Сергей Донской
За Русия с любов (22)

Глава 21
Особености на националния лов

Като поглеждаше от време на време увитата в прозрачен целофан карта, Громов летеше право към Завидово и пътьом усъвършенстваше летателните си умения. Непрекъснато променяше скоростта и височината на полета, от време на време правеше пробни завои и се връщаше на избрания курс все по-уверено и уверено. Някъде към средата на пътя реши, че достатъчно е дресирал вертолета, и престана да прави кръгчета и завойчета.

Дотук всичко вървеше нормално. Дразнеше го само вятърът, който нахлуваше през дупките от куршуми, и това, че нямаше цигари. Човек може да не пуши с дни, нали така, обаче ако няма цигари подръка, наистина се изнервя.

Хм, каза си Громов, това наистина не беше лош начин да се отърве от този вреден навик. Излиташ и летиш възможно най-надалече. На майната си. Важното е да не кацаш и да летиш достатъчно дълго. И… и да си имаш цигари, разбира се.

Уф! За да спре да мисли за цигарите, Громов се съсредоточи върху всички възможни препятствия, които можеше да се изпречат на пътя му. Да ги преодолява наум беше лесно. Разполагаше с цял арсенал. Девет зарядният „Смит и Уесън“ плюс трофейния „Стечкин“ на пилота — с такъв боеви интернационал можеше да влезе и в преизподнята, да изпопука обитателите й и преспокойно да си излезе. Плюс двуцевката авиационна картечница, с която можеше да се стреля както ръчно, така и автоматично, със специален педал. След стрелбата на поляната пак я бяха заредили и сега тя беше готова да служи предано на новия си господар. На оръжието му е все тая кого убива, за него важното е да стреля, нали затова е направено.

След като разполагаше с тази картечница, Громов можеше лесно да пробие всякаква отбранителна линия, стига да имаше такава, разбира се. Куршумите всъщност не бяха точно куршуми, а стоманени гюленца с диаметър 24 милиметра. Изходните отверстия се получаваха пет пъти по-широки. Хубава машина е това картечницата. Работи много по-добре от съдебната. И не ти трябват никакви призовки и заповеди. Да не говорим, че няма нужда да наемаш и адвокати. Понеже от моргата не пускат под гаранция, дори за четири милиона швейцарски франка.

— Това ви е то мярката за неотклонение, генерал Чреватих — измърмори Громов и доволно потупа спусъка на картечницата.

Свери курса по компаса и картата и се взря напред и надолу с удвоено внимание. Вече наближаваше тузарската вилна зона — за това свидетелстваше дори безукорно гладкият асфалт на шосето. По което в момента се нижеше сватбен кортеж, оглавяван от огромен линкълн с шест врати.

Море от цветя, помисли си Громов, планини от подаръци, фойерверки и илюминации. И колкото и да е красива булката, всичките й достойнства и прелести ще бъдат засенчени от сватбената й рокля, направена от някой от най-прочутите световни моделиери. Недостатъци — никакви. Какви недостатъци може да има сред толкова изисканост и богатство? Жалко само, че богатството никога не е спасило никого от смъртта. Може би тъкмо предчувствието за нея кара тузарите да се возят в черни коли — направо тузарски катафалки.

После шосето опустя, а след десетина минути напред се видя раирана бариера и също така раирана будка. Щом вертолетът наближи, от будката изскочиха двама милиционери. Не провериха документите на Громов естествено — пък и нямаше как. Само го изпроводиха със завистливи погледи. Дори отдалече си личеше, че си умират от скука. Спокойно, каза им наум Громов, съвсем скоро ще си имате тема за изключително оживени дискусии. Днешният ден завинаги ще влезе в историята на тази вилна зона.

Вторият пост беше пред портала на висока тухлена стена, върху която се гърчеше бодлива тел. Ако се съдеше по броя прожектори и камери, дори мишка не можеше да се промъкне незабелязано в селището. Макар че, доколкото беше известно на Громов, в този район вредните гризачи се унищожаваха от специални служби. Тук вирееха друг вид вредители.

Мина над оградата и полетя над борова гора, из която имаше десетки вили на по три, че и на по четири етажа. Почти всички бяха вдигнати от червени тухли и покрити с еднакви изкуствени керемиди, но пък куличките и арките им бяха поразително разнообразни. Владенията на стопаните на тези имения също бяха предпазени с огради и телевизионни камери. Тук-там се мяркаха белите чинии на сателитни антени, гаражи, зимни градини и беседки. А и естествено и басейни и тенискортове — как без тях.

Това, че и басейните, и кортовете бяха празни, не означаваше нищо. Номерът е като да носиш скъпи копчета за маншети. Важното е, че ги имаш, не че крепят нещо. Махваш небрежно с ръка — ето ми го корта, ето ми го и игрището за голф, господа. И копчето проблясва. И никой не се интересува, че не разбираш нищо от голф, а пък с тенисната ракета не можеш да изгониш и досадна муха. Важното е престижът. Че ги имаш тия екстри.

