Питър Суонсън
От онези, които заслужават да бъдат убити (14)

14.
Лили

— Адисън, какво става? — попитах.

— Шибаният Нолан — каза тя, влезе и тръгна след мен надолу. Изтръскваше дъжда от палтото си и капките пръскаха тила ми.

— Скарахте ли се? — попитах, когато влязохме в апартамента.

Тя ме погледна, бършеше сълзите си.

— Имал си приятелка в Тексас. Сериозна приятелка.

— По дяволите — казах аз. — Как разбра?

Адисън ми разказа как седнала на компютъра му и прочела имейлите и как той признал всичко и добавил, че искал да й каже за Линда, но отначало си помислил, че отношенията му с нея били просто забавление, обаче сега не знаел в какво точно са се превърнали. Слушах я с половин ухо, отворих бутилка вино и й налях, като през цялото време трескаво се мъчех да измисля какво да правя, когато Ерик се върне. Дали да изоставя плана си и да кажа на Ерик, че съм сигурна, че в пилето корма има кашу, или да го оставя да яде и Адисън да стане свидетел? В някои отношения присъствието на Адисън беше предимство. Тя щеше да подкрепи историята ми, че пияният Ерик е сбъркал и е ял индийска храна с кашу, а после не успял веднага да намери епипена си. Но имаше и много начини нещата да се оплескат заради Адисън. Можеше да се обади за помощ и линейката да дойде навреме. Можеше да забележи, че писалката не е там, където би трябвало да е според него. И ако Ерик попиташе дали в храната има ядки, не бих могла да излъжа пред нея. И най-важното, не беше честно да принуждавам Адисън да гледа как Ерик умира от анафилактичен шок. Реших, че ще се откажа.

— Чакай малко. Къде е Ерик? Самолетът му не трябваше ли вече да е кацнал? — попита Адисън и завъртя глава наляво-надясно, сякаш може да го е пропуснала в малкия апартамент.

— Нали знаеш онова бирено предизвикателство в „Ботъл енд Глас“?

— С десетте пинти ли?

Разказах й как Ерик бе настоял, че може да се справи, и как съм огладняла, писнало ми е да го чакам и просто съм си тръгнала.

— Май и двете си прекарваме чудесна вечер с мъжете си — каза тя.

— Е, аз ще си прекарам — казах. — Ти си единствената прецакана. Какво смяташ да правиш по въпроса?

Преди Адисън да успее да отговори, звънецът иззвъня отново.

— Това е Ерик — казах аз. — Приготви се. Сигурно е здравата подреден.

— Лили, ще се махна. Съвсем забравих, че ще идва днес. — Адисън стана и грабна чантата си от масата.

— Няма начин. Оставаш тук.

Качих се отново по стълбите, събирайки сили за среща с пияния Ерик, но когато отворих вратата, на прага стоеше не той, а Нолан, със зачервени от плач очи.

— А, двуженецът — казах аз и той ме изгледа смутено.

— Тя тук ли е? — Нолан беше висок и слаб, с яркочервени очи. Късо подстриганата му коса беше толкова руса, че изглеждаше почти бяла, и носеше стегната огърлица от дребни хавайски раковини.

— Тук е — отвърнах аз, — но това не означава, че иска да те види. Изчакай тук, ще я питам.

Оставих Нолан на площадката и слязох долу. Адисън си наливаше втора чаша вино.

— Познай кой е тук?

— Кой? — Изглеждаше искрено озадачена.

— Нолан. Оставих го горе. Искаш ли да му кажа да си върви?

Тя пусна дълга драматична въздишка.

— Не, ще го видя. — Продължи да седи на масата и осъзнах, че очаква да го доведа. Изкачих стълбите сигурно за петнайсети път тази вечер и когато стигнах вратата, чух два мъжки гласа да си говорят на висок тон. Познах единия като Ерик; значи се бе върнал от пъба.

