Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (7)

4

Малката къща под наем бе сгушена на брега на един от уединените водни ръкави на езерото Кадо. Два стари климатика стърчаха от избелялата дървена ламперия с цвят на горчица. Пред стъпалата на входа имаше площадка с изкуствен торф. Предишната нощ бяха прекарали в един мотел край тексаското градче Накъдочис и през цялата вечер Панда умишлено я пренебрегваше. Рано тази сутрин се отправиха на североизток към езерото, разположено на границата между Тексас и Луизиана и според рекламната брошура, която тя взе от бензиностанцията, където спряха да заредят, беше най-голямото сладководно езеро на юг — и определено най-призрачното, с първобитните си мочурища сред застояли кафеникави води.

Къщата бе стара, но чиста, с малка всекидневна, две още по-малки спални и старомодна кухня. Луси избра стаята с две легла. Тапетите на оранжево каре се бяха разлепили по краищата и не си отиваха с евтината покривка на цветни мотиви в пурпурно и зелено, но тя бе твърде благодарна на стената, разделяща леглото й от Панда, за да обръща внимание на подобни дреболии.

Преоблече се в шортите и се запъти към кухнята. Тя беше обзаведена с метални шкафове, с издраскани и протрити плотове, а подът бе покрит със сив линолеум. От прозореца над мивката се откриваше гледка към залива, а близката врата водеше към малка дървена веранда, където имаше пластмасова маса, два разкривени градински платнени стола, грил на газ и някакви рибарски такъми.

Тя завари Панда да се взира в ниските палми, растящи покрай брега на езерото. Краката му бяха подпрени на перилото и в ръката си държеше кутия с кока-кола. Поне не се бе заредил с обичайния стек с шест бири. Той не й обърна никакво внимание, докато тя проверяваше грила и оглеждаше въдицата. Мълчанието му я изнервяше.

— Тук е горещо — отбеляза Луси накрая.

Той отпи от колата, без да си дава труд да й отговоря. Младата жена отвърна поглед от противната тениска, която през целия ден се правеше, че не забелязва. Представата на Панда за мъжка елегантност не се простираше по-далеч от душ и чифт чисти дънки. Прободе я нежелан копнеж по Тед, милия, чувствителен, спокоен и сговорчив жених, когото най-безобразно бе предала.

— Не би било зле да има един плажен чадър — подхвърли тя.

Единственият му отговор бе мълчание.

Луси зърна в далечината туристическо корабче, мержелеещо сред блатните кипариси, обрасли с испански мъх.

— Ако бях рокер, щях да си измисля по-хубаво име от Панда.

Вайпър.

Той смачка в юмрук кутията от кола, слезе от верандата и се отправи към задния двор, като пътьом хвърли кутията в черното пластмасово кошче. Докато се отдалечаваше към езерото, Луси се отпусна на овакантения от него шезлонг. Тед беше прекрасен събеседник и най-добрият слушател, когото познаваше. Той се държеше така, сякаш бе очарован от всичко, което тя казваше. Разбира се, той се държеше така с всички, дори с откачалките, но все пак… Никога не го бе виждала да проявява нетърпение или да избухва — никога не бе чула една груба дума от него. Той беше добър, търпелив, грижовен, разбиращ и въпреки това тя го бе изоставила. Какво говореше това за нея?

Тя придърпа с крак втория стол. С всяка изминала минута се чувстваше все по-тъжна и потисната. Панда бе стигнал до малкия кей. На брега лежеше преобърнато кану, орли рибари браздяха водата. Той не й бе казал за колко време е наел къщата, само й даде да разбере, че тя може да си тръгне по всяко време и колкото по-скоро, толкова по-добре. Но наистина ли той искаше точно това? Луси все повече се убеждаваше, че той е по-умен, отколкото си дава вид, и тя не можеше да се отърси от натрапливия страх, че захранва с информация жълтата преса. Ами ако се е досетил, че продавайки историята й, може да спечели много повече от хиляда долара?

