Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (19)

19.
Миранда

Онази нощ в Ороно, след като ядох лоша китайска храна и гледах как майка ми се мъчи да ми задава въпроси за мъртвия ми съпруг, вместо да ми разказва за жалкия си живот, лежах в празната стая за гости на двойното легло, единствената мебел в помещението. Стените бяха в ужасно светложълто и дори на слабата светлина на уличните лампи се чувствах потисната от противния им цвят.

Бях съвсем будна, още се безпокоях за Брад и способността му да издържи и се чудех защо Тед е ходил в Уинслоу в деня, когато Брад го уби. Повтарях си името през целия ден — Уинслоу, Уинслоу. Бях почти сигурна, че познавам човек, който живее там. Явно е бил някой, познат и на Тед, така че напрягах паметта си, прехвърлях имената на всичките ни приятели, за да налучкам някого. Засега безуспешно.

Гризах кожата около нокътя на палеца си до кръв, после си заповядах да престана. Помислих си дали да не стана и да сляза долу да потърся цигарите, които майка ми се преструва, че няма, но знаех, че ако ме чуе, ще излезе от стаята си и ще продължи да дрънка. Вместо това се опитах да мастурбирам — единственият сигурен начин да заспя. Представях си безлики мъже, както винаги, но лицата им непрекъснато се сменяха с лицата на Тед или Брад. Накрая се отказах и се примирих, че ме очаква безсънна нощ. Загледах се в тавана и случайните ивици светлина, които се плъзгаха по него, когато покрай къщата минаваше кола.

Явно съм заспала, защото когато се събудих, майка ми стоеше до леглото ми с розов халат и мокра от душа коса.

— Господи, мамо — казах аз.

— Извинявай, Фейти. Просто исках да погледам спокойно спящата си дъщеря.

— Точно това искам да кажа. Бях спокойна и спях.

— Е, тогава заспивай отново. Аз ще сляза в кухнята. Да ти поддържам закуската топла.

Тя излезе, а аз останах да лежа будна в леглото. Проверих си телефона. Бях го изключила предишната вечер и имах поне хиляда гласови съобщения и есемеси от приятели, които изразяваха съболезнованията си и питаха дали имам нужда от нещо. Влязох в интернет да видя дали има някакви новини около убийството на Тед. Като че ли нямаше — репортажите още говореха за случайно проникване с взлом, кварталът се сплотяваше от страх. Казах си, че липсата на новини е добра новина, и реших още същия ден да се върна в Бостън или може би да отида до Кенеуик. И дума не можеше да става да прекарам още един ден и нощ с майка ми.

На закуска разговаряхме за плановете ми, майка ми задаваше само въпроси, чиито отговори вече знаеше. Винаги беше по този начин. „Какво ще облечеш за първия учебен ден? В кой колеж смяташ да кандидатстваш? Защо според теб баща ти би направил подобно нещо?“ Тази сутрин ме попита къде смятам да живея, след като Тед вече го няма.

— Не и в Бостън, разбира се — отговори си тя преди мен. — Това вече ми е известно.

— Най-вероятно в Бостън — казах аз.

— Фейти, не! След всичко случило се. Кварталът очевидно не е безопасен. Никога не съм го смятала за безопасен и ето че се оказах права. Гледах онзи филм с Мат Деймън за…

— Мамо, живея в Саут Енд, не в Южен Бостън. Това са две съвсем различни места.

— Ясно е, че не са. Или ако са, и в двете има насилие и са опасни. Можеш да се преместиш тук, да покажеш на всички в Ороно докъде си стигнала в живота. С толкова много пари можеш да си купиш най-голямата къща тук.

— Мамо, не ми се говори за това точно сега, ясно?

За нейна чест, тя кимна сериозно и започна да мие чиниите в умивалника, като тихо въздишаше. Простих й за държането и егоизма й. Винаги й прощавах. Хората казват, че личността се оформя и установява, когато навършим пет, но личността на Сандра Рой, поне през втората половина от живота й, се формира изцяло от деня, когато баща ми, декан на Историческия факултет на Университета на Мейн, изгуби мястото си, защото се забърка с една първокурсничка. До този момент майка ми смяташе, че живее луксозно. Предполагам, че в известен смисъл бе точно така — тя бе израснала в евтина квартира в Дери и бе стигнала чак до университета, където бе срещнала Алекс Хобарт, специализант от градче във Върмонт, населено предимно с представители на средната класа. Напуснала колежа предпоследната година, за да се омъжи за него, и няколко месеца по-късно родила брат ми Андрю, а година по-късно родила и мен. Когато бяхме малки, баща ми си осигури постоянно място в Историческия факултет на университета. Отличи се, стана най-младият декан на факултет в историята на учебното заведение; заплатата му, която се увеличаваше всяка година, бе истинско състояние в Ороно и майка ми, щастлива, че има само две деца, превърна къщата ни в колониален стил в свой специален проект. Когато бях на девет, двамата ходиха до Европа и когато се върна, майка ми говореше различно, подобно на американска актриса от 50-те, с изядени в края думи и смътен английски акцент.

