Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (19)

16

Първите фойерверки избухнаха, разтваряйки над главите им чадър в червено и виолетово. Луси отпусна глава на облегалката на тапицираната пейка, разположена покрай кърмата на катера. Панда също се облегна, докато наблюдаваха многоцветната феерия сред удивително успокояваща тишина.

— Това, което направи днес с малката Софи, беше потресаващо — накрая промълви тя, когато над главите им се посипа бляскава дъга от звезди.

Тя долови как той сви рамене.

— Ти си добра плувкиня. Ако аз не бях там, ти щеше да скочиш във водата вместо мен.

Увереността в гласа му й хареса. Погледна към него и видя как в очите му проблеснаха сребристи комети.

— Езерото беше бурно. Не мисля, че щях да я измъкна.

— Щеше да направиш това, което трябва — кратко отвърна той и додаде: — Хората трябва по-добре да бдят над децата си.

Острата нотка в гласа му я изненада.

— Децата са много подвижни — отбеляза тя. — Трудно е за който и да било родител да ги следи всяка секунда. — Мачтите на платноходките подрънкваха в тишината между гърмежите, а водата се плискаше в корпуса на катера. — Ти разбираш децата. Предполагам, че това ме изуми.

Той кръстоса глезени. Пурпурни палми се разпиляха в звездна пътека, разцъфнаха оранжеви божури.

— Не може да си ченге и да не умееш да общуваш с деца.

— Всякакви банди, а?

— Банди. Липса на грижи. Насилие. Каквото ти дойде на ума.

По време на работата си Луси бе видяла много проблемни деца, макар да подозираше, че той се бе срещал с много повече. Това й се струваше странно. Толкова бе свикнала да гледа на Панда като на съвършено чужд човек, че никога не й бе хрумвало, че двамата биха могли да имат нещо общо.

— Софи не искаше да те пусне.

Сребриста плачеща върба проблесна в тъмната нощ.

— Сладко хлапе.

Дали бяха виновни нощта, фойерверките, емоциите след това, което би могло да се превърне в ужасна трагедия, но следващите думи се изплъзнаха неканени от устните й.

— Някой ден от теб ще стане прекрасен баща.

Кратък, рязък смях.

— Това никога няма да стане.

— Ще размислиш, когато срещнеш подходящата жена. — Думите прозвучаха прекалено сантиментално и Вайпър й се притече на помощ. — Ще разбереш, когато я видиш. Ще е с криви палци, не особено придирчива.

— Не — усмихна се той. — Едно от многото преимущества на съвременната медицина.

— Какво искаш да кажеш?

— Вазектомия. Дар от медиците за такива като мен.

Залп от експлозии разцепи въздуха. Това беше толкова погрешно. Тя го бе видяла днес с децата, беше свидетел колко непринудено се държа с тях. Никога не би трябвало да прави нещо толкова безвъзвратно.

— Не мислиш ли, че си твърде млад, за да вземаш подобно решение?

— Когато става дума за деца, аз се чувствам стогодишен.

Тя твърде дълго се бе занимавала със закрила на деца, за да не знае с какво се налага да се сблъскват полицаите. На мъждивата светлина лицето му й се стори изтерзано, сякаш преследвано от призраците на миналото.

— Виждал съм прекалено много трупове — поде той. — Не само тийнейджъри, но и съвсем малки деца — петгодишни хлапета, на които още не са им паднали млечните зъби. Деца, станали жертва на експлозии, с откъснати крайници.

Тя наклони глава.

— Виждал съм родители в най-лошия ден от живота им — продължи Панда. — И си обещах, че никога няма да преживея нещо подобно. Най-доброто решение, което някога съм вземал. Трудно е да изпълняваш добре работата си, ако всяка нощ се събуждаш, облян от студена пот.

— Ти си бил свидетел на възможно най-лошите сценарии. Какво ще кажеш за милионите деца, които израстват щастливи и безгрижни?

— А тези, които нямат този късмет?

— Нищо в живота не е гарантирано.