Тя се спусна по стъпалата и продължи към брега, където той стоеше до кануто. Зарови петата на маратонката си в прахта. Той дори не я погледна. Луси съжаляваше, че не си бе избрала за спътник някой, който не си падаше по тягостното мълчание и не лепеше по мотоциклета си отвратителни стикери. Но тя съжаляваше за много неща. Че не бе избрала по-недостоен жених, когото да зареже пред олтара, някой, който е направил нещо — каквото и да е — за да заслужи този позор. Но Тед не беше сторил нищо и една грозна част от нея го мразеше, задето е толкова по-добър от нея.

Не можеше повече нито миг да мисли за това.

— Аз обичам да ловя риба — изтърси тя. — Хвърлям обратно рибата. С изключение на онзи път, когато участвах в една от програмите на образователната организация „Аутуорд Боунд“. Тогава оставих рибата, защото…

— Не ме интересува. — Той се изправи и я изгледа продължително, този път без да я разсъблича с очи; бе спрял да прави това, но я гледаше така, сякаш виждаше на рентген всяка част от нея, дори части, за които самата тя не подозираше, че съществуват. — Обади се на Тед и му кажи, че съжаляваш. Обади се на родителите си. Минаха три дни. Изживя приключението си. Време е богатото момиченце да се прибере у дома.

— Вече се наслушах на приказки за богати момиченца.

— Казвам това, което мисля.

— По-скоро това, което ти се иска да мислиш.

Той задържа изпитателния си поглед върху нея толкова дълго, че й стана неудобно, после кимна към кануто.

— Помогни ми да го спуснем във водата.

Те преобърнаха кануто и го плъзнаха в езерото. Без да чака покана, Луси грабна едно от веслата и седна в лодката. Тя се надяваше, че той ще се махне, но Панда взе другото весло и се качи в кануто, при това с такава грациозност, че то почти не се разклати.

През следващия час те се плъзгаха по водата, стараейки се да избягват водните хиацинти, с които бяха затлачени блатистите участъци. Докато плаваха от едно уединено заливче към друго под сянката на причудливите кипариси, обвити с испански мъх, двамата почти не разговаряха. Луси крадешком го наблюдаваше. Когато гребеше, мускулите му се напрягаха и изпъваха бялата тениска, така че черните букви на надписа върху гърдите му още повече изпъкваха. Тази тениска не беше сред последните му покупки и навярно е била в една от чантите на мотоциклета, когато Панда е потеглил от Уайнет. По-добре да си бе останала там.

— Онези стикери върху мотоциклета са достатъчно отвратителни — заяви Луси, — но поне отдалеч не се виждат.

Той гледаше към алигатора, който се припичаше на слънцето на отдалечения бряг.

— Обясних ти за онези стикери.

Тя се размърда на седалката, сетне отпусна веслото върху коленете си, оставяйки го той да гребе.

— Ти ми каза, че ги е залепил предишният собственик. Тогава защо не ми позволи да ги махна?

Панда премести веслото от другата страна на лодката.

— Защото ми харесват.

Луси се вторачи намръщено в надписа върху тениската: САМО ПЪРВИЯТ ПЪТ ИЗГЛЕЖДА ИЗВРАТЕНО.

— Подарък ми е — уточни той.

— От Сатаната?

Нещо подобно на усмивка се мярна върху лицето му и изчезна.

— Ако не ти харесва, знаеш какво да направиш. — Той отблъсна поредното валмо от водни хиацинти.

— Ами ако някое дете види тениската?

— Да виждаш деца наоколо? — Панда се намести на седалката. — Караш ме да съжалявам, че изгубих любимата ми тениска.

Тя извърна поглед към носа на лодката.

— Дори не искам да чувам.

— Гласеше: „Изцяло съм за еднополовите бракове, стига и двете кучки да са готини“.

Луси кипна и се извъртя толкова рязко, че кануто се заклати.

— Политическата коректност очевидно е нещо чуждо за теб, но не и за мен. Наречи ме старомодна, но аз мисля, че наистина е важно да се уважава достойнството на всеки човек.

Спътникът й извади веслото от мътната вода.

— По дяволите, жалко, че не взех онази, която купих преди две седмици.

— Огромна загуба, предполагам.

— Искаш ли да знаеш какво пишеше на нея?

— Не.

— Пишеше… — Той се наведе към нея и заговори с бавен шепот, който се понесе над водата. — „Ако те бях застрелял, когато исках, вече да съм те излежал“.

Дотук със задушевните разговори.

