Сергей Донской
За Русия с любов (2)

Глава 1
Любовта на злото

Москва с милиардите си светлини потъваше в нощта като исполински „Титаник“ в готовите да го погълнат дълбини.

Мракът устремно заливаше града от всички страни, поглъщаше на вълни хиляди светещи прозорци в покрайнините. Но колкото по-близо до центъра, толкова по-голяма съпротива оказваше всяка улица, всяка сграда. Тъмнината непохватно се прехвърли през Садовое колцо и се натъкна на толкова ярка барикада светлини, че беше принудена да се разпръсне, да плъзне на тъмни кръпки по дворовете и тесните улички. Дори небето не искаше да стане черно над центъра и упорито отразяваше неугасимото електрическо сияние, простряло се под него. Блещукащите звезди гледаха завистливо буйството на пламтящите под тях светлини — разбираха, че никой долу не се интересува от трепкащите им точици. Какви ти звезди, по дяволите, когато започва бляскавият нощен живот!

Погледнато отгоре, изглеждаше, че клисурите на централните московски улици са залети от нажежена светеща лава. Блестяха и святкаха фаровете на безбройните автомобили, сияеха осветените сгради и витрини, пламтяха украсените с лампички дървета, трепкаха във всички цветове на дъгата безброй реклами.

Единствено бледата луминесцентна луна, скромно увиснала на ръба на небосклона, знаеше истинската цена на това буйство на светлини и цветове. Защото нощта все пак беше встъпила в правата си — и в най-тъмните покрайнини, и в ярко осветения център на града. Луната можеше да надзърта в човешките души и го знаеше със сигурност. Най-непрогледният мрак нощем се трупа именно в душите и близък вече беше денят, когато слънчевите лъчи нямаше да могат да го разсеят.

Но гостите и жителите на столицата нехаеха, всезнаещата луна не ги интересуваше. Те бързаха да изпробват всичко, което се водеше земни радости. Защото нощем има толкова развлечения и изкушения! Безброй. Безброй в безкрайната градина на земните наслади.

В този късен час прочутата Тверска беше почти толкова светла и оживена, колкото главните улици на провинциалните градове по пладне. Съвсем доскоро по тази улица и на близкия Охотни ряд, срещу сградата на Държавната дума, нощем беше истинско стълпотворение, но редиците строени проститутки вече се бяха изнесли на други улици, по-далече от народните избраници.

— Ей, по-леко се диша вече — удовлетворено отбеляза един от тях и обърна гръб на отворения прозорец. Казваше се Шадура и беше шеф на комисията за извънредни ситуации и лидер на парламентарната фракция „Слово и дело“. — Усещаш ли как ухаят липите, Едичка? — Шадура затвори очи и благоговейно подуши въздуха. — Истинска благодат!

Лампите в кабинета бяха загасени и ризата му се мержелееше в тъмнината като призрачно бяло петно. Това, че разчувстваният Шадура се разхождаше из кабинета си бос и без гащи, почти не се набиваше на очи. Също както и малко несигурните му движения.

— Вземи го затвори тоя прозорец — недоволно изсумтя младият брюнет, който се беше отпуснал небрежно на стола на депутата. Казваше се Едичка и гледаше Шадура с явно неодобрение, все едно същият е токсикоман, който мирише някаква гадост. — Изобщо не ухае, а вони — вони на бензин — капризно добави Едичка и сбърчи отвратено нос.

— О, ако знаеше какво беше, когато под прозорците щъкаха проститутки и подмамваха клиентите си, момчето ми! — възкликна Шадура, без изобщо да помисли да затвори прозореца.

— Ха, проститутки! Че тебе пък какво те интересуват! — Едичка се разсмя.

Всеки трезвен човек веднага би застанал нащрек от този смях — сух и накъсан, веселие в него имаше колкото в охтичава кашлица. Шадура обаче можеше да се види трезвен само във въображението си.

— Първо, писна ми от тия гадни инсинуации в пресата — призна той и лепна половината си гол задник на ръба на стола. — И последното журналистче беше решило, че е негов дълг да обяснява, че проститутките не току-така са под прозорците на депутатите, нали! — И негодуващо тръсна глава.

— А второ? — попита Едичка някак замислено.

— А второ, а бе като се стъмни, направо не можеш да минеш от тях. — Шадура смъкна вратовръзката си през главата, възелът може би го стягаше прекалено. — То коли, коли, вони на бензин, та не се трае. Вечер не можеш да отвориш прозореца. Кола след кола, кола след кола… — Той размаха ръце, за да покаже. — Спирачки, клаксони… Викове, крясъци… А сега… — Той пак с наслаждение вдиша, издиша шумно и възкликна доволно: — Благодат, истинска благодат!