Громов обаче се учуди много повече, когато видя истинска джамия — джамия сред зелени ели и белокори руски брезички. Виж, това вече наистина беше екзотично.

След което вниманието му беше привлечено от ездачка на бяла кобила. Изящна, грациозна, дългокрака. Нямаше как да не й се залюбува човек — на кобилата. Ездачката й беше просто товар, при това доста тежичък, нещо като чувал картофи с жокейска шапка.

Вертолетът мина над двете и стигна до края на селището. Тук вече нямаше нито настлани с пясък алейки, нито павирани площадчета, нито лампи от ковано желязо, стилизирани ала началото на по-миналия век. Само един-единствен широк път пресичаше гората и спираше пред поредния портал. Зад който, както се досещаше Громов, започваше резерватът, където генерал-майор Чреватих благоволяваше да води на лов гостите си.

Громов издигна вертолета и поклати глава. Доколкото можеше да прецени, резерватът заемаше хиляда декара, ако не и повече. Да, чудесно ловно поле.

Тъй като никой не го беше канил да дойде на лов, той не бързаше. Нямаше да закъснее. Днес не му беше необходима онази точност, която, казват, била вежливостта на кралете. Стрелците си имат свои представи за точността.

Подсмихна се на тази мисъл и извъртя вертолета в плавна дъга — търсеше долу ловците. Скоро щяха да разберат как се чувства преследваната им плячка.

 

 

— Да, да гътнеш глиган не е като да гътнеш някоя мацка — авторитетно заяви президентът на една доста известна банка Лозински и замези глътката коняк с прозрачно резенче сьомга.

Никой от присъстващите изобщо не се съмняваше в бизнес качествата на Лозински, но виж, изобщо не вярваха на дрънканиците му за подвизите му в лова на дивеч и жени. Първо, банкерът беше останал еднояйчен след взривяването на ролс-ройса му още в зората на новия руски капитализъм. Второ, Лозински замижаваше пет секунди преди да стреля и отваряше очи чак след като ехото заглъхнеше. Така че какви ти глигани, да не говорим за мацки! Пълни глупости. Чреватих обаче изобщо нямаше да стане генерал, ако отдавна не се беше научил да не казва на глас какво си мисли. Така че и сега само приятелски тупна Лозински по отпуснатото рамо и каза:

— Да дойде зимата и ще ти покажа аз какво значи истински лов, приятелю. Обещаха да ми докарат зубри от Беловежката пуща. Глиганите ряпа да ядат пред тях.

— Зубри!? О, това вече си е друго! — Гласът на Лозински беше изпълнен с ентусиазъм, но очите му зашариха встрани. Все едно вече си търсеше повод да откаже поканата. Или подходящо дърво, на което да може да се покатери човек като него — възпълен, тромав и враг на всякакви физически упражнения.

Лозински беше убеден, че глиганът, който днес беше изскочил право срещу него от някакви тръстики, беше по-голям от зубър, по-голям от слон даже. Вече убит, той някак си като че ли се беше смалил, но докато беше жив — с бивните напред и с настръхнала козина — го беше уплашил толкова, че единственото му останало яйце се беше укрило някъде навътре в организма му и упорито не искаше да се върне на изконното си място в мъдната му торбичка. Честно, нямаше никакво желание да види как изглежда нападащ зубър. Нито в Беловежката пуща, нито в Подмосковието.

Валера Барабана обаче — въпреки че беше ударил петдесетака и че отдавна беше заличил бандитското си минало, никой не го наричаше другояче — се обади бодро:

— Зубрите бяха тия на райенцата, нали? — И се мушна под навеса, опънат над масата, понеже леко прикапваше. Мястото беше съвсем достатъчно, но Чреватих и Лозински му направиха още. Такава си беше аурата на Барабана — като на отрицателно магнитно поле, знак минус по отношение на всичко, което в този свят е плюс.

Когато човек като него бърка зубри и зебри, всички си мълчат. Много отдавна вече нямаше оцелели желаещи да му се подиграват. Така че Чреватих обясни съвсем популярно:

— Не точно. Това са едни големи говеда, с рога. — Каза го без никакъв намек за превъзходство или поучение.

— Говеда? — повтори Барабана. — Е, щом са говеда — на бифтеци!

— Ха-ха — реагира на шегата банкерът Лозински; много го умееше това да се смее на тъпи шегички.

Генерал-майор Чреватих също успя да се засмее: в смисъл — много ми е приятно с вас, приятели.

Валера Барабана беше истинският собственик на банка „Росинвест“, чийто президент се водеше Лозински. Без тях двамата прането на пари за генерала щеше да се превърне от светло бъдеще в непоносимо главоболие, човъркано от маясъл.

Парите, пратени от едно иракско военно ведомство от името на фиктивна компания, утре трябваше да влязат в специално отворената сметка — и това беше само началото. След този момент те щяха да потекат през „Росинвест“, която пък трябваше да ги прекара през няколко пречиствателни станции и да ги разпредели в различни офшорни фирми. Имаше предостатъчно заинтересовани лица — и всички тези лица трябваше да си получат своето. Медицинското оборудване щеше да замине за чужбина чак след като всички участници в сделката подпишат. Те пък нямаше да го направят, докато не се уверяха, че уговорените суми са вече в личните им сметки.