После, през първата ми година в гимназията, всичко се разпадна. Някаква първокурсничка, посещаваща семинар на баща ми по история на Древен Египет, го записала как я увещава да прави секс с него в замяна на отлична оценка. Скандалът се разчу и баща ми моментално бе уволнен. Майка ми го изхвърли от къщата и поиска развод. Помня онази година като дълъг, подхранван от ярост монолог на майка ми, която, изглежда, винеше баща ми повече заради това, че е изгубил добре платената си работа, отколкото заради опита му за сексуално изнудване. Тези монолози бяха насочени към мен. Андрю беше открил тревата, после Фиш^[1] и прекарваше цялото си свободно време в спалнята с глава, заклещена от огромни слушалки. Нямахме спестявания, всички пари на родителите ми бяха отишли за обзавеждане на къщата и ваканции и две години след развода майка ми продаде колониалната къща и се преместихме в тавански апартамент с три спални, който обикновено се даваше под наем на студенти. Андрю, който тогава бе последна година в гимназията, остана там по-малко от месец, след което се премести в дома на приятел. Майка ми протестираше, но аз знаех, че всъщност няма нищо против. Тя се бе обърнала срещу всички мъже и това включваше и мардата, в която се беше превърнал брат ми. „Сега сме само ние, момичетата“ — казваше тя и макар настоятелно да твърдеше, че апартаментът е временно положение, останахме в него през двете ми последни години от гимназията. Брат ми завърши, после цяла година следваше едно турне на Фиш из страната и в крайна сметка се озова в Сан Диего, където живее и досега. Според последната ми информация работеше в някаква бирария и се бе хванал с жена с четири деца. Беше се обадил и оставил съобщение на гласовата ми поща след смъртта на Тед, но аз не върнах обаждането му и може би няма да го направя.

След развода баща ми се премести в Портланд, където си намери работа като временен сътрудник в общински колеж. Майка ми започна работа на рецепцията на един зъболекар и със заплатата й и с мижавата издръжка от баща ми успявахме да свържем двата края. Постоянният рефрен вкъщи бе, че животът на майка ми е съсипан, но че моят може да бъде по-добър. И под по-добър майка ми имаше предвид по-добър в материално отношение.

В гимназията се представях средно, но пък затова станах световен шампион по дребни кражби. Първите извърших извън Ороно, в Бангор или Портланд, по време на посещенията при баща ми. Крадях предимно от универсалните магазини, които наемат специални детективи да обикалят и да държат под око купувачите. Тези детективи са тренирани да откриват крадци по езика на тялото им и се оглеждат за хора, които се държат нервно или подозрително. Никога не ме хванаха, защото никога не се държах като крадла. Усъвършенствах небрежното поведение на момиче, което прави дребни покупки с кредитната карта на някой от родителите си. Винаги носех голяма чанта и подбирах малки и скъпи неща. Шалове. Парфюми. Станах много отракана.

Единственият, който ме забеляза да крада, беше един съученик в аптеката в Ороно. Рядко крадях там — аптеката беше твърде близо до дома и често я посещавах. Тогава бях предпоследна година в гимназията. Платих няколко неща на старата касиерка с ястребов поглед, но си тръгнах с три комплекта резервни ножчета за моя „Жилет Венъс“ в чантата.

След като минах автоматичната врата, чух нечий глас да казва:

— Май забрави да платиш нещо.

Обърнах се. Беше момче, което познавах от училище. Май се казваше Джеймс. Нямах представа, че работи в аптеката.

— Моля? — казах аз; опитах се да прозвуча така, сякаш имам важна работа и не ми е до разговори със служител в аптека.

— В чантата. Видях те да пъхаш ножчетата в нея.

— Ох, господи — казах с престорено шокирана физиономия. — Съвсем ги забравих. — Понечих да се върна в аптеката. — Ей сега ще…

Той се разсмя, хвана ме за ръка и ме поведе през нажежения паркинг. Беше август, онзи ежегоден двуседмичен период, когато в северната част на Мейн става горещо и задушно и е пълно с комари. Асфалтът се беше размекнал и във въздуха се носеше миризмата на дзифт.

— Няма да те издам — каза той. — Просто те видях. Не ми пука дали крадеш. Аз го правя непрекъснато.

— О. — Разсмях се. — Познаваме се, нали?

Запознахме се. Наистина се казваше Джеймс.

Джеймс Одет — и също беше предпоследна година, макар че учеше в гимназията на Ороно от средата на миналата година. Беше красив, със светлосини очи, високи скули и гъста руса коса. Освен това бе дребен и доста мускулест, поради което ходеше като атлет, с леко пружинираща походка. В гимназията бях малко саможива, готвех се за колежа и бях твърдо решена да изкарам достатъчно добри оценки, за да си осигуря стипендия някъде извън щата. С Джеймс се сприятелихме бързо. Той ми призна, че според него единственото важно нещо в този живот са парите и че смята да натрупа много пари.

— Тогава се ожени за богата жена — казах аз. Седяхме в заведението, в което обичахме да висим.

