Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (15)

15.
Тед

Отстъпих в антрето, без да откъсвам поглед от револвера в ръката на Брад.

— Какво значи това, по дяволите? — казах и го погледнах. Не изглеждаше добре, червендалестото му лице беше посивяло, мускулите на врата му бяха стегнати. Беше облечен в джинсово яке с подплата от овча кожа и челото му лъщеше от пот. Като че ли беше пиян.

— Хубаво местенце си имаш — каза той. Думите му излязоха със странен ритъм, сякаш ги бе репетирал.

— Да ти го покажа ли, Брад? Да ти предложа нещо за пиене?

Той сбърчи чело, сякаш думите му го бяха объркали.

— Да, много по-хубаво от моя временен кенеф, нали? Така живее един истински мъж, нали?

Споменът проблесна в ума ми. Нощта, когато пихме с Брад. Как споменавам нещо за жилището му. Изписаната на лицето му омраза. Внезапно осъзнах, че Брад е дошъл да ме убие, но вместо да се паникьосам, станах спокоен и започнах да мисля рационално, умът ми действаше на свръхобороти. Знаех, че мога да го разубедя. Знаех, че съм по-умен от него.

— Сериозно, Брад, какво си намислил?

— Какво според теб? — отвърна той и вдигна оръжието към главата ми. Всичко в стаята изчезна освен дулото.

— Господи, Брад, помисли за момент. — Взирах се в оръжието, което вероятно бе същото, което бях видял в чекмеджето му в Кенеуик. Револвер. Гледах как Брад поставя палец на чукчето. Не знаеше ли, че може просто да дръпне спусъка? Трябваше да действам, да го нападна или да побягна. Намирах се само на половин метър от него и в следващия миг открих, че се хвърлям напред. За последен път се сбих в трети клас и изгубих от едно хлапе, казваше се Брус, който бе първокласник. Блъснах Брад с всичките си сили, като извъртях тялото си така, че револверът да не сочи към мен. Той отлетя назад и главата му удари вратата с трясък. Помислих си, че може да е изгубил съзнание, но той изсъска нещо, което не разбрах. Обърнах се и побягнах към стълбите. Стъпих на първото стъпало с мисълта за телефона на площадката. Револверът изгърмя оглушително и сякаш някой ми удари шамар по ухото — куршумът ме бе пропуснал с не повече от сантиметър. Продължих да тичам нагоре. Когато стигнах площадката, вече чувах Брад зад себе си, работните му ботуши стъпиха на първите стъпала. Посегнах към телефона, който беше поставен на антикварна масичка, спънах се и паднах на килима, като съборих апарата и масичката. Нещо топло се беше разляло по корема ми и поставих ръка там. Когато я отдръпнах, с изненада видях кръв и за момент се зачудих откъде се е появила. После Брад се извиси над мен, насочил револвера. Дишаше тежко, от долната му устна се стичаше лига.

— Защо? — казах аз и в същия миг разбрах. Брад не беше психопат, решил да ме убие, защото съм го обидил с коментара си за жилището му. Правеше го заради жена ми. И изведнъж всичко ми стана ясно. Миранда използваше Брад да се отърве от мен. Искаше всичките пари за себе си. Защо не се бях сетил по-рано? Остра болка проряза корема ми и се намръщих, после едва не се разсмях.

Погледнах Брад, тъпата му физиономия и треперещия револвер, и казах:

— Миранда никога не би останала с теб.

— Ти ли ще ми кажеш?

— Брад, тя те използва. Кого мислиш, че ще заподозрат? Тя е във Флорида. Двамата с нея имате връзка. Всички го знаят.

Видях на лицето му да се изписва съмнение и изпитах искрица надежда. Продължих да притискам раната в корема си. Кръвта, излизаща на тласъци между пръстите ми, бе топла и гъста.

— Мислиш се за много печен — каза той.

— Брад, ти си идиот.

— Ще видим — каза той и дръпна спусъка.