В случая генерал-майор Чреватих изпълняваше ролята на най-обикновен стрелочник — може би много високопоставен, но все пак стрелочник. Никой изобщо не се интересуваше колко усилия — и средства — му беше струвало да задвижи нещата. Първоначалните средства бяха отпуснати от Тайното общество „Ичкерия“, но по-нататък му се беше наложило да се оправя сам. Вярно, за отстраняването на нежелателните елементи му беше помогнал полковникът от секретното подразделение на ФСС Власов, назначен от ръководството на ТОИ за нещо като негов комисар. И все пак разходите, рискът и отговорността си бяха чисто негови — на генерала. Също както и златните му звезди, които не му бяха паднали от небето, нали така.

Чреватих както винаги не се издъни, справи се със задачата. Самолетът, който трябваше да стигне до мирните жители на Чечения, така и не се добра до целта си. Благодарение на старанията на генерала сега там с нова сила гърмяха взривове и трещяха автоматни откоси. Пак благодарение на усилията му тук, в Родината, вече нямаше кой да си отваря устата, та да прецака всички участници в сделката. Въпреки усилията и старанията му обаче неговите пари не се бяха увеличили дори с една десета от процента. Никой не се интересуваше от чужди проблеми. Всеки се грижеше само за собствената си печалба — и за собствената си кожа.

Точно затова в дъното на душата си Чреватих завиждаше на Лозински и на Валера Барабана. Финансовият гений и престъпният бос щяха да си вземат определените проценти, не чак толкова много, впрочем, без да ги интересува нищо друго. Днес бяха обсъдили последните подробности и за да скрепят сделката, бяха гръмнали три глигана. След час обаче гостите му щяха да си тръгнат, а той, стопанинът, щеше да остане сам с тревогите си. Като например как са се справили десантчиците с вертолета, които бе пратил в Солнечногорск. Дали бяха успели да ликвидират оня досадник от ФСС, да му охладят плама до температурата в моргата? Повтаряше си наум името му — Громов — толкова често, че вече му киселееше в устата и дори отлежалият арменски коняк не помагаше.

— Какво? — Той изгледа неразбиращо Барабана, който явно от доста време му дуднеше нещо.

— Ама ти изобщо не ме слушаш бе! — обиди се Валера. — К’во ти става?

— Нищо. — Чреватих се помъчи да се усмихне и наля пак трите специални ловджийски чашки — бяха от чисто сребро. — Замислих се нещо. За Африка ми разправяше, нали?

— Ами да де! Дай да мръднем дотам на едно сафари, ще постреляме лъвове, ще чукаме папуаски…

— Аз си харесвам бели жени — надменно заяви Лозински. Ушите му бяха червени като петльови гребени и, кой знае защо, на Чреватих му се догади от това. В гърдите му се надигна тревога, а от стомаха — киселееща гадост.

— Лозя — Барабана намигна на генерала — може да изчука толкова булки, колкото пръсти има на ръцете. Едновременно. Обаче единайсетата ще си остане на сухо.

— Да не си ми светил!? — възмути се Лозински. Държеше да защити мъжкото си достойнство.

— К’во ще ти светя бе! То няма какво да се види!

— Виж какво, Валера…

— Няма „Валера“. — Както винаги, когато някой му противоречеше, Барабана кипна.

— Виж какво, писна ми от тъпите ти шегички — кипна и Лозински. — Зарязвам всичко и се махам. И ще си търсиш друга банка, разбра ли ме?

— Пък ти си потърси по-хубаво местенце. Гробно имам предвид…

За да не слуша вечните им досадни заяждания и дразнещото капене на дъжда по платнището, Чреватих излезе навън и вдиша дълбоко. Поолекна му, но съвсем малко — някакво гадно предчувствие продължаваше да го тормози като махмурлук. Усещане за опасност. Беше някъде наблизо, приближаваше се.

Откъде обаче? От забуленото в облаци небе? Че в небето птици дори нямаше, изпокрили се бяха в тоя мокреж. На брега на езерцето трима старшини кормеха глиганите — бяха по-добри като касапи, отколкото като строеваци. От двете страни на навеса, под който се бяха подслонили самите ловци, стояха две бодигардчета от банката — беше ги докарал Лозински. Чудеха се какво ли правят тук; лицата им бяха навъсени като небето.

Чреватих, и той не знаеше защо, днес беше решил да дойде без лична охрана — беше взел само старшините касапи плюс едно пъргавелче лейтенантче, което се мислеше за адютант, но всъщност си беше най-обикновен ординарец.

Затова пък Валера Барабана както винаги беше докарал цял отряд главорези и сега те чакаха в единия от двата спрели на склона джипове — оттам се носеше приглушен тътнеж на поп музика. Джипът беше нисан и от шибидаха стърчеше тежка картечница — без картечница Барабана изобщо не стъпваше сред природата. Пазеше си и мъдете, за разлика от Лозински, и кожицата.

