Сергей Донской
За Русия с любов (25)

Глава 24
Финита ла трагедия

„Тук-тук“ — тропаха колелата на вагона. И продължаваха: „Там-там“.

Влакът го носеше към Москва. Беше сутрин, понеделник. Половин час преди да се качи на влака той се обади на Власов, както се бяха уговорили, и се разбраха да се срещнат в градинката, където полковникът разхождаше кучето си. Нищо неподозиращият Власов щеше да чака Громов и да си разхожда песа чак до осем и половина. След което майорът щеше да дойде да докладва на началника си как е прекарал уикенда. Съвсем кратък доклад. Две-три фрази и само един куршум. Щеше да е достатъчно.

След което питбулът щеше да остане да вие над трупа на стопанина си, а Громов щеше да отиде в Управлението и да заведе признанията на генерал Чреватих: „До Директора на ФСС, ТУК“ — и така нататък. Като се имаше предвид ролята на Власов в цялата тази история, нямаше да има вътрешно разследване. А и да имаше, щяха да го прикрият. Щеше да му остане достатъчно време да си подаде оставката. След всичко, което се беше случило, това беше единственият начин да запази самоуважението си и остатъците от вярата си в човечеството.

Колкото до задачите за днешния ден, те бяха ясни. Първо трябваше да си вземе свободния ден и да мръдне до вилната зона да си вземе жигулата. После щеше да се прибере да се наспи. Поне така се казва. Всъщност щеше да се щура из апартамента или да лежи на дивана и да зяпа стените. Лице в лице със самия себе си и с проблема, който неизбежно възниква, щом отмине яростта на схватката. И този проблем не можеш да го удавиш във водка и да го задушиш с цигарен дим. Той е неразрешим, привлича те като бездна.

Докога можеш да останеш нормален, след като отнемаш чужд живот?

Громов не знаеше отговора. Сега, докато седеше сред какви ли не непознати, които си говореха за най-незначителни неща, се усещаше като пришелец от друг свят. Чужденец, когото дори избягват да поглеждат.

Тази сутрин десетки хора си бяха пържили яйца, бяха пили кафе, бяха се карали вкъщи, бяха водили децата си на училище, бяха обсъждали снощния мач… А той беше избърсал вмирисания на барут „Стечкин“ и го беше сложил в ръката на убития генерал.

Хората бяха бързали за работа — пеша, натъпкани в рейсовете, в тролеите, в метрото, във влакове като този, в който беше сега — а той беше карал джипа с трупа на генерала на задната седалка през гората, за да го остави близо до местното районно управление. Беше си свършил работния ден. Нощ всъщност. Беше си изпълнил нормата.

Самоубийството, което беше инсценирал, не беше достатъчно убедително, да не говорим, че обичаят самостоятелно да теглят чертата отдавна беше излязъл от мода в средите на висшето командване. Но това вече нямаше никакво значение. На аутопсия, така да се каже, щяха да бъдат подложени не генерал Чреватих и полковник Власов, който щеше да последва примера му, а живите им съучастници. Стига отгоре да дадяха команда: „Дръж!“. Ако не го направеха, труповете щяха кротко да си легнат под земята — и толкова.

— Майната му! — прошепна Громов и излезе да пуши. Лично той беше направил — и продължаваше да прави — всичко, което беше по силите му. Нищо вече не зависеше от него — а следователно не го и интересуваше.

Излезе в края на вагона, до тоалетната. Зад мръсния прозорец се точеше унил пейзаж — промишлена зона. Незнайно защо сивите бетонни конструкции му напомниха за чернобилския саркофаг. И на руини. В смисъл — изобщо не беше приятно да ги гледа човек.

И тъкмо да запали с евтината оранжева запалка, чу зад гърба си плах гласец:

— Здравейте. Вие сте, нали?

Обърна се и видя млада особа с люлякова рокля. Усмихната, но някак уморено. Освен това имаше прясно засъхнала резка през гърлото — нещо нехарактерно за такива прелестни създания.

