Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (8)

8.
Лили

Не бях планирала да се влюбвам, но кой го прави? Ерик Уошбърн беше студент трети курс и президент на „литературното“ братство в „Мадър“ „Сейнт Дънстан“, макар да не го знаех, когато го срещнах за първи път. Срещнахме се в библиотеката. Беше малко преди затваряне една ледена февруарска вечер; тръгнахме си последни и излязохме през въртящата се стъклена врата на вятър, от който ти се насълзяват очите. Ерик ми предложи цигара, аз отказах, той запали и ме попита в коя посока съм. Изпрати ме до Барнард Хол — жест, който тогава изглеждаше роден изцяло от кавалерство, а не от някакви задни мотиви. Канех се да си вляза, когато ме покани на парти на „Сейнт Дънстан“ в четвъртък вечер. Казах, че ще отида. Той не беше особено красив — имаше дълго лице и високо чело, кокалест нос и прекалено големи уши, но бе висок и строен, с дълбок и почти мелодичен глас. Онази вечер носеше дълго тъмносиво палто и тъмночервен шал, който бе увил няколко пъти около врата си. Бях чувала за „Сейнт Дънстан“, знаех, че е най-елитното общество в колеж, в който и без това учеха доста сноби, които бяха такива още от гимназията, и много добре знаех къде се намира — в Сейнт Дънстан Манър, каменна постройка в неоготически стил в южния край на кампуса, където „Мадър“ се изливаше в градската пустош на улиците на Ню Честър. Беше прекрасна сграда, каменните й фасади бяха покрити с позлатени гравюри и водоливници, главният й вход бе висок и засводен, а всичките й прозорци бяха с витражи. Именно този тип архитектура ме беше привлякъл в колежа. Бях прегледала няколко други учебни заведения, но частният колеж „Мадър“, основан преди двеста години и с по-малко от хиляда студенти, беше единственият, където се почувствах на мястото си. С общежитията с фронтони от тухли, с арките си, с големия си централен площад с брястове кампусът сякаш беше останал непокътнат от някаква друга епоха, като декор на криминален роман от 30-те, в който момчетата пееха в импровизирани квартети, а момичета с поли бързаха от една класна стая в друга. За голям ужас на майка ми, която лобираше за собствената си алма-матер „Оберлин“, откакто бях на пет, избрах „Мадър“; баща ми посрещна решението ми с безразличие, което изобщо не ме изненада.

— Лили — каза Ерик, след като ме покани в „Дънстан“, — как е фамилията ти?

— Кинтнър.

— О, да бе. Ти си Кинтнър. Чух, че от твоя род са учили тук.

Начинът, по който го каза, звучеше малко като заучен, сякаш вече знаеше коя съм.

— Познаваш ли баща ми?

— Разбира се. Той е автор на „Ляво пред дясно“.

Бях изненадана. Повечето почитатели на баща ми посочваха фарса му „Най-малка щуротия“, който се развиваше в един пансион; никога не бях чувала някой да споменава комедията му за живота на един лондонски шивач.

— По кое време да дойда? — попитах. Бях отворила външната врата на „Барнард“ и изгарях от нетърпение да вляза.

— Към десет. Чакай малко. — Ерик затършува в джоба на голямото си палто, извади малка картичка и ми я връчи. Беше бяла, с отпечатан на нея череп. — Покажи това на входа.

Пожелах му лека нощ и влязох в общежитието. Съквартирантката ми Джесика още не си беше легнала и й казах за поканата. Тя бе много веща в социалния живот в „Мадър“ и ми беше любопитно какво знае за Ерик Уошбърн и партито в четвъртък.

— Получила си карта с череп! — възкликна тя и грабна картичката от пръстите ми. После повтори, този път още по-високо: — Получила си карта с череп от шибания Ерик Уошбърн!

— Какво знаеш за него?

— Той е нещо като кралска особа. Мисля, че прапрапрапрадядо му в общи линии е създал „Мадър“. Наистина ли не си чувала за него?