— Грешиш. Клъц тук, клъц там — това е дяволски добра гаранция.

Небето се освети от пищните финални фойерверки, гърмежите, пукотът и свистенето сложиха край на техния разговор. Тя уважаваше хората, които достатъчно добре разбираха себе си, за да знаят, че никога няма да бъдат добри родители, но инстинктът й подсказваше, че случаят с Панда не бе такъв.

Луси отново надделя над Вайпър. Това нямаше нищо общо с нея, освен като предзнаменование — сурово напомняне, че много мъже изпитват същите чувства по отношение на бащинството. Въпреки това, което бе причинила на Тед, Луси все още искаше един ден да се омъжи и да има деца. Ами ако се влюби в мъж като Панда, който не желае да бъде баща? Нещо, за което нямаше да се тревожи, ако не бе избягала от онази тексаска църква.

Темпъл се върна при тях и те се отправиха към къщи. Панда остана на катера, а Луси и Темпъл тръгнаха заедно към къщата.

— Има нещо във фойерверките — рече Темпъл, когато изкачиха стълбите. — Натъжават ме. Странно, нали?

— Хората са различни. — Луси също не се чувстваше особено весела, но фойерверките нямаха вина за това.

— Фойерверките правят повечето хора щастливи, но има нещо потискащо да наблюдаваш как цялата многоцветна красота умира толкова бързо. Сякаш ако не сме внимателни, това ще се случи и с нас. В един миг сияеш в цялото си великолепие — на върха на успеха. В следващия те няма и никой не си спомня името ти. Понякога се чудиш какъв е смисълът на всичко това.

Мрежестата врата проскърца, когато Луси я отвори. Светлината от лампата в кухнята, нескопосана имитация на „Тифани“, проникваше през прозорците.

— Ти си потисната, защото гладуваш. И между другото… мисля, че изглеждаш страхотно.

— И двете знаем, че това не е вярно. — Темпъл се срути върху един от шезлонгите, който Луси бе застлала с тъмночервена плажна кърпа. — Аз съм свиня.

— Престани да говориш за себе си по този начин.

— Говоря това, което виждам.

Вятърът бе катурнал едно от гърнетата с билки и Луси се приближи до етажерката, за да го вдигне. Уханието на розмарин и лавандула й напомни за Източната градина^[1] в Белия дом, но тази вечер мислите й бяха заети с нещо друго.

— Да си уязвим, не е грях. Ти ми каза, че си срещнала някого, но не се е получило. При такива случаи много жени изпадат в депресия.

— Мислиш, че съм намерила утеха на дъното на кутия с шоколадов сладолед?

— Доста честа утеха.

— Само че аз съм тази, която сложи край — рече Темпъл горчиво.

Луси взе лейката.

— Това не прави раздялата по-малко болезнена. Говоря от личен опит.

Темпъл бе прекалено погълната от собственото си нещастие, за да се впечатлява от проблемите на Луси.

— Макс ме нарече страхливка. Можеш ли да повярваш? Аз? Страхливка? Макс беше… — Тя изобрази кавички. — „Стига, Темпъл, можем да се справим.“ — Ръцете й се отпуснаха. — Не става.

— Сигурна ли си?

— Повече от сигурна. Някои проблеми никога не може да се разрешат. Но Макс… — Тя се поколеба. — Макс е от тези хора, за които чашата не само е наполовина пълна, но и наполовина пълна с фрапучино. Да гледаш на живота през розови очила, е доста нереалистично.

Луси се запита дали в случая географията няма вина: Макс живееше на Източното крайбрежие, а Темпъл — на Западното. Или може би Макс беше женен. Луси нямаше да разпитва. Макар че умираше от любопитство.

Но тактичността на предишната Луси стигаше само дотук. Тя остави лейката и се приближи до шезлонга.

— Не съм гледала много епизоди от „Островът на дебелите“… — Всъщност почти не бе гледала риалитито. — Но доколкото си спомням, консултациите с психолог са част от шоуто. — Много добре си спомняше. В предаването участваше жена психолог, която се появяваше в червени бикини и даваше консултации на участниците, живеещи в колибата — разбира се, всичко бе заснето с камера.

