Сергей Донской
За Русия с любов (24)

Глава 23
Зората на нова смърт

Тази неспокойна нощ Власов прекара в служебния си кабинет. На няколко пъти влезе в стаята за отдих, лягаше на дивана и се мъчеше да подремне поне малко, но сънят не идваше. И той пак ставаше и пак крачеше из кабинета, или пак сядаше да прегледа за стотен път делото на Громов.

Майорът беше изчезнал безследно, след като беше разпердушинил с картечницата на вертолета цял отряд, плюс това беше отвлякъл командващия окръга. Власов беше добре запознат с методите на Громов и не се съмняваше, че до сутринта той ще разполага с цялата интересуваща го информация. Което означаваше, че няма да бърза да му докладва. И че няма да му предлага диспут на вечната тема за борбата между доброто и злото. Громов си имаше свои представи за справедливостта и да тръгнеш да го убеждаваш, че не е прав, беше загубена кауза.

Именно. Загубена кауза.

Власов пак закрачи из кабинета — не си даваше сметка, че прилича на звяр в клетка, на звяр, който сам се е вкарал в тази клетка. Една-единствена мисъл се въртеше в ума му — как да изпревари Громов, как да се отърве от него. Не можеше да намери сто процента печелившо решение. Нямаше начин да възложи задачата на съответните служби — кой знае какво можеше да издрънка Громов на колегите си, докато го докарат в Управлението.

Вече разбираше, че е допуснал първата си грешка при организирането на покушението до МХАТ. Не че беше очаквал камикадзето Шадура да спази инструкциите му точно — когато се налага да използваш дилетант, винаги има вероятност за провал. Но как така вълкодавите от специалния отдел бяха изпуснали плячката, която им се беше навряла право в устата?

Сега, докато анализираше действията си, Власов разбираше, че не е постъпил по най-умния начин, като беше позволил на Громов да отиде във вилната зона в Солнечногорск. По-добре щеше да е да тръгне с него. До първия усамотен завой сред гората. И нямаше сега да си има главоболия…

И тъкмо да махне ядосано с ръка, когато мобифонът му зазвъня. Преди да натисне копченцето, Власов дълбоко си пое дъх. Дано да е на късмет…

— Да?

— Борис Юриевич?

Беше Громов. Уморен, но не и ядосан — поне така звучеше гласът му.

— Мм-хммм! — успя да изтръгне от гърлото си Власов. Цялото напрежение от тази нощ бе концентрирано в това мучене.

— Събудих ли ви? — попита Громов.

Беше решил, че мученето на полковника е прозявка. Идеално. Но не биваше да има повече грешки, стига вече грешки. Власов дори се поизтегна в креслото, за да се вживее в ролята на човек, вдигнат от леглото, където си е почивал кротко, за да е бодър за нови трудови подвизи от ранни зори.

— Събуди ме, разбира се — потвърди нарочно малко сърдито. — Да не си мислиш, че нощем правя спиритически сеанси?

— Вече е сутрин, Борис Юриевич. Петлите отдавна пропяха. Всички нечисти сили отдавна са си в легълцата.

— Аз също, майоре. — Получи се доста двусмислено и Власов се намръщи и попита: — При тебе как е? Приключи ли с кръстоносния поход?

— Да — отвърна Громов. В гласа му прозвуча гордост.

— С успех, доколкото разбирам.

— Ами как да ви кажа…

— Давай направо — каза Власов. — Не ги обичам твоите номера.

Докато чакаше продължението, телефонът на два пъти направо изпука в ръката му. А после Громов заговори — и напрежението постепенно започна да го отпуска. Майорът наистина беше подложил отвлечения генерал на, така да се каже, обстоен разпит. А той да вземе да умре в най-неподходящия момент. Успял да назове имената само на двама-трима от високопоставените си съучастници и млъкнал навеки. Край на информацията.

— Браво. Юнак! — възкликна Власов.

— Генералът ли?

— Не генералът. Ти! Ще го разплетем с тебе тоя случай.

— С мене ли? — възпитано се учуди Громов.

— Да, двамата с тебе — каза Власов. — Засега негласно, а когато намерим неопровержими факти, ще поискам лична среща с президента. Ти беше прав, майоре. Не бива да позволяваме на терористите да си разиграват коня. Съвсем нахални станаха. Всеки ден — атентати. В петък например имаше взрив в самия център на Москва, До Художествения театър. Чу ли за това?

