Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (9)

9.
Тед

С Брад започнахме с бира, но в един момент преминахме на „Джеймисън“ с джинджифилово безалкохолно. Седяхме в сепаре с високи облегалки в „Куули“, един от малкото целогодишни барове в Кенеуик Бийч. Менюто гордо провъзгласяваше, че заведението е открито през 1957 г. Никой не би се усъмнил в истинността на това твърдение. Дъното на бара бе пълно с мръсни декоративни фигурки, донесени от хиляди доставчици на алкохол през годините. Сладникави стенни аплици. Рекламно огледало на бира „Джени Лайт“. Светещо куче Спъдс Маккензи^[1]. Бях доволен, че преминахме на „Джеймисън“ — така ми беше по-лесно да си вземам чисто безалкохолно, когато беше мой ред да черпя.

След като намерих Брад при къщата тъкмо когато се канеше да си тръгне, му предложих да пием по бира. Той прие с готовност, предложи да пътуваме с неговата кола и ме закара на три километра до „Куули“ в Кенеуик Бийч. Пристигнахме малко след пет и бяхме първите клиенти. Барманката, момиче на студентска възраст със светлосини джинси и лилаво тясно горнище, поздрави със „Здрасти, Брагет“, когато влязохме.

— Как те нарече? — попитах, след като се настанихме в средното сепаре.

— Брагет. Това ми е прякорът. Брад плюс Дагет. Гимназиална му работа. Първите питиета са от мен, шефе. — Той стана от сепарето и тръгна към бара. Не бях сигурен какво точно се надявам да измъкна от Брад, като пия с него, но Лили беше поискала да събера информация, така че правех точно това. Колкото повече знаех за него, толкова по-добре.

През първия час разговаряхме за работата по къщата. Стори ми се такъв, какъвто ми се бе струвал винаги — 80 процента изпечен професионалист и 20 процента дрънкало, като продавач на стари коли, който съвсем искрено те убеждава да се откажеш от кожения салон, но въпреки това успява да ти пробута скъпа навигационна система. Пиехме „Хайнекен“ и аз го наблюдавах внимателно, докато говорехме. Беше сериозен пияч — пресушаваше бутилката на три дълги глътки. И макар да бе все още красив, тук-там започваха да се проявяват първите признаци на изминалите години. По загорялото му лице имаше тъмни петна от слънцето, бузите му започваха да почервеняват от алкохола. Въпреки мускулестото му телосложение под брадичката му се виждаха наченките на гуша, която частично се скриваше от прошарената му козя брада. Най-хубавото у него бяха тъмнокафявите му очи и гъстата черна коса, която започваше да посивява по слепоочията.

След като разговаряхме за къщата в течение на няколко бири, казах:

— Надявам се Миранда да не те е подлудила прекалено. Много е придирчива към онова, което иска.

— Това е хубаво. Най-лошите клиенти са онези, които непрекъснато променят решенията си. Не, госпожа Севърсън е чудесна. — Брад извади цигара от кутията червено „Марлборо“, която лежеше на масата, откакто бяхме седнали. Почука филтъра няколко пъти в лакираното дърво и попита дали имам нещо против да излезе навън да пуши.

Докато го нямаше, извадих телефона си, който вибрираше беззвучно в джоба ми вече от двайсет минути. Миранда ми бе пратила няколко съобщения, завършващи със: СЕРИОЗНО, КЪДЕ СИ, М@МКА МУ? Отговорих й, че съм седнал на няколко питиета с Брад и че след малко се връщам в хотела. Казах й да вечеря без мен. Тя ми отвърна с ОК, а няколко секунди по-късно ми пусна и едно ХОХОХО.

Обърнах се в сепарето и погледнах през витрината към Брад, който стоеше и пушеше във вече спусналия се мрак. Ако се съдеше по наведената му глава, май се взираше в телефона си и като че ли пишеше. Може би той също пращаше есемеси на жена ми. За момент яростта пламна в мен, но си напомних, че съм на мисия и трябва да събирам информация. Войната бе започнала с този лек сблъсък и колкото повече пиеше Брад, толкова повече шансове имах да открия слабите му страни. Отидох в тоалетната заедно с бирата си и излях по-голямата част от нея в мивката в опит да остана сравнително трезвен.

Когато Брад се върна, темата за Миранда не се повдигна отново. Той започна да ме пита за работата ми и за живота ми като цяло и когато научи, че съм учил в Харвард, започна да ме пита какво знам за хокейната им програма и на колко турнира съм ходил. Въпреки че не ми пукаше, наистина бях ходил на няколко игри със съквартиранта ми от втората ми година, обсебен от спорта англичанин, който по-късно стана издател на успешно списание. От хокея минахме на представянето на „Ред Сокс“ през миналия сезон — тема, за която знаех малко повече. Казах му, че имам абонамент в една от луксозните ложи, и му обещах да го заведа на мач догодина. След като преминахме на „Джеймисън“, усетих, че изчерпвам ограничения си спортен репертоар, и го попитах за развода му.