— Доктор Кристи. Тя е пълна откачалка. Има сериозни увреждания на хранопровода, благодарение на годините, когато си е бъркала с пръст в гърлото. Всички психолози са откачени.

— Понякога тъкмо жизненият опит ги прави добри в работата.

— Нямам нужда от психар, Луси. Въпреки че наистина съм ти благодарна, задето постоянно изтъкваш колко съм луда. Аз имам нужда единствено от воля и дисциплина.

Този път Луси нямаше намерение да бъде доброто момиченце.

— Ти също се нуждаеш от консултации. Панда не може вечно да виси над главата ти. Ако не разбереш…

— Ако не разбера какво ме измъчва… Дрън-дрън-дрън. Господи, ти говориш също като доктор Кристи.

— Тя все още ли си бърка с пръст в гърлото?

— Не.

— Тогава може би трябва да се вслушаш в думите й.

— Чудесно. — Темпъл скръсти ръце пред гърдите с такъв замах, че беше истинско чудо, че не си пукна някое ребро. — Ти смяташ, че имам нужда от консултации? Ти си нещо като социална работничка, нали?

— От години не съм. Понастоящем работя като лобист.

Темпъл махна пренебрежително, сякаш беше едно и също.

— Давай, консултирай ме. Да чуя. Кажи ми как да се избавя от желанието да поглъщам мазни и сладки храни, с високо съдържание на въглехидрати.

— Боя се, че ще трябва сама да го разбереш.

Темпъл скочи от шезлонга и влетя в къщата, затръшвайки вратата зад гърба си като сърдита тийнейджърка. Луси въздъхна. Тази вечер най-малко искаше подобни разправии.

След няколко минути Панда се качи по стълбите на верандата. Луси реши, че за днес разговорите й стигат, и тихомълком се изсули навън.

 

 

Беше заспала, когато мобилният й телефон иззвъня. Затърси опипом нощната лампа, после се протегна към телефона.

— Здрасти, Луси. Надявам се, че не те събуждам. — Веселото чуруликане на Мег прозвуча малко фалшиво. — Е, как си?

Луси отметна косата от челото си и се взря в часовника върху нощното шкафче.

— Един часът сутринта е. Как мислиш, че съм?

— Наистина ли? Тук е само полунощ, но понеже нямам представа къде си, не е лесно да пресметна часовата разлика.

Луси схвана сарказма, но Мег нямаше право да я критикува. Вярно че Луси не бе казала на най-добрата си приятелка къде се намира — всъщност почти нищо не й бе разказала — но Мег беше не по-малко уклончива. При все това Луси знаеше, че Мег се тревожи за нея.

— Няма да е за дълго. Аз… ще ти кажа веднага щом мога. Точно сега всичко е малко… объркващо. — Претърколи се настрани. — Нещо не е наред ли? Звучиш ми притеснена.

— О, нещо определено не е наред. — Последва дълга пауза. — Какво ще кажеш, ако… — Гласът на Мег се повиши с половин октава, когато изстреля на един дъх: — Какво ще кажеш, ако се пробвам с Тед?

Луси седна в леглото, вече напълно разсънена, но не напълно сигурна, че е чула правилно.

— Да се пробваш? В смисъл…

— Да.

— С Тед?

— Бившия ти годеник.

— Знам кой е той. — Луси отметна чаршафа и провеси босите си крака от леглото. — Двамата с Тед сте… двойка?

— Не! Не, не сме двойка. За нищо на света. Става дума единствено за секс. — Мег говореше прекалено бързо. — И забрави. В момента изобщо не разсъждавам трезво. Изобщо не трябваше да се обаждам. Господи, как изобщо ми хрумна? Да предам приятелството ни по този начин. Не трябваше…

— Не! Не, радвам се, че се обади! — Луси скочи от леглото. Сърцето й препускаше, душата й летеше. — О, Мег, това е съвършено. Всяка жена би трябвало да прави любов с Тед Бодин.

