше да седи пред нея на същата тази козирка и да се отдава на мечтите си, без никой да знае къде е. Беше донесъл в нея прахан и огниво, и лоени свещи, сладкиши и медовина. Беше мечтал и бе дялкал фигурки с ножа си, намислял си беше желания, сърдил се беше на света, наблюдавал бе полета на морските птици.

Отворът му се стори по-малък, отколкото го помнеше, но не беше ли така с всичко? Момчето се бе промъквало вътре с лекота, мъжът трябваше да положи известни усилия.

Миризмата беше същата — влажна и прекрасна — а заради ехото от рева на морето въздухът сякаш трептеше. За миг Дойл приклекна, притвори очи и се усмихна, пренесен назад към простичкото, невинно детство, когато бъдещето му беше пред него — цветно, пълно с храбри битки и подвизи.

Вместо късото парче свещ, той извади фенерче и лъчът му заигра из пещерата.

Беше почти толкова голяма, колкото я помнеше, отбеляза той, движейки се заднешком, докато успя да се изправи в цял ръст, но едва-едва. Ето я и малката издатина, където беше държал свещ. Наведе се и потърка с пръсти втвърдената восъчна локвичка. Ето ги и изгнилите останки от стария чул, който бе откраднал от конюшните. Някога миришеше на коне и това му харесваше.

Пещерата преминаваше в малка зала, която той бе избрал за своя съкровищница, тъй като чупка в стената я скриваше от отвора.

Там все още лежаха неговите детски съкровища, подобно на артефакти. Счупената чаша, която бе играла ролята на свещен Граал — уж принадлежал на крал Артур. Една очукана пръстена купа, пълна с камъчета и мидени черупки, няколко медни монети, стар връх на стрела — стар още навремето — парчета въже, ножът, който той бе използвал за дялкане — и с който бе издълбал името си в скалата.

Прокара пръстите си по името, което момчето бе изписало с толкова усилие:

Дойл Мак Клейрич

Отдолу се бе постарал да нарисува дракон, тъй като бе решил, че той ще е неговият символ.

— Ех! — въздъхна сега и се извърна.

Лъчът от фенерчето му освети плитката вдлъбнатина в стената и миниатюрния платнен вързоп.

След толкова време?

Той отиде до него, измъкна го и го разви. Вътре лежеше свирката, която бе издялкал старателно от кестеново дърво. Представял си беше, че тя е вълшебна и само той може да свири на нея — за да призовава дракона. Онзи, който той, естествено, бе спасил от сигурна смърт. Онзи, който бе станал негов приятел и другар в игрите.

О, ако можеше отново да е момче, помисли си той, с цялата онази вяра и всички онези мечти.

Допря свирката до устните си, постави пръсти върху дупките, изпробва я. За негово удоволствие и изненада, тя произведе доста добър звук. Може би малко тъжен в отекващата пещера, но добър.

Зави я отново в платното и я пъхна в джоба си, решавайки, че може да си позволи малко сантименталност.

Другото нека остане, помисли си. Един ден някое момче с приключенски дух може да намери съкровищата му и да се чуди на кого ли са принадлежали.

Покатери се обратно и остави зад себе си пещерата, спомените, морето.

Когато се прехвърли през стената, се сблъска със Сойер.

— Хей! Да не си слизал долу?

— Огледах наоколо.

Като побутна шапката си, Сойер се наведе, погледна към морето.

— Страшничко. И аз оглеждах наоколо — но на по-равен терен. Какво ще кажеш да разположим мишените ето там?

Дойл проследи посоката.

— Пред онези градини?

— Е, няма как да ги избегнем, освен ако не изберем гората. Бихме могли да го направим, но тук е по-закътано. Към къщата има много земя, но доколкото разбрах, хората могат да се разхождат из нея и някои го правят. Докато тук шумът от водата ще заглушава изстрелите.

— Прав си, по-закътано е, макар че Бран сигурно е добре познат в района и едва ли някой ще му създава проблеми. От другата страна на къщата има допълнително пространство, него можем да го използваме за физическото обучение. Но тук наистина е подходящо за тренировките с оръжие.

— Чудесно. Райли май ни е осигурила лодка и екипировки.

— Вече?

— Има контакти. А аз трябва да разуча картите, но вече огледах мястото и разположението му.

— За да можеш да ни върнеш пак тук, където и да отидем.

Сойер вдигна палец.

— Защо да се потим излишно? Чух също, че Саша рисува онова, което ти и Райли сте прочели в дневника, надявайки се да… — Той завъртя пръст във въздуха. — Не знам докъде е стигнала. Явно ти и аз отговаряме за военното обучение, тъй че след като мястото вече е избрано, можем да се захващаме със стрелбището.

— Първо ще пием по бира.

— Съгласен.

На Дойл му бе трудно да спори със Сойер за каквото и да било. Момъкът беше чаровен, хитър като лисица, верен до смърт и можеше да застреля комар в окото от двайсет метра.

Минаха през килера и влязоха в кухнята, ухаеща апетитно на онова, което Саша бъркаше в тенджерата, докато Райли я наблюдаваше.

— Леле! — Тъй като Сойер обичаше не само да яде, но и да готви, отиде при нея. — Какво е това?

— Яхния „Гинес“. Намерих няколко рецепти онлайн и сега експериментирам. Май ще се получи.

— Изглежда страхотно. Ние ще пием бира. Вие искате ли вино?

— Да, благодаря, май му дойде времето. Досега се опитвах да скицирам. Мисля обаче, че готвенето ще е по-успешно от…

Тя се обърна, видя, че Дойл взе скицника й.

— Не знам дали изобщо съм успяла да уловя нещо, разполагам само с най-общи описания.

Когато той не каза нищо, тя го приближи, загледа се като него в една от рисунките й на Арианрод.

— Не знам дали съм я нарисувала хубава — разказвачът я е намирал за такава. Не знам формата на лицето й, нито дължината на косата и прическата й, формата на очите. Просто разчитах на интуицията си.

— Това ли е твоята интуиция?

Болката в гласа му я накара да го изгледа разтревожено. Видя същата болка в очите му.

— Да. Какво има? Какво не е наред?

— Добре ли си, приятелю? — Сойер ги приближи, постави ръка върху лакътя на Дойл.

— Аз бях този, който прочете описанието на Боханън. Райли си водеше бележки, докато го правех. А ти си нарисувала богинята по този начин?

— Арианрод, да. Така си я представих. Просто… просто така я видях от бележките. Защо?

— Защото… си нарисувала майка ми. Това е лицето на мама.