— Виждам, че сте се запознали — казах аз, след като отворих вратата. Ерик беше сложил ръка на рамото на Нолан и му разказваше за предизвикателството. Разбрах, че е спечелил, от начина, по който се обърна към мен с красивата си усмивка. — И изглежда си триумфирал — добавих.

— На косъм — отвърна той. — Много по-трудно е, отколкото изглежда.

— Хайде, слизайте и двамата. Ерик, остави Нолан и съквартирантката ми на мира. Трябва да поговорят.

Всички слязохме с тропот по стъпалата. Адисън вече стоеше на прага с решителна физиономия.

— Ад — с дрезгав глас каза Нолан. Ерик се представи, звучеше сравнително нормално за човек, изпил толкова много бира. Това бе едно от неизменните му качества — винаги беше възпитан и учтив, независимо от обстоятелствата. Иначе казано, политик.

С Ерик влязохме вътре, а Нолан и Адисън останаха до вратата на площадката, осветена единствено от гола крушка. Разказах набързо на Ерик какво става, като се мъчех да преценя как ще реагира, когато чуе, че Нолан се среща с две жени едновременно, също като него.

— Мислиш ли, че ще се сдобрят? — попита той и добави, преди да успея да отговоря: — Трябва да хапна нещо.

Канех се да му кажа, че в хладилника има индийска храна, която мога да му стопля, и че не бива да рискува с пилето корма, защото в него може да има фъстъци, но точно тогава Адисън влезе в апартамента.

— Вие двамата не се безпокойте. Ще ви оставим насаме. Отиваме да пийнем по нещо.

Нолан беше зад нея и по червеното около устите и на двамата си личеше, че са се целували отвън. Не знам какво й беше казал, но бе подействало. Адисън грабна палтото и чантата си и те излязоха във влажната нощ. Внезапно осъзнах, че планът ми отново е актуален, стига да искам да продължа с него. Стомахът ми кипеше от безпокойство, но ако не друго, онова, на което бях станала свидетел между Нолан и Адисън, бе подсилило решимостта ми. На типове като Нолан и Ерик твърде често им се разминава, че са оставили след себе си разбити сърца.

— Виж, Ерик — казах аз. — Ужасно съм уморена. И аз пих доста, а Адисън направо ме съсипа. Лягам си. Има индийска храна в хладилника, ако искаш. Взех ти пиле корма.

— Ти си проклета светица — каза той и ми лепна целувка по ъгълчето на устата. Отидох в банята, притворих вратата, свалих джинсите и пуловера си и облякох вълнената пижама, с която се топлех в студения апартамент. Чувах Ерик в кухнята — тракане на чинии, силното бръмчене на разнебитената микровълнова. Усетих миризмата на подгрятата корма — остри подправки и кокосово мляко. Седях на ръба на леглото. Чувствах се спокойна, но мислите ми бяха трескави, изпълнени с образи. Представях си Чет на поляната по здрач, как се олюлява над мен, без да подозира, че след малко ще умре. Видях как Ерик излиза от офиса, пали цигара и се среща с Фейт. Видях го в нощта, когато се любихме за първи път, с тъмнокафявите му очи на сантиметри от моите.

Микровълновата фурна спря да бръмчи. Чух как Ерик отваря и затваря вратичката, после за момент настъпи тишина. Предположих, че яде бързо, може би дори прав.

Мина минута и вратата на стаята се отвори. Ерик стоеше с паничка в ръка, лицето му вече се бе зачервило. И очите му бяха подпухнали.

— В това нещо има фъстъци — каза той и посочи храната. Прозвуча така, сякаш устата му е пълна с памук.

— Сигурен ли си? Къде ти е епипенът? — възкликнах аз.

— В багажа. — Той трескаво замаха с ръка към куфара си.

Придърпах куфара и го качих на леглото. Ерик остави паничката на бюрото ми и бързо пристъпи, като ме изблъска от пътя си. Разрови се в джоба с цип, в който беше оставил писалките, после се обърна към мен. В очите му се четеше паника, а лицето му се бе зачервило още повече. Едната му ръка драскаше гърлото.

