Сергей Донской
За Русия с любов (9)

Глава 8
Всичко отива по дяволите

Служебното двустайно жилище на Громов беше на Болшая Дмитровка. Когато му го дадоха, му казаха, че било на Пушкинска. Тогава той нямаше кола, а валеше силно; Громов обаче от инат не искаше да спира редките минувачи и да ги пита и в резултат подгизна до кости и влезе в педагогическата книжарница, та да си купи карта на Москва и да продължи самостоятелното си търсене. Помогна му книжарката Лариса — след като възпитано си изясни какво точно търси мокрият като кокошка клиент, тя звънко се разсмя и му каза да си купи не карта, а чадър. Оказа се, че книжарницата е в същия блок 7/5, който търсеше Громов.

И жилището, и сградата, и улицата му харесваха. Започналото в центъра ново строителство някак си беше заобиколило Болшая Дмитровка. Наблизо нямаше нито банки, нито нощни клубове, нито денонощни кръчми. Беше относително тихо и спокойно и дори с нещо напомняше на Громов за родния му Курганск. На първо време, докато заобикаляше плавно извитата сграда на Театъра на оперетата, му се струваше, че всеки момент ще излезе на главната улица на родния си град, и понеже чудото не се случваше, всеки път се чувстваше някак излъган.

Громов вече не се напрягаше на това място — свикнал беше. Много по-трудно му беше да свикне с присъствието на веселата книжарка Лариса в жилището си.

Още в деня, когато се запознаха, тя дойде да му честити новата квартира и забрави да си тръгне навреме. И след като на сутринта се зае да чисти и да подрежда, някак си покрай другото напусна работа и плавно се премести от книжарницата на дивана в холчето му. И се излежаваше там като котка, докато го чакаше, а щом той се върнеше от работа, скачаше да го посрещне и да си получи каквото там искат котките освен да ги погалят. Най-лошото обаче бе, че Лариса изобщо не беше котка, а привлекателна млада жена и нито можеше да я срита човек, нито да я изхвърли и да затвори вратата.

Та и днес, щом Громов отключи, се чуха забързани тихи стъпки и Лариса се хвърли на врата му.

— Много рано се прибираш! — замърка тя, докато се отъркваше в него досущ като котка.

Всеки мъж на мястото на Громов първо щеше да насочи поглед към призивно разтворения й пеньоар, а пък и да си беше направила труда да си върже коланчето, щеше да почне да се любува на очите й, на устните й и на разпуснатата й по раменете руса коса. Громов обаче отдавна беше свикнал с пеньоара и със съдържанието му, а колкото до останалото, очите на Лариса бяха сънени, устните — прекалено натрапчиви, а косата — ако я погледне човек отгоре, по точно около темето — всъщност не чак толкова руса.

— Още се излежаваш, а? — изсумтя той вместо поздрав. — Вече е почти един, междувпрочем.

— Красивите жени не се излежават, а отмарят — наставнически отбеляза Лариса.

По някакъв начин тя успяваше едновременно хем да се отърква около Громов, хем да го подмамва от антрето към любимия си диван.

Чуждо жилище, чужди мебели, чужда жена. Идеално за приключение, но малко прекалено за всекидневен живот.

— Ще взема да го изхвърля тоя диван най-после — заяви Громов, неизвестно как озовал се в хола. Видя, че някаква смугла женска гръд блъска изотвътре екрана на телевизора — тръскаше се в такт с високо пуснатата музика, — изключи го и повтори високо: — Ще го изхвърля!

— Отдавна трябваше да го изхвърлиш — съгласи се Лариса. — Трябва ни друг, по-хубав.

— Много добре знам какво ми трябва.

— Как може да знаеш какво ти трябва, та ти си мъж! — искрено се учуди Лариса. — Ние, жените, трябва да мислим за вас, дааа, скъпиии…

Още от малък Громов не понасяше точно тази напевна интонация. А пък да се грижи за него жена, която можеше да прави само някаква гадна салата с майонеза, и то само по празниците — е, това си беше язвителна ирония на съдбата и нищо друго.