— Ами заеби я тая работа и си ходи на село — насмешливо му предложи Едичка. — Кислород на корем! Ще си гледаш пчелички, крава ще си вземеш, казан също… И ще си червендалест до последния си дъх… Към шейсетте.

И си качи краката на бюрото, но от това изобщо не заприлича на американски шериф. Американските шерифи не седят в чужди кабинети дибидюс голи, а Едичка си беше чисто гол, ако не се брояха относително чистите чорапи, златното кръстче на златна верижка и скъпият часовник. Пътят разделяше чернокосата му глава на две равни половинки — все едно някой го беше пернал яко със сабя през средата на черепа, но после по неизвестни причини се беше смилил над хубавото брюнетче, възкресил го беше и го беше пуснал да си живее. Защо? С каква цел? Един дявол знае. Нито самият Едичка, нито многобройните му познати никога не се бяха замисляли за това.

Депутатът Шадура се полюбува за малко на сребреещото му в тъмнината тяло, после самодоволно изгъргори:

— Е, и тука си живеем добре! Да не съм Пушкин, та да се погребвам жив по провинцията. Важното е непрекъснато да си на острието на събитията, Едичка. И тогава си бодър, здрав и як до живот! — Шадура се плесна по бута толкова силно, сякаш го хапеше цяла глутница комари, и рязко смени тона: — Ела, миличък. Нямам толкова време, че да го губя за глупости.

— О, първо ще пийна нещо — превзето заяви Едичка и свали краката си от бюрото. На пода нападаха някакви листове, но той не си направи труда да ги вдигне. Законотворческата дейност на депутата изобщо не го изпълваше с благоговение.

— Швепс? — Шадура вдигна отдавна празното шише водка и го огледа.

— А, не — възрази Едичка. — Нещо нормално.

— Ами коняк тогава! — Шадура вече ситнеше към барчето; приличаше на дебелогъзо момченце с ризка до под д-то.

Едичка се намръщи и каза:

— Коняк? В никакъв случай. Ще пием текила.

— Кактусова водка? — Шадура спря до минибара с вграден хладилник и се намръщи. — Нямам. Не я понасям.

— Сериозно? Пробвал ли си изобщо текила?

Шадура тръсна глава.

— Не — и нямам желание. Не си падам по модните питиета. Какво като е мексиканска и замезваш с лимон — пак си е гаден спирт, пък и лимонът е кисел. — И за нагледност направи гримаса, все едно е изпил на един дъх цяла чаша оцет. — По-добре да ти налея мартел, чудесен е, двайсетгодишен… — В гласа му звучеше надежда, физиономията му лъсна мазно.

— Просто никога не си опитвал истинска текила — заяви Едичка с превъзходство. — Ей сега ще ти докажа, че текилата е върхът. Нося си. — Наведе се към куфарчето, което беше сложил до стола. — Дай само две чаши, по възможност с дебело дъно. Имаш ли?

— Имам, как да нямам — отвърна Шадура, вече беше наврял глава в барчето. — Думата си е направо рог на изобилието… Лед да ти сложа ли?

Надупеният му задник се беше втренчил въпросително в Едичка. Ако на двете му бузи можеше да се лепнат очи, щеше да се получи нещо, което наистина щеше да прилича на лицето на възпълния депутат. В полумрака приликата се долавяше и без тях.

Едичка се подсмихна, преметна крак върху крак и каза:

— Никакъв лед. Пие се шамбре. Точно в това е кефът.

— Ммм, кефът е в друго — палаво му прошепна Шадура в ухото, докато слагаше на бюрото две чаши.

— Затвори си очите — също шепнешком каза Едичка. — Дай ръка… По-надолу… по-надолу… Стисни…

Шадура преглътна слюнките си и стисна. Нещото се оказа значително по-тънко и твърдо, отколкото очакваше. Той отвори очи и с разочарование видя в ръката си квадратна бутилка от релефно стъкло — беше я стиснал за гърлото.

— „Те-куи-ла кас-ка-ху-ин“ — прочете на срички какво пише на етикета, след като почти го долепи до носа си. Не можа да види останалите букви в полумрака. — Какъв е тоя каскахуй бе? — изръмжа недоволно. — Отрова някаква?

— Това е най-добрата текила, която може да се намери у нас — обиди се Едичка. — Пречистена и отлежала. От истинска синя агава.

