Нора Робъртс
Стъкленият остров (18)

17

На масата Аника се възхищаваше на пръстена си, свиваше пръсти, за да го накара да заблести. Мислеше си, че най-много иска да се омъжи за Сойер на острова, на който я бе завел — там, където един от нейните хора беше дал на неговия предшественик компаса. Където той за първи път й бе казал, че я обича.

Можеха да дойдат всички — земните хора, които му бяха роднини, морските хора. Толкова се надяваше да се омъжи за Сойер, преди краката й да изчезнат. Така можеше да носи красива рокля и да танцува с него.

Видя, че Саша й се усмихва, докато мъжете говореха за бойни планове и сериозни неща.

— Обичам да го гледам и да го усещам на пръста си. И при теб ли е същото?

— През цялото време.

— Ще дойдеш ли на сватбата? Ще стоиш ли до мен с Райли, както ще го направим ние за теб?

— Мислех, че никога няма да попиташ — засмя се Саша.

— Много ми се иска да се оженим на острова. На нашия остров.

Сойер я прегърна през кръста.

— И аз си мислех същото.

— Наистина ли? О, тогава могат да дойдат всички! Нашето семейство, твоето семейство, моето семейство! Ще има цветя, на сушата и в морето, и музика. И вино. Ще бъде прекрасно! Повече от всичко, за което съм си мечтала, когато съм си представяла този ритуал като малка. Имах си местенце, където сънувах специални сънища, и този беше най-специалният.

— Какво местенце?

— В топлите води на юг, където водата е толкова прозрачна, че слънцето прониква през нея. Градина от корали и морски растения. Сгушвах се там и сънувах най-хубавите си сънища.

Сега сънят й беше на път да се сбъдне, помисли си тя, и се притисна към Сойер.

— Ти имаш ли си скришно местенце? — попита го.

— Къща на дърво.

Очите й се разшириха.

— Живял си на дърво?

— Не, това е малка къщичка, построена между клоните. Високо горе. Татко и дядо я направиха за децата. Всички се мотаехме там, но аз обичах да се качвам сам горе, особено в летните нощи. Сигурно съм сънувал доста хубави сънища.

— Особено след прелистването на порносписания — обади се Райли през стаята.

— Това са друг вид сънища.

— Какво е порносписание? — полюбопитства Аника.

— Ще ти обясня по-късно. Ами ти, многознайке?

— Аз ли? — Райли отново погледна към тях. — Ние често пътувахме, затова имах такива места навсякъде. Книгите са моето място — не е толкова скришно, но си е мое. В тях има колкото искаш сънища. Но сега, като се замисля, си спомням за един стар килер вкъщи. Сигурно това е бил моят вариант на къщичка сред клоните или на морска градина.

— Саша? — Наслаждавайки се на разговора, Аника се обърна към нея. — А твоето тайно местенце?

— Тъкмо щях да кажа, че нямах такова, но се сетих. Таванът. Струваше ми се много закътан, можех да се усамотя там, когато исках да се измъкна от всичко и всички. Рисувах и си представях, че съм като останалите. Не бях щастлива, както съм сега.

— Жалко, че тогава не съм ти била приятелка.

— Сега обаче наваксваме. Хайде да продължим темата. Твой ред е, Бран.

— Имаше едно поточе не много далеч от дома ни в Слайго. Поемах към него, когато имах да мисля за сериозни неща. Сядах, облегнал гръб на едно старо, чворесто самодивско дърво, гледах рибата в потока, упражнявах се в правене на магии и си мечтаех да стана голям вълшебник.

— Такъв си! — Аника притисна длани една в друга. — Дойл, къде беше твоето място?

— Като момче имах много работа. Дните ми бяха запълнени — да събера дърва за огрев, да изкопая достатъчно торф, да се погрижа за животните.

— И да ходиш бос в снега шестнайсет километра до училище. По нанагорнище — добави Райли и си спечели хладен поглед.

— Нямал си обувки?