— Имам две чудесни хлапета — каза той, след като извади нова цигара от кутията и чукна филтъра й по масата. — И бивша жена, която е шибана куротрошачка.

— Децата при нея ли са?

— С изключение на всеки втори уикенд. Виж, ще кажа само едно за нея: тя е добра майка и е по-добре за децата да са при нея. Но ако бракът ни не беше приключил тогава, когато приключи, или аз щях да я убия, или тя щеше да убие мен, и това е всичко. Направо нямаше спиране, мамка му. Брад, къде си, по дяволите? Ела си по-рано и оправи тоалетната, Брад. Брад, кога ще ни заведеш с децата отново във Флорида? Брад, не те ли тормози да работиш по всички онези чудесни къщи, докато жена ти и децата ти живеят в коптор? И така непрекъснато. Добре, че нямах оръжие.

Ухили се. Зъбите му бяха пожълтели от никотина.

— Знаеш какво искам да кажа, братче — продължи той. — А може и да не знаеш. Какви са кусурите на Миранда?

— Няма. Като младоженци сме. Все едно живеем в рая.

— Ох, мамка му — каза той високо. — Не се и съмнявам.

Беше започнал да заваля думите. „Не ше и шъмнявам“. После вдигна юмрук над масата и аз го чукнах неумело с моя и му се ухилих. Как изведнъж го беше хванало толкова? Макар че се наливаше здравата вече близо два часа, само преди пет минути изглеждаше съвсем трезвен.

— Да, Миранда е чудесна — казах аз.

— Без майтап — отвърна Брад. — Не ме разбирай погрешно, не изглеждаш зле или нещо такова, но как успя да забиеш жена като нея?

— Просто късмет, предполагам.

— Да бе, късмет и няколко милиона. — Каза го и веднага съжали, лицето му посърна. Нямах време да отговоря, защото той вдигна ръка с обърната към мен длан. — Ох, по дяволите. Извинявай.

— Няма проблем — казах аз.

— Не, наистина извинявай. Аз съм пълен задник и прекалих с пиенето. Извинявай, човече. Тя е щастливка, че те има. Сигурен съм, че няма нищо общо с парите.

Усмихнах се.

— Е, аз пък съм сигурен, че има нещо общо с парите. Но мога да го преживея.

— Не, човече. Изобщо не познавам Миранда добре, но тя не се интересува от тези неща. Личи й. — Брад май беше на път да се впусне в дълъг извинителен монолог, така че останах доволен, когато една силно гримирана блондинка се настани в сепарето до него и го тупна по бедрото.

— Здрасти, Брагет — каза и протегна ръка към мен. Стиснах отпуснатите й пръсти в нещо, което технически можеше да мине за здрависване. — Здрасти, приятелю на Брагет. Аз съм Поли. Сигурна съм, че не си чувал нищо за мен.

— Пол — каза Брад. — Да ти представя Тед Севърсън. Той е човекът, който строи новата къща край Микмак.

— Виж ти. — Поли ми се усмихна. Въпреки клоунския грим си личеше, че си я бива и че навремето сигурно е била красавица. Естествено руса коса, сини очи и големи гърди, които напираха под дълбоко изрязаното деколте и плетената жилетка. Онази част от тях, която се виждаше, беше силно загоряла от слънцето и покрита с лунички. — Брад ми разказа всичко за къщата. Чувам, че щяла да стане великолепна.

— Такъв е планът — казах аз.

— Е, момчета, канех се да се натрапя в мъжката ви компания, но тъй като говорите за работа, май изгубих интерес.

— Пийнете нещо — предложих аз.

— Не, благодаря. Ще ви оставя да си говорите.

И се измъкна от сепарето, като остави след себе си силна миризма на парфюм.

— Приятелка? — попитах Брад.

— От осми клас, доколкото си спомням — каза Брад и се разсмя, показвайки повечето си зъби. — Но след като вече е тук, не бих имал нищо против да се изнеса. Живея точно зад ъгъла. Какво ще кажеш за още едно и да те закарам у нас?

— Става — казах, макар че последното, което исках, бе още едно питие, а още по-последното — да се кача в кола, карана от пияния Брад. Но това беше шанс да видя къде живее, а такава възможност не беше за изпускане.

Навън бе станало студено, но мъглата се бе вдигнала и небето бе осеяно със звезди. Макар къщите под наем на Брад да бяха само на триста метра от бара, той ме закара с пикапа си и спря несигурно пред първата от десетината четвъртити постройки, образуващи полукръг от другата страна на пътя, който минаваше покрай плажа. Имаше изписана на ръка табела ХИЖИ ПОЛУМЕСЕЦ и телефонен номер.

— Миранда ми каза, че са твои — казах, докато той отключваше тъмната къщичка. Всички бяха тъмни, осветени само от една улична лампа и ярките звезди.

