Сергей Донской
За Русия с любов (5)

Глава 4
Раз, два, три, ще те търсим от зори

На сутринта, разбира се, се вдигна голяма суматоха, но набързо хвърлената оперативна „Мрежа“ не даде богат улов. С какви факти разполагаше ФСС? Почти с никакви с изключение на обаждането на депутата Шадура, записано, като всички останали обаждания, на три отделни магнетофона. Самият депутат, който беше вдигнал тревогата, беше изчезнал яко дим. Двамата сътрудници на ФСС, които бяха пратени да го задържат, бяха открити в 04:35 с куршуми в хладните си чекистки… не, всъщност не хладни и не умове, а студени и глави. И двамата бяха простреляни в служебната волга дори без да успеят да извадят оръжията си. И за чий дявол бяха минали зад музея на Маяковски? Защо не бяха взели и най-елементарни предпазни мерки? И тези, и други въпроси можеше да се задават до безкрай, но да се чака отговор от покойните беше абсолютно безнадеждно. Шадура, върху когото падаше главното подозрение, се беше оказал изненадващо ловък. Ловък, коварен и пресметлив. А бе — депутат.

Приятелчето му Едичка Виноградов беше открит от милицията половин час след обявяването на операция „Мрежа“. Още не съвсем изстинал, но абсолютно неспособен да дава показания, да разпознава заподозрени и да подписва протоколи. Също като в първия случай, свидетели на убийството му не бяха открити. В колата не беше открита и дискета, на която покойният евентуално би могъл да запише секретната информация. Оръдието на убийството — обикновена кука за плетене — даваше богат простор за всевъзможни версии и предположения. Прекалено богат, та да може дори приблизително да се очертае някакъв кръг от заподозрени. Милиционерите си поеха облекчено дъх, когато делото беше прехвърлено към ФСС — а това стана още преди утрото да озари с нежните си лъчи древните кремълски стени.

Екстреното заседание в Главното управление почна с единична псувня по адрес на Едичка — изтърси я директорът, който го беше свикал. По адрес на изчезналия неизвестно къде Шадура псувните бяха много повече, като свършиха с две толкова сложни, че не би могъл да ги повтори дори генералът, който току-що ги бе изръмжал.

Защото при взривяването на самолета не само бяха загинали чужди граждани и бе изчезнал ценен товар. Ако нещата се разчуеха, мирните инициативи на Русия по отношение на Република Ичкерия щяха да изглеждат, най-меко казано, съмнително. Ако средствата за масова информация научеха за терористичния акт, положението щеше да стане неудържимо. Някои щяха да намекват, че бомбата в самолета с хуманитарната помощ е сложена с помощта на силовите ведомства, които не искат обстановката в района да се стабилизира. Следващите щяха да се вкопчат в тази догадка и да я превърнат в зъл умисъл от страна на високопоставени персони, които богатеят за сметка на безкрайната война в Чечения и не искат тя да приключи. И щеше да се получи вечната анекдотична картинка: Западът, както винаги, целият в бяло и с маслинена клонка в ръка, а Русия цялата в лайна. Като се почне от последния механик на военното летище и се свърши с първите ръководители на държавата. С две думи, единствената приемлива официална версия беше авиокатастрофа. Тогава дори въпиещият факт на кражбата на медикаментите нямаше да се отрази върху престижа на държавата. Мамумръсна и на престижа, и на държавата, както разярено се изрази генералът — вероятно най-добре знаеше какво има предвид. И освен това каза, че ако пресата по някакъв начин се докопа до истинските причини за трагедията, той лично ще се погрижи да закопае присъстващите на заседанието в собствените им лайна.

Някъде към девет сутринта свиканият по спешност недоспал и гладен офицерски състав осъзна отговорността си, изясни си първостепенните задачи и тръгна да изпълнява заповедите. Щом освободи служителите си, генералът глътна сутрешната си доза хапчета и се свърза със службата за екстремно реагиране.

Само преди месец тази структура се беше представила отлично при издирването на един аферист, успял да отмъкне от Центробанк огромен кредит от МВФ. Беше го открил в Сочи майор Громов — като беше проявил изключителни умения и нюх на истински детектив. На пръв поглед генералът би трябвало да се радва на толкова добре решения проблем — но на практика бе раздвоен. Към удовлетворението му от блестящо приключилата операция се примесваше потиснато раздразнение. Формално подразделението ЕР беше подчинено на него, но на практика той имаше власт над него не повече, отколкото английската кралица върху Камарата на лордовете. И това го дразнеше толкова, че не можеха да го зарадват никакви успехи на ЕР. Той всъщност беше дълбоко убеден, че служителите на подразделение ЕР просто си клатят краката, закриляни лично от президента. Гвардейците на краля, моля ви се. Поплювковци и чистофайници — все други да им вършат мръсната работа.

