Нора Робъртс
Стъкленият остров (15)

14

След няколко дни затишие, рутинни тренировки и гмуркане Дойл изчисли, че е крайно време да смесят нещата. Отиде с Бран в кулата, където наблюдаваше как приятелят му пише в дебелата книга за заклинания.

Не е само вихрушки и извикване на мълнии, помисли си той. Част от магията е… ами… уморителен труд, а друга се задейства от прозаични средства, като писалка и хартия.

Бран остави химикалката, прочете написаното. След това положи ръка върху страницата. Проблесна светлина, задържа се. Разсея се.

Голяма част от магията, забеляза Дойл, представляваше мощна, изумителна сила.

— Имаш ли минутка? — попита, когато Бран погледна към него.

— Да, вече имам. Нещата трябва да се записват и магията да се запечата. За нас и за тези, които ще дойдат след нас.

Любопитен, Дойл приближи, за да види какво е написал Бран.

— На стария език е.

— Езикът на моята кръв — и на твоята. На старите богове, на старите сили.

— Нещо като заклинание за локация — заключи Дойл, докато превеждаше. — И използваш герба като… средство за установяването й.

— Може да се каже. Хайде да пием чай. — Той се надигна, като остави книгата отворена, и отиде да включи един електрически чайник.

— Ти нямаш нужда от електричество и чайници.

— Е, да кажем, че боговете помагат на тези, които си помагат сами. По-добре да не мързелувам, когато става дума за обикновени неща.

— Друг на твое място щеше да се възползва.

— Не съм научен така. Заклинанието… — поде Бран, отклонявайки темата, докато отмерваше листата чай. — Мислех за това, което се случи на Райли, и после — какво направиха тя и Сойер. С помощта на заклинанието ще намираме всеки, който може да се отдели от нас. Работя над него, откакто отвлякоха Аника и Сойер в Капри, но досега все изскачаше нещо друго.

— През последните няколко дни разполагаме с малко повече време, така е.

— Колкото, толкова. Нетърпелив ли си да се бием с Нереза?

— Братко, може и да имам цялото време на света, но ако точният момент е настъпил — а всички вярваме, че е така — по-добре да не го пилеем.

— Съгласен съм, но ми беше приятно да гледам как Саша се устройва тук и има време да рисува, без денонощно да я нападат видения.

Той приготви чая, предложи чаша на Дойл. Остави своята настрана и заключи заклинателната книга.

— Хайде да поседнем и да ми кажеш какво ти е на ума.

— Сойер се е отделил със Саша в другата кула.

— Работят върху дизайна на пръстена, да. — Бран се усмихна и се облегна назад.

Виждайки многозначителната му усмивка, Дойл сви рамене.

— Уважавам жените, но съм свикнал да обсъждам военните въпроси с мъже.

— Всички ние, взети заедно, нямаме твоя опит в битките.

Преди Дойл сигурно щеше да се съгласи, но сега поклати глава.

— Не е така, вече не. Но като оставим това и равенството на половете настрана…

— Понякога мъжът иска да разговаря с мъж. А жената с жена…

— Нямаме голям напредък. Изследването на подводните пещери не ни е донесло друго освен отметнати места за оглед.

— Съгласен съм. Същото беше и в Корфу и Капри.

— Тук ми изглежда различно. — Неспокоен, Дойл хвърли поглед към прозореца. — Не знам дали е заради чувствата ми към това място, но наистина е различно.

— Би ли го направил пак? — попита Бран. — Все се чудя. Ако знаеше, че не можеш да спасиш брат си, би ли постъпил другояче?

— Да не правя нищо, за да го спася? Е, тогава щях да имам живот с по-нормална продължителност, но какъв щеше да е той, като знам, че не съм направил нищо за брат си, а съм мислел за себе си? Имах предостатъчно време да стигна до извода, че съм сторил всичко по силите си. Не успях и тази мисъл никога няма да ме остави на мира, но знам, че сторих всичко по силите си, и бих го повторил.