— А каква е тая торбичка на гърлото на шишето? — продължи да разпитва Шадура.

— Червеева сол.

— Какво, какво?

— Сол от червеи — невъзмутимо обясни Едичка, дръпна бутилката и отвинти капачката. — В плантациите агаве живее едно червейче, хусано, прилича на копринена буба. Сушат го и го стриват със сол и чили. На прах. Пиеш — и лижеш.

— Пиеш и лижеш? — Шадура се ухили.

Едичка го изгледа с неодобрение.

— Да, точно така. Мексиканците всъщност не го правят, но в нощните клубове, по които ходя, вече си е традиция… Ей сега ще ти дам да опиташ.

— Изобщо не ща да лижа червеи! — възмутено заяви Шадура, може би подразнен най-вече от думите на Едичка, че ходи по нощни клубове.

— Седни — каза Едичка и потупа бюрото. Тонът му стана повелителен. — Пий. — И подаде на депутата налята до ръба чаша. — А после… — Едичка ловко скъса пакетчето и изсипа половината прашец на ключицата си, която матово лъщеше в тъмнината. — А после ще опиташ хусано. Ще ти хареса, обещавам ти.

— Е, щом обещаваш… уффф!

Шадура издиша и надигна чашата. Гъл… гъл… гъл… Известно време в кабинета се чуваше само този звук, а после все едно се включи помпа: Шадура засумтя, наведе се и изду устни към примамката.

— О! — възкликна изумен от вкуса й.

— Какво? — попита Едичка малко разтревожено. — Хареса ли ти?

— О — повтори Шадура вече не толкова бодро като първия път.

И сякаш обмисляше отговора, вдигна очи към тавана и замръзна. Зениците му сякаш бях изтрити — очите му бяха две бели петна, които не можеха да видят нито тавана, нито компаньона му.

Дегустацията свърши с тежкото тупване на Шадура на пода. Отначало издумка главата му, после едното рамо, после за миг-два изтрополиха краката му. Все едно барабанист беше изпълнил кратко соло и се беше спотаил в мрака, уплашен от гръмките звуци.

Самият депутат Шадура даже не охна. Нищо не го вълнуваше, нищо не го тревожеше. В безчувственото си състояние не би могъл да измисли дори най-елементарна поправка на Конституцията, въпреки че на трезва глава и като беше с ума си, можеше да ги бълва с десетки — манипулираше думичките и препинателните знаци като фокусник.

Едичка го настъпи по олигавената буза с мекия си чорап и побутна главата му първо на едната страна, после на другата.

— Ей!… Ей, събуди се де!… Какво ти стана?

Никаква реакция. Едичка изчака още минутка, отвратено избърса крака си в ризата на депутата, прибра шишето в куфарчето и изтръска тайнствения прашец на пода. Докато издухваше последните прашинки от голото си рамо, за миг му причерня и мъничко му се зави свят, но той не изчака слабостта да премине, а бързо се облече и пак се настани на стола. Екранът на включения „Пентиум“ освети лицето му и очакващо увисналите му над клавишите разперени пръсти. В момента Едичка приличаше на вдъхновен композитор, готов да изсвири встъпителния акорд на новия си опус. Но не се наложи да свири на клавишите — нужният му файл излезе веднага, самичък. Щом се убеди, че в него са сведенията, които му трябват, Едичка го свали на дискета с разширена памет и почна да съставя послание за Шадура.

Когато се свестеше, депутатът трябваше да припише внезапно обзелия го сън на злоупотребата с алкохол, а не на лизнатия прашец. Понеже нали първо беше пил водка без мезе, а после беше гаврътнал цяла чаша текила. И ето ти го резултата — заспиваш на пода. Като пън, а не като лидер на парламентарна фракция.

Едичка присви подигравателно устни и надраска на една бланка за депутатски въпрос: „Не пий толкова“. Помисли малко и добави: „Чак толкова“. Получи се сухо. Нещо като чернова на законопроект, който никога няма да бъде разгледан в Държавната дума. Едичка добави още няколко изречения, погледна си часовника и стана. Действието на приспивателното можеше да спре всяка минута, а пък той изобщо нямаше желание да се обяснява с Шадура, когато той се събуди.

Докато вървеше по дългия коридор към асансьора, Едичка извади пропуска си за пред охраната — удостоверение, че е съветник на депутата. Беше си истинско и му струваше хиляда долара. Нямаше проблем да пресметне чистия доход от това вложение. 100 000 — 1 000 = 99 000.

Къде другаде ако не в политиката човек може да направи сделка с почти стократна печалба?