— Виж какво, Лариса, стига си се правила на лиана — каза той строго и се откъсна от обятията й, които го оплитаха от главата до краката.

— Аз съм Ларочка — за хиляден път каза тя и нацупи капризно устнички.

Громов поклати глава.

— Не, не си.

— Ами тогава… — Тя изобщо не изглеждаше разочарована и предложи съвсем неочакван вариант: — Тогава нека съм ти писа, искаш ли?

— Писа? — Громов хвърли поглед към дивана и се намръщи, все едно дъвчеше някакъв отвратително лепкав карамел.

— Ами да! Лариса-Писа! — Тя се засмя радостно. — Мррр, мяууу!

— Стига си ми се правила на коте, моля ти се — изсумтя Громов. — Мразя котките.

— Защооо? — Лариса пак се опита да му увисне на врата, но понеже ръцете й не хванаха нищо, изгуби равновесие и й се наложи да претича през стаята, за да не падне.

Всичко това беше достатъчно комично, но не чак толкова, че Громов да се разсмее или дори да се усмихне. Внезапно си помисли, че ако потърси разликите във всички жени, които бе познавал отблизо, едва ли щяха да са чак толкова много. Затова пък прилики — колкото щеш. И какво излизаше — че цял живот си имаш работа с едно и също създание, което може да си сменя лицето, фигурата, възрастта и някои навици.

За секундата, която бе потрябвала на Громов, за да се намръщи, Лариса успя да се изтегне на дивана в позата на начинаеща Клеопатра и сега го мамеше с пръстче — нокътят на това пръстче винаги беше невероятно ярък, но пък за сметка на това лакът беше непрекъснато олющен.

— Ела — страстно прошепна тя. — Прочетох в едно списание страхотен номер — „О, миг, поспри!“. Ела да ти го покажа!

Списанието беше на пода и от предната му корица една хубавица обещаваше на Громов хиляди райски наслади, стига да се навие да клъвне на тази примамка. Още една, хиляда и първата, му обещаваше Лариса — гледаше го също толкова страстно.

— Я по-добре ми покажи как се оправяш с четката за пода, пък аз ще включа прахосмукачката — изсумтя той и понечи да си свали сакото.

— Не се бави — загадъчно прошепна Лариса. — Нямаме толкова време.

— Е, все ни остава по някое и друго десетилетие…

— Не ме разбра, Громов. След два часа трябва да посрещнем на курската гара моите хора. Мислех да ида сама, обаче с колата е по-удобно, нали?

Тя очевидно се гордееше с това колко е умна. Громов замръзна. Сакото така и си остана на раменете му.

— И кои са тия твои хора? — попита студено. — Единомишленичките ти от движението за антикулинария? Крайни привърженички на абсолютната летаргия? Или просто шампионки по мързел?

Лариса седна и се загърна с пеньоарчето с такъв вид, все едно загръщаше не голо тяло, а искрена душа, в която току-що са се изплюли.

— Родителите ми. — Каза го с тона на обидена телевизионна водеща, която няма право да проявява емоциите си в ефир. — Идват от Днепропетровск. Толкова ли е сложно да ги посрещнем?

— Всъщност не — призна Громов. — Въпросът обаче е при кого точно пристигат родителите ти от Днепропетровск.

— Не те разбирам.

Да очаква от Лариса да се притесни или да се засрами беше безнадеждна работа. Някои жени успяват да се отърват от чувството за срам още преди да се лишат от девствеността си. Нито едното, нито другото не подлежи на възстановяване. Громов изхъмка, след което се постара да направи намека си съвсем прозрачен:

— Лично аз нямам никакви роднини в Днепропетровск. Следователно не чакам гости от този прочут град. При това положение при кого идват мамето и татето ти?