Дойл се вгледа в чая си, тъмен и силен.

— Ти се чудиш защо не съм помолил Сойер да ме върне във времето, за да убия вещицата, преди тя да го нарани. Да, Сойер би го направил, защото е готов на всичко за приятелите си. Но ще те питам, теб, магьосника, бих ли могъл да променя съдбата?

— Не знам, ала съм сигурен в едно. Възможно е да спасиш един брат, а да загубиш друг. Или да започнеш война, в която ще загинат хиляди. Миналото според мен не бива да се променя. Дори боговете не го правят.

— Промениш ли един миг, променяш безкрайността. — Дойл се загледа в огъня, сенките и светлината. — И аз си го мислех. Но се провалих и мъжът, който той би могъл да бъде, беше погубен. Мъжът, който можех да бъда аз, бе погубен с него.

— И сега си достатъчно мъж. Затова сме тук, ти и аз, и още четирима други, понесени от ветровете на съдбата, образно казано. Вярвам в мисията ни и във всяка наша стъпка, във всеки избор, който правим. Затова сме тук.

Бран замълча, изви веждата си с белега.

— Какво искаш да направим?

— Мислех си за изговорените думи, за виденията на Саша. За това, че дойдохме тъкмо тук, а не другаде. Боговете ни карат да си платим за всичките ни стъпки, за всичките ни избори.

А този щеше да е един от най-болезнените, помисли си Дойл.

— Познавам пещерата, в която умря брат ми. Време е да се върна там. Време е да потърся там.

Очите на Дойл се присвиха, докато гледаше Бран.

— И ти си си мислел същото.

— Каквото и да съм си мислел, решението трябваше да дойде от теб. Ако си готов за това, ще отидем заедно.

— Утре.

— Утре — съгласи се Бран. — Мислех си за едни други думи — онези, които ти е казала червенокосата вещица. Че любовта ще прониже сърцето ти със зъб и нокът.

Дойл едва не прихна.

— Райли? Тя не се е втурнала да ми пронизва сърцето. Двамата сме се разбрали.

Бран се канеше отново да заговори, но Саша влетя в стаята.

— Съжалявам, че ви прекъснах.

— Не, свършихме. — Дойл се надигна да си ходи.

— Недей да ставаш още, искам да си кажеш мнението. Най-после улучих вкуса на Сойер на деветдесет и осем процента. Хвърлете един поглед. Той отиде да се увери, че Аника е заета. И да помисли още малко.

Тя прелисти страниците на скицника си, всяка съдържаща модели на пръстени, и всичките се сториха на Дойл повече от добри. Спря се на страница с един-единствен модел в средата.

Саша бе използвала цветни моливи, за да го открои — морскосиньото на централния камък, заобиколен с ореол от бели диамантени късчета, те пък оградени с два розови сапфира от двете страни. Едната халка улавяше отраженията в розово, бяло и синьо — които се повтаряха и на другата, венчалната.

— Прекрасно е и много ще й отива. Уникално — добави Бран. — Като нея.

— Не искам да му натрапвам мнението си, но според мен това е моделът! Ще го покажа на Райли. Ти какво мислиш? — обърна се тя към Дойл.

— Не ме бива в тия неща. На мен ми изглежда добре. Много блясък, точно по вкуса на Аника.

— Усещам, че се колебаеш. — Саша го изгледа изучаващо.

— Не ме бива в тия неща — повтори той. — Просто си спомних, че тя хареса украсата около герба, плитките. Ако халките бяха сплетени…

— О! — Саша го тупна ентусиазирано по рамото. — Суперидея! Ей сега ще го нарисувам! И ако Сойер не ми даде зелена светлина, значи му има нещо.

Тя излетя от стаята, както бе влетяла.