Когато се върнаха в къщата, Луси си направи сандвич с продуктите, които бяха купили, взе стара книжка с меки корици, явно забравена от някого, и се затвори в спалнята. Самотата я обгърна като тежко палто. Дали Тед бе предприел нещо, за да я открие? Очевидно не, имайки предвид факта, че не се бе опитал да я спре, когато побягна от църквата. Ами родителите й? Беше се обадила два пъти на Мег от телефона на Панда, така че за Тайните служби нямаше да е трудно да открият местонахождението й.

Ами ако Мат и Нийли вече я бяха отписали? Каза си, че не биха могли да го сторят.

Освен ако не бяха толкова отвратени от нея, че не желаеха да я виждат за известно време.

Не би могла да ги вини.

Нещо странно се случи през следващите няколко дни. Маниерите на Панда претърпяха значително подобрение. Отначало Луси не забеляза отсъствието на всички онези оригвания, мляскания, шумни сърбания и почесвания. Но когато го видя сръчно да реже парче месо от костта и внимателно да преглъща първата хапка, преди да я помоли за черния пипер, тя се стъписа. Къде се бе дянало дъвченето с отворена уста и използването на опакото на ръката вместо салфетка? Колкото до намеците за сексуално насилие… Той почти не забелязваше, че е жена.

Двамата отидоха в град Маршъл, за да купят храна и други продукти от местната бакалия. Със слънчевите очила, които си купи, шапката, нахлупена ниско над очите, и фалшивия корем, който бе започнала да ненавижда, а и в компанията на Панда, никой не й обръщаше внимание.

Той се занимаваше с мотоциклета — човъркаше нещо по мотора, затягаше и разглобяваше разни части. Гол до кръста, със синя бандана на главата, Панда смазваше и лъскаше, проверяваше нивото на маслото, сменяше спирачните накладки. Слагаше радиото на перваза и обикновено слушаше хип-хоп, освен един път, когато тя влезе вътре и през отворения прозорец чу ария от „Вълшебната флейта“. Когато му го спомена, той я обвини, че му била пипала радиото, и й нареди да смени проклетата станция. От време на време го заварваше да говори с някого по мобилния си телефон, но така и не й се удаде възможност да провери списъка с обажданията му.

През нощта младата жена се заключваше спалнята си, докато той оставаше във всекидневната — понякога гледаше бейзболен мач по телевизора, но по-често седеше на верандата, загледан в тъмните води на езерото. Вцепенението, сковаващо душата й през първите дни, почти бе изчезнало и Луси се улови, че го наблюдава.

 

 

Панда вдъхна с пълни гърди мускусното ухание, носещо се откъм езерото. Разполагаше с прекалено време за мислене — твърде много спомени се тълпяха в главата му — и с всеки изминал ден негодуванието все по-надълбоко разяждаше душата му.

Не очакваше тя да издържи повече от няколко часа, а ето че все още бе тук, седем дни след като я бе качил на мотоциклета. Защо тази жена не постъпваше така, както се очакваше от нея? Да се върне в Уайнет или да изприпка у дома във Вирджиния. Беше му все едно къде ще отиде, стига да не е тук.

Не можеше да я разбере. Тя бе разгадала противната сценка с фалшивото изнасилване, която бе разиграл по време на втората им нощ заедно, и се държеше така, сякаш не чуваше и половината от оскърбленията по свой адрес. Беше толкова овладяна, толкова дисциплинирана. Това, което бе направила в деня на сватбата си, беше съвършено нетипично за нея. При все това… Зад добрите й маниери той улавяше проблясъци на нещо много по-сложно. Тя беше умна, вбесяващо проницателна и твърдоглава като муле. Сенките от миналото не я съпътстваха неотклонно, както него. Можеше да се обзаложи на каквото и да е, че тя никога не се е събуждала с викове. А когато е била все още дете…

А когато е била все още дете, бе постигнала това, което той не бе успял.

Петстотин долара. Толкова бе струвал по-малкият му брат.

Разнесе се крясък на блатна птица и до него сякаш долетя гласът на осемгодишния му брат, докато двамата вървяха по разнебитения тротоар към поредния приемен дом. Настоящата социална работничка се изкачваше по скърцащите стъпала на верандата пред тях.

 

 

— Ами ако отново се напишкам в леглото? — прошепна Къртис. — Нали затова ни изритаха последния път?