Именно поради скептичното си отношение към подразделение ЕР генералът лично съобщи на началника му за случилото се и му нареди незабавно да се включи в операцията. Да реагира екстрено — стига да може. Шансовете да се спре изтичането на информация бяха нищожно малки и при евентуален провал полковник Власов щеше да опере пешкира. Ако се справи — браво. Ако провали операцията — сам си е крив.

При това положение генералът нямаше никакви проблеми.

 

 

— Какво си се навъсил така?

Громов изгледа за миг новия си началник и вдигна рамене.

— Не съм се наспал, другарю полковник.

— Аз, впрочем, изобщо не съм мигнал тази нощ. За особено нежните си подчинени обаче — Власов посочи с палец през рамо — имам специално обзаведена стая за почивка, майоре. Напитки, топли-топли вестници, телевизор и меко канапе. Да те пратя да си починеш, а? — Къс сух смях, който приличаше повече на пукот от настъпена съчка. — Хайде, стига глупости, нали?

Громов пак погледна полковника — той пък се облегна на стола си, сякаш да му даде възможност да го огледа хубавичко. Прическата му — и на вид, и на цвят — беше като никелирано ренде. Дълъг нос с кацнали на него андроповски очилца с позлатени рамки. Слабо лице, червено като попарено — след като са били на юг, блондините с нежна кожа завинаги придобиват този цвят, все едно имат изгаряне първа степен. Афганистан? Хм, какво пък ще прави там човек като полковника, с породистото лице на кагебеец от старото поколение?

— Таджикистан — безгрижно поясни Власов.

— Моля? — изтръгна се от Громов въпреки волята му. Не беше свикнал да му четат мислите по очите и се обърка, макар да се постара да не го показва.

— Таджикистан — повтори полковникът. — Командироваха ме само за месец, обаче се върнах с ей това червено лице и с три звезди на пагоните. А заминах с една, също като твоята, майоре.

— Наркотици? — попита Громов: беше доста добре запознат с положението в източната република.

— Оръжие. Напоследък всяка военна част носи десетократно по-голяма печалба и от най-големия цех за преработка на опиум. — Власов го каза толкова дълбокомислено, все едно говореше кой отбор ще спечели футболното първенство. — Шефовете със златните пагони не си поплюват. В сравнение с армейската мафия производителите на наркотици са нещастни квартални хулиганчета.

Власов внимателно изгледа събеседника си, за да определи реакцията му на чутото, но след първоначалния случаен проблясък реакция нямаше — нито отрицателна, нито положителна. Със същия успех можеше да се взира не в очите на Громов, а в две късчета лед или в излъскани до блясък сребърни монети.

— Лампазите се държат един за друг — продължи Власов, вече свел поглед към сплетените си пръсти. — И освен това държат всичко: оръжейните арсенали, армията, имат власт, за каквато обикновените криминални босове дори не могат да мечтаят. Пък и бандитите рано или късно ги чака затвор…

— Или куршум. — Громов изцяло се беше съсредоточил върху огънчето на запалката си и върха на цигарата си, все едно нямаше никакво отношение към току-що произнесената реплика.

Власов се усмихна криво и се направи, че всъщност не е имало никаква реплика. И все така загледан в сложно преплетените си пръсти, продължи да разсъждава на глас:

— Военните престъпници отиват на съд по-рядко, отколкото колхозничките на почивка на Лазурния бряг. Не са подвластни на гражданските закони, имат си и своя прокуратура, дето дори не се налага да я купуваш. С две думи — държава в държавата, при това не от приятелските държави. — Власов помълча, сякаш се колебаеше дали да продължава по темата, после неочаквано предложи: — Хайде, майоре, казвай какво те притеснява. Не си много въодушевен, че трябва да търсиш дискетата, така ли?

— Да търся не е проблем — отвърна Громов. — Свикнал съм. Обаче дали тая дискета изобщо съществува?

— Защо да не съществува?

— Ами ей така. Един дявол знае какво може да си е въобразил оня пиян депутат.