Двама от пехотинците му бяха въоръжени с къси АКСУ за близък бой, а последната мутра от отряда носеше ПТУР — противотанкова управляема ракета: дълга тръба, която дори някой съвсем невеж нямаше да сбърка с калъф за носене на чертежи. Барабана се хвалеше, че ПТУР-ът вече два пъти му бил спасявал живота при атентати, но Чреватих не му вярваше точно по тоя въпрос. Виж, ако кажеше, че с него е ликвидирал двама от конкурентите си, можеше и да му повярва. Но Барабана избягваше да говори за неща, които можеха да накърнят новия му имидж на честен бизнесмен. Е, по стар навик, когато се срещаше с хора по работа, ходеше със зашити джобове, та да не би ченгетата да му подмушнат някой патрон или наркотици при евентуално задържане.

Когато на Барабана му се налагаше да пътува, оръжието се превозваше в един раздрънкан жълт москвич — последен в колоната на двата джипа и аудито, в което седеше самият Валера. Москвичът беше като Грозното патенце в сравнение с другите коли, но пък в него беше цялата огнева мощ.

След като оцени същата, Чреватих си помисли, че би трябвало да се успокои, но вместо това откри, че освен гадното си предчувствие се е разхълцал.

— Бе… — хлъц! — какво става днеска — хлъц! — оплака се той на сивото небе.

— Какво толкова да става? — философски попита Валера Барабана; незнайно как и кога се беше озовал зад гърба на генерала. — Просто си се изнервил.

— Имам някакво пред… — хлъц! — чувствие! — оплака се Чреватих и размърда пръсти, все едно искаше да го измъкне това предчувствие от влажния въздух.

— Случва се — все така философски отбеляза Барабана. — Ти да не си мислиш, че на мене не ми се стяга халката през ден, а? Само като си представя как ме просват в моргата с номерче на палеца… А бе, Лозински да му мисли, той е наред.

— Стига с тия глупости — викна банкерът зад тях. — Писна ми!

Чреватих вече не ги слушаше — пак се караха, както винаги — а гледаше „ординареца“ си: лейтенантът тичаше към тях с телефон в ръка. Изтрещя гръмотевица и лейтенантът залитна и насмалко да падне.

— Ка… — хлъц! — кво има? — викна Чреватих; вече знаеше, че става нещо страшно гадно, по-гадно и от хълцането му; не току-така го тормозеше това тревожно предчувствие.

— Другарю генерал…

Лейтенантът го гледаше като детенце, което се е изгубило в тъмната гора и вече вярва във всички възможни чудовища. Устата му трепереше.

— Стегни се бе! — ревна му Чреватих, грабна телефона — и също почти подскочи от следващата гръмотевица. И машинално си помисли, че и той трябва да се стегне, и то веднага.

Самообладание и — хлъц! — пак самообладание — хлъц! Основното качество на всеки истински потомствен военен… Хлъц!

 

 

Вертолетът, за чието отвличане съобщаваха на Чреватих с толкова голямо закъснение, изплува над хълма, все едно бе чакал точно този момент. И се понесе над дърветата като исполинска птица, връхлитаща върху жертвата си — с всяка секунда ставаше все по-голям.

— Валера — викна Чреватих и размаха ръце; крещеше толкова силно, все едно Барабана, който беше само на две крачки, можеше да не го чуе. — Гръмни го!

Барабана само с един поглед се ориентира в ситуацията, но все пак попита:

— На твоя отговорност?

— На моя! — викна Чреватих. — Свалете го, мамка му!

— Кой бе? — Лозински още не беше загрял нищо. — Кого ще сваляме?

— Момчета! — викна Барабана на мутрите си до и във виолетовия нисан. — Думнете го тоя летящ холандец. Да изчезва в мъглата!

— Веднага, шефе — отвърна типът с ПТУР-а. — Но проблемс.

И коленичи и вдигна тръбата.

Вертолетът беше на двеста метра.

Чреватих преглътна сухо. Гледаше как мъжът с ПТУР-а се прицелва. Не издържа и викна:

— Хайде де! — Хлъц!

Картечницата на вертолета изтрака късо, ПТУР-ът отговори с оглушително „плъффф“. Реактивната струя, която изригна зад тръбата, помете един от хората на Барабана, който най-тъпо беше застанал зад стрелеца, но Чреватих гледаше само огнената черта, която ракетата оставяше във въздуха. Чертата се проточи над езерото — ниско, прекалено ниско! — и свърши с взрив в тръстиките на отсрещния бряг.

— Левак! — кресна Чреватих. Гласът му едва се чу, заглушен от рева на вертолета.

Онзи с ПТУР-а също не го чу. Защото бе стрелял вече мъртъв, картечният откос му беше отнесъл половината череп и дясното око, с което се беше прицелвал. Вече лежеше на земята и от мозъка му се вдигаше пара.

— Мамка му!

Чреватих се закатери по склона; яд го беше, че е последният, който се беше сетил да побегне. Горе бяха колите, оръжието, горе бяха хората, които можеха да го защитят и сред които можеше да се скрие. А тук беше сам-самичък. Мократа трева, която сграбчваше, докато се катереше нагоре, беше хлъзгава и на пипане приличаше на коса на удавник.