Панда прикри страха си зад прекалената самоувереност на петнайсетгодишен хлапак.

— Не се тревожи за това, маймунке. — Той ръгна приятелски Къртис в слабичкото му рамо. — Аз ще се събудя посред нощ и ще те заведа в тоалетната.

Ами ако не се събуди, както стана миналата седмица? Беше си обещал, че няма да заспива, докато не заведе Къртис да се изпишка, но бе задрямал и на следващия ден старата госпожа Гилбърт казала на социалните да потърсят друг дом за Къртис.

Панда нямаше да позволи нещо да го раздели с по-малкия му брат и заяви на социалната работничка, че ще избяга, ако не са заедно с Къртис. Тя навярно му бе повярвала, защото им намери нов дом. Но го предупреди, че няма повече семейства, желаещи да вземат и двамата.

— Страх ме е — прошепна Къртис, когато стигнаха до верандата. — Теб страх ли те е?

— Мен никога не ме е страх — излъга той. — Няма от какво да се боим.

 

 

Но бе сгрешил.

Панда впери поглед в тъмната вода. Луси е била на четиринайсет, когато майка й е умряла. Ако двамата с Къртис бяха срещнали Мат и Нийли Джорик, сега брат му щеше да е жив. Луси бе успяла да направи това, в което той се бе провалил — да опази живота на сестра си — и сега Къртис лежеше в гроба, докато сестрата, която Луси бе защитила, се подготвяше да постъпи в колеж.

Когато е бил само на десет, Къртис се бе забъркал с някаква банда, което Панда можеше да предотврати, ако не беше в трудововъзпитателно училище. Оттам го пуснаха колкото да отиде на погребението на брат си.

Примигна мъчително. Спомените за Къртис само отключиха и други спомени. Щеше да му е по-лесно да не мисли, ако имаше музика, с която да ги заглуши, но не можеше да слуша драматични произведения като „Отело“ и „Борис Годунов“ или други опери, докато Луси е наоколо. Или който и да било друг.

Искаше му се тя да дойде и да поговори с него. Искаше тя да е наблизо; искаше да е надалеч. Искаше тя да си тръгне, да остане, да си свали дрехите… Не можеше да се избави от това желание. Да е по цял ден с нея, би било изпитание за всеки мъж, особено за толкова сладострастно копеле като него.

Потри горната част на носа си. Извади мобилния от джоба и заобиколи къщата, откъдето тя нямаше да може да го чуе.

 

 

Панда продължаваше да настоява да бягат сутрин и въпреки че тя постоянно изоставаше, той се стараеше да не се откъсва по-напред.

— Само за миг да те изпусна от поглед и ти започваш да се тътриш — промърмори той.

Вярно беше. Тя обичаше да се разхожда, за да поддържа формата си, и членуваше в спортен клуб, който посещаваше сравнително често, но не беше запалена по бягането.

— И кога се назначи за мой личен треньор?

Той я наказа, като увеличи темпото. Но накрая все пак се смили и затича по-бавно.

Убеждението й, че Панда не е пълен неандерталец, както той искаше да я накара да повярва, нарастваше едновременно с любопитството й към него и Луси реши да се впусне в разузнавателна експедиция.

— Говорил ли си с гаджето си, откакто си заминал от там, където си бил?

Изсумтяване.

— И между другото, къде е това?

— На север.

— В Колорадо? В Ноум?

— Нужно ли е да говориш?

— Женен? Разведен?

— Внимавай с онази дупка. Ако си счупиш крака, сама ще се оправяш.

Тя пое малко въздух в изгарящите си дробове.

— Ти знаеш доста подробности от живота ми. Справедливо е да зная и аз нещо за теб.

Той отново хукна напред. За разлика от нея, не се задъхваше.

— Никога не съм бил женен и това е всичко, което ще ти кажа.

— Срещаш ли се с някого?

Той я стрелна с поглед през рамо — леко съжалително.

— А ти как мислиш?

— Че от цял отбор с дами, които се борят с алигатори с голи ръце, е трудно да избереш подходяща?

Тя чу някакъв звук — не бе сигурна дали е подхилкване, или предупреждение, че се е наслушал на глупави въпроси — но в крайна сметка научи единствено, че е сам, а нищо чудно да лъжеше за това.