— Не съм много сигурна, но… Наистина ли? Няма да имаш нищо против?

— Шегуваш ли се? — На Луси й се зави свят, усещаше се някак лека, зашеметена от този удивителен дар на боговете. — Знаеш ли колко виновна се чувствам все още? Ако преспи с теб… Ти си най-добрата ми приятелка. Ще спи с най-добрата ми приятелка! То е, като да получа опрощение от папата!

— Не е нужно да си чак толкова съкрушена — подметна Мег сухо.

Луси прескочи шортите, които бе зарязала на пода.

А после, на заден план, го чу. Гласа на Тед, дълбок и спокоен.

— Поздрави Луси от мен.

— Не съм ти вестоносец — сряза го Мег.

Луси преглътна с усилие.

— Той там ли е?

— Отговорът е „да“ — отвърна Мег.

Чувството на вина отново я обгърна.

— Поздрави го от мен. — Тя се отпусна на края на леглото. — И му кажи, че съжалявам.

Мег не говореше директно в телефона, но Луси я чуваше отлично.

— Тя каза, че си изкарва страхотно, чука всеки срещнат мъж и това, че те е зарязала, е най-страхотното, което е направила в живота си.

Луси подскочи.

— Чух те. А той ще разбере, че лъжеш. Винаги разбира подобни неща.

Отговорът на Тед на измислиците на Мег беше пределно ясен:

— Лъжкиня.

— Махни се! — озъби му се Мег. — Действаш ми на нервите.

Луси стисна телефона.

— Наистина ли току-що каза на Тед Бодин, че ти действа на нервите?

— Възможно е — промърмори Мег.

Мили боже! Мили боже! Мили боже! Луси се опита да се овладее.

— Леле… Това не го очаквах.

— Кое не си очаквала? — В гласа на Мег прозвуча раздразнение. — За какво говориш?

— За нищо — преглътна Луси. — Обичам те. И приятно прекарване! — Тя затвори, подскочи и притисна телефона към гърдите. После затанцува из стаята.

Мег и Тед. Мег и Тед. Мег и Тед.

Разбира се.

Разбира се, разбира се, разбира се! Тед не беше сваляч. Не спеше с жени, към които не изпитваше привличане. И сега бе привлечен от Мег — ексцентричната, чудата, откачената най-добра приятелка на Луси, която бродеше по света без план и цел и пет пари не даваше за мнението на околните.

Мег Коранда и господин Съвършен. Нейните остри ръбове и неговата гладка повърхност. Нейната импулсивност и неговата предвидливост. И двамата бяха благословени с ум, лоялност и огромни сърца. Това беше безумен, непредсказуем съюз, сключен на небето, въпреки че, съдейки от тона на разговора им, нито един от двамата още не го бе осъзнал. Или поне Мег не го бе осъзнала. За Тед не беше сигурна.

На Луси не й бе трудно да си представи разправиите им. Мег — войнствена, с остър език; Тед — спокоен на повърхността, твърд и непреклонен отвътре. И докато мислеше за тях, липсващите парчета в пъзела, представляващ отношенията й с Тед, най-сетне си дойдоха по местата. Единственият препъникамък помежду им беше неспособността на Луси да се отпусне с него, чувството й, че трябва да се държи безупречно, за да бъде достойна за Тед. На Мег нямаше да й пука за подобно нещо.

Двамата бяха идеални един за друг. Ако не оплескат всичко. Което, имайки предвид характера на Мег, беше много вероятно. Но независимо дали помежду им щеше да се получи, или не, едно бе сигурно — щом Мег и Тед са заедно в леглото, Луси най-после бе напълно свободна.

 

 

След разговора, Луси бе твърде развълнувана, за да заспи. Заради зле регулираната климатична инсталация в къщата в нейната спалня беше прекалено топло. Тя отвори плъзгащите се врати, нахлузи джапанките, за да предпази босите си крака от тресчиците на пода, и излезе навън.