— Добре, това е уредено. — Бран се отпусна назад с чая, усмихна се на Дойл. — И май всички взехме участие. Така ни било писано.

Дойл замислено потърка рамото си.

— Жена ти удря по-силно от преди.

 

 

На Саша не й отне много време да преработи модела. Откри Сойер в библиотеката в кулата, където той работеше с Райли.

— Аника?

— Занимава се с прането. Не познавам друг, който толкова да обича да го прави. — Сойер остави компаса върху една карта, поклати глава. — И има повече късмет, отколкото аз с това тук.

— Аз пък имах невероятен късмет. Добавих още един щрих към модела.

— Вече почти ме беше навила за другия.

— Но не на сто процента. Мисля, че идеята на Дойл ще ти хареса.

Райли вдигна поглед от книгата си.

— Дойл?

— Имаше предложение. Виж тук, Сойер. Халките можем да ги сплетем по същия начин, който използвах за оформянето на герба.

— Не знам дали… — Той погледна скицата. — О, да! Това е! Това е пръстенът! Защо не се сетихме по-рано?

— Не знам. Райли?

— Право в целта, Саша. Нали, Точно око?

— Право в целта.

— Занеси го на Бран тогава, нека започне със заклинанията.

— Да. Добре. — Той прибра компаса в джоба си, взе рисунката, която Саша скъса от скицника си. — Благодаря.

Саша го гледаше как тръгва.

— Нарочно го пришпори.

— Тук нищо не се случва. Всичко е застинало. Имам нужда от движение. Хайде да измъкнем Аника и да поработим върху премятанията.

— Не ми се удават особено.

— Именно.

— Има и друга причина, нали?

Райли избута назад масата, разкърши рамене.

— Може би ще поговорим за това след упражненията.

 

 

Беше неспокойна, призна си Райли, докато измъкваше приятелките си навън. Не можеше да се отърси от това — нито с работа, нито с гмуркане, нито със секс и сън. Винаги, когато умът й се разсееше за миг, безпокойството се завръщаше.

Реши, че известно време ще стои настрана от мъжете и ще започне да тренира нещо, което изисква връзка между ума и тялото.

Небето се задържа синьо и почти безоблачно, слънцето грееше весело. Доволна, Райли захвърли суитчъра, който бе взела на излизане, застана с ръце на бедрата, облечена в избеляла червена тениска с надпис „Изрови го!“.

Тук не беше Капри или Корфу, но този вкус на ирландско лято — който успяваше да се задържи цял ден — те караше да се чувстваш добре.

Тя се затича, направи тройно кълбо напред, закова при приземяването.

О, да, възвръщаше си формата!

А и Саша не беше толкова зле, колкото преди. Разбира се, приземяванията й още бяха колебливи, но сега отскачаше по-високо. Колкото до Аника — никой не можеше да й се опре. Все едно имаше криле, а не опашка.

Следвайки инструкциите на Аника, Райли направи кълбо назад, изви се и изпълни страничен ритник. Господи, толкова й се искаше да има някой, с когото да се бие.

Следващата инструкция на Аника не се хареса особено на Саша, но тя атакува Райли, която събра ръце в кошница. Когато кракът на Саша удари кошницата, Райли го изблъска силно назад.

Последвалото задно кълбо бе повече от прилично, приземяването — нестабилно според Райли, но Саша бързо си върна равновесието, замахна с юмрук във въздуха.

— Направих го! Ще го повторя. По-добре.

Този път, докато беше във въздуха, Саша имитира стрелба с лък. Райли не се сдържа и се усмихна дори когато Саша не успя да се приземи добре и падна по задник.

— Още един път! — извика Райли.

На този „още един път“ Саша се закова, след което им хвърли победоносен поглед.

След час Райли вече се беше изпотила хубаво, мускулите й бяха свършили добра работа, умът й беше бистър. Но безпокойството отново я загложди.

