Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (26)

26.
Лили

Брад стовари ключа върху главата на Миранда. Тя първо рухна на колене, после се строполи на пода, а шапката й отхвърча нанякъде. Вдигна ръка и се хвана за главата. За момент си помислих, че Брад няма да е в състояние да довърши започнатото, но той клекна и я удари още няколко пъти. Без шапката, която да омекоти ударите, черепът й издаваше резки пращящи звуци. При последния удар чух хрущене, сякаш някой пробива стена с юмрук. Дръпнах го, когато стана ясно, че тя е мъртва, когато дори на слабата светлина виждах, че главата й е хлътнала отстрани и че по пода се разпълзява черна локва кръв.

— Остави ключа. Да излезем — казах аз.

Брад се подчини и сложи ключа едва ли не нежно до отпуснатото тяло на Миранда. Хванах го за ръката над лакътя и го поведох към предната врата. Въздухът навън бе със същата температура като вътре, но по-чист, изпълнен със солената миризма на океана. Оставих вратата да се затвори зад нас.

— Свършено е — казах му.

— Мислиш ли, че е мъртва? — попита той.

— Да, мъртва е. Свърши се. Ти свърши добра работа. Тя заподозря ли нещо?

— Не, казах й всичко точно така, както ми каза ти. Тя обаче те е видяла.

— Как така ме е видяла? Кога?

— Снощи. След като ти си тръгна, тя дойде. Беше дошла да ме види и те е видяла. Познала те е. — Брад беше извадил цигарите си от джоба на якето и неуспешно се опитваше да измъкне една от кутията.

— Да седнем в пикапа и да изпушим по цигара — казах аз. — После ще се оправим с тялото.

Качихме се в пикапа на Брад. Бях свалила раницата и я държах в скута си.

— Студено ли ти е? — попита Брад. — Мога да пусна отоплението.

— Не, добре съм. Но трябва да пийна. — Отворих раницата и извадих манерката с кайсиево бренди. — Нещо против? Почти откачам.

— И още как, мамка му — каза Брад и се изсмя неестествено.

Вдигнах манерката до устните си, но не изпих нито капка.

— Искаш ли? — попитах го. — Кайсиево бренди. Добро е.

Той взе манерката, отпи дълга глътка и ми я върна.

— Пийни още — казах. — Аз пих достатъчно тази вечер.

— Ако не можем да пием тази вечер, не знам… — каза той и надигна отново манерката. Чух го да преглъща два пъти. Беше изпил достатъчно. Надявах се, че ароматът на кайсии ще прикрие онова, което беше в брендито, и се оказах права. Не знаех колко време ще е нужно да подейства, но исках да науча още за вчерашното посещение на Миранда при Брад, така че казах:

— Разкажи ми за снощи. После ще се погрижим за тялото.

Брад щракна запалката, запали цигара и издуха дима към предното стъкло.

— Направо ми изкара акъла. Ти излезе и пет минути по-късно тя цъфна на вратата. Отначало си помислих, че се връщаш ти.

— Защо дойде?

— Защото не искала да ми звъни по телефона. Каза, че полицията имали очевидец, че ще ме разпитват и че трябва много да внимавам. Не разговаряхме много за това, защото не беше на себе си, че те е видяла.

— И ти й каза за какво сме говорили?

— Да. Казах й точно какво сме намислили. Казах, че си се опитала да ме убедиш да ти помогна да я убиеш и че съм ти отговорил, че ще си помисля, но смятам, че трябва да се обърнем срещу теб. Казах й, че съм готов да те убия заради нея. И тя се върза.

Предишната вечер, когато бяхме в пикапа на Брад на паркинга на „Куули“, планът ми бе просто да го накарам да заведе Миранда в къщата на Микмак. Това беше първата стъпка. Знаех, че след като остана сама с Миранда, ще мога да я убия — първо със зашеметителя, а после или да я задуша с найлонова торбичка, или да използвам ножа. Но когато започнах да говоря с Брад пред „Куули“ ми стана ясно, че той е на път да се пречупи всеки момент. Дори на слабата светлина в кабината на пикапа виждах измъчения му поглед и страха в очите му. Заприлича ми на попаднало в капан животно, полумъртво от глад и отчаяно. Незабавно промених плана и му казах, че познавам Миранда от колежа, че знам какво е направила и че той е бил използван от самото начало.

— Тя ще те издаде, Брад. Знаеш го, нали? — казах му.

— Не знам — отвърна той.

— Брад, не те питам. Казвам ти. Миранда е зъл човек. Има ли някакви доказателства, че тя е свързана по някакъв начин с убийството на Тед? Освен твоята дума, искам да кажа. Достатъчно й е само да каже, че си го направил изцяло на своя глава. Няма да можеш да докажеш противното. Ще влезеш в затвора до края на живота си, а Миранда ще се измъкне чиста. Тя те е използвала.