Пред него и нагоре се мяркаха гърбове, задници и подметки — на онези, които се бяха усетили да побегнат първи. Пръв беше кльощавият му адютант, след него пъхтеше Барабана, а тлъстите старшини с невероятна пъргавина вече задминаваха Лозински, който се спъваше на всяка крачка.

Да е последен в този крос беше равносилно на смърт. Всеки момент някой куршум щеше да го улучи в тила, да му пръсне черепа, да направи от мозъка му каша със зъби. От тази ужасна мисъл краката на генерала омекнаха като макарони и се преплетоха. Изтрещяха още изстрели, той изкрещя обезумяло и се закатери нагоре на четири крака. Но нито един куршум не се заби в беззащитния му гръб. Той отвори очи и видя, че не стреля картечницата на вертолета, а другата — на покрива на виолетовия джип. Мутрата викаше нещо и вдигаше дулото все по-високо и по-високо, докато вертолетът връхлиташе върху него. А в следващия миг Ми-29, без изобщо да открие огън, просто захлупи джипа с плоския си корем.

— Мамка му! — потресено повтори Чреватих.

Така и не разбра дали чува писъците на хората от джипа, или скърцането на гънещия се метал. Но когато вертолетът се надигна от сплескания нисан, вече никой не пищеше. От картечаря беше останало само кръгло петно кървава кайма.

Останалите се търкаляха по склона, пометени от ураганния вятър на перките. Само един беше успял да запази нещо като равновесие и хладнокръвие — клечеше озъбен на тревата и стреляше с автомата си по вертолета. След миг гръмотевица заглуши стрелбата, а самият стрелец се хързулна надолу по склона, отвян от перките на вертолета, който рязко беше завил и пак захождаше към целта.

Командващият Московския военен окръг гледаше вцепенено неумолимо приближаващия се вертолет, мърдаше беззвучно устни и бършеше дъждовните капки от лицето си. Бяха студени и съвсем безвкусни — но да ги гълташ беше все едно че гълташ сълзи. И затова на Чреватих му се стори, че пак е детенце и са го сложили на колене в ъгъла, понеже е направил някаква беля.

Страх, омраза и ярост се смесиха в душата му в същата пропорция, както и когато беше малък. Но всяка емоция беше неизмеримо по-силна. А и го нямаше срама и чувството на вина, които навремето можеше да изпитва мъничкият Гена.

 

 

Ако врагът не се предава, го унищожават.

Изобщо не беше проблем да ги избие до един тези безименни „герои“.

Но не беше бил целия път дотук, за да остави зад себе си още десетина трупа. Нямаше да пожали, разбира се, онези, които окажеха съпротива, но пък и не беше необходимо да трепе генералската свита наред.

Лесна работа е да правиш от живи хора трупове. Най-светлите умове на човечеството отдавна са изобретили за тази цел и картечниците, и безброй други машини за убийства. Никой обаче така и не се е сетил да измисли някакъв начин да съживява мъртвите. Така че Громов не бързаше да слага всички в кюпа. Всеки от хората под него имаше индивидуална възможност да отърве кожата. Освен един.

На Громов му трябваше само командващият окръга Генадий Виленович Чреватих — за него беше дошъл. Останалите, стига да се сетеха да хвърлят оръжията и да побегнат, можеха да не се опасяват за живота си. Жалко обаче, че не се сещаха. Времето, което можеше да им отпусне, бързо свършваше.

Громов обърна вертолета и спря на стотина метра от склона. Машината леко се полюшваше и изчакваше. Громов не знаеше, че в авиацията за това си има специален термин — действаше интуитивно. Изместваше се ту вляво, ту вдясно и виждаше наклякалите зад колите хора; те пък нямаха възможност да се прицелят в него точно.

Почти всички се бяха струпали около колите. Един — млад и пъргав — тичаше към вилите, а други двама, по-възрастни и доста по-дебели — към гората. Громов не стреля по тях. Тези хора не го интересуваха повече от убитите глигани, които лежаха изкормени до тръстиките покрай блатясалото езеро. Цялото му внимание беше съсредоточено върху един висок побелял мъж, който бе замръзнал в молитвена поза горе-долу по средата на склона. От всички долу той най-много приличаше по описание на генерал-майор Чреватих.

— Молите ли се, ваше благородие? — Громов се подсмихна. — Късно е вече. Гърмът гръмна.

Все едно го чу, побелелият се раздвижи — опита се да се изкатери нагоре по склона, към колите.

— Куш! — подвикна му Громов като на куче и проряза пред него черта с 24-милиметровите куршуми. Зад тази черта животът свършваше. Картечницата млъкна и зачака. Генералът реши да не предизвиква съдбата и си остана на мястото.

Дъждът се усилваше и всичко изглеждаше леко размито, особено иззад стъклото на вертолета. Бледи цветове, едва различими заради боботенето на двигателя и шума на перките външни звуци. Все едно гледаш стар черно-бял филм и слушаш тракането на прожекционния апарат. Усещането се усилваше още повече, когато поредната мълния придаваше на гледката неправдоподобен контраст.