— Окей, раздвижихме се. Божичко, как само се раздвижихме! — Саша седна на земята. — Е, за какво искаш да говорим? — обърна се към Райли.

— Не знам точно. — Райли разкърши рамене, сякаш искаше да провери как са.

— Боли ли още?

— Не. — Като поклати глава към Аника, Райли напрегна глезените си, ахилесовите сухожилия. — Добре съм, и теглото ми вече става за бой. Май съм готова за бой. Чакането ме изнервя. Толкова сме близо. Искам да приключим.

Докато раздвижваше четириглавите мускули, погледна нагоре. Дойл стоеше на терасата, бризът рошеше косата му, очите му бяха вперени в нея. След един дълъг момент той се прибра.

— По дяволите!

— Да не сте се скарали с Дойл? — Аника погали съчувствено Райли по ръката. — Обичаш да се караш с Дойл. Нещо като любовна игра.

— Да. Не. Искам да кажа, че не се караме. Вероятно ще го правим и не виждам нищо лошо. — Тя погледна към Саша. — Но ти вече си усетила как стоят нещата.

— Съжалявам. Нямаше как да не усетя. Имаш чувства. И защо не?

— Нямам проблем с чувствата. Но получавам повече, отколкото искам, и не знам какво да правя. Не съм търсила подобно нещо, а сега започвам да привиквам.

— О! Ти си влюбена! Това е прекрасно! — Аника уви ръце около Райли.

— Но не за всички.

— А би трябвало.

— И не знам дали е това. Просто… защо не може да е само секс? В него няма нищо сложно. Но не знам какво да правя с това!

— Отива ти — отбеляза Саша.

Райли зяпна.

— Моля?

— Наистина. Пасва ти като ръкавица. Признавам, че малко се безпокоях, защото си и войнствена, и твърдоглава.

— Не съм твърдоглава. Рационална съм.

— А чувствата не са. Ти ми помогна с моите към Бран, отвори ми очите за потенциала, който имам — сама и с него. Затова ти казвам: ако Дойл е човекът, когото искаш, не се колебай и вземи каквото желаеш.

— Донякъде съм го направила.

— Обичам секса — заяви Аника и преметна дългата си плитка на гърба.

— Чували сме го. — Райли завъртя очи. — Буквално.

— Носи наслада и вълнение. Но със Сойер научих, че може да бъде и нещо повече. Любовта дава повече, с нея сексът означава повече. Когато вече няма да имам крака, пак ще можем да се чифтосваме. Радвам се. Но съм тъжна, защото знам, че няма да можем да се разхождаме или да му приготвям храна, или да лежа с него в леглото и да спим заедно.

— О, Ани. — Саша я приближи и я прегърна. — Толкова е несправедливо!

— Но ще бъдем заедно. Държа да го кажа. Намерихме начин да сме заедно и ще бъдем щастливи. Ако Дойл може да те направи толкова щастлива, трябва да послушаш Саша.

— И откъде да знам дали ще ме направи щастлива?

— Разбери — подкани я Саша. — Достатъчно си умна, и да, твърдоглава, за да постъпиш другояче. Той се нуждае от теб.

— Той… какво?

— Може и да не го съзнава, може и да не е способен да го приеме в момента, но се нуждае от теб. А когато мъжът срещне момчето, когато момчето разпознае мъжа, старата кръв ще се пролее свежа.

— Ани — нареди Райли, — иди да извикаш останалите. Побързай! Какво виждаш, Саша?

— Спомени и тъга, възобновени. Зараснали рани, стари белези — наново отворени. Тя се храни от болката, рови в миналото, за да се надигне и нападне. Тя лъже. Бъдете силни, бъдете верни, издръжте тази проверка. Защото звездата чака в мрака, при невинните. Върнете светлината на мъжа, на момчето. Вижте името, прочетете името, изречете името. И намерете светлото и бялото.

Саша притвори очи, вдигна ръка.