— Ами мъртвият Едичка? А нашите момчета? Лично ги пратих да задържат Шадура. Да не мислиш, че са се дуелирали във волгата?

— Обаче и онзи дебелогъз депутат няма как да ги е ликвидирал. Да не говорим, че и него сигурно ще го намерят с дупка в черепа.

— Тук съм съгласен — въздъхна Власов. — Засега обаче задачата ни е да търсим дискетата. Дори да не съществува, ще се наложи да я намерим. — Лицето му се стегна. — От нас се иска резултат, и то положителен резултат, на всяка цена.

— Да де — изсумтя Громов. — Повдига ми се от такива каши. Разни педали с депутатски имунитет, подозрително шушукане около отчета на правителствената комисия… Личи си, че е забъркана голямата политика. Абсолютна гадост. И те карат да ровиш в нея, че и да им дадеш положителен резултат. — Громов смачка недопушената цигара в пепелника и довърши със злоба: — Да им чистиш лайната…

Власов наблюдаваше подчинения си с интерес — той рядко си позволяваше такива импулсивни изблици. По-рядко дори, отколкото добре смазано оръжие прави засечка.

— Е, свърши ли с емоциите? — попита накрая и изтръска пепелника в кошчето за боклук. Щом обаче го сложи пред Громов, той запали нова цигара, дръпна дълбоко и потвърди:

— Тъй вярно.

— Е, чудесно. — Власов се усмихна лъчезарно. — Сега ще ми позволиш ли да те попитам с какво смяташ да започнеш?

— Е, то си е ясно. — Громов вдигна рамене.

— На тебе може и да ти е ясно, обаче на мен не е. — Власов продължаваше да се усмихва, но не беше ясно усмихват ли се и очите му зад лъскавите стъкла на очилата. — Хайде де, няма ли да споделиш с началника си? — И натърти на последните две думи, а очилата му помръднаха и блеснаха още по-ярко, отразили случаен слънчев лъч.

Громов пак дръпна от цигарата, издуха дима през носа си и каза:

— Като начало мисля да поразровя това бунище.

— Какво-какво? — Власов посегна да оправи очилата си: бяха тръгнали да се смъкват от смайване. — Няма да намесваш Думата. Съвсем сериозно ти казвам.

— Думата ли? — Громов се направи на учуден. — Не съм казал такова нещо. Мисля да се заема с познатите на Едичка Виноградов. Тук — той посочи жълтата найлонова папка на бюрото — се казва, че съответният младеж не се е отърквал само около политици и поп звезди, но и сред журналистите.

— Мислиш, че те са способни на убийство? — бързо попита Власов.

— Че колко му е? Някои са завършени престъпници. Имам предвид журналистите — уточни Громов.

— А защо не политиците или поп звездите?

— Защото те не си падат по гадните сензации. Те си грабват парчето от баницата самостоятелно, по свои си начини. А пък медиите се хранят от отпадъците. — Громов изгаси втората цигара и изръмжа: — Направо „Анимал Планет“. Там често показват такива кадри.

Власов наскоро беше гледал заедно с внук си едно филмче за лешоядите, но не направи сравнението на глас. Пък и Громов можеше да има предвид други мършояди, без пера. Хиени или чакали например.

— Нашите аналитици също се скланят към тази версия — каза Власов. — В момента ти изготвят сведенията за познатите на Едичка. След час ще разполагаш с всичко, което съберат. И да ти кажа, в случая вадиш късмет.

— Късмет ли? — Громов недоверчиво вдигна вежди.

— Именно, именно — потвърди Власов. — Едичка беше известна личност и затова отдавна го наблюдавахме. Което ще рече, че сме наясно и с връзките му. Не ти е някой теляк, нали разбираш.

— Много жалко — въздъхна Громов. — Сигурен съм, че биографията на всеки теляк е много по-чиста от неговата.

Власов не каза нищо — с което казваше, че разговорът е приключен.

 

 

Секретарката Светлана Копейкина седеше в приемната на Власов така, сякаш всеки момент беше готова да скочи и да замръзне в стойка „мирно“. Младши лейтенант до мозъка на костите — макар и с пола. Громов никога не пропускаше и най-малкия повод да й каже нещо мило — тя наистина се стягаше прекалено. Много по-приятно беше да я видиш как се усмихва, отколкото напрегната и немигаща, все едно чака да я снимат за служебния й пропуск.

— Как я караш, малката? — попита я сега и спря до бюрото й.