— Тя говори с познатите клишета — обясни Дойл на Аника. — Бях най-големият и затова имах повече отговорности… Но и упорити навици. Забранено ни беше да се катерим по скалите и естествено, копнеехме да го правим. Успеех ли да се измъкна от братята и сестрите си, от домашните задължения, тъкмо това правех. Харесваха ми опасността, разпененото море, бръснещият вятър. И когато намерих…

Той млъкна — шокиран, изумен. През цялото това време? — зачуди се, докато умът му се опитваше да асимилира мисълта. През цялото това време ли е била там?

— Не е в къщата! Нито в гробището! Звездата не е на нито едно от тези две места!

Райли вече се беше изправила на крака. Остави таблета, пристъпи към масата.

— Но знаеш къде е?

— Не съм сигурен… — Ядоса се, че му е нужно време да се овладее. — Възможно е — продължи, вече по-уверено. — Просто теория, като твоите. Катерех се по скалите, все по-високо и по-високо, и ако не ме хванеха и не ядях пердах, се изкачвах още по-нагоре. Дори нощем, на лунна светлина — бог ми е свидетел, че ако се бях подхлъзнал… Но това беше част от приключението. Тръпката, рискът. Все пак аз бях най-големият, а Фейлим, той току-що се беше родил и мама беше заета, а татко — очарован. Брат ми беше красавец, дори момче на девет години като мен можеше да го види. Фейлим беше едва на няколко дни, когато открих пещерата… Бих пийнал уиски.

— Ще го донеса. — Докато ставаше, Бран хвърли поглед към скицата, която Саша рисуваше в скута си бързо и уверено.

— Пещера в отвесните скали — подкани го Райли.

— Да… Все едно намерих съкровище. Веднага влязох в нея, безразсъден като всяко момче на моята възраст. Вътре се носеше ехото от морето. Почувствах се като пират, който се е сдобил с плячка. През следващите седмици, месеци и години това беше моето скришно място. Отнесох там стар конски чул, прахан, лоена свещ — съкровищата на едно малко момче. Можех да седя на козирката отпред, да гледам към морето и да си представям бъдещи приключения. Имах си свирка, за да призовавам моя дракон. Вече си бях избрал дракон за духовен водач.

Дойл взе чашата, която Бран остави пред него.

— Издълбах символа му върху една от стените в пещерата, а над него — моето име.

— „Дойл Мак Клейрич“, написа момчето в камъка, като си мечтаеше за мъжа, който ще бъде. Воин, авантюрист. — Саша остави скицата на масата.

На нея беше нарисувала пещера, осветена от една-единствена свещ, закрепена върху скалата със собствения си восък, и момче — мургаво, с разчорлени коси и изцапана риза — което дълбаеше буквите в каменната стена със съсредоточено лице.

— Като мечтае за онова, което ще бъде, той не вижда огъня и леда. Не чувства топлината и студа. Това е за мъжа, този, който знае, че войната е кръв и смърт, и все пак ще продължи да се бие. Звездата очаква момчето, мъжа. Вижте името, прочетете името, изречете името — и ледът му ще запламти в огъня. Една звезда за ясновидката, две за сирената, три за войника. Изправете се срещу бурята, деца на богове, и ги отнесете у дома.

Саша изпусна треперлива въздишка, протегна се през масата за уискито на Дойл.

— Може ли? — попита и го пресуши. Отново потрепери. — Леле! Това сигурно беше грешка.

— Справи се добре. — Бран постави ръце на раменете й. — Повече от добре.

— Видя ли го? — Дойл почука по рисунката в скицника. — Видя ли това?

— Още щом ти започна да говориш за скалите. Все едно прожектираха филм в главата ми — трудно е за обяснение. И когато ти заговори, просто го усетих. И те видях. Видях те като момче в онази пещера. Почувствах…

Дойл взе бутилката уиски, която Бран беше донесъл на масата, сипа си още в чашата.

— Продължавай.

— Решимост, вълнение, непорочност. Около теб имаше някаква сила. Ти си поряза пръста с ножа, а когато проследи буквите, които беше издълбал, кръвта ти ги запечата.

Дойл кимна, отпи.

— Точно така беше. — Погледна към Райли. — Изобщо не помислих, че може да е пещерата. А дори отидох там, след като дойдохме. Слязох долу, отидох да я видя. Не си помислих нищо. Не почувствах нищо.