Като си помисли, че и самият той изглежда така, все едно цяла нощ е гонил рисове да ги натиква в клетки за папагалчета, Громов се намръщи и каза:

— Прощавайте. Познаваме ли се?

— Не ме ли помните? Аз съм Маша. Мария Мохина. Сетихте ли се?

Громов понечи да каже, че не, но видя очите й. Ами да! Като крилца на зелен бръмбар! Заложничката, която беше отървал на летището. Господи, нима беше само преди два дни?

— Здрасти. — Громов скри очите си зад завесата на издухания цигарен дим. — Как си?

— Зле — призна тя и подръпна дръжката на чантата си — беше я преметнала през рамо.

— Защо?

— Ами… — въздъхна тя. — Всичко е зле. Няма накъде повече.

— Е, никога не е чак толкова зле. — Громов й се усмихна. — Има и по-лошо, нали знаеш.

Черният му хумор не беше оценен — тя като че ли изобщо не го разбра. И пак въздъхна:

— Уволниха ме.

— И защо?

— Изпуснах полета. Цял час давах показания и го изпуснах. И взеха друга стюардеса, така че…

Разпери ръце и опря рамо на стената, понеже вагонът се люшна. Вече наближаваха Москва и влакът се тръскаше през три-четири минути на разклоненията на коловозите.

Громов и сам не забеляза как я хвана за ръката, за да не политне. Ръката й беше студена като лед. Много е хубаво да си сложиш такава ръка на челото. Да ти закрие очите, та да не виждаш нищо и никого. Особено небето, което всеки миг ще се срути върху теб.

— Извинявай — измърмори Громов и пусна тънките й пръсти.

— Може ли… — Тя като че ли се поколеба, после вирна брадичка. — Може ли една цигара?

Громов — машинално отбеляза, че беше понечила да бръкне в чантата си — и поднесе цигарите си.

— Ама разбира се. Заповядай.

— Благодаря.

Сарказмът му пак си остана незабелязан. Маша извади цигара и зачака той да й даде огънче. А после го загледа над пламъчето на запалката — в зелените й очи блестяха златисти искрици. Хубаво — но като че ли прекалено дълго. Не цяла вечност, разбира се, но когато Громов пусна колелцето на запалката, пламъчето вече му беше опарило пръстите.

— Откажи ги, докато е време, Мария. — Поучението му прозвуча толкова фалшиво, че той чак се намръщи.

— Всъщност аз не пуша — призна тя. — Просто ми е много кофти. Не знам какво да правя. Всъщност нищо не ми се прави. Знаете как е.

— Не знам. — Той поклати глава. — Аз лично винаги се опитвам да намеря изход. От всяка ситуация.

— Сериозно? — Тя примижа кокетно, може би от дима на цигарата. — Е, научете ме тогава, нали сте моят спасител.

Громов вдигна рамене.

— Просто държиш до дупка.

— А ако падаш в дупката?

— Точно там е номерът — да разчиташ само на себе си. Това е, съвсем сериозно.

Тя поклати глава.

— Не, това не го мога. Нямам воля. — И въздъхна почти отчаяно. — Знаете ли, завчера се замислих що за живот живея и ми се дощя да се самоубия. Да се хвърля под някоя кола…

— А вчера? — Громов се опита да обърне нещата на шега.

— Вчера беше още по-лошо. Но днес… — Тя го изгледа със зелените си очища. — Днес не знам. И знаете ли защо?

Громов от години беше наясно, че такива разговори са опасни. Понеже прекалено скъсяват дистанцията, която човек трябва да спазва при общуването с почти непознати хора. Така че само каза:

— След петнайсет минути пристигаме. — Гледаше размазания пейзаж зад прозореца.

— Да, след петнайсет минути — въздъхна тя.