— Дайте ми минутка. Това беше силно. — Когато почувства прегръдката на Бран, се облегна на него.

— Помниш ли какво каза? — не се сдържа Райли.

— Да, и какво видях. Пещера, но не е ясно. Промени се. Може би беше светлината. Твоята светлина — отначало толкова чиста, толкова бяла — каза тя, докато посягаше за ръката на Бран. — Но после дойдоха сенките. Не бяха сенки. И тя се появи. Нереза. Но не беше тя. Не точно. Не разбрах нищо.

— Хайде да влезем вътре — предложи Сойер. — Трябва да седнеш и да си починеш.

— Не, всъщност предпочитам да съм на въздух. Стана много студено. Пещера, но не под водата. Сигурна съм. Изглеждаше голяма отначало — после малка. Но достатъчно голяма, за да можем четиримата да стоим прави. Това е лошо място. Много лошо. — Пръстите й върху ръката на Бран побеляха. — Има ужасни неща, стари и ужасни. Точно каквото тя иска и търси. Но… господи, после е тъкмо обратното. Ведро и спокойно.

— Може би ще извадим онова, което е старо и ужасно, и това ще промени нещата.

Саша кимна към Райли.

— Може би. Не знам. Знам само, че трябва да отидем там. — Сега тя се обърна към Дойл. — Много съжалявам. Трябва да отидем там. Където ти си загубил брат си.

— Знам. Говорих с Бран за това.

— Правите планове без целия клас? — смъмри го Райли.

— Откъде да започнем. Познавам пещерата, знам къде се намира. На петдесетина километра оттук.

— Покажи ми на картата — подкани го Сойер. — За да я включа в търсенето.

— Ще я намерим. — Бран погали Саша по рамото. — Оправи ли се?

— Да.

— Малко храна ще ти дойде добре. И вино.

— Няма да споря.

— Супата се готви. Ани, защо не я погледнеш? Аз ще взема картата. — Сойер я дръпна за ръката и остави Дойл насаме с Райли.

— Не обичам да се обяснявам — поде той.

— Тогава недей. — Тя понечи да се отдалечи. Дойл я хвана за лакътя.

— Исках да поговоря с Бран и Саша, защото щях да говоря за връщане на мястото, където изгубих брат си и убих вещицата, която го прокълна.

— Хубаво.

— Това ли е всичко?

— Божичко, Дойл, отвори си очите. Всички знаем колко е ужасно, всички знаем колко боли. Затова си искал първо да се изповядаш пред Бран. Чудесно. Аз… ние сме с теб.

— Щях да говоря със Сойер пред теб.

— Сега пак ме ядосваш.

— Защо излезе тук с приятелките си?

— Исках да потренирам. Саша има нужда от тренировки. — След тези думи Райли изруга тихо. — Е, добре, исках известно време да съм в женска компания.

Той се поколеба, но отпусна хватката върху ръката й.

— Ако имах живот, който можех да загубя, бих го поверил на теб. Това означава доверие и уважение.

— Може да се престоря на идиотка и да заявя, че ти е лесно да го кажеш. Но не съм идиотка и знам, че не е. Всичко е наред. — Тя му подаде ръка в знак на помирение.

Той я хвана за раменете, повдигна я нагоре, целуна я.

— Не си ми сестра.

— Хубаво е, че не съм.

— Но… значиш много за мен. Затова искам утре, когато отидем там, да си до мен.

Поразена, развълнувана, тя го погали по бузата.

— Ще бъда до теб.

Той я пусна на земята, размисли и хвана ръката й. Но вместо да я раздруса, я задържа в своята, докато се връщаха към къщата.

 

 

Добре въоръжени, всички потеглиха рано сутринта. Райли беше на мотоциклета зад Дойл, докато се отдалечаваха от крайбрежието и минаваха през земя с меки зелени хълмове, които се издигаха към небе с гальовен летен син цвят.