— Беше сам. Следващия път няма да е така.

— Слизането не е от най-лесните.

Райли вдигна вежди.

— Достигането до първите две звезди също не беше разходка в парка.

— Бих ви поискал координатите, но мястото е много стръмно. — Сойер се почеса по главата.

— Ще използваме въже. — Бран погледна към прозореца. — Но не тази вечер. Не и в тъмното, в дъжда. Значи, утре сутринта — молете се за по-добро време — отиваме всички заедно.

— Да речем, че я намерим, а аз знам, че ще я намерим. Какво ще правим с нея? — попита Сойер. — Къде ще я оставим, докато решим как да я отнесем у дома?

— Ами ако следваме установения модел… — Райли погледна към Саша.

— Картина. Рисувах винаги, когато имах възможност, но нищо не ме подтикваше, както при първите две звезди. Може би сега, след като видях филма в главата си, ще усетя подтик. Иначе и една по-обикновена картина би могла да свърши работа.

— И следващият въпрос — къде, по дяволите, е този Стъклен остров? Ще продължа да се ровя в книгите — обеща Райли. — Но започвам да си мисля, че едва ли ще намеря отговора в библиотеката или в Мрежата. Въпреки това ще продължа с търсенето. Още сега.

— Ако ще се спускаме, трябва да е на разсъмване — предупреди я Дойл.

— Няма да закъснея — увери го тя и излезе.

 

 

Райли работи до късно през нощта, изпробвайки няколко теории. Отхвърли ги.

Написа дълъг имейл на родителите си, уведоми ги къде е, как е, попита ги дали имат идеи, които е пропуснала.

„Време е да приключвам, каза си. Време е да поспя малко — или поне да се опитам.“ Ако утре предстоеше голямата стъпка, всички трябваше да са подготвени.

Не просто готови да намерят звездата и да я съхранят, а да се бият. В мига, щом Нереза узнаеше, че последната звезда е при тях, веднага щеше да се появи.

Като си мислеше за това, Райли излезе от библиотеката, отправи се към дневната, където държаха оръжията. Дойл седеше край гаснещия огън, лъскаше меча си.

— Трябва да поспиш — каза й.

— Това смятам да направя. Отнася се и за теб.

— Веднага щом свърша с меча. Не се сетих за пещерата. А трябваше. Не го направих.

— Аз пък не те попитах дали тук има нещо с по-специално значение за теб. Бях се вторачила в гробището, защото реших, че то е важното за теб.

— В началото и аз мислех, че си права. Не ми беше приятно.

Тя седна срещу него.

— Имаш право да искаш семейството ти да почива в мир. Мисля… Искаш ли да знаеш какво мисля?

— Че това спирало ли те е някога? Да — призна той, когато тя не отговори. — Искам да чуя какво мислиш.

— Мисля, че е дар. Мисля, че е нещо, което ти е дадено преди неколкостотин години, за да ти помогне да решиш останалото. Всяко момче иска да стане герой, нали? А сега ти си. Герой си — настоя тя, когато Дойл поклати глава. — Просто ти е дадена възможност да си такъв или да се откажеш. Не си се отказал. Върна се към — да си го кажем направо — опасното място, където е бил убит брат ти, а когато Нереза се опита да използва мъката ти срещу теб, срещу всички нас, не се поддаде. Не искаше да стоиш в гробището днес и да говориш за семейството си. Но го направи. Това не е храбростта от битките, но е храброст. Така че…

Тя се изправи на крака.

— Както вече казах, опитвах се да си изясня някои неща.

— За да намериш острова.

— Не, не е това. Имам предвид лични неща. Ние сключихме сделка, а аз не я спазвам.

Той се намръщи:

— Каква сделка?

— Просто секс, само добър, здравословен секс. Не сълзлива история. Но нещата малко се промениха. За мен.

Той остави меча настрана много внимателно.

— Да не си бременна?

— Не. Божичко! Често си дразнещ, и си мрачен. И вечно ни притискаш — каза тя.

— Това какво общо има със секса?