Буреносни облаци се тълпяха по небето. Младата жена подръпна влажното потниче от гърдите си. Под поривите на вятъра, с далечните светкавици на хоризонта, в компанията на мрачното тайнствено езеро тя най-после се почувства освободена от вината.

С ъгълчето на окото долови някакво движение, фигура — широки рамене, тесни бедра, с характерна дълга крачка — заобикаляше къщата. Когато мина покрай масата за пикник, той спря и се озърна, но тя се бе притаила в сенките и нямаше как да я види. Той прекоси двора, ускорявайки крачка. Когато стигна до горното стъпало на стълбата, се спря, отново се огледа и заслиза надолу към водата.

Може би той също страдаше от безсъние, но защо беше толкова потаен? Луси реши да разбере. Слезе от верандата. Докато прекосяваше двора, се спъна в кола за играта с подкови. Адски я заболя, но Вайпър за нищо на света нямаше да позволи такава дреболия като ударен палец да й попречи.

Леко накуцвайки, тя се добра до стъпалата. Не го виждаше долу, само самотната лампа на стълба светеше в края на пристана. Сцената й напомни за „Великият Гетсби“ и за възхищението на учителите по английски от тази книга, предпочитайки я пред други, които може би повечето тийнейджъри всъщност искат да изучават.

Докато се спускаше към пристана, тя стъпваше предпазливо, за да не я издаде шляпането на джапанките, въпреки че при брулещия вятър това бе малко вероятно. Когато стигна до най-долното стъпало, Луси внимателно запристъпва по скърцащите дъски към мъждивата жълтеникава светлина, идваща откъм навеса за лодки.

Миризмата на риба от разпенените води се смесваше с тези на старо въже, плесен и бензин, просмукали се в дъските. Разнасяше се тиха мелодия от опера, която тя не разпозна. Докато се прокрадваше в навеса, видя Панда да седи с гръб към нея, на пейката на кърмата на катера, подпрял босите си крака върху хладилна чанта. Носеше тениска и шорти, а ръката му бе заровена в огромен плик с картофен чипс.

— Ще си го поделим — рече той, без да се обръща, — ако обещаеш да мълчиш.

— Сякаш единственото ми удоволствие в живота е да си бъбря с теб — изрепчи се тя. А после добави, защото й харесваше да бъде груба: — Честно, Панда, ти не си достатъчно интелигентен, за да е интересно да се разговаря с теб.

Той разкръстоса глезените си върху хладилната чанта.

— Кажи го на научния ръководител на докторската ми дисертация.

— Ти нямаш научен ръководител на докторска дисертация — заяви тя, докато се катереше на палубата.

— Вярно е. Магистърската степен бе максималното, което мозъкът ми можа да понесе.

— Магистърската ти степен? Голям си лъжец. — Луси се пльосна на възглавницата до него.

Той се усмихна.

Тя се втренчи в него. Дълго и изпитателно.

— Кажи ми, че нямаш наистина магистърска степен.

Усмивката му се стопи и той доби престорено извинителен вид.

— Само от щатския университет в Уейн, не от някой от университетите от „Бръшляновата лига“. — Той пъхна парче чипс между зъбите си и се наведе, за да изключи музиката. — Това е една от онези степени, които получаваш във вечерните и неделните курсове за нас, простите работници, които не се зачитат в твоя свят.

Какво копеле. Тя го изгледа кръвнишки.

— Дявол да те вземе, Панда. Много повече ми харесваше, когато беше глупак.

— Погледни го откъм положителната страна — рече той и й подаде плика с чипс. — Аз все още не съм Тед Бодин.

— Никой от нас не е. — Луси пъхна ръка в плика и награби цяла шепа чипс. — Той спи с най-добрата ми приятелка.

— Мег?

— Откъде познаваш М… — Тя простена с наслада, когато езикът й вкуси солта по чипса. — О, боже, направо е върхът.

— Двамата с Мег си побъбрихме по време на онзи фарс, наречен репетиция на сватбената вечеря.