Тя си представи как Дойл е поел по подобен маршрут през онзи тежък за него ден, яхнал кон. Копитата чаткат по земята, пелерината на Дойл се развява, когато той увеличава скоростта. Сега пътуването е по-бързо, помисли тя, докато профучаваха през завои, от които диви лилии изскачаха жълти — като слънцето, на което танцуваха. Но и по-трудно. Преди той беше вярвал, че ще спаси брат си, ще го върне у дома при семейството му.

Сега знаеше, че не може да го направи.

Но ако намерят звездата…

Възможно ли е това място, което някога бе съдържало такова зло, да е убежището на Ледената звезда?

Все едно, те пътуваха към битка. А Райли беше повече от готова да се бие.

Значиш много за мен. Така й беше казал той. Тя се опита да не мисли твърде много за това, също както се опитваше да не задълбава в собствените си чувства. Точно сега това изобщо не е най-важното, напомни си тя. Каквото и да чувстваше тя, каквото и да чувстваше той, то не можеше да се мери със съдбата на световете.

Дойл намали скоростта, отклони се по тесен неравен път.

— Ще продължим пеша — обяви. — Колата на Бран не може да мине оттук.

Райли скочи от мотоциклета.

— На какво разстояние е?

— Малко повече от километър.

Той замълча, погледна отвъд един каменен зид към малка ферма, където петнисто куче дремеше на слънце, а в полето зад него пасяха крави.

Докато стоеше, фермерската къща с нейната синя украса, пристройките, един стар трактор, дори петнистото куче избледняха.

В полето и нагоре по хълма пасяха овце. Едно овчарче дремеше, подпряно на скала. То отвори очи, бледосини, и погледна към Дойл.

— Виждаш ли го?

— Кучето ли?

— Момчето. Онзи ден ме наблюдаваше. И сега ме наблюдава.

— Няма никакво момче. — Райли задържа ръката си на лакътя му, погледна назад към Бран, който приближаваше с останалите.

— Косата му е почти бяла под шапката. Задрямал е, с кривака в скута си.

— Във въздуха има някакво петно. — Бран вдигна ръка, побутна го. Присви очи при съпротивата му, побутна го отново.

Красивата ферма беше притихнала, кучето продължаваше да дреме.

— Тя те кара да виждаш разни неща, приятелю.

Дойл кимна при думите на Сойер.

— Нагоре по тази пътека, на около километър. Пещерата е малко хълмче от скала и чимове. Пред нея има езерце. През онзи ден беше почерняло.

А онова, което живееше в него, припомни си той, докато тръгваха по пътеката, се беше плъзгало под мазната повърхност като змия.

Сега край тясната пътека бяха същите жълти лилии и избуяли плетища, отрупани с обички. Наблизо прелетя сврака.

Докато приближаваха, той забеляза знаците и талисманите — издялани в дърво или камък, изработени от клечки и сламки. Предупреждения и защити срещу злото.

Тъй като другарите му не казваха нищо, той знаеше, че виждат само виещия се каменен зид, дивите цветя, пръснатите в полето крави.

Гарван се спусна от небето, кацна на стената. Райли посегна към пистолета си, но Дойл възпря ръката й.

— Виждаш го — поне това. — Той извади меча си, разсече птицата на две.

Появиха се дървета, от тях се обаждаха птици. Ведрите полски птици, които не вредяха никому. През дърветата той улови проблясването на водата от езерото. Зави надясно, закрачи през предлагащата защита горичка.

Тъмносиня вода насред диви треви, задушена от плаващите листа на лилии.

После черна и мазна, раздвижвана от онова, което живееше отдолу.

— Какво виждаш? — попита той Райли.

— Езеро с лилии, което се нуждае от почистване.

— Друго петно. — Бран отново протегна ръка. — И през него водата изглежда гъста и черна.