— Родителите ми са собственици, но аз ги управлявам. Сезонът вече приключи, но през лятото вършат добра работа.

Влязохме и той запали висок лампион. Вътре се оказа по-приятно, отколкото очаквах, но и доста оскъдно: имаше само най-прости мебели, стените бяха бели и почти без украса. Единственото нещо, което бележеше къщичката като дом на Брад, беше огромният телевизор на стойка — изглеждаше не на мястото си в сравнително малката дневна. Бях си помислил, че ще мирише на цигари, но грешах.

Брад тръгна направо към хладилника в кухненския бокс, а аз затворих паянтовата врата. Чух изпукването на две капачки и той се върна и ми подаде студен „Хайнекен“. Настанихме се на бежовото канапе. Брад почти се тръшна на него и остана да седи с широко разтворени крака. Бирената бутилка изглеждаше миниатюрна в загорелите му ръце.

— Откога живееш тук? — попитах, колкото да поддържам разговора.

— От около година. Временно положение.

— Да — казах аз. — Личи си. Тоест, едва ли би искал да живееш тук дълго.

Веднага щом го казах, ми стана малко кофти и видях как лицето на Брад потъмня и за миг на него се изписа омраза, която бързо се смени със замислено намръщена физиономия.

— Казах, че е само временно.

Не отговорих и се умълчахме. Огледах се и забелязах, че купчината списания за риболов на масичката за кафе е подредена внимателно до самия й край. Върху списанията беше дистанционното, също внимателно сложено. На масичката до мен имаше снимка в рамка на момче и момиче, направена на лодка. Децата — изглеждаха на дванайсет и на десет — носеха оранжеви спасителни жилетки.

Взех снимката.

— Това ли са децата?

— Джейсън и Бела. Снимката обаче е правена на старата ми яхта. Продадох я в началото на това лято и си купих „Албемарл“. Ти рибар ли си?

Казах, че не съм, но той продължи да говори за новата си яхта. Почти не го слушах, но това нямаше значение. Научавах някои неща за Брад Дагет. Като оставим засега въпроса, че спи с жена ми, откривах, че Брад Дагет изобщо не ми харесва. Беше егоистичен пияница, който с годините най-вероятно щеше да стане още по-голям егоист и алкохолик. Пукаше му за собствените му деца само дотолкова, че да сложи тяхна снимка в дома си, и си личеше, че всъщност не му пука за никого освен за самия него. Беше отрицателен тип. Помислих си за Лили, помислих си как Брад го сполетява внезапен край и нямах нищо против. Всъщност исках да се случи. Не само за да накажа Брад за това, което правеше с жена ми, но и защото изчезването му от този свят щеше да е нещо хубаво. Чий живот правеше по-добър той? Не на децата си, нито на бившата си жена. Не и на Поли от бара, която може би си мислеше, че му е приятелка. Той беше задник, а един задник по-малко е добре за всички.

Прекъснах монолога на Брад за яхтата и му казах, че отивам до тоалетната.

Беше чиста като останалата част на къщата. Излях бирата си в мивката и надникнах в аптечката на Брад Дагет. Голямо шише ибупрофен. Неотваряна боя за коса. Шише предписани антибиотици, чийто срок беше изтекъл преди повече от пет години. Отворих го и погледнах вътре — беше пълно със сини ромбовидни хапчета, които разпознах като виагра. Оказваше се, че Брад всъщност не е чак такъв жребец. Когато се върнах в дневната, той не беше помръднал от мястото си, но очите му бяха затворени и гърдите му се повдигаха и отпускаха равномерно. Гледах го известно време, като се мъчех да изпитам нещо друго освен отвращение — може би някакво съжаление, само колкото да тествам самия себе си. Не почувствах нищо.

Преди да изляза тихо прегледах няколко чекмеджета в кухненския бокс. Едното беше пълно с инструменти, рулетка, кълбо канап и ролка тиксо. В дъното на чекмеджето имаше револвер „Смит и Уесън“. Останах изненадан, но само заради шегата му, че щял да убие жена си, ако имал оръжие. За един безразсъден миг ми се прииска да го открадна, но ми мина през ума, че той най-вероятно ще се сети кой го е свил. Оставих го на мястото му, но все пак взех един ключ от малка кутийка, съдържаща еднакви ключове. Нямаше да забележи липсата му и може би отваряше вратата на тази къщичка, ако не и на всички останали.

Огледах се за последен път, преди да си тръгна. Брад все така не помръдваше. Излязох в студената, наситена със сол вечер и тихо пъхнах ключа в ключалката на вратата. Той влезе и се завъртя. Оставих вратата отключена и прибрах ключа в джоба си. Извадих телефона си и се канех да се обадя на Миранда да дойде да ме вземе, но реших да повървя. Студеният въздух беше приятен. Вдишвах дълбоко през носа, солта ме караше да се чувствам по-жив, отколкото от много време. Закрачих. Трябваше да измина само няколко километра. Имах чувството, че съм изпълнен с цялата енергия на света.