— Ами при мен, разбира се. — Очите й се метнаха от едната стена към другата, после обратно, като на бебешка играчка, дето й дърпаш конеца и тя пее и си върти очичките. — Тоест при нас — поправи се тя след кратък размисъл.

Убедеността в гласа й вече наистина подразни Громов.

— И си мислиш, че това е едно и също, така ли?

— Ами няма да ги закарам в Шчолково я! — възкликна Лариса. Човек можеше да си помисли, че тъкмо Громов я е пратил да живее в това предградие — във всеки случай в момента цялата вина за истинската й адресна регистрация се хвърляше върху него.

— Защо не? — попита той съвсем спокойно.

Лариса обаче интуитивно усети в тона му нещо, което я накара да стане от дивана и да тръгне към него с най-очарователната муцка, на която беше способна. И някак си успя да се освободи от пеньоарчето още на третата крачка — а за да стигне до него й трябваха само пет.

— Не се сърди де — загука тя и притисна младото си гъвкаво тяло — цялото — в него. — Само два дни и после мама и татко си заминават.

— Това е моето жилище, не забравяй — каза той, докато се мъчеше да избяга от косата й, която най-нахално му се навираше в устата. — Това е моят живот. Да съм казвал, че искам да променям нещо в него?

— Стига де, стига вече… — Лариса с всяка секунда дишаше все по-задъхано. — Баща ми е много готин, ще ти хареса. Знае наизуст триста и петдесет вица и почти толкова грузински тостове, можеш ли да си представиш?

— Мога — сърдито каза Громов. — Сто на сто е страхотен в компания.

— Жесток е! Всички направо се пукат от смях. — Лариса чак с бюста си показа как всеки момент можеш да се пукнеш от смях, като слушаш баща й.

— Триста и петдесет вица! — Громов поклати глава.

— Може и повече да са вече. От две години не съм го виждала.

— И почти толкова тостове. — Това беше произнесено с почти мистичен ужас.

— И то не какви да е, а грузински. — Лицето на Лариса светна. — Значи се разбрахме?

Да спори човек с нея беше все едно да се опитва да убеди в нещо стената, в която Громов се беше вторачил вече от цяла минута. Внезапно той осъзна, че вече не може да поддържа нито този идиотски диалог, нито тази омръзнала му връзка, и каза:

— Точка. Край на приказките. И на всичко друго.

— Какво друго? — Лариса се стегна.

— На това. — Громов посочи голите й гърди. — И на това. — Показалецът му се насочи към масата, където вече втори ден стоеше любимата му чаша, цялата омазана със засъхнало червило. — И на това също. — Подразбираше се диванът срещу телевизора: чаршафът все още пазеше вдлъбнатините от разкошното тяло на Лариса.

Тя — все още се надяваше на нещо — се опита да се свлече в краката му, покорна като смъкнатия на пода пеньоар, но той не й позволи: стисна я за раменете и каза сухо:

— Знаеш къде са парите. Взимаш колкото ти трябват — за такси, за хотел за вашите, за ресторант. Лично за тебе можеш да си вземеш пари като за безработна за две седмици. По-нататък се оправяй сама. — Громов млъкна, помисли дали не е пропуснал нещо и добави. — Оставяш ключовете в антрето и на излизане хлопваш вратата хубаво.

Да очаква от Лариса горещи благодарности за безплатното й гостуване при него щеше да е върхът на наивността, разбира се, но онова, което чу, докато тръгваше към входната врата, го накара да спре и да се обърне.

— И откъде събра толкова злоба? — викна тя и от ярост почна да се удря с юмруци по бедрата. — Защо ме мразиш?

— Злоба? — Той не повярва на ушите си. — Да те мразя? Какво общо има тука омразата? Пък и какво знаеш ти за нея? Тя е като боен нож, с който нито един нормален мъж няма да седне да реже хляб.