Власов притисна телефона до ухото си, за да не пропусне и най-лекия нюанс в интонацията на Громов.

— Не ми е до ходене на театър тия дни, Борис Юриевич…

Ето, това беше доказателството, което му трябваше. Громов все така продължаваше да крие, че е бил на мястото на взрива. И ако се съдеше по тона му, нямаше представа кой точно иска да го прати на оня свят.

— Разбирам — каза Власов. По тънките му устни плъзна усмивка. — Между другото, къде си сега? Помощ трябва ли ти?

— Вече не. А къде съм… Един дявол знае. В гората, на шейсет-седемдесет километра от Москва.

— С кола ли си?

— Не. Ще дойда с влака. — Громов помълча и добави: — Наблизо минава, чувам го. Ще тръгна по релсите до най-близката гара.

— Добре. В колко да те чакам?

— Нямам представа. Нито къде е гарата, нито в колко ще мине влак. Ще се обадя, като разбера.

— Да, непременно се обади! Трябва да се разберем къде и как да се срещнем. Не всички проблеми се решават на работното място, нали разбираш.

— Особено такива — съгласи се Громов.

Нещо в тона му не се хареса на Власов. Някаква странна нотка прозвуча в гласа му и привлече вниманието му.

— Какво имаш предвид?

— Ами в кюпа са такива влиятелни хора, че…

— Стоп. За това после.

— После — после — каза Громов. Като всички смъртно уморени хора, беше сговорчив. И непредпазлив.

— Значи ще чакам да се обадиш — каза Власов. — Нали не ти е паднала батерията? — Този въпрос го вълнуваше много по-силно, отколкото даде да се разбере.

— Няма страшно — увери го Громов. — Ще се оправя.

— Добре, добре. — Власов завъртя кръст — беше се схванал след безсънната нощ. — Значи чакам да звъннеш. Да обсъдим плана.

След като разговорът свърши, Власов започна да обмисля подробностите на плана. Громов трябваше да бъде ликвидиран, на всяка цена. Засега майорът може би не знаеше цялата истина — но ако утре изникнеха някакви нови обстоятелства? Защото хората, чиито имена Чреватих беше дал на Громов, преди да умре, не бяха от желязо. Добереше ли се до някой от тях, майорът бързо щеше да разбере, че Власов е свързан с ТОИ. И щеше да се почне една — направо нов Нюрнбергски процес.

Власов изсумтя сърдито.

Той беше от интелектуалния елит на ФСС, стоеше много над „негрите“, които вършеха черната работа, но пък съответно нямаше никакви шансове да се справи с Громов лично. Не се съмняваше обаче в умственото си превъзходство. Както и в това, че един хладен ум струва много повече от всичките ръце и горещи сърца, взети заедно.

 

 

Маша се сепна и се събуди. Сърцето й тупкаше разтревожено — тревогата всъщност не я напускаше нито за миг, откакто я бяха вкарали в килията. Заради дебелата желязна врата не можеше да чуе какво става в коридора, но усещаше, когато някой се приближава. И въпреки това стърженето на ключа в ключалката винаги я караше да подскача. Затова са всъщност подземните килии с голи каменни стени — за да изнервят хората до крайност.

Бяха я задържали на летището, когато Гарик се беше опитал да я вземе за заложничка. Отначало като свидетелка. После — като съучастничка на опасен бандит. По нареждане на полковник Власов. Не я водеха в кабинета му, където поне би могла да се убеди, че огреният от слънцето свят все още съществува оттатък прозорците, не. Вече два пъти Власов беше слизал лично при нея, в мрачната килия. Само като си спомнеше за това, я побиваха тръпки. Полковникът изобщо не я беше удрял, даже глас почти не повишаваше. Но под втренчения му поглед Маша се чувстваше като мъничко животинче, хипнотизирано от змия. Струваше й се, че всъщност стъклата на очилата му са му очите. Студени, мъртви — но все пак проблясваха заплашително.

Сега, при мисълта, че й предстои поредната среща с този страшен човек, Маша се опита да се слее със стената и да се скрие зад сгънатите си колене. Безполезен опит. Грапавият цимент на стената боцкаше неприятно, дори дереше. А пък няма как да си сгънеш краката на пейка, широка само трийсет сантиметра. Все пак не беше малко момиченце, а голяма жена. Въпреки че точно сега изобщо не се усещаше голяма — на няколко пъти даже се разрева като дете.