— Прекалено съм дребен. Богатите жени обичат високи съпрузи.

— Така ли?

— Доказан факт. Ти обаче определено можеш да се омъжиш за богаташ. Виж си само циците.

— Гадост. Приличам на изрод.

— Повярвай ми. Ти си онова малко непохватно момиче от гимназията, което идва на сбирка на класа и изглежда като модел. Виждал съм го стотици пъти.

— Къде си го виждал?

— По филмите, естествено.

След завършването двамата си намерихме работа в онова, което минава за център в Ороно — Джеймс в една пицария, а аз в същата онази аптека, от която крадях от време на време. Успях да вляза в „Мадър“, частен колеж в Кънектикът. Той бе едно от училищата, които са предимно за богати деца от Ню Йорк и Бостън, но аз бях трета по успех в класа ми и финансовото положение на родителите ми гарантираше, че повече от половината от таксата ми ще бъде поета от колежа. Джеймс щеше да продължи в Университета на Мейн, където баща му беше треньор на отбора по борба. И двамата бяхме девствени и през юли онова лято решихме да правим секс, за да не влезем в колежа без никакъв опит. Направихме го на задната седалка на колата на Джеймс — „Каприс Класик“. След това той ме попита как се чувствам. „Като извършила инцест“ — казах аз и двамата така се разсмяхме, че Джеймс падна от задната седалка и си натърти бедрото. Продължихме да го правим, като си казвахме, че сме гледали всеки добър филм, който са прожектирали онова лято, и така запълвахме времето. Последната ни вечер заедно, преди баща ми да дойде да ме откара до Кънектикът, Джеймс каза, че му е било приятно да ме познава.

— О, ще се видим на Деня на благодарността.

— Не. Знам го. Дотогава ще си намериш богат приятел и дори няма да искаш да говориш с мен.

— Ще говоря с теб — казах аз.

Но той се оказа прав и почти не се виждахме, след като влязохме в колежите. Сещах се за него само когато се връщах в Мейн. Зачудих се дали знае колко съм богата.

— Чувала ли си нещо за Одет? — попитах майка ми, след като разчистихме масата след закуска и се преместихме в дневната с високите еркерни прозорци, гледащи към методистката църква до гробището.

— Синът им Джим се ожени. Работи в една банка в Бангор и чух, че жена му е бременна.

— Сега под името Джим ли се подвизава?

— Пег го нарича така. Не съм го виждала, откакто беше в гимназията. Казват, че си останал нисичък.

Телефонът ми иззвъня. Познах номера на детектив Кимбъл от предишната вечер. За момент изпитах страх.

— Мамо, трябва да се обадя.

Вдигнах, докато вървях към кухнята.

— Госпожа Севърсън?

— Да.

— Отново ви безпокои детектив Кимбъл. Как сте?

— Добре — казах малко сподавено.

— Съжалявам, че ви досаждам, но трябва да ви помоля да се върнете в Бостън.

— Защо?

— Една свидетелка смята, че е видяла вероятния убиец на съпруга ви. Направихме портрет по описанието и искаме да го видите.

— Защо? Мислите, че може да го познавам ли? — казах и моментално съжалих за тона си. Думите ми прозвучаха отбранително.

— Не е задължително. Все още смятаме случая за инцидент по време на обир, но трябва да изключим всички други версии. Възможно е извършителят да е човек, който е желаел смъртта на съпруга ви, и ако е така, има вероятност да го разпознаете.

— Ще тръгна следобед.

— Чудесно, госпожо Севърсън. Знам, че няма да ви е лесно, но всяка помощ…

— Няма проблем.

Детективът се закашля.

— Извинете, настинал съм. И още нещо. Успяхте ли да се сетите дали съпругът ви познава някого от Уинслоу? Нали помните, питах ви миналия…

— Не. Мислих, но не се сещам нищо. Съжалявам.

— Просто питам. Обадете се, когато се върнете в Бостън. Ще ви донеса портрета където ка…

— Ще ви се обадя — казах аз и затворих.

Чух, че майка ми също говори по телефона си в дневната. Различих само думата „ужасно“, повторена няколко пъти. Загледах се през прозореца. Следобедът бе мрачен, бързо движещите се облаци бяха издути и черни, приближаваше буря. Поради сумрака навън можех да видя отражението си в стъклото. Взирах се в него и мислех усилено за Уинслоу. Знаех, че познавам някой, който живее там… някой от гимназията или от „Мадър“? И тогава ми просветна. Лили Кинтнър, онова шантаво момиче, което бе с Ерик Уошбърн, когато той умря в Лондон. Помня, че бях чула, че живее в Уинслоу и работи в колежа като библиотекарка. Но тя не познаваше Тед. Или поне не мислех, че го познава. Възможно ли бе да са се срещали преди години, когато се натъкнах на нея в Саут Енд? При нея ли беше ходил Тед?

Майка ми още говореше по телефона и шепнеше високо, сякаш не можех да чуя всяка нейна дума. Качих се горе да си събера багажа и да се върна в Бостън.