— Ох, Господи — каза той и избърса челото си с ръка.

Толкова лесно беше да го привлека на своя страна. Ясно бе, че не е бил напълно подведен от Миранда. Съвсем не. Казах му, че трябва да се върнем в дома му и да обсъдим възможностите. Последвах го с колата си до къщичките под наем, където живееше. Тед ми беше описал дома му, бе ми разказал колко стерилен и безличен изглежда, и се оказа прав. Запитах се дали не е още по-чисто, отколкото когато Тед е идвал тук — дали Брад в сегашното си състояние не се е захванал импулсивно да изчисти още повече. Седнахме на канапето. Отказах предложението му за бира, но Брад извади един „Хайнекен“ за себе си от малкия кухненски бокс, който бе част от дневната. С първата глътка преполови бутилката.

— Влюбен ли си в нея? — попитах го.

— Така си мислех — каза той. — Тоест, не знам. Виждала си я. Видя я. Тя ще стане червива с пари.

— Да, ще стане богата, но няма да сподели парите си с теб. Можеш да си сигурен. Това е начинът, по който действа. Кара мъжете да правят онова, което иска, след което ги отстранява. Накарала те е да убиеш съпруга й, при това точно когато е на хиляда и петстотин километра от дома си.

Той кимна, лицето му беше посърнало.

— А ето и най-лошото — продължих аз. — Превърнала те е в убиец, а това е нещо, което никога не можеш да поправиш. Но убиецът не си ти, Брад. А Миранда. Тя те е манипулирала. Изобщо не си имал шанс.

Гледах как сълзите се стичат по загорялото му лице. Бях му казала онова, което искаше да чуе. Бях му казала, че не той е отговорен за убийството на Тед Севърсън, а Миранда. Бях опростила греха му. Когато престана да плаче, го помолих да ми донесе бира. Нямах намерение да я изпивам, но исках да му дам някаква занимавка и да почувства, че съм на негова страна. Той се върна с две бутилки, седна и ги отвори с отварачката на ключодържателя си.

— Какво да правя? — попита той. — Просто да ида в полицията и да си призная? Да им разкажа всичко така, както стана?

— Това няма да ти помогне. Ти си оставаш извършителят на убийството. Нея я е нямало, когато си застрелял Тед, и тя ще каже, че няма нищо общо със случилото се.

— Тогава какво да правя? — Той отпи от бирата си и малко от нея потече по брадичката му.

Гледаше ме така, че сигурно ако му кажех да си счупи пръстите, щеше да го направи. Възползвах се от момента.

— Искам да ми помогнеш да се отървем от Миранда. Тя си го заслужава и това е единственият начин да се измъкнеш. Можеш ли да ми помогнеш?

— В какъв смисъл да се отървем от нея?

— Ще я убия, Брад.

— Добре.

Запознах го с плана. Казах му да каже на Миранда, че искам да се срещна с нея, че знам всичко за убийството и че искам пари. Ще се срещнем в новата къща.

— Ще заподозре нещо — каза Брад.

— Добре — отвърнах аз. — Прав си. Значи вместо да й кажеш, че ще я изнудвам, кажи й, че това е капан, че съм ти казала, че е изнудване, но че смятам да я убия и че очаквам този момент още от колежа. Тя ще дойде. Сигурна съм. Тогава ще се отърва от нея и ще ми помогнеш да заровим тялото. Ако я открият, ще се погрижа да имаш желязно алиби. Ще кажа, че сме се запознали в Кенеуик, че сме се свалили набързо и си дошъл в дома ми в Масачузетс. Всичко ще е наред, обещавам.

— Ами парите?

— Никога няма да видиш тези пари, Брад. Никога. Ще влезеш в затвора, а аз ти предлагам изход. Ако Миранда изчезне, ще си в безопасност.

Той закима бързо, като сгълчано дете.

— Как ще я убиеш?

— Това е моя грижа — казах аз.

— Мога и аз да го направя — каза Брад и в очите му се появи нещо ново. В тях вече не се четеше страх, а омраза, а може би и малко лудост. Запитах се дали изобщо е спал след убийството на Тед.

— Какво искаш да кажеш?

— Ще я пратя в къщата, после ще вляза през вратата на двора и ще се промъкна до нея. Имам един голям гаечен ключ. Ще я халосам по главата с него. Така няма да е нужно ти да го правиш. По-добре да не знаеш какво е.

Получи се перфектно. Това решаваше най-големия ми проблем — че ако тръгна да убивам Миранда, ще направят някакъв съдебномедицински тест, който ще докаже, че смъртоносният удар е нанесен от жена с ръст метър и седемдесет, а не от висок метър и деветдесет мъж.

— Няма да е нужно да се промъкваш — казах аз.

— Как така?

