Към текста

Метаданни

Данни

Серия
ФСС. Руският 007
Включено в книгата
Оригинално заглавие
В Россию с любовью, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,8 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022)

Издание:

Автор: Сергей Донской

Заглавие: За Русия с любов

Преводач: Иван Тотоманов

Година на превод: 2005

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Националност: руска

Редактор: Ани Николова

ISBN: 954-585-697-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5085

История

  1. — Добавяне

Всяка твоя победа е твое лично завоевание. Не можеш да я споделиш с никого. И всяка твоя победа е само начало, само първата схватка. Истинската битка винаги предстои.

Карлос Кастанеда

Пътят на воина

Пролог

Мъжът беше с ирландска брада, по бермуди и с японски фотоапарат. Младата жена — почти момиче — беше без нито първото, нито второто, нито третото. Всичките й вещи и всичките й дрешки бяха останали на задната седалка на млечнобялата жигула. Колата беше на мъжа. Момичето — засега не, но нещата вървяха натам. Това не я плашеше. Още не й се беше случвало да позира гола, но пък да се отдава на мъже — безброй пъти. Вярно, не на такива забутани места като околностите на Внуково. Тя изобщо не разбираше защо са дошли чак тук. Да идеш на майната си само за да се изчукаш? Обаче като ударят трийсетака, всички мъже изперкват. Мъже бе. Вечно с проблеми и непредсказуеми.

Впрочем, когато стигнаха тук, мястото дори й хареса. Някъде далече оттатък дърветата минаваше железопътна линия, но дори тракането на влаковете звучеше в това безлюдно кътче някак умиротворяващо и патриархално. Почти като хилядогласата песен на скакалците. Като песните на птичките и мързеливото поквакване на жабите в проблясващата сред камъша река.

— Това е река Сетун, нали? — попита тя.

Седеше на проснатото под една елша одеяло, обгърнала коленете си с ръце. Брадичката й беше опряна между коленете и затова думите й прозвучаха малко неразбрано.

— Какво? — попита мъжът.

Завинтваше на обектива на скъпия си фотоапарат някакви джаджи и светофилтри. Мъчеше се да не гледа непрекъснато момичето, което се криеше от него със собствените си крака, та да не го подплаши. Подобни излизания сред природата бяха за него истински празници. Много малко момичета се съгласяваха да позират голи насред гората, въпреки че доста бяха съгласни да поостанат с мъж в цивилизована обстановка. Това не го устройваше. При него се получаваше само сред природата. На фона й и през обектива.

— Попитах Сетун ли е — напомни за съществуването си момичето.

— А — разсеяно отвърна мъжът, докато придирчиво оценяваше светлината, за да нагласи блендата както трябва. — Честно да ти кажа, не знам. Няма значение.

— Искате да кажете, че дори не знаете къде водите познатите си? — попита тя.

Беше произнесено наглед кокетно, но в лятната жега увисна спотаено неудоволствие.

Мъжът най-после остави фотоапарата на мира и му позволи кротко да увисне на каишката — малко над косматото си шкембе.

— Няма значение — повтори. — Избирам мястото на снимките наслуки. Важното е пейзажът да е живописен.

— И фотомоделът също няма значение, така ли?

— Защо да няма? Все пак снимам голо тяло, а не природни красоти.

Неизвестно защо момичето са нацупи. После каза:

— Добре де. Давай парите и да почваме. След два часа трябва да съм си вкъщи.

— Има време — увери я мъжът. Стъклата на очилата му внезапно потъмняха, все едно се бяха изпотили отвътре. — Не е далече — само трийсет километра.

— Четирийсет. Парите!

— Ама разбира се, разбира се. — Той припряно измъкна от джоба на гащетата си сгъната на четири петдесетачка — долари.

Момичето посегна и грабна банкнотата, но мъжът не гледаше ръката й, а нея — беше се изправила.

— Когато излязат снимките, ще получиш десет пъти повече. — Макар фразата да беше кратка, гласът му на два пъти трепна предателски.

— О, само без тия — презрително каза момичето и навря глава в напечената от слънцето жигула. — Щракайте и да тръгваме.

Когато отново се изправи пред мъжа в ослепителното сияние на слънцето, банкнотата вече не беше в ръката й.

— Идеално — каза мъжът и си нагласи очилата на носа. — Направо идеал… — Адамовата му ябълка трепна спазматично.

— Кое му е идеалното? — Момичето вдигна ръка над кестенявия си бретон и присви очи.

— Фигурата ти е идеална.