— Няма. Има общо със сълзливата част, която не биваше да се случва. Не знам защо се случи. Но искам да знам — и това също е дразнещо. Бих могла да обвиня и теб донякъде, защото трябва да ти вадя думите с ченгел. Например до днес не знаех, че си бил на двайсет и шест, когато са те прокълнали.

— Как разбра?

— Просто пресметнах, за бога! Колко голям си бил, когато се е родил Фейлим — на девет, колко голям каза, че е бил той, когато е умрял — на седемнайсет. Което означава — като изключим безсмъртието — че си няколко години по-млад от мен. Звучи ми странно.

Без да каже нищо, Дойл отново посегна към меча си.

— Остави това и ме изслушай. Искам да ти кажа, че въпреки всичко изредено — а бих могла да изброя и положителните ти качества, но и бездруго вече стана прекалено дълго. Та въпреки това или може би тъкмо заради това — не съм си го обяснила още — но съм влюбена в теб.

— Не, не си.

Тя си беше представяла всякакви отговори, но не и подобна хладна, спокойна реакция. Подготвена беше за наранени чувства, дори за силен удар в сърцето. Но не и за обида. Усети как се изпълва с гняв.

— Не ми казвай какво чувствам! Не ми казвай какво има тук вътре! — Тя тупна сърцето си с юмрук. — Знам какво ми е, макар че предпочитам да не ти го бях казала. Не умирам от щастие, че е така.

— Просто си се увлякла, това е всичко. Спим заедно, а всички останали говорят за сватби и цветя. Поддала си се на общото настроение.

— Глупости! Обиждаш ме! Казах ли нещо за сватби и цветя? Приличам ли на човек, който гори от желание да си купи дълга бяла рокля и да държи букет?

Той усети лека тревога.

— Не, не приличаш.

— И на мен не ми харесва, но това е положението. Признавам ти го, защото те уважавам. А ти ми покажи уважение, като не ме вземаш за някое глупаво сантиментално момиченце.

Дойл реши да не отстъпва.

— Казвам само, че сме в странна и напрегната ситуация. И прибавихме секс към нея. Ние… уважаваме се взаимно, вярваме си. Очевидно сме привлечени един от друг. Ти си умна жена, жена на логиката, на разума. Жена, която би трябвало да знае, че…

— Достатъчно умна, за да знам, че логиката и рационалното мислене не значат нищо, когато става дума за любов. — Вече съвсем бясна, тя се плесна по бедрата. — Какво си мислиш, че си повтарям от известно време насам? Но това е, което изпитвам. Един бог знае защо.

— Не мога да ти дам това, което изисква любовта.

Тя поклати глава, гневът в очите й премина в съжаление.

— Глупчо, любовта не изисква нищо. Нея просто я има. Проумей го.

— Райли — поде той, когато тя понечи да излезе, но се обърна.

— Само не ми казвай колко държиш на мен! Блудкаво е. Не ни прилича и на двамата.

— Има причини да не мога да…

— Да съм ти искала нещо в замяна?

Не беше искала нищо, помисли си Дойл. И как трябваше да й отвърне сега?

— Не.

— Тогава забрави! Просто забрави. Няма да съжалявам, че съм ти казала какво изпитвам. И не ме карай да се чувствам жалка, че го изпитвам.

Той я остави да излезе — така беше най-добре и за двамата. Но след три века живот, след всичко, което беше направил и му се беше случило, знаеше, че Райли е единствената жена, която успя да го разтърси из основи.

 

 

Тя спа добре. Беше си изляла душата и бе решила проблема, който не й даваше мира, като го изрече. Бе свалила от себе си товара и тревогите.

Той не я беше наранил, а тя бе очаквала да го направи. Все пак никога не се беше влюбвала преди. Да, желала бе силно мъже, харесвала бе доста някои от тях, но никога не беше пресякла тази граница.

Не, не я беше наранил, размишляваше Райли, докато се обличаше за трудното спускане по скалите. Тя беше умна, образована жена, доста привлекателна, здрава, обиколила много свят. Ако Дойл не можеше да види и да приеме нейната любов, това си беше за негова сметка.