— Само не ми излизай с красиви фрази! — кресна Лариса. През цялото време, докато беше живяла в апартамента, без да си мръдне и пръста, по някакъв начин беше успяла да скрие, че гласът й може да е толкова писклив. — Ти просто ме изхвърляш, това е! Какво съм ти виновна?

— За нищо не си виновна — уморено каза Громов и направи още една крачка към вратата. — Просто ми дойде до гуша. А като гледам — и на тебе.

— Живей тогава сам като куку! — кресна Лариса; явно се стремеше да преодолее ултразвуковата бариера.

— Като кукувица — така се казва — обади се Громов вече от антрето. — Кукувците не са мъжки кукувици.

— Знам аз какво са! Ти си куку!

Последната дума трябваше да е нейна — и Громов нямаше нищо против, стига вече да е излязъл. Точно в този момент обаче иззвъня телефонът. Винаги става така. Взимаш някакво важно решение, но някаква дреболия непременно ти пречи да го осъществиш на практика. Половината ни живот се състои от такива нереализирани намерения. Пък после се чудим защо бил ад.

 

 

— Да? — каза Громов в слушалката.

За да стигне до телефона, му се наложи да се върне в изходна позиция и Лариса се възползва от това и се изнесе между него и вратата.

— Аз съм — прошепна в слушалката мъжки глас.

— Кой аз бе?! — Въпросът на Громов приличаше на свирепо ръмжене.

— Шадура…

— Какъв Ша… — Громов изведнъж млъкна. Гледай ти, гледай ти!

Щом видя рязката промяна в настроението му, Лариса клекна пред вратата и изхлипа — като за начало пробно. Сега, ако държеше да излезе от апартамента, Громов трябваше да я отмести. Което не е лесна работа, когато става въпрос не за някакъв неодушевен предмет, а за млада красива жена, тръшнала се на пода както я е майка родила.

— Кажете — предложи Громов на замлъкналия си събеседник.

— Аз съм Шадура — повтори гласът. — Същият.

— И какво?

— Трябва да поговорим. Конфиденциално.

Говореше, все едно че не е избягал престъпник, обявен за федерално издирване, а посланик на суверенна държава с всичките му пълномощия. Громов се намръщи.

— За кога да ви пусна пропуск? Мога да ви приема до половин час — четирийсет минути.

— Не-не — забързано каза Шадура. — Трябва да се срещнем на неутрална територия. Лично. След случилото се имам сериозни опасения за живота си.

„Наистина сериозни — помисли Громов. — Много, много сериозни“.

— И защо искате да се срещнете точно с мен? — попита на глас. — Освен това откъде знаете домашния ми телефон?

След секундна пауза гласът каза:

— Ще ви кажа, като се срещнем. Ще ви чакам на входа на МХАТ. До половин час. Ако забележа нещо подозрително…

— Старият театър или новият? — прекъсна го Громов и си погледна часовника.

— Старият — каза Шадура. — Новият на Тверски булевард е една отвратителна безвкусица, която…

— Ясно, ясно — каза Громов. — Тръгвам.

Мястото на срещата беше буквално на две крачки. И все пак, както винаги в такива случаи, трябваше да се действа незабавно.

— Значи чакам ви — измърмори Шадура. — Разчитам на коректността ви.

Громов понечи да попита как ще се познаят, но се отказа. Той специално беше виждал депутата не само по телевизията и в пресата, но беше разгледал подробно и снимките му в папката на делото. По какъв начин обаче Шадура щеше да познае него, човека от ФСС? Все пак Громов не се появяваше през ден във вестниците — всъщност никога досега не се беше появявал. Тук имаше някаква загадка, пък и самото обаждане беше най-малкото изненадващо. Всички въпроси обаче трябваше да се оставят за после, не биваше да плаши Шадура преждевременна.

— Тръгвам — каза Громов. — Не мърдайте оттам.

Нямаше отговор. Шадура затвори.