От скърцането на пантите я заболяха чак зъбите, а от ярката светлина — очите; Известно време застаналият на прага мъж беше само безлик черен силует; след малко, разбира се, тя можа да различи лицето му и неизменните му очила. Власов. Защо беше дошъл толкова рано? Часовникът й показваше пет и десет.

— Добро утро — каза Маша и сама се ядоса на тъпата си фраза. Какво ти добро утро в затвора!

Власов затвори вратата, пристъпи към Маша и мълчаливо втренчи в нея стъклените си очи. Не й беше удобно да го гледа изотдолу и тя наведе глава, но пък сега усещаше погледа му, все едно бе забит в темето й. Сякаш пробиваше дупка в черепа й.

— Събличай се.

— Вие да не сте чичко доктор?

Още преди да довърши, Власов я зашлеви с твърдата си суха ръка. Шамарът й уби всякакво желание да се прави на много умна.

— Може ли поне да се изкъпя? — тихо попита Маша.

— Не е нужно. Ще те харесат и така.

— Кой да ме хареса?

— Казах: събличай се.

Маша имаше чувството, че той е неодушевен робот. Във всеки случай, докато се събличаше, не изпитваше изобщо никакъв срам. Но може би беше защото ужасът, стегнал сърцето й, не оставяше място за други чувства.

Власов я наблюдаваше абсолютно безстрастно, но когато тя пристъпи на място, за да извади крака от смъкнатите си бикини, внезапно се усмихна — повече гримаса, отколкото усмивка — и каза:

— Обуй ги.

Пред краката й паднаха черни мрежести чорапи, мечтата на всяка пристанищна курва и на повечето мъже. Колкото до Маша, тя никога не беше носила такива. Сега, след като ги обу — стигаха й до средата на бедрата — се почувства още по-гола.

— Много си секси — каза Власов одобрително. — Страшно ще ти се зарадват.

Маша мислеше да си мълчи, но не се сдържа и попита:

— Кой да ми се зарадва? Какво сте намислили?

Този път устата на Власов се изкриви на другата страна.

— Твоето приятелче, Гарик, е в обща килия с още единайсет такива като него. На всеки се полага по квадрат и половина площ. — Очилата му светнаха зловещо. — Наровете са само шест. Спят на смени. А, има и кофа да ходят по нужда… И ти значи влизаш при тях с тия чорапки…

Маша изстина.

— Защо го правите това? — Гърлото й се беше стегнало. — Разказах ви всичко…

— Е, брой го като награда за добро поведение — злорадо отвърна Власов. — Съмнявам се, че в новата килия ще имаш възможност да се наспиш, обаче ще те хранят, това ти го гарантирам. По-примитивните мъже обичат закръгленките жени. А ти…

Ощипа я по задника и се засмя с отвратителния смях на рано остаряло момче, което много обича да наднича през ключалки.

— Какво искате от мен? — попита Маша. Гласът й беше изпълнен с покорност пред съдбата.

Вече се беше сетила, че Власов разиграва целия този цирк с цел окончателно да я прекърши. Е, беше постигнал целта си. Не искаше да се озове — сама и гола — сред цяла глутница озверели затворници. Щяха да я разкъсат. Буквално.

— А ти какво ще направиш за мен? — студено попита Власов.

— Всичко — въздъхна Маша.

— Е, щом всичко…

Помълча, все едно мислеше, макар да беше ясно, че знае точно какво да й каже. Условията си — иначе щеше да изпълни заплахата си. И точно така стана.

— Помниш ли онзи, който те спаси на летището?

— Да.

— Сега ще те качат на вертолет и ще те откарат на една гара. — Власов пак я ощипа, този път не я пусна, а стискаше все по-силно. — Качваш се на влака. Минаваш през всички вагони и… — другата му ръка я ощипа за гърдата — го намираш. Ще го заприказваш и…

— Ами ако не ме познае? — Твърдите пръсти на Власов мачкаха зърното й, все едно беше топче пластилин, но тя стоически търпеше: от страх, че може да стане и по-лошо.

— Ще те познае — каза Власов. Устата му миришеше на ментови бонбони и развалени зъби. — Има отлична памет.

— Добре — успя да каже Маша. — И после?

— Не ме прекъсвай, парцал с парцал!