— Кажи й, че смяташ да ме убиеш, защото знам всичко. Кажи й, че ще се промъкнеш към мен и ще ме удариш с ключа. Така дори да те чуе да влизаш в къщата, ще си помисли, че си дошъл за мен. Изобщо няма да разбере какво става.

— Добре. — Той кимна.

— Сигурен ли си?

Каза ми, че е сигурен, и аз му повярвах. Поговорихме още, изпипахме всяка подробност от плана. На няколко пъти го уверих, че всичко ще бъде наред. Тръгнах си убедена, че ще направи всичко така, както бе обещал.

И той го направи.

Докато стоях в тъмното с Миранда, се питах дали не съм постъпила глупаво и дали Брад няма да убие мен вместо нея. Но в последния миг, когато той вдигна тежкия ключ, разбрах. Разбрах, че съм победила и че Миранда, подобно на другите преди нея, ще умре и че аз ще живея…

Прозорците бяха вдигнати, Брад пушеше и кабината се изпълни с лютив дим.

— Значи е била готова да ме убие? — попитах аз. Трябваше да знам.

— Да. Както го предвиди. Само че беше изненадана… каза, че не сте били много близки в колежа. — Потърка устни с подобните си на шпатули пръсти. — Откъде научи за всичко? Откъде знаеш толкова много за случилото се с Тед? Така и не те попитах снощи.

— Запознах се с Тед Севърсън на връщане от Лондон. Той сподели, че жена му изневерявала с контрактора, строящ къщата му. Гледал ви е с бинокъл от пътеката по носа. Продължихме да се срещаме. Той реши, че иска да убие Миранда. Както и теб. Казах му, че ще му помогна.

Брад дръпна силно от цигарата, но тя бе изгоряла до филтъра. Свали малко прозореца и метна фаса. Чух го как изсъска в една локва.

— Поднасяш ме — каза той и завъртя глава към мен. Хлоралхидратът започваше да действа. Думите на Брад излизаха завалено, клепачите му се отпускаха.

— Не. Иска ми се да те поднасях. Тед възнамеряваше да убие Миранда, тя е възнамерявала да убие него и го изпревари. Тоест ти го изпревари. Но вече всичко приключи.

— Приключи — повтори той.

Вече говореше много завалено — прозвуча като „прихлюши“ — и едва разбрах какво казва. Главата му беше клюмнала и ми приличаше на боксьор, опитващ се да остане прав на ринга, без да осъзнава, че вече е нокаутиран. Започна да се килва към мен и аз се дръпнах назад и торбичките на краката ми изшумоляха на пода.

— Защо… защо имаш торбички на краката? — Говореше завалено и думите бяха така замазани, че нямаше да разбера какво казва, ако не виждах къде гледа. Той залитна напред и клюмна настрани, дясното му рамо се стовари тежко върху бедрото ми. Сграбчих го за дънковото яке и успях да го вдигна да седне. Главата му се килна назад, устата беше отворена. Отворих вратата, слязох и побързах да затворя, така че лампата да угасне по-бързо. Погледнах нагоре. Нощното небе бе осеяно със звезди, които сега бяха по-ярки, отколкото когато дойдох. Невидимият океан шумеше някъде долу. Позволих си просто да постоя така десетина секунди, след което се захванах за работа.

Бях донесла още найлонови торби и имах нож, но преди да прибягна до тях, се качих в каросерията на пикапа да проверя кутията с инструменти, която бе закрепена с въже за бънджи за задната част на кабината. Металният капак не беше заключен и погледнах вътре, като си светех с фенерчето. Имаше всичко, което бях очаквала — чукове, триони, щанга за гуми, пластмасова кутия с бургии — но онова, което привлече вниманието ми, беше дълга тел от закачалка, преправена на дълга кука за справяне с ключалката, ако случайно забрави ключовете си в колата. Взех я и я изправих. Щеше да свърши идеална работа — не исках никаква кръв в пикапа.

Върнах се на предната седалка и затворих. Спуснах прозореца — димът от последната цигара на Брад още изпълваше кабината, както и нещо друго… острата химическа миризма на дестилиран алкохол от дъха на Брад. Може би и от тялото му. Беше започнал да хърка силно при всяко вдишване. Сграбчих го за раменете и го разтресох с всички сили, но той с нищо не показа, че се събужда от дълбокия си сън. Запитах се дали комбинацията от алкохол — колко ли беше изпил днес? — и хлоралхидрат няма в крайна сметка да го убие, но не можех да рискувам.

Застанах на колене на седалката. Избутах главата на Брад от мен, така че тя се подпря на страничния прозорец. Още беше килната назад и между дебелия му врат и облегалката имаше пролука. Увих телта около врата му и завъртях краищата й, за да я стегна. Извадих многофункционалния инструмент от раницата си и срязах стърчащата тел, така че увитите заедно части останаха дълги около два сантиметра.

Стиснах краищата с клещите и започнах да въртя. Затягах телта, докато не се уверих, че Брад е мъртъв.