Тя никога не бе мечтала за сватби и брак, и неща от рода на „и те заживели щастливо до края на дните си“. Не че беше против всичко това. Но беше водила пълноценен и интересен живот — дори преди да започне война срещу богиня. Ако оцелееше след тази война, възнамеряваше да продължи да води пълноценен и интересен живот.

Дойл би могъл да бъде част от него или пък не. Изборът беше изцяло негов.

Сега обаче имаха други задачи и това трябваше да почака. Тя си окачи пистолетите — не напускаше къщата без тях — закопча канията на ножа си и пое по задните стълби към кухнята.

Ароматът на кафе — приоритет номер едно — се носеше във въздуха, заедно с този на печено месо и препечени филийки.

— Омлет — каза Саша на Райли, докато ловко премяташе един в тигана. — Аника подреди масата, преди да сляза, и Сойер я свали долу за едно бързо плуване.

Беше построила пещера от салфетки, забеляза Райли, поставена върху стойка над нагъната синя салфетка, очевидно морето. Вътре в пещерата беше сложила шест фигурки, направени от перца за почистване на лула. Те бяха наобиколили дракон, също оформен от перце, който държеше малък бял камък.

— Ще приемем това за предсказание. — Райли си наля кафе и реши да се възползва от момента. — Признах на Дойл, че съм влюбена в него.

— О! — Саша бързо плъзна омлета в широката чиния. Усмивката й се стопи. — О!

— Виж, не очаквах от него да ме задуши в прегръдките си като герой от роман. Просто имах нужда да го кажа, за да си освободя съзнанието веднъж завинаги. Направих го и сега съм по-добре.

— Той какво каза?

— Не много, но един от доводите му беше, че съм се поддала на общото настроение и съм смесила — смесила — секса с приказките за сватби. Беше обидно.

— Да, обидно е. За чувствата и интелекта ти.

— Изненадах го. — Райли потупа Саша с пръст по рамото. — Най-вече бе изумен и раздразнен — предимно изумен. Не мога да го упреквам, че се е почувствал така — имахме сделка.

— О, за…

— Сключихме я — настоя Райли. — И аз не я спазих.

Саша изсумтя.

— Сякаш можеш да сключваш сделка за любов!

— Знам. Но не го знаех, когато я сключих. Това ми се случва за първи път. — Като сви рамене, Райли пъхна палец в предния си джоб. — Както и да е, накрая вече го съжалявах, защото не разбираше какво му казвам. Любовта е нещо безценно, нали? Не е нещо, което намираш в разкопките, проучванията, четенето. Просто се случва или пък не.

— Хайде сега, ще го съжаляваш!

Райли се засмя и отпи от кафето.

— Всъщност не го съжалявам. И не исках да ти казвам, за да не му се ядосаш.

— Ти си ми приятелка. Първата истинска приятелка, която съм имала. Каква приятелка ще ти бъда, ако не му се ядосам? Разбира се, че съм му ядосана! Кретен такъв!

— Оценявам го. Но както не можеш да не се влюбиш само защото си сключил сделка, така не можеш и да се влюбиш по поръчка, нали? — заключи Райли. — Аз съм добре. Освен това сега по-важното е да сме задружни. Никакви вътрешни конфликти, особено днес.

— Мога да съм му ядосана и пак да сме приятели. — Като се намръщи, Саша изля разбитите яйца в тигана.

— Обърни реда. Първо му бъди приятелка.

— Заради теб. — Саша прибави изпечен на грил бекон и чушки, настърга кашкавал. — Ще го направя заради теб.

— Обичам те. Жалко, че не се сещам да ти го казвам по-често. Днес е подходящ ден да го кажа.

— И аз те обичам.

Райли чу стъпки по стълбите.

— Нямам против да кажеш на Бран. Но може би е по-добре да изчакаш, докато се върнем. Със звездата.

Не беше Бран, а Дойл, и Райли прецени реакцията си. Беше много близка до развеселеност. Забавно беше да видиш този голям, въоръжен с меч безсмъртен да изглежда неловко, в очакване върху главата му да се излее женски гняв.

Може би реакцията й беше дребнава, но не й пукаше.

— Подсилваме се с омлет преди спускането. — Райли го каза много нехайно, доля си кафе. — Според Аника… — Тя посочи към масата с чашата си. — … ще се справим в пещерата.