Всичко на бюрото беше в идеален ред. Нямаше нито разпилени кламери, нито забравена чаша от кафе, нито разни джунджурийки, без които човек трудно може да си представи децата и жените.

— Благодаря, добре — отговори Копейкина. Различаваше се от хилядите други секретарки или с прекалено бледото си червило, или с необикновено ярките си по рождение устни. Нямаше как да го разбере човек, без да я е целунал.

— Любовния фронт ли имаш предвид, или невидимия?

— Невидимият ли? — Копейкина все пак не издържа и замига, и то така, че листовете на бюрото й сякаш всеки момент щяха да зашумолят от лекия ветрец на клепките й.

— Не знаеш ли, че ни наричат бойци на невидимия фронт? — учуди се Громов.

— Вече знам. — Очите на Копейкина спряха да мигат и пак станаха неподвижни като на снимка.

Громов се усмихна.

— Знаеш ли, ти си много симпатична невидима, сериозно. Най-симпатичната, която съм виждал.

— Подигравате ми се.

— Абсолютно съм сериозен. Въпреки че не ми е лесно с такова хубаво момиче.

— Момиче като момиче. — Копейкина неуспешно се опита да се намръщи. — Най-обикновено.

— Кой ти е внушил пък тази глупост? Ако всички момичета бяха като теб, на света нямаше да остане нито един мъж.

— Защо?

— Защото всички мъже щяха да се изпозастрелят на дуел, затова. Или в най-добрия случай щяха да умрат от несподелена любов.

В този момент иззвъня телефонът и избави Копейкина от необходимостта да поддържа този толкова смущаващ за нея разговор. Пръстчетата й с късо изрязани нокти обаче на два пъти не успяха да вдигнат слушалката. Флиртуването в приемната на началник-отдела на ФСС за нея беше явно по-неуместно дори отколкото в чистилището и даже в самата преизподня. Това, че тя, дисциплинираната секретарка, слуша шеговитите закачки на сивоокия майор на отговорния си пост, я караше да се чувства направо предателка на Родината. Изящните й ушенца, надничащи изпод косата й, станаха червени като божури. Копейкина наглед може и да беше решително против всякакви такива през работно време, но предателски щръкналите й ушенца издаваха желанието й да слуша комплименти всеки ден, от сутрин до вечер, а желателно и по цяла нощ.

Громов не можа да сдържи усмивката си, но реши да не влошава и без това затруднителното положение на момичето, хвърли последен поглед на изчервената Копейкина, която говореше по телефона дори още по-строго от обикновено, обърна се и излезе в коридора, който, както винаги, кой знае защо, му напомни за празна метростанция.

Тук винаги се усещаше някакво напрежение, някакъв натиск, все едно не си високо над земята, а дълбоко под нея. Наглед светло, чисто и просторно — но всички из тези коридори бяха винаги нащрек, макар да се мъчеха да не го показват. Все едно чакаха всеки момент да завие алармата. За няколкото месеца, през които работеше на Лубянка, Громов не беше успял да свикне с това положение и дълбоко се съмняваше, че дори след години ще може да свикне. Всяка сила таи в себе си заплаха. Всяка мощ изисква да се отнасят към нея с уважение — изисква го дори от онези, които я управляват. Когато вървиш по дългия коридор на Главно управление на ФСС, тази истина си е съвсем безспорна.

Вместо да отиде в кабинета си, Громов слезе с асансьора на втория подземен етаж да потренира: започна с тичане по лентата и свърши с гладиатора, внесен наскоро от Швеция.

Когато, освежен от студения душ, седна на бюрото си, сведенията за познатите на Едичка Виноградов тъкмо бяха пристигнали.

В разпечатката фигурираха както абсолютно неизвестни имена, така и някои прекалено известни — имена на хора, за които се говореше под път и над път. Громов току свиваше отвратено устни, докато преглеждаше бегло списъка и погледът му попадаше на поредния високопочитаем задник на някой развратен политик. А когато видя и името на един телевизионен коментатор, когото харесваше заради оригиналните му разсъждения, можа само учудено да поклати глава. Да, щеше да се наложи да се откаже от любимото си предаване. Няма как да слушаш с уважение човек, който, макар да прави най-умните интервюта, бърка микрофона с някои части на човешкото тяло. Пък като го гледаш — на години вече, солиден човек, а рефлексите му като на пеленаче.