— Чувала съм за „Сейнт Дънстан“.

— Разбира се, че си чувала за „Сейнт Дън“. Поканата за двама ли е?

— Не мисля. Не каза такова нещо.

Отидох сама на партито. Когато пристигнах, Ерик бе там, зад бара, и ми направи водка с тоник, без изобщо да ме попита какво искам. После ме хвана под ръка и ме представи на неколцина членове на „Сейнт Дънстан“, след което отново се върна към задълженията си на барман. Каза, че се редували всеки четвъртък и този път той изтеглил късата клечка. Останах леко разочарована от интериора на Манър, тъй като очаквах нещо, което повече да съответства на готическия му екстериор. Не знам какво точно. Персийски килими и кожени кресла? Вместо това се оказа малко по-приятна версия на другите братства, които бях посещавала през първата си година. Помещения с ниски тавани, опърпани мебели и вездесъщата миризма на „Марлборо Лайт“ и евтина бира. Обиколих стаите на първия етаж и разговарях с неколцина членове, повечето от които ме попитаха за баща ми. След третата водка отидох при бара да се сбогувам с Ерик и да му благодаря за поканата.

— Ела другата седмица — каза той и измъкна още една картичка с череп от джоба си. — Тогава няма да съм барман.

Прибрах се и Джесика моментално ме притисна да й разкажа всички подробности. Казах й истината — че около „Сейнт Дънстан“ няма нищо особено интересно и че всички изглеждат приятни, но и не особено вълнуващи. Казах й, че няма тайни проходи и ритуали по посвещаване. Както и че няма стая, украсена с черепите на първокурснички.

— Ама че гадост, Лили. Случайно да си срещнала Матю Форд?

— Запознах се с един Матю. Дребен, с дълъг бретон.

— Господи, адски е готин!

За добро или зло, „Сейнт Дънстан“ се превърна в център на социалния ми живот онази зима и пролет. Посещавах всички партита в четвъртък, а от време на време и на някоя вечеря като партньорка на член на братството. Не съм сигурна защо ме канеха толкова често. Ерик като че ли си имаше приятелка — студентка трета година, казваше се Фейт^[1], която обикновено се лепваше за него в края на повечето партита. Една вечер влязох в билярдната зала и ги видях да се целуват. Бяха се натиснали при вградената библиотека. Фейт се беше повдигнала на пръсти, но въпреки това Ерик трябваше да се навежда, за да я целуне. Едната му ръка бе заровена в косата й, а другата я притискаше за кръста. Ерик беше обърнат към мен и за момент се спогледахме, докато излизах.

Други членове на обществото (технически „Сейнт Дънстан“ не беше братство и не се наричаха помежду си братя) понякога ми се пробваха, но не по онзи груб начин с опипване, с който се бях сблъсквала в други братства няколкото пъти, когато бях ходила с Джесика през есенния семестър. Не, опитите на партитата в четвъртък вечер обикновено представляваха завалено изречени комплименти за външния ми вид, следвани от тромави предложения за още едно питие или лека дрога на някое по-усамотено място, например в стаята на момчето. Винаги отказвах — не защото момчетата бяха особено отблъскващи, а защото, въпреки присъствието на красивата тъмнокоса Фейт, аз бях влюбена в Ерик Уошбърн и това бе така от първото парти в Манър, когато беше излязъл иззад бара, за да ме разведе и да ме запознае с приятелите си. Особен беше начинът, по който държеше ръката ми малко над лакътя, сякаш казваше на мен и на другите, че му принадлежа, пък било и мъничко. Ерик беше причината да продължа да ходя в „Сейнт Дънстан“, макар да ми харесваше да разговарям и с другите членове, дори когато ми се пробваха на пияна глава. Момчетата там лесно можеха да се характеризират като надути сноби, които смятаха, че са хванали Господ за шлифера, както често казваше майка ми, но по принцип бяха учтиви и водеха разговори, в които основната тема не беше как са се подредили предишната вечер и как смятат да се подредят тази. Бяха момчета, преструващи се на мъже, така че полагаха малко повече усилия да ме впечатлят с мисли за политиката и идеи за литературата. И дори всичко това да беше уловка, все пак оценявах усилията им.