— Да бе — изхъмка тя. — Направо Наоми Кембъл.

— Какво-какво?

— Нищо. Къде да застана?

— Ето там. — Мъжът посочи. — Искам да те хвана на фона на облаците.

— Да бе, да ме хванеш! Много искаш!

— Ами така се казва — обясни мъжът. — Нямах предвид нищо такова…

— Стига де, стига. Нали няма да ме изнасилвате?

— Няма. — Брадата на мъжа се люшна отрицателно. — Разбира се, че няма.

— Да бе…

— Честна дума…

— Знам ви аз честните думи!

Тя плесна някаква муха на голото си рамо и тръгна да заеме посочената й позиция. Знаеше, че краката й са къси, и затова стъпваше на пръсти. Ако не бяха клечките по земята, щеше да се получи доста по-грациозно.

— Стоп! — викна мъжът, когато тя се отдалечи на петнайсетина крачки. — Обърни се в профил и не мърдай. Ръката на бедрото.

— Така ли?

— Така, така… — Фотоапаратът защрака утвърдително. — Сега се обърни към мен…

— Чакай малко…

Момичето вдигна глава и се взря в небето.

— Стига де, какво толкова има там! — изсумтя мъжът.

И също вдигна очи към небето, но веднага след това ги впери в момичето. Ако се съдеше по равномерно почернялото й тяло, тя се печеше без бански. Това откритие го вдъхнови. Той притисна фотоапарата към потното си шкембе и се заизкачва по склона към новата си позната. Четвъртата за това лято.

— Самолет — каза тя замечтано. — Лети нанякъде.

— Ами лети де — снизходително се съгласи мъжът. — Нали затова са самолетите.

— А вие?

— Аз ли? Е…

Момичето го избави от необходимостта да търси достоен отговор — извика звънко:

— Ето го!

— Къде?

Не му беше лесно да откъсне очи от радостно подрипващия й задник.

— Ето там! Точно над нас!

— А, видях го!

Не чу обаче гласа си. Горе нещо гръмна. Тежката сребърна капка на набиращия височина самолет за миг като че ли замръзна в небето, а после започна да се преобръща на една страна и да пада, трансформираше се направо пред очите им. Отначало от тумбестия корпус се откъсна едното крило, след миг корпусът се счупи на две.

Ниското бучене на двигателите спря. Останките от самолета западаха съвсем беззвучно, въпреки че ставаха все повече и повече. Беше съвсем тихо — докато пронизителният вик на момичето не преряза тази противоестествена тишина на две:

— Снимайте! Снимайте бързо!

— Да де — сумтеше мъжът. — Да де, да…

Вцепенените му пръсти обаче изобщо не можеха да напипат копчето на фотоапарата. Той просто стоеше с увиснало чене и гледаше как от опушеното небе се сипят въртящи се отломки. Право върху него. Дори като че ли чуваше усилващото се свистене на всичките тези вторични суровини. Не можеше да си представи по-глупава смърт. Не искаше да умре така — посред бял ден, фраснат по главата от някакво желязо насред слънчевата поляна.

— Ааа! — викна той, приклекна до някакъв мравуняк и закри главата си с ръце.

А после се посипаха парчетата. Падаха, падаха… съскаха яростно в листака… с настървение се впиваха в пръстта… пляскаха оглушително в реката…

Това продължи непоносимо дълго и през цялото това време мъжът не знаеше жив ли е, или вече е умрял.

А когато накрая се осмели да отвори стиснатите си клепачи, първото, което се появи пред погледа му, беше нещо продълговато и тлеещо, и вонящо отвратително. До него имаше две-три крачки, не повече, но мъжът не би ги изминал дори под смъртна заплаха.

— Този крак… — отпаднало каза той.

— Крака ли си изкълчихте? — попита момичето и предпазливо отвори едното си око.

— Не. Този крак там… — Посочи с показалец димящия крайник и уточни: — Мъжки е.

И тогава момичето се уплаши наистина и запищя до небесата. Дори последвалият взрив, от който чак земята потрепери, не можа да заглуши писъците й. Пушещият крак в цяла обувка с отпрана подметка привличаше погледа й по-силно от огромния огнен стълб, който избухна в небето оттатък дърветата. Кракът беше толкова близко… на една ръка разстояние. Около него вече се суетяха големи червени мравки.

Следващия път — по-далече от разни летища, помисли си мъжът. Никакви летища повече, по дяволите!

Това беше последната му мисъл, преди да изгуби съзнание и меко да тупне върху мравуняка.