Нещо в тона й го накара да застане нащрек. И в следващата секунда видя как тя вади някакъв спрей от чантата си. Шарено дезодорантче. Само че очевидно не беше дезодорантче — достатъчно му беше да погледне смръщеното й чело, за да разбере, че не е.

Беше на две крачки от него. Палецът й беше готов да натисне.

— Защо? — попита той; пресмяташе дали ще може да избие спрея от ръката й, преди да го натисне.

— Имате много поздрави от полковник Власов — каза Маша. — Познавате го, нали?

Разбира се, че го познаваше. Но явно не го познаваше достатъчно добре. И беше дошло времето да съжали за това.

 

 

Фоайето на етажа пустееше — командированите в столицата вече бяха тръгнали по задачите си, а на безделниците екскурзианти им беше още рано да стават: едни се сражаваха с махмурлука, други приключваха случайните връзки от снощи. Зад една врата се чуваше телевизор, зад друга — душ. Зад трета някой говореше по телефона — не, не говореше, направо викаше: „Какво? Не те чувам… Не те чувам… Какво?“

— Като не чуваш, какво си се развикал? — измърмори Власов.

Седеше точно срещу асансьорите.

Маша му се беше обадила преди четирийсет минути — със задгробен глас му съобщи, че задачата е изпълнена. Лицето, с което я пратил да се срещне, получило сърдечен пристъп. Фатален, доколкото можела да съди по физиономиите на лекарите от спешната медицинска помощ. Лошо, много лошо, отвърна й Власов. Жалко за човека. Така става, като не правиш каквото ти казват. И ако го разбирала правилно, веднага да дойде на уреченото място, та да не й се случи и на нея някаква неприятност.

Всеки момент Маша трябваше да му звънне на мобилния и да се качи с асансьора на петнайсетия етаж, за да си получи… хм, наградата.

Не в банкноти, разбира се. Никакви пари. Под вестника, който бе разгърнал над коленете си, Власов беше приготвил други нещица.

Първо — пистолета — миниатюрен, но с 15 патрона и със заглушител — заглушителят беше колкото кутийка за фотолента. Плюс пакетче „фризьорско асорти“ — коса от петдесетина души. И един спрей — не като този, който беше дал на Маша, а малко по-различен. В спрея имаше смес от кръвта на донори — толкова много донори, че безбройните им ДНК щяха да побъркат и най-големите експерти. Да, можеше само да съчувства на милиционерите, които щяха да разследват убийството на Мария Мохина. Усмихна се. Студено.

Ако стая 406-а наистина беше явка на ФСС, щеше да потърси друга за осъществяването на плана си. Но тя отдавна вече не беше. Етажът обаче си беше същият дори след цели няколко години и Власов много добре беше запознат с разположението му. И сега седеше и чакаше Маша — щом излезеше от асансьора, тя просто нямаше къде да иде — щеше да е директно пред него.

Тъкмо това най-много му харесваше в работата му. Възможността да изгражда схеми, да манипулира хората. Те си вървят свободно — поне така си мислят, — а всъщност вървят през лабиринт и в края на пътя им ги очаква капан. Някои вървят дълго през лабиринта — инатът майор Громов например беше направил доста обиколки, но най-после щеше да кротне. На други пък — като на въпросната Маша — им беше отмерена съвсем кратка отсечка.

Звънът на телефона — беше го сложил на масичката — прекъсна размишленията му. Беше Маша. И беше готова да срещне смъртта си.

— Качвай се — каза сухо Власов.

Не биваше да забравя да вземе спрея и клетъчния телефон, напомни си той, докато гледаше светлинките, които показваха на кой етаж е асансьорът. Едните слизаха надолу, към единайсети етаж, другите, отляво, ги изпреварваха. Маша щеше да се качи в лявата кабина. И щеше да започне последният етап на пътешествието й.

— Къде е дежурната, приятел?