— Забравил ли си ги? — попитах с писклив от страх глас.

— Да — каза той и едва чух думата. Сякаш идваше някъде отдалеч, като вик на човек, попаднал в някаква дълбока, тясна и влажна пещера.

Ерик изсипа съдържанието на куфара на леглото и трескаво започна да рови в нещата. Седна, тялото му се движеше сковано, устните му се свиха, докато се мъчеше да напълни дробовете си с въздух. Понечих да му помогна с дрехите и тоалетните принадлежности, но той хвана ръката ми и имитира с жест телефонно обаждане.

— Да се обадя за помощ ли? — попитах.

Той кимна. Зачервяването по врата и гърлото му се засилваше тревожно бързо, като петна по топографска карта. Лицето му пък оставаше бледо и започваше да придобива синкав оттенък. Изтичах в съседната стая, взех телефона и останах за момент така, заслушана какво става в спалнята. Чух отварянето на цип, после тихо тупване. Тихо оставих слушалката, бавно преброих до десет, отидох до вратата и надникнах към леглото. Ерик се бе проснал, ръката му още беше вдигната към гърлото, но вече не драскаше, а просто лежеше неподвижно. Наблюдавах го достатъчно дълго, за да разбера, че не диша, после за всеки случай изчаках още минута, после прекосих стаята и докоснах с два пръста гърлото му, за да проверя за пулс. Нямаше. Върнах се при телефона и набрах 999, казах си името и адреса и обясних на жената с пискливия глас от другата страна, че приятелят ми е изпаднал в анафилактичен шок.

След обаждането се задействах бързо. Взех кашуто от салфетката в хладилника и го сложих в пилето корма, което още бе в купата на Ерик (и което бе още топло от микровълновата), както и в кутията от ресторанта. После изхвърлих салфетката в тоалетната, пуснах водата и си измих ръцете. Ерик не помръдваше в спалнята. Бръкнах под дюшека и извадих найлоновата торбичка с неизползваните писалки. Вещите на Ерик бяха пръснати из цялата стая. Изтрих отпечатъците си от торбичката с някакви чорапи, после натиках всичко в едната му маратонка. Изглеждаше като място, където човек би сложил медикаменти за спешни случаи. Ерик никога не би го направил, но вече нямаше как да го обясни на когото и да било. Не би могъл да каже също, че съм го уверила, че храната е без ядки. Щях да обясня, че е бил пиян и че сигурно е решил все пак да изяде пилето, а аз съм била в спалнята и после не сме успели да открием писалките. Опитах се да се сетя дали трябва да се направи още нещо. Реших, че няма да е зле да натисна няколко пъти гърдите му, за да изглежда така, сякаш съм се опитвала да му направя сърдечен масаж. Дали съдебният лекар би могъл да забележи подобно нещо? Тъкмо се канех да започна, когато звънецът иззвъня.

Изтичах горе да отворя на медиците.

Три дни по-късно, след като семейството на Ерик бе уведомено и транспортирането на тялото му бе уредено, полицаят, който пристигна след медиците онзи петък вечер, се появи отново да ми каже, че няма да има дознание.

Разбира се, бях доволна, но и изненадана. Бях чела толкова много английски криминалета, че просто бях приела, че всяка дори малко необичайна смърт ще предизвика дознание, в което всички улики ще сочат към инцидентна и трагична смърт. В известен смисъл останах разочарована.

— Добре — казах аз, като се мъчех да изглеждам объркана. — Какво означава това?

— Означава, че според съдебния лекар смъртта е настъпила при злополука и няма смисъл от допълнително разследване. Ако питате мен, решението е правилно, макар че сигурно ще има официално дознание относно „Ботъл енд Глас“ и онова тяхно предизвикателство. Може и аз да намина и да поговоря с тях. — Полицаят имаше мили очи и мустак, който скриваше горната му устна. За втори път му разказах всички факти около случая. Как Ерик е бил пиян, как съм му казала за фъстъците в храната и как той все пак я изял, а после не си спомнил къде е сложил лекарството си.