— Много странно — не се предаваше Луси. — Откакто дойдохме тук, маниерите ти значително се подобриха. Сигурно се дължи на блатния въздух.

Той прекоси платното и продължи да тича от другата страна на пътя.

— Въпросът е следният — подхвана тя. — Защо беше нужно да си правиш труда с всичкото онова плюене и чесане, след като, и трябва да призная, че това ме удиви, явно не ти се получава естествено?

Луси очакваше той да подмине въпроса, но се излъга.

— И какво от това? Просто се отегчих, когато разбрах, че си прекалено голяма откачалка, за да те изплаша и накарам да постъпиш така, както е редно.

Никой досега не я бе наричал откачалка, но тъй като обидата идваше от него, не я взе присърце.

— Надявал си се, че когато видя контраста между теб и Тед, ще осъзная от какво съм се отказала и ще се върна в Уайнет.

— Нещо такова. Тед е добро момче и очевидно те обича. Опитвах се да му направя услуга. Спрях, когато осъзнах, че най-голямата услуга, която мога да му направя, е да ти попреча да се върнеш при него.

Думите му бяха толкова близо до истината, че я заболя, и двамата довършиха бягането в мълчание.

Когато се върнаха в къщата, той изхлузи през глава мократа от пот тениска, грабна маркуча и се обля с вода. Косата му полепна по врата на мокри черни кичури; слънчевите лъчи обляха лицето му, когато вдигна глава към небето.

Накрая Панда остави маркуча и избърса с длан водата от гърдите си. Мургавата му кожа, късият прав нос, леко разширен в края, и големите мокри юмруци смущаващо контрастираха със съвършената мъжка красота на Тед. Панда може и да не беше такъв грубиян, за какъвто се представяше, но въпреки това не се вписваше в нейния свят.

Тя осъзна, че го зяпа втренчено, и побърза да отвърне глава. Женското й тяло съвсем явно бе привлечено от това, което виждаха очите й. За щастие, женският й мозък не беше толкова глупав.

Дните се нижеха един след друг, измина седмица, откакто бяха дошли на езерото. Луси плуваше, четеше или печеше хляб — една от малкото храни, които обичаше. Не направи само едно — не се обади на Тед, нито на семейството си.

Всяка сутрин, след бягането, Панда се появяваше в кухнята с мокра от душа коса, с временно пригладени къдрици, макар тя да знаеше, че те много скоро отново ще щръкнат.

Той взе от масата първото, но далеч не и последното, както тя подозираше, от топлите овесени хлебчета, които току-що бе извадила от фурната, разчупи го акуратно на две и намаза всяка половина с една лъжица портокалов мармалад.

— Тед знаеше ли за пекарските ти умения, когато ти позволи да го зарежеш? — попита Панда, след като преглътна втората хапка.

Апетитът й изведнъж изчезна и тя остави върху чинията своето хлебче.

— Тед не яде много въглехидрати. — Не беше вярно, но тя в никакъв случай нямаше да признае, че така и не бе намерила време да изпече хляб за годеника си.

Луси се бе научила да готви, когато вече бе пораснала, под фуниеобразните лампи от неръждаема стомана, които висяха в кухнята на Белия дом. Там тя се спасяваше, когато караниците на сестрите и брат й започваха да й късат нервите. Беше се учила от най-добрите готвачи в страната и сега Панда, вместо Тед, се възползваше от готварските й умения.

Той завинти капака на бурканчето с мармалад.

— Тед е от тези мъже, които са се родили под щастлива звезда. Ум, пари, изисканост. — Бутна бурканчето на полицата в хладилника и затръшна вратата. — Дори целият останал свят да потъва, Тед Бодин ще плава с развети платна.

— Да, но миналия уикенд той потъна доста надълбоко — изтъкна Луси.

— Вече го е преживял.

Тя се помоли наум това да е истина.

 

 

Близо до къщата езерото Кадо беше плитко, с блатисто дъно, затова тя не плуваше там, но когато бяха по-навътре в езерото, скачаше във водата от малката лодка, която вървеше заедно с къщата. Панда никога не влизаше във водата с нея и осем дни след пристигането им — единайсет след като бе избягала от църквата — тя го попита за това, докато плуваше край малката лодка.