Още преди да се навъси от това прекалено фамилиарно обръщение, Власов трепна от друго — непознатият се беше появил сякаш от нищото. Гол до кръста, с мръсни джинси. Лицето му беше покрито с пяна за бръснене, все едно се правеше на Дядо Мраз. В дясната си ръка държеше хавлия, голяма и някак странно усукана. Подозрителен тип. Абсолютно не на място в скъпия хотел. Шофьор и по съвместителство бодигард? Или просто командирован от на майната си?

— Няма я в момента — сухо каза Власов. — Ще се забави. Поне половин час, така каза.

Което отчасти беше вярно. Дежурната наистина щеше да се забави, и то повече от половин час, след като самият той я беше натикал в един килер до стълбите — подмами я с удостоверението си. Какво ти половин час — никога нямаше да дойде. Мъртвите не ходят.

— Тъй ли? — възкликна мъжът. — Ами на кого да дам ключа? Тръгвам си.

— Просто го оставете на бюрото. — Власов не го гледаше: гледаше светещото табло на асансьорите. Левият вече се качваше. Трети етаж… четвърти…

— Ами чаршафите и кърпите? — продължи тъпият недообръснат. — Нали трябва да ги преброи.

— Вижте какво, оставете ме на мира!

Власов едва се сдържа да не измъкне пистолета изпод вестника и да го застреля тоя тъпак. Един куршум в широките му гърди, по които нямаше и един косъм, вторият — право в челото, между очите, които го гледаха… някак присмехулно. Светли очи, неправдоподобно светли… Не, не можеше да бъде…

Не може да бъде, унило помисли Власов и бръкна под вестника. Привижда ми се. Громов е мъртъв. Този просто малко прилича на него…

Показалецът му послушно напипа спусъка. И в същия момент погледът му машинално проследи литналата към тавана кърпа. Чак сега се сети какво й е странното — в нея беше увито нещо. Искрите в очите му избухнаха като пръски от шампанско — всъщност в кърпата беше увита тъкмо бутилка шампанско. В следващия момент му причерня.

Свести го същото това шампанско, което насмалко да го погуби. Поливаха го с него — Маша го поливаше, а до нея стоеше проклетият Громов: вече беше избърсал пяната за бръснене от лицето си и бе успял да отнеме оръжието му.

Полковникът понечи да му викне заповедно, но установи, че не може да издаде и звук. Понеже в устата му беше натъпкан спреят с отровата, предназначена за Громов. Не, не само в устата — чак в гърлото, дълбоко, така че не можеше да го избута с език, трябваше да си помогне с ръце.

Вдигна и двете — бяха отпуснати, съвсем отслабнали. Дали щеше да може да…

Громов натисна спусъка миг преди полковникът да разбере — и преди и самият той да разбере какво толкова важно искаше да му каже бившият му началник.

Изстрелът не беше силен — все едно някой е плеснал с ръце. Спреят също се пръсна без кой знае какъв звук. Последните удари на сърцето на полковник Власов пък не ги чу никой — понеже никой не се наведе да долепи ухо до гърдите му.

Само някъде далече-далече, много далече от хотела зави питбулът Гранд.

Не беше най-подходящата панихида за покойник, но пък никой не можеше да каже за споминалия се от сърдечен пристъп полковник: „Кучета го яли“. Нямаше никакви кучета. Дори неговото го нямаше.

 

 

Първата работа на Маша, когато влезе в апартамента на Громов, беше да се затвори в банята. И чак после — разресваше с пръсти мократа си коса — попита:

— Какво стана с хилядарката, дето ми я обещахте?

Стоеше на вратата и се наслаждаваше на чистотата на тялото си под тънката рокля. Громов седеше пред телевизора и като че ли дори не гледаше екрана, на който се кълчотеше някакъв полупедераст и се правеше, че пее. На масичката — отдясно на Громов — имаше преполовена бутилка водка; отляво имаше празна чаша. Между тях се беше загнездил пепелник, в който едновременно пушеха два фаса.