— Не съм изненадана. Ти си точно нейният тип. — Тя натъпка още чипс в устата си.

— Мег също е мой тип — призна той, когато гръмотевица разтърси навеса за лодки. — Макар че не мога да си я представя с Тед.

Но Луси можеше и сега само това имаше значение. Дъждът забарабани по покрива и навеса. Тя грабна още чипс и подпря крака на ръба на хладилната чанта редом до неговите.

— Имаш ли други лакомства, скрити някъде тук?

— Може би. — Погледът му се задържа върху голите й крака, явно не му харесваше това, което виждаше. Те бяха по-загорели от обичайното, но иначе си бяха съвсем наред, с изключение на една синина върху пищяла, започнала вече да пожълтява. Освен това синият лак на палеца й се бе олющил малко от удара в кола за подкови. Не си бе лакирала ноктите в синьо, откакто беше тийнейджърка. Спомняше си как лакираше в същия цвят ноктите на бебето Трейси, когато бяха само двете.

Погледът му се плъзна нагоре по краката й към раираните пижамени шорти. Смръщените му вежди й напомниха, че отдолу не носеше нито сутиен, нито бикини.

— Ти какво предлагаш? — попита той, а погледът му се задържа върху бедрата й със същото изражение на недоволство.

— Да предлагам? — Луси подръпна надолу крачолите на меките памучни шорти, което не се оказа много мъдър ход, тъй като се оголи значителна част от корема й. Или може би го бе направила нарочно, за да отмъсти за поведението му. Вече не знаеше какво да мисли, когато ставаше дума за Патрик Шейд. Пусна крака върху палубата. — Забрави ли колко хляб ти изпекох?

— Хлябът покрива наема, но не и моята вредна храна.

— Да бе, как не.

— Предполагам, че бихме могли да си я поделим. — Погледът му отново я обхождаше, плъзна се по тялото й, стигна до ключицата, сетне се спря върху гърдите, прозиращи под тънкия плат. Вече не изглеждаше толкова критичен, а когато поредната гръмотевица разтърси навеса, тя почувства как нещо в нея се пропука, предателско треперене, опасен тътен, нямащ нищо общо с бурята навън.

Очите му срещнаха нейните. Панда свали капака на хладилната чанта с босия си крак — жест, който не би трябвало да изглежда толкова съблазнителен. Тя отклони очи и погледна вътре, но вместо очакваните бутилки с бира и сода в лед, видя цяло съкровище — чипсове, солети, „Доритос“, лакрицови пръчки, топчета от малцово мляко, зрънчо със сирене и буркан с фъстъчено масло.

— Елдорадо — прошепна Луси благоговейно.

— Забраненият плод — отвърна той, но когато тя вдигна глава, Панда се взираше в нея, а не в запасите си.

Паянтовият стар навес за лодки се бе превърнал в тайна пещера, тънеща в полумрак, пълна със съблазън. Върху рамото й падна дъждовна капка, процедила се през течащия покрив. Той се протегна, докосна капката с върха на пръста си и я плъзна към ямката на ключицата й. Кожата й настръхна.

— Престани — промълви тя неубедително.

Панда се престори, че не разбира за какво говори тя. Още една капка падна върху бедрото й. Той я видя, но извърна очи и се протегна към хладилната чанта.

— Вероятно това не те интересува. — Извади буркана с фъстъченото масло.

— Грешиш. — Дори тя не бе сигурна дали има предвид фъстъчено масло, или нещо по-опасно.

Закотвеният катер леко се поклащаше във водата, поривът на вятъра запрати облак от водни пръски през отворения край на навеса. Дъждовните капки, стичащи се през покрива, заудряха по палубата и което беше още по-страшно, по хранителните припаси.

— Ела. — Панда взе хладилната чанта и я понесе към каютата, като наведе глава, преди да влезе вътре.

Вайпър го последва.

Каютата беше тясна, с малък камбуз и V-образно легло покрай носа на катера. Панда пусна хладилната чанта на пода и се свлече върху тъмносините винилови възглавници. Той я удостои с ленива усмивка, отвори буркана с фъстъченото масло, загреба малка бучка с една солета и й я подаде.