— Тръгваш? — изпищя Лариса, все едно беше чакала мига, в който телефонният разговор ще свърши, за да се разридае. — Зарязваш ме, така ли?… Аз те обичам, глупак такъв!… Даже на нашите писах, че най-после съм намерила щастието си в живота… А сега… Как ще ги погледна в очите?…

— Ами аз? — възмути се Громов. — Как да се държа аз в тази водевилна ситуация? Сгледа ще ми прави тя… годеж не щеш ли?!

— Не те ли е срам? — Лариса го изгледа сърдито. — Просто исках татко и мама да не се тревожат за мен… Да знаят, че съм добре. Че…

Много е трудно да се разправяш с плачеща жена. Громов просто не издържаше да я гледа толкова жалка и нещастна. Отдавна беше свикнал с чуждата смърт. Но така и не се беше научил да е равнодушен към страданията на близките си.

— До пет минутки да си готова — изсумтя той и обърна гръб на ридаещата Лариса. — Трябва да поговоря с един човек. Ти ще чакаш в колата — после ще видим.

— Значи ще отидем на гарата заедно? — Тя хукна да се облича с такава скорост, че чак сълзите по бузите й изсъхнаха за миг.

— Не знам.

— Нашите сигурно носят цял куп подаръци — възбудено викна Лариса, докато навличаше първата попаднала й рокля. — Много ще им е тежко…

— За тая работа си има носачи — сухо й напомни Громов. Вече, не й се сърдеше. Целият му яд в момента беше насочен към самия него — как можеше да е толкова милозлив!

— Татко никога не наема носачи. Страх го е, че ще го окрадат.

Лариса се вмъкна в бикините си с толкова рязко движение, че чак подскочи, и Громов неволно се усмихна — спомни си прочутия номер на барон Мюнхаузен: как сам се вдигнал за косата.

— Все ще се оправите някак.

— Ама ти нали щеше да…

— Повтарям — ще видим. Най-вероятно ще идеш на гарата сама.

— Но…

Громов изпревари неизбежния въпрос:

— Виж, ще се запозная с родителите ти, обещавам. Но те ще отидат в хотел, няма да дойдат тук, разбра ли ме? Готова ли си вече? И да ти кажа…

Но не каза нищо, а само махна с ръка и тръгна към вратата. Прекалено много му се беше натрупало, за да го изрази с думи. А щом Лариса заподтичва подир него като кученце, желанието му да й се кара изчезна съвсем. Още повече че май трябваше да се скара и на самия себе си.

 

 

Навън беше задушно, не полъхваше никакъв ветрец. Хората крачеха по тротоарите като сомнамбули — неизвестно откъде й неизвестно накъде, едва влачеха краката и сенките си. Въздухът беше мътен и тежък, слънцето беше безформено петно, увиснало в жегата. Шадура го погледна с невиждащи очи, пипна се по потното теме и си помисли, че току-виж получил слънчев удар.

Бяха му дали нова риза вместо скъсаната — от плътен джинсов плат, с дълги тесни ръкави, дори прекалено дълги. И сега, застанал на напечения тротоар с тази груба риза и официалния си панталон, Шадура се чувстваше наистина отвратително. Още повече че беше отвикнал да виси по тротоарите. Да не говорим, че и служебния му автомобил го нямаше.

За себе си Шадура наричаше всичко, което му се случваше след злополучната порция текила, с многозначната и многозначителна думичка „каскахуй“. Оставаше му само да се надява, че черният период, в който беше влязъл, ще е кратък. Иначе му оставаше само да се обеси — с дългия като черво ръкав на тая джинсова риза например. Да, това щеше да е най-подходящото й приложение в тази непоносима жега. Маншетите почти скриваха пръстите му и затова се налагаше да си държи ръцете малко разперени, което му създаваше допълнителни неудобства. Изглеждаше толкова нещастен, че две девойчета на минаване покрай него се спогледаха и захихикаха, а щом отминаха, направо се разкикотиха. „Ега ти пингвина!“ — каза едното.