— Странно, че такъв корав тип като теб се бои да се потопи във водата.

— Не мога да плувам — отвърна той и подпря босите си крака върху напукания борд на лодката. — Никога не съм се учил.

Тя бе видяла колко много обича да плава с лодката и думите му й се сториха странни. И защо никога не сваляше дънките си? Луси се обърна по гръб и опита нов подход.

— Не искаш да видя кльощавите ти крака. Страх те е, че ще ти се подигравам. — Сякаш някаква част от тялото му можеше да бъде по-малко мускулеста…

— Харесвам дънки — заяви той.

Тя пусна краката си и ги заразмахва във водата.

— Не разбирам. Тук е горещо като в сауна и ти тутакси сваляш тениската, тогава защо не носиш шорти?

— Имам белези. Стига толкова приказки.

Панда може би казваше истината, но Луси се съмняваше. Когато се облегна на кърмата, слънчевата светлина позлати смуглата му пиратска кожа, а полупритворените му очи я гледаха по-скоро апатично, отколкото заплашително. Заля я поредната от онези нежелани вълни… или нещо подобно. Искаше да мисли, че това е обикновено любопитство, но беше нещо повече. Неволна възбуда.

И какво? Бяха минали почти четири месеца откакто с Тед се бяха любили, а тя беше обикновено човешко същество. Какво лошо имаше, след като нямаше намерение да се поддава на греховните помисли? При все това искаше да го накаже, задето заради него мислеше за това, което не биваше.

— Колко странно, че нямаш татуировки. — Тя заплува кучешката към кърмата. — Никакви танцуващи голи жени по бицепсите, никакви цинични надписи по кокалчетата на пръстите. Нямаш дори от онези противни железни кръстове. Не се ли боиш, че ще те изритат от рокерския клуб?

Проблясващата светлина, отразена от водата, смекчаваше очертанията на острите му скули.

— Мразя иглите.

— Не плуваш. Мразиш иглите. Страх те е да си показваш краката. Май доста си сбъркан, а?

— Ти си последната личност, която може да упреква другите, че са сбъркани.

— Вярно е. Поднасям най-дълбоките си извинения. — Тя успя да издаде нещо, наподобяващо неговите презрителни изсумтявания.

— Кога смяташ да се обадиш на родителите си? — изтърси Панда ни в клин, ни в ръкав.

Тя се гмурна и остана под водата колкото можа по-дълго.

— Мег им е казала, че съм добре — обяви, когато изплува на повърхността, макар да знаеше, че не е същото, като да говори лично с тях.

Липсваха й заяжданията на Шарлот и Холи, мелодрамите на Трейси, обърканите преразкази на Андре за последния научнофантастичен роман, който е прочел. Мъчно й беше за Нийли и Мат, но мисълта да вдигне телефона и да им се обади я парализираше. Какво би могла да им каже?

Панда й помогна, не особено нежно, да се качи обратно в лодката. Евтиният й черен цял бански се бе набрал нагоре, но той сякаш не забеляза. Той запали извънбордовия двигател и те заплаваха към кея. Докато изключваше мотора, тя взе джапанките, но преди да скочи от лодката, той изрече:

— Аз трябва да се връщам на работа. Утре заминаваме.

Луси знаеше, че това уединение не може да продължи дълго, но още не бе готова да продължи напред. Нямаше сили да гради планове за бъдещето. Беше парализирана, приклещена между съсредоточената организирана личност, каквото беше, и обърканата неуверена жена, в която се бе превърнала. Паниката, която винаги я дебнеше зад ъгъла, изригна в нея.

— Не съм готова.

— Това си е твой проблем. — Панда се зае да завързва лодката. — Пътьом ще те хвърля на летището „Шривпорт“.

— Няма нужда — преглътна Луси. — Аз оставам тук.

— И как ще изкарваш пари?

Вече трябваше да е решила този проблем, но така и не бе успяла. Макар че не желаеше да го признае, никак не й се нравеше идеята да остане сама в къщата без него. Удивително колко спокойно се чувстваше в компанията на този невероятно тайнствен непознат. Много по-спокойно, отколкото с Тед. С Панда нямаше нужда да се преструва на по-добра, отколкото беше.

Той излезе от лодката.