Громов изсумтя недоволно, въоръжи се с един светлозелен маркер и започна да си отбелязва в „биографията“ на Едичка журналистите, с които той се беше срещал най-често. Такива се очертаха четирима.

На първо място споменатият вече телевизионен ас, който, за облекчение на Громов, нямаше и не можеше да има никакво отношение към историята с дискетата, понеже вече трети ден как обмисляше бъдещите си скандални репортажи в ареста „Матроска тишина“. За неплащане на данъци, взимане на подкупи и такива глупости. Вярно, че да разобличаваш служителите на Генералната прокуратура е благородно дело — но пък е неблагодарно.

След известен размисъл Громов решително отхвърли и водещия на едно популярно токшоу: напоследък това лице се беше отказало от политическите дрязги и се беше насочило към шоубизнеса — сплетните за звездите и кумирите се котираха много по-високо от падането на самолети, та дори въпросният самолет да е изпълнявал хуманитарна мисия.

Оставаха двама кандидати: някой си Артур Задов, руски емигрант, който чат-пат пишеше в американския вестник „Ню Йорк Ривю“, и руският гражданин Дмитрий Москвин, който всъщност не беше никакъв Москвин, а Балаболин^[1].

Ясно защо беше решил да твори под псевдоним. Ако подписваше репортажите си с истинското си фамилно име, никой нямаше да ги приема на сериозно.

Громов вдигна телефона и след две-три минути си изясни, че мистър Задов в момента е отседнал в московския хотел „Космос“, но че никой не го е виждал от вчера, въпреки че не бил казал на рецепцията, че ще си заминава, и че в стаята му имало негов багаж. Громов набра друг номер и научи, че Задов ще замине от летище „Шереметиево“ за Ню Йорк в 14:45 следобед.

Е, дали щеше да замине, това беше спорно. Громов реши, че не е необходимо да организира спешното издирване на американския гражданин — съвсем скоро той сам щеше да си цъфне на гишето на летището и можеха да му зададат интересуващите ги въпроси и тогава. Засега нека си се разхожда и да се любува на руската столица.

След това поръча на новобранците от оперативния отдел веднага да му намерят Дмитрий Викторович Балаболин, двайсет и шест годишен, като ги предупреди да не го докарват в кабинета му, а в стрелбището на ЕР — искал да потренира, докато чака да му го доведат. Старият чекист Семьонич обаче, който работеше в подземното стрелбище, изобщо не повярва в невинното намерение на Громов да съчетае полезното с приятното, а с разбираща усмивка подхвърли:

— Пак ще плашите някого, а, другарю майор?

— Днес е абсолютно недопустимо гражданите на Русия да бъдат подлагани на натиск или заплашвани по какъвто и да било начин — цитира Громов изказването на директора на ФСС на една съвсем неотдавна проведена пресконференция. На нея впрочем нито един мускул на лицето на директора не беше трепнал, така че Громов се постара да прояви същата невъзмутимост.

— Разрешете тогава да присъствам на тренировката ви, другарю майор. — Семьонич, вечният прапоршчик, се ухили разбиращо.

— Не разрешавам — ухили се и Громов. — Следващия път. Свободен си. Ще те намеря да ти дам ключовете.

— Колко патрона да ви изпиша?

— Двайсет, както винаги.

— Слушам.

Громов никога не изстрелваше по повече от пет патрона. Което означаваше, че останалите вечерта ще може да си ги изстреля Семьонич — той беше готов по-скоро да се откаже дори от традиционните си три водки, отколкото от удоволствието да подържи заредено оръжие. Разправяха се легенди, че на младини бил разстрелвал врагове на народа с поименен маузер, с който го бил наградил лично народният комисар другарят Ежов. Най-вероятно тези слухове Семьонич ги пускаше сам — обичаше да се фука пред младоците. Защото иначе излизаше, че е хванал маузера още като пионерче, на което беше трудно да повярва човек, дори ако е фен на разобличаващата литература за кървавата сталинска епоха. Но в това, че Семьонич е пръв приятел с оръжията, а те — с него, нямаше съмнения. На седемдесет години дупчеше мишените точно в центъра, а пък дори ветераните в Лубянка не помнеха някога да са го виждали трезвен!

Водката всъщност не му въздействаше толкова силно, колкото усещането за всемогъщество, което го обземаше, когато показалецът му нежно обгръщаше спусъка. Громов го разбираше много добре. Самият той се беше научил да държи чашата доста по-късно от дръжката на бойния пистолет — и досега нямаше нито един повод да съжали за това.