Лъскавата дълга лимузина потегли и тежката й задница поднесе. В нея се беше качил само един човек — двама други хукнаха след колата и завикаха нещо, единият успя да се хване за дясната предна дръжка, но лимузината го повлече по тревата, той падна по корем, изправи се и бързо-бързо изтича да се скрие зад останките на виолетовия джип.

До оцелялото му братче — в цвят бордо, с лъскави фарове и лайстни — се суетяха останалите четирима. Отначало отчаяно задърпаха дръжките на вратите и след като не постигнаха никакъв успех, започнаха да удрят стъклата с дръжките на пистолетите си и с прикладите на автоматите. Пак безрезултатно. Стъклата явно бяха бронирани, а ключовете на джипа — Громов вече беше сигурен в това — бяха у генерала.

Тогава четиримата едновременно се натикаха в жълтия москвич — шофьорът му вече правеше отчаяни опити да го подкара. Старата бракма обаче само се тресеше на място и бълваше облаци синкав дим от ауспуха. Очевидно щеше да получи инфаркт, преди да може да потегли.

Ситуацията, изглежда, ставаше патова. Громов нямаше как да кацне на доста стръмния склон. А пък ако кацнеше на върха на хълма или в подножието му, генералът можеше да побегне — все пак в момента на място го държеше единствено картечницата. Един погрешен ход и така добре започналата партия наистина щеше да свърши с пат. По принцип равният резултат е по-добър от поражение, разбира се, но Громов нямаше време да започва нова игра. Никой нямаше да му предложи реванш.

Чреватих се възползва от затишието и пак се опита да се изплъзне, този път надолу по склона, по задник, но бързо наби спирачки. Ако се бе забавил дори секунда, картечният откос щеше да му раздроби коленете — но генералът съвсем навреме се досети, че не бива да прави излишни движения.

— Стой кротко — каза му Громов. — Ей сега ще дойда.

Човек можеше да си помисли, че Чреватих пак го чу, понеже послушно замря по гръб и се втренчи в насочената към него картечница. Телепатия? Казва ли ти някой! В момент на смъртна опасност хорските сетива наистина се изострят до крайна степен.

Громов се отдалечи малко, извъртя вертолета и отново насочи предницата му към склона. И без да жали патроните, започна да оре дълбоко земята около генерала — буквално по контурите на тялото му. С цел заздравяване на условния рефлекс. В смисъл — кротувай там и не мърдай, за да си запазиш животеца.

Със сухо тракане картечницата изплю последния куршум и млъкна. Но това вече нямаше значение. Време беше за десанта. Десант от един боец. Тоест — Громов.

Громов пъхна „мистър Смит“ и „другаря Стечкин“ в колана си и насочи носа на вертолета към върха на хълма. Знаеше, че като остане без управление, тоест като се сдобие със свобода, машината веднага ще почне да своеволничи. Оставаше му само да се надява, че курсът, височината и скоростта, които беше избрал, са оптимални, тъй като нямаше право на втори опит.

— Предавам управлението на автопилота — каза той високо, въпреки че вертолетът нямаше автопилот, а и нямаше кой да го чуе и да оцени шегата му. Така че самият той не се усмихна — само поизкриви лявата страна на устата си, докато се надигаше от креслото зад щурвала.

Докато успее да влезе в задния отсек, вертолетът, оставен на произвола на съдбата, мина една трета от предопределения му път и когато гъвкавата стоманена стълба се разви към земята, Ми-29, наклонен надясно, вече доближаваше заливания от дъжда склон. Громов пое дъх и бързо се заспуска по нея.

Имаше чувството, че ръцете му ще се откачат от ставите — и че са го изложили като във витрина и го поливат със студен душ. А и вятърът не помагаше. Громов летеше на петнайсет метра над земята, вече не преследвач, а преследван — мишена по-точно. Добре че противниците му, струпали се около москвича, не разбраха веднага какво става и преди да гръмне първият изстрел, той вече бе успял да се спусне до половината. Обаче после се почна една… Оставаше му единствено да се смъква по-бързо надолу.

Смъртно опасният атракцион протичаше под къси чести автоматни откоси — един от стрелците долу ги пускаше през секунда. Пригласяше му пистолет. Стълбата обаче се люшкаше като махало и не беше лесно да улучат. Известно е обаче, че на света няма непоразими цели: един куршум закачи стълбата и с разочарован вопъл се отплесна някъде в дъжда. Друг счупи пречката, от която Громов току-що беше махнал крака си. Нямаше начин да се предвиди къде ще удари следващият, може би смъртоносен.

Сребристият ореол над летящия незнайно накъде вертолет се накланяше все повече. Под Громов прелетяха последните метри от езерото, но той не пусна стълбата, за да смекчи падането си в кипналата от дъжда вода. Защото докато се измъкваше на брега и се катереше нагоре, генерал Чреватих можеше да стигне до джипа си — и дим да го няма. Всъщност генералът вече се катереше нагоре по склона, като хвърляше погледи през рамо към преследвача си.

