Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (30)

30.
Лили

По целия път от летище „Кенеди“ до Шепог баща ми се въртеше и въздишаше.

— Това е просто мама — казах аз. — Все същите щуротии са й в главата. — Той ми се усмихна, но в очите му продължаваше да се чете воднист страх. — Пробвай — продължих аз. — Ако не се получи, ще измислим нещо друго.

— Винаги бих могъл да дойда да живея при теб, Лил — каза той.

Това бе неизбежното, което се надявах да избегна, разбира се, но засега просто поставих ръката върху коляното му и стиснах.

Когато се спуснахме от ниските хълмове на Кънектикът към познатия терен, баща ми се умълча и се загледа през прозореца. Листата на дърветата вече бяха отминали първоначалния етап на ярки цветове. Червеното беше станало ръждиво, жълтото бе избледняло.

— Усещам как топките ми се мъчат да се скрият някъде — каза баща ми, когато завих по алеята на къщата. — Вече знам, че се прибирам у дома.

Докато вадехме двата му големи куфара от багажника, майка ми излезе на прага, с престилка и изцапана с боя. Беше си мацнала набързо яркочервено червило.

— Патриархът се връща — каза тя и прозвуча заучено. Осъзнах, че и тя е малко нервна.

— Шарън — каза баща ми и вдигна очилата си на челото, за да я види от това разстояние. — Изглеждаш същата. — Това бе сигурно най-милото нещо, което би могъл да й каже при тези обстоятелства. Тя кимна и влезе обратно в къщата.

След като помогнах на баща си да разопакова нещата си и да се настани в стаята за гости на първия етаж в дъното на къщата, направихме бърза разходка из имота, преди слънцето да е залязло напълно.

— Тук рано се стъмва — каза баща ми. — Помня го.

— Само през есента и зимата — отвърнах. — Не през цялата година.

— Утре може да поработя с греблото.

— На мама ще й хареса. Мрази да събира листа.

— Помня. Винаги ме караше аз да го правя.

— Или ти, или съседското момче.

— Да. — Баща ми уви по-стегнато шала на врата си, макар че вечерта беше топла за края на октомври. — Помниш ли как като малка обичаше да се криеш в купчините листа?

— Не.

— Другите деца винаги искат да скачат в листата, а ти се заравяше в тях. Оставаше вътре часове. Не помниш ли?

— Май не.

— Беше толкова странно дете. Преди да си заровиш носа в книгите си мислехме, че сме родили диво зверче. Почти не се усмихваше. Часове наред дебнеше навън. Издаваше животински звуци. Наричахме те лисичката ни и казвахме, че си отглеждана от човеци. Надявам се да не сме те побъркали прекалено.

— Справихте се добре — казах аз. Започваше да ръми. — Позволявате ми отново да събера родителите си заедно. Мечтата на всяко дете на разведени.

— Но не и твоя, нали? — попита баща ми, докато вървяхме обратно към къщата, която бе тъмна с изключение на светлината от кухнята.

— Господи, не. Просто се шегувах. Пък и вие не се събирате, надявам се. Просто ще живеете заедно. Взаимен паразитизъм. Нали това е планът?

— Да, това е. Мир и спокойствие. Може да напиша още една книга. А може и да не напиша. Просто искам да изживея остатъка от живота си, без да наранявам никого. Това е всичко, на което се надявам.

Вечерята мина добре. Майка ми опече пиле и баща ми не направи нито един лош коментар, макар че пилето беше препечено. Изпихме само една бутилка вино, след което баща ми предложи да разчисти масата и каза, че ще го прави след всяко хранене.

— Шарън, знаеш, че не мога да готвя, но нямам нищо против да чистя.

Тя завъртя очи, но само към мен. Баща ми вече разчистваше масата и внимателно правеше купчинки до умивалника. Отидохме в дневната; там сега имаше телевизор — нещо, което изобщо нямахме, когато бях малка. Споменах го.

— За по-позитивна нагласа — каза майка ми, докато сядахме в двата края на оръфаното канапе. Мислех си, че ще говорим за баща ми, но майка ми започна да ми разказва най-подробно за бляскавото ревю на някакъв художник, когото познавала навремето. — Никога не съм го мислила за нещо особено, но явно съм грешила, поне според „Ню Йорк Таймс“. — Слушах и си мислех, че тази смахната уговорка между майка ми и баща ми може и да се получи, поне за известно време. През годините на раздяла двамата бяха започнали да означават все по-малко и по-малко един за друг и това можеше и да им позволи да живеят заедно. Не се обичаха достатъчно, за да се нараняват.

Тръгнах си на следващия ден след закуска. Нямах спешна работа и завих на север към Хартфорд с намерението да мина през Пайниър Вали, да изляза на Шосе 2 и да продължа към Уинслоу по по-живописни маршрути. Това определено беше любимото ми време от годината, с носещите се във въздуха пъстри листа и къщите, украсени за Вси светии. Преди седмица бях научила за смъртта на Тед Севърсън, а сега цялата тази гадна глава от живота ми беше приключила. Миранда и Брад също ги нямаше, а на мен ми се беше разминало. Всички тревоги, че може да ме хванат, бяха изчезнали. Чувствах се спокойна и пълна със сила. Дори се насладих на времето, прекарано в компанията на родителите си.

Убийствата се бяха превърнали в голяма новина — доколкото разбрах, Кенеуик бил залят от репортери, които се опитваха да разплетат историята за чаровната млада двойка, убита в рамките на една седмица. Брад Дагет беше изчезнал вдън земя и никога нямаше да бъде открит. Дори да бяха открили пикапа, тази новина не стигна до медиите. Той беше убил Тед и Миранда и откритията на криминалистите щяха да го докажат. А той никога нямаше да бъде открит, за да разкаже какво е станало.

Помислих си какво ми беше казал баща ми предишния ден — как иска да изживее остатъка от живота си, без да наранява никого. Може би можех да превърна това и в моя цел. Така се бях почувствала след убийството на Чет, така се чувствах и след убийството на Ерик в Лондон. Така се чувствах и сега. Не съжалявах за онова, което бях направила в миналото. И Миранда, и Ерик ме бяха наранили. Чет също бе искал да го направи, а Брад — макар да не ме бе наранил пряко — бе убил невинен човек. Вероятно беше грешка да поканя Тед Севърсън в живота ми. Бях поела огромни рискове през последните няколко седмици и имах късмет, че се отървах невредима. Но сега бях приключила. Свърши се. Можех да водя тих живот и да се погрижа никой повече да не ме нарани. Щях да продължа да оцелявам, знаейки, както знаех онази нощ на поляната, когато звездите лееха светлината си върху мен, че съм специална, че съм родена с различен вид морал. Морал на животно — на гарван, лисица или бухал, а не на обикновено човешко същество.

Излязох от Шосе 2 и минах през центъра на Уинслоу на път към дома. В градския парк имаше Октоберфест, свиреха полка и имаше издигната бирена шатра. Свалих прозореца. Във въздуха се носеше аромат на ябълков сайдер. Помислих дали да не спра, но реших да се прибера у дома. Изминах трите километра до къщата ми. Когато приближих, видях на алеята дълга бяла кола, която лесно се забелязваше през голите дървета. За миг ме обзе страх и едва не продължих по улицата, но все пак завих, като си казах, че всичко ще е наред.

На колата се беше облегнал детективът, който бе дошъл да ми задава въпроси по-рано през седмицата. Хенри Кимбъл от полицията на Бостън. Когато ме видя, пусна цигарата си и я стъпка. Паркирах и слязох от колата. Той тръгна към мен с неразгадаема усмивка.