— В антрето е, на шкафчето. — Дори не се обърна да я погледне. Беше навъсен. И небръснат. И ужасно самотен, макар че нали тя беше тук, до него.

— Хиляда ли са? — попита тя просто за да каже нещо.

— Нали така се разбрахме.

— Власов, междувпрочем, ми обеща четири хиляди.

— И ти що се мина така?

Громов наля чашата и бавно я обърна. Впечатлението беше все едно пие минерална вода.

Маша пристъпи от крак на крак.

— Вие да не мислите, че съм идиотка?

— Не, защо.

Громов небрежно взе дистанционното и превключи на друг канал, все така без да пуска звука. На екрана заподскачаха герои от някакво анимационно филмче — биеха се и се удряха с каквото им попадне, очевидно без да изпитват нито болка, нито милост.

— Власов нямаше да ми даде никакви пари. Куршум ме чакаше. Така че реших да се задоволя с по-малко.

— И правилно. — Громов кимна. — Ти си умно момиче, ще успееш в тоя живот.

В тона му нямаше и намек за сарказъм, но Маша се ядоса. Все пак му беше спасила живота на тоя пън, а той дори едно благодаря не й беше казал. Е, вярно, и той беше спасил нейния, но пък нали тя беше направила първата крачка. Можеше да не му се довери на тоя абсолютно непознат — а тя най-откровено му разказа какъв капан са му подготвили. Не си ли беше заслужила поне един топъл поглед освен хилядата долара?

И понеже така и не можа да привлече вниманието му — Громов продължаваше да се взира в немия телевизор, — Маша изсумтя и отиде в антрето. Преброи банкнотите и си ги прибра в чантичката. Обу си обувките. Изчака малко, заслушана в тишината в стаята, после се върна.

— Ако искате, ще остана.

— Мм? — Той чак сега я удостои с поглед; в очите му обаче нямаше нито една от емоциите, на които се надяваше Маша.

— Е, искате ли, или не? — Дощя й се да тропне с крак. Не просто ядосано. Разярено.

— Това да не би да влиза в услугите, за които платих? — хладно попита Громов.

— И какво ако е така?

— Ако е така, значи си сбъркала адреса, Мария Мохина. — Той поклати глава и пак се загледа в телевизора. — Да плащаш на жена и да я купуваш са съвсем различни неща.

Ако впоследствие някой я попиташе защо изведнъж бръкна в чантичката си, извади честно заработените си пари и ги плесна на масата, тя нямаше да може да обясни. Но така или иначе му ги хвърли почти в очите на тоя тип, после си изу обувките, седна на фотьойла срещу него, вирна нос почти до тавана и високомерно попита:

— Някой в тази къща ще благоволи ли да налее и на дамата?

„Някой“ я погледна и изненадващо се усмихна. Светлосивите му очи помръднаха встрани — предлагаха й да проследи движението им. Тя го направи и видя вляво от себе си малка стъклена масичка, а на нея — чаша, пълна догоре с кристалночиста водка. И до чашата имаше пачка долари — също като онази, която Маша току-що беше хвърлила на масичката. Само че тази пачка вече не ги разделяше като онази.

— Как разбрахте, че ще се върна? — попита Маша и го изгледа подозрително: той пак се беше втренчил в телевизора.

— Защо, ти тръгнала ли си беше?

Тя така и не намери подходящ отговор и предпочете да гаврътне чашата до дъно. И докато водката се стичаше в нея като сладък огън, неволно се учуди колко прилича това усещане на онова другото, в душата й.

Громов мълчеше — но говорителят на екрана беззвучно мърдаше устни: четеше новините, които трябваше да се знаят днес. Новините, които трябваше да научи Маша Мохина и всички други, за които бяха важни.

Новина първа: всичко е наред.

Втора: и да стане лошо, ще се оправи, непременно.

И последната новина, най-важната: всичко това означава, че животът продължава!