Стълбата под краката на Громов забърса тръстиките и той се спусна на предпоследната пречка. Вече летеше само на метър-два от земята.

Стрелбата от върха на хълма спря — всички бяха зяпнали приближаващия се вертолет и се чудеха дали ще мине над тях, или ще се забие в земята като огромен снаряд.

Време беше!

 

 

Щом пусна стълбата, всичко се завъртя още по-силно — земя, небе, земя. Громов се затъркаля по мократа трева, нямаше за какво да се хване, никаква опора. Много неприятно беше — да се чувстваш като изритана неизвестно накъде топка, която подскача по буците. А когато цялото това безумно подскачане свърши, се завъртя целият свят. Не можеш да разбереш къде си, долу ли, горе ли, къде се падат облаците, които те поливат със студени струи дъжд, и откъде идва оловната градушка.

Стоп! Громов рязко се метна настрани. Картината пред очите му не се изчисти съвсем, но стана поне мъничко по-ясна. Автоматчикът, който тичаше към него надолу по склона, викаше нещо, но гласът му не се чуваше от грохота на вертолета, който вече почти прехвърляше хълма, килнал се на една страна. Всъщност нямаше смисъл да го слуша какво вика — псувни сигурно, но пък те изобщо не бяха толкова опасни, колкото оловото, с което държеше да го натъпче.

Макар да разбираше, че няма да има време да го свали, Громов все пак измъкна стечкина. И видя как дулото на автомата леко се вдига, почти видя и пламъка, който блъвна от него — и изведнъж тичащият младеж внезапно подскочи и полетя към него, като риташе във въздуха.

И крещеше…

А после взривната вълна повали и Громов. Грохотът беше толкова оглушителен, че дори не се възприемаше като звук, а като неимоверен натиск, блъснал целия свят. Земята потресено потрепери.

Над хълма светкавично набъбна и веднага се пукна огнена топка — остави след себе си червен блясък, обгърнат от черния воал на кълбящи се сажди.

На фона на облаците се разхвърчаха парчета от откъснатите перки и десетки други части. Самият вертолет се вряза в земята толкова близо до колите, че обърна жълтия Москвич. Тежкият джип в цвят бордо се удържа на гумите си, въпреки че взривната вълна го отмести и само по чудо не го блъсна надолу по склона.

Крясъкът на хвърчащия във въздуха автоматчик рязко спря — взривната вълна го беше запокитила в някакъв храсталак като камък, хвърлен с прашка.

На трийсет крачки от Громов генерал Чреватих клечеше като жаба и гледаше ужасено нагоре. Още преди Громов да вдигне глава, за да види в какво толкова се е втренчил, отнякъде долетя тъмна сянка, разряза въздуха със свистене и се заби в мократа земя. Беше парче от перка. Ако траекторията му беше съвсем мъничко вляво, щеше да отреже главата на генерала като грамаден самурайски меч. Или да го прикове към земята.

— Веднага при мен! — викна Громов.

И понечи да махне подканващо с пистолета, но вместо това му се наложи да го извърти към досадния автоматчик, който някак си беше успял да се изправи и държеше да си довърши работата. Другарят Стечкин с пукот сложи точка на краткия му, но изпълнен с подвизи живот и веднага се обърна нагоре, където на склона се изправяше още един човек. Почти скрит от димната завеса, той успя да направи характерен замах — само до половината обаче, понеже първо го порази куршумът от пистолета, а миг по-късно — и бакшишът от мистър Смит. Ръката му увисна и гранатата избухна буквално в краката му и го хвърли във въздуха на парчета заедно с буци пръст и пръски кал. След оглушителния грохот при избухването на многотонния Ми-29 взривът на гранатата прозвуча така, все едно дете е хвърлило пиратка.

— При мен, ваше благородие — повтори Громов, без да изпуска от поглед нито генерала, нито обвития в пушеци хоризонт, на който можеше да се появи поредният желаещ да се посъстезават в точна стрелба.

Всъщност се оказаха двама — по един за всяко от оръжията му. Като стреляше едновременно и с двете, той хукна към тях на зигзаг, доста сложно изпълнение — дори сам не би могъл да определи посоката си. Сухите изстрели на пистолета бяха много ефектни на фона на глухия глас на револвера, но оръжейният дует продължи съвсем кратко — противниците на Громов бяха мъртви, преди да успеят да демонстрират уменията си в близък бой. Третите си куршуми получиха още преди да паднат на земята.

— Поувлякох се — каза Громов на генерала, докато отпускаше димящите дула. — На вас случва ли ви се?

Вместо да отговори, генералът вдигна ръце над главата си. Мокър и целият в кал, приличаше на извлечен от езерото удавник, още повече когато поредната мълния озари лицето му в синкаво.

— Ако държа да си вдигнете ръцете, ще ви кажа — предупреди го Громов високо. — Бях дал друга команда. Да ви я напомня ли?

— Идвам! — викна генералът. — Идвам, идвам!

И тръгна към насочения срещу него пистолет — подхлъзваше се три пъти по-често, отколкото падаше, а падаше по-рядко, отколкото можеше да се очаква от човек в неговото състояние.