— Ето какво предлагам. Ако довечера се обадиш на родителите си, ще можеш още малко да попътуваш с мен.

Луси се покатери на пристана.

— Още колко дълго?

— Докато не ми писне от теб — измърмори той, приключил със завързването на лодката.

— Така може би няма да стигна и до следващия град.

— Това е най-доброто, което мога да ти предложа. Помисли си.

Луси почти се зарадва, че той я принуждаваше да направи това, което тя трябваше да стори още от самото начало, затова кимна.

Вечерта тя се опита колкото можа по-дълго да отложи телефонния разговор, суетейки се с различни домакински занимания, докато той не изгуби търпение.

— Обади им се.

— По-късно — смънка тя. — Първо трябва да си събера багажа.

— Страхливка — подсмихна се той презрително.

— А теб какво те е грижа? Това не те засяга.

— Разбира се, че ме засяга. Майка ти беше президент на тази страна. Това е мой патриотичен дълг.

Луси грабна телефона. Докато набираше номера, съжали, че нито веднъж не бе успяла да се добере до телефона му, докато той не я гледаше. Въпреки че излезе на верандата, той я виждаше през прозореца.

Сърцето й се разтуптя, когато чу познатия дрезгав глас на Мат. С усилие преглътна напиращите сълзи.

— Татко…

— Луси! Добре ли си?

— Горе-долу. — Гласът й пресекна. — Съжалявам. Знаеш, че за нищо на света не бих причинила болка на теб и на мама.

— И двамата го знаем. Луси, ние те обичаме. Нищо не може да промени това.

Думите му забиха ножа на вината още по-навътре в раната й. Те й бяха дали всичко, без да очакват нищо в замяна, а ето как тя им се бе отплатила. Преглътна сълзите.

— Аз също ви обичам.

— Трябва да седнем и да обсъдим случилото се. Да разберем защо си се притеснявала да говориш открито с нас за това. Искам да си дойдеш у дома.

— Зная. Как… как са децата?

— Холи ще спи при приятелка, а Шарлот се учи да свири на китара. Андре има гадже, а Трейси ти е много сърдита. Колкото до дядо ти… Можеш да си представиш как е приел случилото се. Предлагам да пийнеш нещо по-силно, преди да му се обадиш. Но първо трябва да поговориш с майка си. Може да си на трийсет и една, но все още си част от това семейство.

Той не би могъл да каже нещо, което да я накара да изпита по-голямо омерзение към себе си.

— Луси? — Беше Нийли. Баща й й бе предал телефона.

— Съжалявам — заяви младата жена припряно. — Наистина.

— Не се тормози за нищо — тутакси отвърна майка й. — Не ме интересува, че си зряла жена. Ние искаме да се прибереш у дома.

— Аз… аз не мога. — Луси прехапа устни. — Бягството ми още не е завършило.

От всички хора Нийли най-малко можеше да оспори това и дори не се и опита.

— Кога мислиш, че ще завърши?

— Аз… още не зная.

— Дай ми да говоря с нея! — чу се в телефона писъкът на Трейси.

— Ние дори не сме подозирали, че си била толкова нещастна — промълви Нийли.

— Не бях. Не бива да мислиш така. Просто… Не мога да обясня.

— Щеше ми се поне да се опиташ.

— Дай ми телефона! — извика Трейси.

— Обещай, че ще се обаждаш — настоя майка й. — И обещай, че ще позвъниш на дядо си.

Преди Луси да обещае каквото и да било, Трейси грабна телефона.

— Защо не ми се обади? За всичко е виновна тази Мег. Ненавиждам я. Изобщо не биваше да слушаш какво ти приказва. Тя ревнува, защото ти се омъжваш, а тя — не.

— Трейси, зная, че те разочаровах, но вината не е на Мег.

Малката й сестричка Бътън се бе превърнала в осемнайсетгодишен вулкан от страст.

— Как е възможно в една минута да обичаш някого, а в следващата да го разлюбиш?

— Не беше точно така.

— Ти си егоистка. И глупачка.

— Съжалявам, че те разстроих. — Трябваше да приключи с това, преди окончателно да е изгубила смелостта си. — Ще дадеш ли телефона на другите?