Той ги напсува наум и си бръкна в джобовете. Ръцете му веднага се изпотиха, но пък в тази поза той можеше да се съсредоточи не върху смъкващите се маншети, а върху възложената му задача. Едната му ръка погали гладкото пластмасово касетофонче, което му беше връчил побелелият полковник, а пръстите на другата машинално подръпнаха жицата със слушалката. Задачата беше елементарна. Да чака Громов, който ще го познае и ще дойде при него. Да му предложи да изслуша записа на разговора на Едичка с някой си Артур Задов. Да включи слушалката и да я даде на Громов, та той да се убеди, че не го мамят. После, каза полковникът, Громов щял да вземе касетата, а пък него, Шадура, щели да го вземат от сградата на Художествения театър и да го доставят по местоназначение. Какво местоназначение? Къде? Полковникът отговори на въпросите му само със загадъчна усмивка. На Шадура много му се щеше да я приема за намек за някаква приятна изненада, обаче душата му се беше стегнала.

За всичко е виновна жегата, каза си той. Главата ми се пръска, какво съм седнал да му мисля. Изпълнявам си задачата — и точка. Мисленето после.

За да си погледне часовника, му се наложи не само да си извади лявата ръка от джоба, а да я вдигне почти до очите си. И като я свали, маншетът пак се смъкна и закачи живеца на счупения му нокът. Шадура изпъшка от болка и моментално забрави колко минути остават до уречената среща — пет или десет.

Пое си дъх и се огледа. Никой не го следеше, никой не идваше към него — забравения от всички на напечения тротоар. Редките минувачи едва го поглеждаха, все едно беше някой от стълбовете на уличните лампи. И да понася цялото това мъчение заради гадния Едичка, на когото не беше направил нищо лошо! Що за несправедливост! И за колко ли сребърника този юда беше продал своя наставник и покровител?

Ръцете му сякаш самички извадиха от джобовете касетофончето и слушалката. Да, щеше да чуе какво има на тайнствената касета, преди да я даде на Громов. Все пак човек има право да знае кой, как и защо е съсипал живота му, нали така.

Но за миг се поколеба. Побелелият полковник едва ли щеше да одобри подобна самоинициатива. От друга страна, него го нямаше, а друг случай да се ориентира в ситуацията едва ли щеше да има скоро.

Шадура огледа улицата и не видя нищо подозрително. Минувачите си бяха най-нормални, приказваха си, купуваха си сладолед, пушеха. Една млада майка буташе количка, един мъж търпеливо чакаше кучето му беше клекнало в тревата и се напъваше — да си свърши работата. От една спряла малко по-нататък жигула слезе млада жена, вулгарно си нагласи роклята на циците и тръгна към Шадура. Не ставаше за Мата Хари тая, изобщо. Той пак я погледна, после пъхна слушалката в ухото си и включи жакчето в касетофона. Така, това е превъртането, това е паузата… А къде е „плей“?

Жената вървеше и въртеше задник. Шадура едва се сдържа да не се изплюе. Не можеше да понася такива особи. Ако му предложеха да унищожи женския пол до крак, щеше да почне точно от тези — дето ходеха така развратно. Ама що за идиотщина — да си въртят така дупетата! Някои мъже например имат не по-лоши дупета, обаче не ги излагат на показ, та да ги гледа кьораво и сакато, нали? И не си бъркат в пазвата, въпреки че може да им е страшно горещо, особено ако са с дебела джинсова риза…

Звукът се включи и слушалката в ухото на Шадура засъска многообещаващо.

— Прощавайте, в тази сграда ли е музеят на Немирович-Данченко?

— Какво? — Шадура изгледа с недоумение младата жена: беше спряла точно пред него, но макар да беше спряла, продължаваше по инерция да полюшва бедра.

„Шшшш — шушнеше слушалката. — Пшшшшшш“.

— Музеят на Немирович-Данченко. — Младата жена му се усмихна. Сигурно се мислеше за неотразима.