— Много ви благодаря — казах аз.

— Да, май ще се отбия в онзи пъб и ще поговоря с тях — повтори той. Задържа се малко на прага, после се обърна. Беше ми казал името си, но не го помнех.

Наставницата ми в института ме попита дали искам да се върна в Америка и аз й казах, че ще остана в Лондон. Че ако има някаква паметна служба, вероятно ще трябва да се върна за нея, но че въпреки травмата се чувствам добре в Лондон и програмата ми харесва. Това беше вярно — много харесвах сутеренния апартамент в Мейда Вейл и факта, че Адисън почти не се вясваше в него след инцидента. Никога не се бях смятала за градски човек и предпочитах спокойствието на Кънектикът пред смазващите човешки тълпи на Ню Йорк, но жилищните райони на Лондон бяха нещо различно. Има нещо успокояващо в дългите редици жилищни сгради, в зеленината, в анонимната, учтива суматоха. Улиците около мястото, където живеех, бяха толкова тихи, че по-често можеше да се чуят птичи песни, отколкото човешки звуци. Останах доволна, когато получих имейл, че Уошбърн са решили да направят семейно погребение и че някъде за в бъдеще се планира по-голяма паметна служба. Смятах да присъствам. Най-малкото защото би било странно да не се появя; исках обаче да видя дали и Фейт ще дойде и ако го направи, каква ще бъде реакцията ми. Още се питах дали нарочно е решила с Ерик да ме измамят през лятото, или тя също е жертва на двуличността му. Това бе нещо, което смятах да науча.

Месец и половина след смъртта на Ерик се качих на друга линия на метрото на връщане и минах покрай „Ботъл енд Глас“. Беше студена тъмна вечер, от прозорците на пъба се лееше мека светлина и се виждаха силуетите на отбилите се да пийнат след работа клиенти. Не бях стъпвала тук от деня, в който умря Ерик. Влязох в претъпканото заведение, изпълнено с тихо мърморене. Поръчах си пинта „Гинес“ на бара и отидох с чашата си до стената, където се обясняваха правилата на биреното предизвикателство. Нищо не се беше променило и се запитах дали дружелюбният полицай наистина е наминал да поговори със собствениците за предизвикателството. И да го беше направил, не го бяха послушали. До правилата имаше дъска с табелки, на които имаше гравирани имена, повечето на преминали изпитанието. Погледнах в края на списъка. Името на Ерик Уошбърн беше предпоследно. Имаше и друга дъска, на която бяха закачени моментални снимки. Всички изглеждаха еднакви — бледи мъже с блуждаещи погледи, вдигнали празни халби. Открих снимката на Ерик в горния десен ъгъл. Главата му бе леко наклонена и очите му блестяха ярко от гордост. Още имаше загар от лятото и с отметната назад глава момичешки красивите му мигли се отличаваха още повече. Помислих дали да не взема снимката за себе си, но размислих. Мястото й беше тук. Като завет.

Допих бирата си с мисълта, че с кариерата ми на убийца е свършено. Не защото бях изгубила кураж да убивам, а защото нямаше да ми се налага. Никога повече нямаше да позволя някой да се сближи дотолкова с мен и да ме нарани така, както ме бе наранил Ерик. Вече бях голяма жена. Бях преживяла уязвимостта на детството и опасността на първата любов. Имаше утеха в знанието, че никога вече няма да бъда в някоя от тези ситуации, че отсега нататък ще съм единствената, отговорна за собственото ми щастие.

Върнах се в празния апартамент, приготвих си проста вечеря и се настаних в любимото си кресло да почета.

Очакваше ме дълъг, лишен от усложнения живот.