Тъй като първия път бях поканена от Ерик, обикновено го намирах да му кажа довиждане, когато си тръгвах от поредното парти. Той ми връчваше картичка с череп и ме канеше да дойда следващата седмица. Ако го нямаше в края на партито, успяваше да ме намери през седмицата, за да ме покани, а веднъж остави картичка в пощенската ми кутия в студентския център. Приемах поканите като свидетелство за малък флирт. Много малък, но също и първи за мен. И това ми беше достатъчно.

Последният ми изпит за първата година беше в четвъртък следобед и бях уредила на следващата сутрин да взема автобус от Ню Честър до Шепог, където щеше да ме чака майка ми, за да ме откара вкъщи. След изпита имах планове да събера малкото си багаж и да се насладя на самотата на последната нощ в Барнард Хол. Джесика беше приключила с изпитите си по-рано и бе заминала предишния ден. Когато се върнах от изпита си по американска литература, намерих на линолеума в стаята картичка с череп със съобщение от Ерик, написано на гърба. „Две буренца. Ела да помогнеш да ги довършим“. След като събрах нещата си, прекосих калния кампус до Манър и не се изненадах, когато видях около бара само неколцина членове и техните приятелки. Повечето студенти вече си бяха заминали. Ерик изглеждаше страшно радостен, че ме вижда, и пих повече от обичайното; със задоволство забелязах, че Фейт я няма никаква. Дори попитах Ерик за нея.

— О, тя си отиде, Кинтнър. В буквалния и в преносния смисъл.

— Какво искаш да кажеш? — Внезапно се ужасих, че е умряла, а аз не съм чула за това.

— Отиде си оттук. — Той обгърна с жест помещението. — И оттук. — Посочи сърцето си и някои от приятелите му избухнаха в смях. Дадох си сметка, че Ерик е по-пиян, отколкото го бях виждала.

— Съжалявам — казах аз.

— Недей да съжаляваш. Тя не беше за мен. Прав й път и всичко добро. — Той направи още един театрален жест.

Внезапно осъзнах, че Ерик ме е поканил в „Сейнт Дън“ тази вечер, за да ме прелъсти, и че ще му позволя да го направи. Точно това бях чакала. Не си правех илюзии и знаех, че ще е еднократен секс, но бях девствена и бях решила, че времето е дошло. Не бях толкова глупава да вярвам, че трябва да изгубя девствеността си с някой, който е влюбен в мен, но беше важно да я изгубя от някой, когото обичам.

„Сейнт Дънстан“ имаше три единични стаи на втория етаж. Тъй като беше председател, Ерик заемаше най-голямата, помещение с висок таван и изглед към параклиса на колежа. Вместо спартанска единична койка имаше огромно легло. Отначало Ерик изглеждаше по-нервен от мен, докато лежахме напълно облечени и се целувахме. Извини се и отиде до банята, а аз се съблякох и се пъхнах под завивките. Когато се върна, си беше наплискал лицето със студена вода и дъхът му миришеше на паста за зъби. Съблече се по боксерки, пъхна се под завивките до мен и попита:

— Да си сложа ли презерватив?