— Ключовете от джипа у вас ли са? — мило попита Громов, когато генералът спря на няколко крачки от него.

— Да, да. У мен са.

— Джипа бива ли го? Няма ли да закъсаме някъде?

— Шевролет е — каза окаляният Чреватих дори някак гордо. — „Тахо“. Не кола, а танк.

— Танк значи? — попита Громов. — А не самолет? Или хеликоптер? Ми-29 например?

Генералът опита да изкриви устни в нещо като оценяваща шегата усмивка и лицето му заприлича на посмъртна маска. Ама наистина заприлича на жител на моргата.

Като не дочака отговор, Громов небрежно махна със стечкина към джипа.

— Ходом марш. Нямаме много време.

— Ще ходим ли някъде?

— Именно.

— Къде?

Отговорът беше презрително мълчание.

— Мога да прехвърля джипа на ваше име, ако искате — прегракнало каза Чреватих, когато се качиха на върха.

Громов огледа впечатляващата картина вече изцяло и поклати глава.

— Не е необходимо. Всъщност ми трябвате вие. Високопоставената ви персона. Лично.

— Имам пари. — Пленникът си позволи лекичко да промени курса си, за да не прекрачи едно проснато тяло, от което след взрива бяха останали само около две трети. — Много. Почти три милиона. Долари.

— Тези всичките ваши приятели ли са? — попита Громов, все едно не го е чул.

Чреватих хвърли поглед към нападалите по тревата трупове, отклони очи и поклати глава.

— Не, какви приятели. Просто познати.

— Този тук — Громов подритна най-близкия мъртвец — ми прилича на престъпник. Познах ли?

— Валера Барабана — потвърди Чреватих. — Навремето виден престъпен бос.

— Да де, що за руски генерал ще сте, ако нямате връзки с такива типове. — Громов се усмихна студено. — Дупе и гащи.

— Грешите — бързо каза Чреватих и още по-бързо отклони поглед от малката черна дупка точно в средата на челото на убития. — Нищо общо нямахме.

— Стига сте се оправдавали. Отваряйте джипа.

— Веднага, веднага…

Електронното устройство изписука и вратите вече можеха да се отворят.

— Качвайте се — каза Громов. — Отпред, отдясно. Не, не на седалката, Генадий Виленович. По ще ви е удобно на пода. Клекнете с лице към вратата, наведе главата и се отпуснете. Наскоро четох, че ембрионалната поза въздействала много благотворно на човешката психика… Макар че — добави, докато сядаше зад волана — това изобщо не може да се отнася за вас.

— И защо? — със светски тон попита Чреватих. В съчетание с пъшкането, което издаваше, докато се сгъваше на четири крака на килимчето, въпросът му прозвуча наистина комично.

Громов се усмихна с половин уста.

— Защото вашата психика не е човешка, Генадий Виленович. А животинска — без да обиждаме животните, разбира се.

— Много съжалявам, повярвайте. Но дори генералите изпълняват заповеди.

— По тази тема ще поговорим по-късно. Сега мълчете и се наслаждавайте на всеки миг. Животът е кратък, нали знаете.

Громов отвори жабката. Телефон „Ериксон“, ноутбук, плоско сребърно шише с бълбукащо съдържание, какви ли не други боклуци и най-лошото — никакви цигари. Най-интересната находка беше кутия сигнални ракети. Громов я повъртя в ръка и мислено й намери приложение. Но това после. Сега му се пушеше. Наистина много му се пушеше. Дори повече, отколкото му се искаше да убие пленения генерал на място, тук и веднага.

Двигателят отговори на завъртането на ключа не с рязкото стържене, което най-добре би пасвало на настроението на Громов, а с тихо мъркане. Чужбинската техника няма навика да се приспособява към настроението на собствениците си. Тя е безупречна и безстрастна също като хората, които са я конструирали. Всичко е окей и пак окей. От една страна — удобно. От друга — пълна скука. И това те изнервя — все едно са ти свършили цигарите.

Громов изсумтя, погледна си в краката и видя там само два педала: газ и спирачки. Е, можеше да се очаква, че скоростната кутия ще е автоматична. Лостчето беше в неутрално положение, на буквата N. Малко по-отдолу пишеше R — заден ход, както би трябвало.

И аз би трябвало да мина на такъв режим, помисли си Громов, докато отпускаше ръка на идеално гладката дръжка на лоста. Нямаше предвид жигулито си, а собствения си организъм.

С годините все повече се плашеше от собствената си праволинейност, от готовността си да стигне докрай там, където това граничеше с безумие. Това беше страхът на човек, който непрекъснато е на ръба на пропастта. И не че се боеше от това да не падне в нея, не — страх го беше от готовността му доброволно да прекрачи там, откъдето няма връщане. И след всяка битка тази мрачна бездна ставаше все по-близка и осезаема.

Ех, да можеше да даде на заден ход и да почне всичко отначало!

С тази мисъл Громов бутна лоста на няколко деления напред и полетя по ръба на личната си невидима пропаст.