— Нямам представа. — Шадура извърна глава, за да й даде да разбере, че разговорът му с нея е приключил.

Съскането се смени със странно пиукане: пиуп… пиуп… пиуп…

Шадура тъпо погледна касетофончето… и то изведнъж изчезна. Ръцете му, които го държаха, също изчезнаха. Нищо не остана.

 

 

— Страшно е горещо — оплака се Лариса. — Цялата съм потна. Дай поне да слезем от колата.

— Стой кротко — изсумтя Громов.

— Да идем ей там, на сянка. Не може ли там да изчакаме да дойде твоят човек?

— Не може.

— Защо?

— Защото моят човек отдавна е тук. Искам да го понаблюдавам малко.

— Какво има да му наблюдаваш? Тоя е формен луд — каза Лариса, след като проследи с очи кого гледа Громов. — Да облече деним в тая жега, моля ви се!

— Да, странно — съгласи се Громов.

— Държи касетофон. Музика ли ще слуша на тротоара?

— Тия като него не слушат музика.

— Нали и аз това ти казвам. Тоя тип е наистина ненормален. Каква работа имаш с него?

— И аз това се питам — тихо отвърна Громов.

Всъщност въпросите му бяха много повече, но той не мислеше да споделя съображенията си с Лариса.

Вече петнайсетина минути внимателно наблюдаваше улицата и застаналия на ъгъла до театъра Шадура и не беше видял нищо подозрително — и все пак тази история му се нравеше все по-малко. По какъв начин избягалият депутат беше научил домашния му телефон? Откъде изобщо знаеше за съществуването на майор Громов? Кой му беше казал да определи срещата до театъра, така че да може да се стигне бързо дотук от Болшая Дмитровка? И изобщо — каква цел преследваше Шадура… или онези, които го бяха пратили тук?

Депутатът стоеше до сляпата стена на сградата точно до МХАТ, на фона на гигантска реклама с каубоя на „Марлборо“ и три прозорчета чак под стряхата. Поне така изглеждаше. Всъщност обаче зад гърба на Шадура можеше да стоят невидими сили, които не искаха да се разкриват. И предложението за среща можеше да има съвсем неочаквани цели.

Ако някой просто искаше да почне да следи Громов, можеше да го направи много по-просто. Защо да му определят среща на улицата, след като и без това знаеха адреса и телефона му? Същото важеше и за възможни опити за ликвидиране.

Следователно като най-вероятна се очертаваше друга версия. Някой искаше да влезе в контакт с него, без да се разкрива. Когато Шадура извади касетофона, Громов окончателно се убеди в правилността на догадката си. Чрез депутата щяха да му предадат някаква информация. Можеше да искат нещо срещу нея, а можеше и да му я снесат съвсем безвъзмездно. И в единия, и в другия случай последствията нямаше да са приятни. Всеки служител на ФСС, който водеше подобни преговори, без да ги съгласува с ръководството, рискуваше да се компрометира изцяло. Достатъчно беше да го заснемат с камера как говори с обявения за издирване Шадура. Или дори да го щракнат два-три пъти на фона на някой афиш с датата на днешното представление. Да, май това беше обяснението за този странен избор на мястото на срещата. И пак затова депутатът стърчеше пред очите на всички с касетофончето в ръка. Шадура беше мюре. Някой се опитваше да използва и него, и Громов. Но за какво? За да си изясни това, Громов първо трябваше да разбие прикритието на Шадура — и чак после да мисли какво ще прави нататък.

— Сега слизаш от колата и отиваш при тоя театрал с дънковата риза — каза Громов.

— Защо? Я го виж на какво прилича! — нервно възрази Лариса.

Ако човек седне да отговаря на всички въпроси, които може да роди главата на една своенравна жена, цял живот няма да му стигне. Затова Громов продължи, все едно не я беше чул:

— Най-вероятно той ще се опита да те разкара. Това не е важно. Просто го попитай нещо, заговори го, а после му кажи, че мястото на срещата се променя — да иде при касите на театъра. Че ще отида при него там.