Причерня й. Не от изкрещяната обида, а защото пръстите му се превърнаха в железни нокти. Той огледа със задоволство разкривеното й от болка лице и продължи съвсем спокойно:

— Казва се Громов. Не може да издържи и половин час без цигара, така че задачата ти е да го изкараш между вагоните да пушите. Ще ти дадат един спрей. Пръсваш го в лицето и задачата ти е изпълнена. Разбра ли?

— Да.

Власов я пусна и я потупа по бузата. Малко прекалено силно за такъв мил жест.

— Във влака ще си сама, но изобщо не се надявай, че ще успееш да избягаш и да изчезнеш някъде из просторите на огромната ни Родина. Не се надявай и че Громов пак ще ти помогне. На мене не можеш да ми избягаш. Никъде. Мисля, вече разбра, че ФСС може всичко, нали?

— Да…

Бедрото и лявата й гърда пламтяха от болка.

— Защо не питаш какво ще има в спрея? — Той я хвана за ухото й го дръпна, все едно искаше да го откъсне. — Не ме ли чу?

— Защо да ви питам? Не ме интересува.

— Добро момиче. — Той дръпна още по-силно. — Добрите момичета не питат, а слушкат. Не се бой обаче, няма да го убиеш. Просто ще го напръскаш със слаб нервнопаралитичен газ. Разбра ли?

Власов дишаше все по-задъхано, притискаше се към нея. Тя не знаеше какво точно е твърдото, което натискаше корема й — клетъчният телефон на колана му или нещо друго. Но честно казано, в момента това изобщо не я интересуваше.

— Разбрах — каза Маша. — Всичко разбрах.

— Още не си. Значи така: Громов ще изгуби съзнание, но това вече не е твоя работа. Оставяш го в коридора и се разкарваш. На гарата ще го свали екип на „Бърза помощ“. Ти слизаш и веднага отиваш на проспект „Вернадски“. Дотогава трябва да ми се обадиш — ще ти дам клетъчен телефон. Програмиран. Просто трябва да натиснеш единицата… Обърни се.

Маша механично се обърна.

— Там, съвсем близо до метрото — Власов засумтя, докато се разкопчаваше — намираш хотел „Дружба“. Отиваш в стая 406 на петнайсетия етаж, тя е на нашата служба… Както и много други неща на този свят, нали разбираш…

„Както вече и аз съм ваша“ — съгласи се Маша наум.

— Преди да влезеш в хотела, ще ми се обадиш пак. — Власов я хвана за задника и я натисна да се надупи. — В хотела ще те чака…

Куршум? Гарота? Цианка…

— Ох! — Полковникът я срита в глезена, за да се разкрачи още малко.

Стой! Не мърдай! В името на закона…

— ОХХХ! — Маша очакваше неприятното проникване, но не очакваше чак такава болка. Чак подскочи над мръсния под на килията и щеше да падне, ако ръцете на Власов не я държаха през корема.

— Там ще те чака приятна изненада — продължи полковникът и я заклати. — Много приятна…

Вече й беше поднесъл изненада. Никога не я бяха използвали по този унизителен начин. Но онова, което я съсипваше още повече, бе, че в подсъзнанието й се размърдваше мисълта за неизпитвана досега странна наслада. Никога не беше подозирала у себе си тази довеждаща до отмала покорност на самката. Надяваше се единствено, че всичко ще свърши, преди да научи за себе си онази истина, която еманципираните жени държат да не признават.

— Ще ти платя три хиляди… Четири хиляди… Долара…

Власов се задъхваше. Маша разбираше, че ако каже нещо, и тя ще е също толкова задъхана — и затова мълчеше, прехапала устна. Не искаше насилникът да разбере какво изпитва. Защото никога не беше изпитвала такъв срам… и такова бурно нарастващо желание.

Всичко свърши миг преди Маша да осъзнае, че вече не може да сдържа стенанията си. Иззвъня телефонът на Власов и той грубо я блъсна на пода. Тя падна; изпитваше странна смесица от облекчение и неудовлетвореност. А Власов, без изобщо да й обръща внимание, говореше по телефона и гърбът му не изразяваше нищо освен безкрайно презрение.

И точно тогава Маша го намрази от дън душа. И за това, което й беше направил, и за това, което не беше. Защото от днес, когато чуеше да казват, че някоя била разгонена кучка, щеше да потръпва и да си мисли, че говорят за нея.

От друга страна, ако не мразеше Власов, трябваше да мрази себе си.