— Хубаво.

По стълбите слезе Бран. На лицето на Дойл се изписа видимо облекчение и това окончателно развесели Райли.

— А, тъкмо ти ми трябваш! Искам да взема въжето от гаража. Имаме време за това, нали, Саша?

— Разполагате с десет минути.

— Достатъчни са. Ще ми помогнеш ли, Дойл?

В гаража Бран откачи намотка от здраво въже от куката на стената.

— Е, сега вече знам защо ми се струваше, че трябва да имам това. — Той го подаде на Дойл, откачи втора намотка.

— Предостатъчно е. Пещерата е на пет метра от върха на скалата.

— Бих могъл да ви пренеса там без въжето — обмисли варианта Бран. — Макар че щях да съм по-уверен, ако първо бях видял мястото. Помага за ориентировката. И Сойер може да го направи, щом вкара координатите, но…

— Имаш въже — довърши Дойл. — И мислиш, че за това има причина.

— По-добре да сме вързани заедно, отколкото аз да ви свалям един по един. Да, така е по-добре. — Бран наклони глава въпросително. — Това безпокои ли те?

— Не. Не, трудно спускане е, но знам, че всички ще се справят.

— Какво има тогава?

— Нищо. Друго е. Няма връзка. — Глупости. — Райли каза, че е влюбена в мен.

Бран просто кимна.

— Значи си късметлия.

— Може би, ако бях обикновен мъж. А и да бях, имаме по-важни неща за вършене. И ако тя ми е ядосана, защото не мога да… — Той не довърши и изруга. — Ако е разсеяна заради онова, което мисли, че чувства…

— Според мен Райли се познава много добре. А и не ми се стори ядосана или разсеяна.

— Тя е хитра — възрази Дойл и накара Бран да се усмихне.

— Такава си е. И все пак, като ви гледам отстрани, май ти си разсеяният и ядосаният. Изпитваш чувства към нея.

— Разбира се. Спим заедно.

— Ще цитирам Сойер и ще ти кажа само: Не на мен тия.

Това накара Дойл да се засмее.

— Добре де, не съм изпитвал чувства към всяка жена, с която съм спал. Но ние сме част от екип. — Той огледа въжето. — Свързани сме.

— Аз съм влюбен и тази любов расте с всеки изминал ден. Невероятно е. Затова разбирам борбата ти. Да, ние сме свързани и аз искам да си щастлив, защото ясно виждам, че тя те допълва, както и ти — нея. Но ти си този, който трябва да го осъзнае, да реши.

— Няма какво повече да осъзнавам и да решавам. Имаме по-важна работа за вършене. — Дойл свали последната намотка въже от стената.

 

 

Щом се нахраниха, отидоха до морската стена.

Саша погледна надолу и пребледня.

— Далече е.

— Господин Вълшебник няма да те остави да паднеш. — Райли майсторски завърза въжето около кръста на Саша. — Освен това вече говорихме, че Сойер, Дойл и аз имаме опит в скалното катерене. Номерът е да внимаваш къде стъпваш и да следваш водача си.

— И да не гледам надолу — добави Саша.

— Ако арбалетът ти пречи, остави го тук. Можеш да вземеш един от пистолетите ми. Стреляш повече от прилично.

— По-добра съм с арбалета. Ще се справя.

Райли направи възел. Щеше й се да разполагат с няколко солидни карабинери, десандьори и добри седалки за катерене, но не можеш да имаш всичко. А въжето беше първокласно.

Тя отмери една дължина, премести се да обезопаси Бран.

— Саша ще се справи — каза му тихо, — но ако започне да нервничи, говори й. Това ще я успокои.

Премести поглед, забеляза, че Дойл завързва Сойер до Аника. Доволна, започна да се обезопасява сама.

— Дай да погледна. — Дойл се премести до нея.

Тя проверяваше мислено заедно с него, докато ръцете му докосваха въжето ту тук, ту там. Да, всичко беше наред.

— Първото ми истинско катерене беше в Аризона, изучавах древните индиански жилища. Горещо и сухо — добави, като погледна към меката синева на утринното небе.