Казах му да си сложи. Спестих му, че съм девствена, защото не исках да се разколебае. Онази нощ правихме секс два пъти, като първия той беше отгоре. Заради височината му се озовах загледана в няколкото редки косъмчета, които покриваха централната част на хърбавите му гърди във формата на триъгълник. Той се движеше непохватно и не бях сигурна, че изпитва наслада, но когато вдигнах високо колене и го обгърнах с крака, той каза високо и задъхано името ми и всичко приключи. По-късно повторихме секса, но този път аз бях отгоре. Това ми позволяваше да виждам лицето му под мен, смътно осветено от уличната лампа зад прозореца. Бях започнала да харесвам лицето му, въпреки че беше грозновато. Големи щръкнали уши, широко чело, тесни устни. Имаше обаче зашеметяващи очи, тъмнокафяви и с прекрасни гъсти мигли, като на момиче. Докато бях отгоре му, сменях ритъма, забавях, после отново ускорявах. След като го направих няколко пъти, Ерик внезапно ме придърпа надолу към себе си, засмука едното ми зърно и се разтресе. По-късно ме попита дали съм получила оргазъм. Казах му, че не съм, но че ми е хубаво, което си беше истината. Тръгнах си преди изгрев-слънце. Той се размърда, докато се обличах, но успях да изляза от стаята преди да се е събудил. Не исках да слушам фалшиви обещания. Исках през лятото спомените ми за Ерик да са само добри.

Това лято бе първото след окончателния развод на родителите ми. Майка ми не беше на себе си, обсебена от слуховете, че Дейвид вече е сгоден отново, и трескаво подготвяше изложба за една галерия в Ню Йорк. Разговарях с баща си два пъти по телефона — той ме покани да му гостувам в Лондон, но аз отказах, предпочитах да прекарам лятото в Кънектикът с книгите си. За щастие, нямаше никакви гости. Милата ми леля остана през целия август, но майка ми заяви, че лятото ще е свободно от бездействащи лентяи, както самата тя се изрази. Нямах никаква вест от Ерик, но дори да искаше, нямаше как да се свърже с мен. Доколкото знаех, той нямаше представа къде живея, нито знаеше телефона на майка ми, който не фигурираше в указателя.

За втората година в „Мадър“ кандидатствах за единична стая въпреки протестите на Джесика, че сме идеалните съквартирантки. През август получих писмо, че ще деля една стая с още три момичета, които не познавах. Това означаваше, че или са ми се паднали три студентки, които са толкова необщителни, че са поискали единични стаи, или са три приятелки, кандидатствали за тройна стая. Добрата новина бе, че стаята беше в Робинсън Хол, най-старото общежитие в кампуса — тухлена кула с лице към централния двор. Всички четворни стаи имаха еркерни прозорци с място за сядане, а някои можеха да се похвалят и с работещи камини.

Пристигнах късно вечерта в деня за настаняване. Трите ми съквартирантки явно бяха близки приятелки и бяха украсили общата стая с плакати на филми на Дейвид Линч и на „Смитс“. Бях ги срещала през първата си година, но не ги познавах лично. И трите бяха с боядисани черни коси и бледа кожа, готически версии на гимназистки. Приличаха ми на Уинона Райдър от три филма. Най-радикалната имаше щръкнала коса и се обличаше само в черно, като Уинона от „Бийтълджус“. Другите две бяха по-изискани — Уинона от „Хапки от реалността“ (късо подстригана коса, сресана назад) и Уинона от „Русалки“ (плетени жилетки, перли и бретони, може би на шега, може би не).

Не зная как са ме възприели трите Уинони онази септемврийска вечер, когато пристигнах по три четвърти панталони и ленена риза, но въпреки тъмните им червила и двойно пробитите уши бяха дружелюбни и предложиха да спрат „Джой Дивижън“, докато разопаковах нещата си. Тъкмо приех чаша вино от Уинона Русалката, когато на вратата се почука. Беше Ерик Уошбърн. Толкова се изненадах, че отначало си помислих, че е дошъл за някоя от съквартирантките ми. Но той търсеше мен. Беше с къси дочени панталони и оксфордска риза и лъхаше на цигари и уиски. Отидох с него в Манър и се качихме направо в стаята му. Каза ми как през цялото лято не съм излизала от мислите му, колко отчаяно се е опитвал да разбере къде живея. Дори ми каза, че е сигурен, че ме обича. И аз, като последната глупачка, му повярвах.