През следващите десет минути Луси узна, че Андре все още говори по телефона с Тед, че Холи ще се яви на прослушване за роля в една пиеса, а Шарлот е научила да свири на китара „Пияният моряк“. Всеки разговор беше по-болезнен от предишния. Чак след като затвори, Луси осъзна, че и тримата зададоха въпроса, който не се бяха решили да поставят родителите й.

Луси, къде си?

Панда излезе на верандата зад нея и взе телефона, преди тя да успее да провери списъка с обажданията му. Дали се бе свързал с папараците, или не? Той изчезна вътре и когато и тя най-после го последва, той гледаше бейзболен мач.

— Трябва да проведа още един разговор — обяви Луси.

Панда я изгледа изпитателно.

— Напоследък телефонът нещо прави номера. Кажи ми номера и аз ще го набера вместо теб.

— Мога да се справя.

— Апаратът е доста капризен.

Време беше да сложи край на тези игри.

— Искам да видя телефона ти.

— Зная.

— Ако няма какво да криеш, ще ми позволиш да погледна.

— Кой е казал, че няма какво да крия?

Той явно се забавляваше и това не й се нравеше.

— Ти знаеш всичко за мен, а аз не зная нищо повече за теб от това, което знаех преди единайсет дни. Дори не знам истинското ти име.

— Симпсън. Брад.

— Боиш се, че ще видя номера на „Нешънъл Енкуайър“ на бързо избиране?

— Няма.

— Тогава някой друг таблоид? Или контактуваш със сериозните издания?

— Наистина ли мислиш, че човек като мен ще си шушука с пресата?

— Може би. Аз съм твоят печеливш билет от лотарията.

Той сви рамене, изпъна крак и извади телефона от джоба си.

— Ето, забавлявай се.

Фактът, че й даваше телефона, я наведе на мисълта, че тя няма да намери никакви тайни, и се оказа права. Единственият номер, записан в паметта, беше този, на който тя току-що бе позвънила. Луси му върна апарата.

Докато влизаше в къщата, гласът му се разнесе зад гърба й, тих и леко хриплив.

— Виждам те като много неща, но печелившият билет от лотарията не е сред тях.

Луси не знаеше какво има предвид и предпочете да се престори, че не го е чула.

 

 

Панда заряза бейзболния мач, който не гледаше, и се върна на верандата. Крайно време беше да проведе сериозен разговор със себе си. Сякаш не го бе правил през последните две седмици.

Бъди най-добрият в това, което умееш. Това беше неговият девиз. Бъди най-добрият в това, което умееш, и стой далеч от това, в което не си. А кое беше начело в този списък? Емоционалните тъпотии.

Но всеки мъж би откачил, ако толкова дълго остане насаме с нея. В тези шорти и тениски тя приличаше на дяволски секси петнайсетгодишна тийнейджърка, от което би трябвало да му призлее, но стомахът му не се преобръщаше, защото тя не беше на петнайсет.

Той се бе оказал пленник на възбудата, негодуванието и страха. Втренчи се в нощния мрак, опитвайки се да не се поддава на бушуващите в гърдите му чувства. И безславно се провали.

 

 

Луси изучаваше отлепените тапети в спалнята си. Утре сутринта заминаваха, а Панда оставаше за нея същата загадка, както и когато се качи на мотоциклета му. Дори не знаеше истинското му име. А още по-важно — не знаеше дали той продаваше историята й на жълтата преса, или не.

Не бе вечеряла и отиде в кухнята, за да си приготви купа с овесени ядки. През прозореца видя Панда на верандата, отново взрян в езерото. Зачуди се за какво мисли.

Изсипа в купата малко от кутията с овесени ядки и я отнесе във всекидневната. По телевизията с приглушен звук вървеше „Американският президент“. Тъкмо се канеше да седне, когато зърна нещо приличащо на визитна картичка, подаващо се изпод възглавницата на дивана. Тя я измъкна.

ФЕРИБОТ „ЧЕРИТИ АЙЛАНД“

ПОСТОЯНЕН ПРОПУСК

№3583

Тук започва вашето истинско мичиганско приключение

Дали бе изпаднала от портфейла на Панда, или предишният наемател го е изгубил? Имаше само един начин да разбере. Тя върна обратно картичката под възглавницата, оставяйки я точно там, където я бе намерила.

На следващата сутрин я нямаше.