— Безветрено. — После погледна към Дойл, срещна очите му. — Саша е нервна, но ще се справи.

— Добре. Обезопаси края.

Изчака я да увие въжето около ствола на едно дърво и да го завърже.

— Искаш ли да го проверя?

Дойл поклати глава. Както с повечето неща, тя знаеше какво прави.

Макар той да не се нуждаеше от въже, реши да го използва. И поведе групата надолу по скалата. С обичайния си ентусиазъм Аника скочи заедно с него.

— По-внимателно — предупреди я Сойер и стъпи на тесния ръб от мека скала. — Не всички умеят да пазят равновесие като теб.

— Той има предвид мен. — Саша се олюля. — Успях. Не се тревожете за мен.

Райли изчака Дойл да започне спускането и чак след това се изтърколи по стената.

Първият метър и половина й се стори детска игра и щеше да се наслаждава на предизвикателството на спускането, на шума на прибоя и разпенените вълни, на игривия вятър и чувството за скала под нозете си — ако не се безпокоеше за Саша.

— Справяш се чудесно! — провикна се, когато приятелката й внимателно се спусна още десетина сантиметра, докато Сойер я съветваше да стъпи здраво с десния крак.

Всички се изненадаха, когато три метра по-надолу Аника беше тази, която не успя да се задържи за скалата, тъй като един камък под пръстите й поддаде. Тя се олюля, едва не загуби равновесие. Райли се стегна, отпусна въжето и когато Сойер издърпа Аника обратно, отново задиша спокойно.

— Извинявайте ме! — извика Аника. — Искам да кажа „съжалявам“.

— Сега се спускай — извика Райли в отговор. — После ще плуваш.

С все още разтуптяно сърце, тя продължи надолу.

Погледна още веднъж нагоре, видя гарваните, накацали по стената.

— Ще стрелям — извика. Свали едната си ръка, вкопа крака в камъка, извади пистолета си. Успя да улучи два, преди другите да отлетят.

Отдолу Саша се спускаше на козирката.

— Тя ни наблюдава. Усещам го.

— Почти стигнахме — махна с ръка Дойл. — Само внимавайте къде стъпвате.

Когато Райли се добра до козирката, той вече влизаше в пещерата. Изкачването със сигурност щеше да е по-трудно. Но тя щеше да мисли за това по-късно.

Придвижи се внимателно по козирката, последва другарите си в пещерата.

— Тясно е. — Пъхна се между Саша и Аника.

— Чиста е, като момчето. Усещате ли го? — попита Саша.

Вътре ехтеше прибоят, миришеше на море и пръст и когато Бран подпря ръка на една скала, Райли видя как старото езерце от восък се втечни и засия и изведнъж пещерата се изпълни с мека златиста светлина.

— И аз бих си направил скривалище тук — обади се Сойер, докато се оглеждаше наоколо. — Ирландска пещера вместо къщичка на дървото. Кое дете би й устояло?

— Тя беше за него, момчето — момчето, което мечтаеше да стане мъж. Тя е за него — мъжът, който помни момчето. — Саша се протегна, постави ръка върху гърба на Дойл. — Тя чака, времето й е дошло. Времето на шестимата. На пазителите. Виж името, прочети името, изречи името.

Той видя името, което бе издълбал в камъка преди толкова много години над рисунката на дракона. Прочете името, собственото си име, и то отекна в главата му, както и в стените.

И изрече името:

— Дойл Мак Клейрич.

Светлината се промени — от златиста и топла се превърна в бяла и ледена, въздухът също стана студен като зима.

Името, неговото име, заблестя ярко в стената, от всяка дума запламтя огън. А драконът изрева.

С разтуптяно сърце, с бучаща в ушите кръв, Дойл се отпусна на колене, посегна към пламъка. И от устата на дракона взе звездата.

Тя заблестя като огъня — но чиста и бяла, ослепително ярка. Сгушена в дланта му, с освободена сила.

— Не е студена. — Дойл се взря в красотата в ръката си. — Сега не е. Топла е. — Въздухът също беше топъл.

— Намерихме я! — Той се изправи на крака, обърна се, вдигна я така, че другарите му да могат да я видят. — Намерихме и последната звезда!