Лариса сбърчи нос.

— Защо да го заглавиквам тогава? Просто му казвам да иде при касите и…

— Прави каквото ти казвам.

Громов нямаше време да й обяснява. Като я пращаше при Шадура, той искаше да се опита да разкрие онези, които бяха уредили срещата и сега дебнеха какво ще стане. Ако номерът не минеше, все пак беше по-добре да говори с Шадура не на улицата, а в затворено помещение, където щеше да забележи появата на всяко ново лице. Там, между другото, щеше и да е по-удобно да задържи депутата, ако станеше ясно, че просто му играе игрички. Това беше.

— Хайде, Лариса. Тръгвай — каза Громов. Гледаше право пред себе си.

— Обичаш ли ме? — без никаква връзка попита тя.

Громов както винаги вдигна рамене, после ги отпусна. Понякога се мразеше заради тази си уклончивост, но как иначе да се държи, когато не можеше да отговори утвърдително, а да каже „не“ беше все едно да я заплюе в лицето.

— Тръгвай — повтори той. — Моля те.

— Е, щом ме молиш…

И като въздъхна, за да стане ясно на какви мъки е готова заради любимия си, Лариса се измъкна от напечената кола на нажежената от слънцето улица. Громов не каза нищо, но докато гледаше след нея, се зарече никога вече да не й се подиграва за походката й на начинаеща манекенка. И да изслуша безропотно поне десет от вицовете на баща й. И да направи един-два комплимента на майка й. Нищо нямаше да му стане, ако го направи, а на Лариса щеше да й е приятно.

Лариса стигна до Шадура и го попита нещо; връцкаше си дупето, все едно въртеше обръч в такт с музика, която чуваше единствено тя.

Шадура — от ухото му висеше черната жичка на слушалката — я изгледа с неприязън, изсумтя нещо, после извърна глава настрани и погледна надолу. Всичко това Громов го виждаше с крайчеца на окото си, понеже наблюдаваше за някакви промени в поведението на околните. Така че пропусна момента на взрива. А когато земята се разтресе, да търси с поглед Шадура вече беше късно. Депутатът се беше превърнал в купчина тлеещи парцали, която политна над тротоара. Част от тази безформена купчина се закачи на чугунената стойка на декоративния фенер на ъгъла на сградата и увисна там. Останалите парцали кротко се посипаха по земята.

Чак след цяла секунда Громов осъзна, че току-що е чул оглушителен взрив и че това, което става, изобщо не прилича на ням филм, както му се беше сторило отначало. Второто му откритие беше още по-страшно. Громов го направи, докато машинално следеше с очи шарените парчета плат, които падаха на асфалта. Не бяха листенцата на някакво фантастично цвете. Беше всичко, което бе останало от роклята на Лариса. И от самата нея. Всъщност Громов не искаше да види какво е останало. Изобщо.

Свести се окончателно, когато уж почти безлюдната улица рязко се промени. Струпаха се толкова хора, че тротоарът заприлича на разбунен мравуняк. Но никой от дотърчалите не можеше да възкреси овъглените останки на загиналите. Никой, никога, никак. Цялото това суетене беше безсмислено.

Громов прокара показалец по едва забележимата пукнатина на предното стъкло на колата. Допреди минутка я нямаше. А още допреди минутка до него седеше Лариса. Жива. Не чак весела, но вече не и нацупена. Тя си беше такава — лесно й минаваше. Лариса. Искаше му се да вярва, че е умряла също толкова леко, колкото живееше.

Искаше му се, но не се получаваше. Така че лицето на Громов, когато включи двигателя, приличаше на гипсова маска. Посмъртна. С гибелта на Лариса нещо в душата му беше умряло. Нещо, след чиято загуба човек никога не е същият.