— Пещерата. — Саша посочи към високия тъмен отвор. — Кръв и кости. Котел, в който бълбукат и двете. Не е чисто, не е чисто. Нереза лъже, и всичко вътре е лъжа. — Саша въздъхна, дойде на себе си. — Тя чака.

— Трябва да вляза вътре сам. Сам — повтори Дойл, преди някой да успее да възрази. — На мен нищо не може да ми направи.

— Глупости!

— И аз мисля като Райли — обади се Сойер. — Всички или никой. Гласувам за всички.

Райли извади пистолета си.

— Нали ще пуснеш светлините, Бран? По-добре да виждаме къде вървим.

Отворът на пещерата бе облян от светлина, ярка и бяла. Тръгнаха към него заедно, влязоха вътре.

Висока и широка, както си я спомняше Дойл. Листа и борови иглички, навени от вятъра и застлали пода й. Животни, използвали я за убежище и оставили подире си изпражнения. Неравни туфи мъх, костеливите пръсти на плевели, прорасли в скалистите стени.

— Нека се разпръснем — предложи Райли. — И да огледаме.

— Не се отдалечавайте много — предупреди ги Саша. — Усещам нещо… недобро.

— Засега ще се движим двама по двама. Саша е права. — Бран надникна през своята светлина. — Тук има нещо недобро.

Огледаха пещерата. Райли клекна и се зае да изучава старателно стените сантиметър по сантиметър. Само на половин метър от нея Дойл прокара ръце по трошливия мъх.

Напрежението впи нокти във врата му. Мускулите на корема му се стегнаха, сякаш се готвеха за битка.

Чуваше как Аника разговаря тихичко със Сойер, чуваше как ботушите на Райли дращят по земята, докато тя се движеше покрай стената.

Светлината се промени, премина в мръсносиво, в пещерата стана студено. Той се обърна.

Кости осейваха пода и Дойл подуши кръв, която се процеждаше в пръстта. Насред пещерата имаше черен котел, който димеше над огън, червен като прясна рана.

Вещицата, която той бе убил, стоеше и бъркаше съдържанието му с черпак, направен от човешка ръка. Косата й бе черна и разрошена, лицето й — ослепително красиво. Усмихна му се.

— Можеш да го спасиш. Върни времето тук и сега. Той те зове.

Тя посочи с ръка.

На пода на пещерата, блед като платно, с няколко кървящи рани по тялото, лежеше брат му.

Протегна трепереща длан към него.

— Дойл! Спаси ме, братко!

С меч в ръката Дойл се извъртя рязко, за да посече вещицата, но тя изчезна със смях. Той се втурна към брат си, свлече се на колене до него, както бе направил толкова отдавна. Почувства как кръвта се стича по ръцете му.

— Умирам…

— Не! Тук съм! Тук съм, Фейлим!

— Ти можеш да ме спасиш. Тя каза, че само ти можеш да ме спасиш. Отведи ме у дома. — Между устните му плъзна струйка кръв, той потрепери. — Толкова ми е студено.

— Трябва да спра кървенето.

— Има само един начин да го спреш — като ме спасиш. Убий ги! Тяхната кръв за моята. Убий ги и ще живея. Заедно ще се приберем у дома. — Ръката на брат му се вкопчи в неговата. — Не се проваляй отново, скъпи братко! Не ме оставяй да умра тук. Убий ги! Убий ги всичките! Заради моя живот!

Стиснал брат си в прегръдките си, Дойл погледна назад.

Другарите му се биеха — с пистолет и арбалет, светлина и гривни, нож и юмрук, защото през задимения въздух в пещерата летеше крилата смърт.

Той не можеше да ги чуе.

— Аз съм ти брат, ти си се клел да ме защитаваш! Аз съм твоя кръв. Убий първо вещицата. Останалите са по-лесни.

Дойл постави нежно длан върху бузата на брат си. И като се изправи, вдигна меча си.