Двама зрели хора, които знаят какво искат… Една вазектомия… Един бивш годеник, който през същата нощ се любеше с най-добрата й приятелка… Звездите бяха идеално подредени.

Луси взе солетата и се облегна на възглавницата срещу Панда.

— Дори не обичам особено фъстъчено масло.

— Всичко е заради лишението — обясни той. — Това, което е забранено, става още по-желано. — Делеше ги съвсем малко пространство и начинът, по който я погледна, недвусмислено подсказваше какво мисли.

Луси държеше в ръка съвършено неприличен предмет — солета с топчица фъстъчено масло на върха. Друга жена на нейно място би се възползвала от това, но не и Вайпър. Тя бързо отхапа края на солетата.

— Май само аз ям.

— Имаш да наваксваш, аз започнах преди теб. — Той отвори пликче с лакрицови пръчки, но не извади нито една. Просто се взираше в нея. Не в краката или гърдите й. Само в нея, което беше още по-интимно. — Идеята не е добра — прозвуча дрезгавият му глас.

— Зная.

— Старая се да не мисля колко силно те желая.

Кожата й тутакси настръхна.

— И успяваш ли?

— Не особено.

В каютата бе твърде топло, прекалено тясно, ала тя не си тръгваше. Сякаш я пронизваха хиляди горещи стрелички. Искаше този мъж с помътнели очи, мастиленочерна коса и могъщо тяло. Но нямаше да направи първата крачка.

За него това не беше проблем. Сведе глава, скъсявайки и без това малкото пространство помежду им, взе от ръката й това, което бе останало от солетата, и я остави настрани.

— Подлудяваш ме — пророни Панда.

— Радвам се да го чуя — отвърна Луси, — но в момента не желая да разговарям.

Той се ухили с бандитската си усмивка, намести се на възглавниците и я придърпа към себе си в ъгъла. Съвсем слаба светлина се процеждаше в тяхната пещера, но тя успя да види как проблеснаха зъбите му, когато я обърна към себе си и наведе глава, за да я целуне.

Тя не бе искала целувката му в онзи долнопробен мотел в Мемфис, а изпълнената му с вина целувка на летището само я обърка, но тази бе съвършена.

Устните й се разтвориха. Езиците им се преплетоха в лудешки танц, търсеха се и се отблъскваха — великолепна увертюра към греха. Ръцете му се пъхнаха под потничето й — нейните под тениската му. Тя напипа мускулите и ставите, костите и сухожилията. Той откъсна устни от нейните и ги впи в зърното й, набъбнало под тънкия плат. Голото му бедро се намести между краката й. Тя се отърка о него, обви го с ръце.

Съвсем наблизо избухна светкавица, възвръщайки за кратко реалността. Тя плъзна устни по рамото му.

— Не можем да го направим без презерватив.

Дъхът му сгряваше зърното й.

— Мислех, че не искаш да разговаряме.

— Независимо дали си си направил вазектомия, или не, трябва да…

— За всичко съм се погрижил — прошепна хрипливо Панда.

Със себе си ли ги носеше? Мисълта за миг я разсея, но в следващия миг той отново я целуваше и въпросът изчезна.

Над главите им отекна гръм. Катерът се поклащаше на котвата. Двамата задърпаха нетърпеливо дрехите си и когато останаха голи, се впуснаха в трескаво проучване. Онази нощ в Мемфис беше не толкова за секс, колкото да прекъсне окончателно връзките с Тед, ала сега бе различно. Вече не беше анонимно съвкупление с почти непознат мъж. Сега тя познаваше своя любовник и тази нощ бе неизбежна.

Гърдите й се гушеха в ръцете му… Дланите й стискаха хълбоците му… Изпиваха се с целувки. Той разтвори краката й, а тя дори не помисли да се възпротиви.

Той потърка женствеността й с пръсти. Разтвори нежната пъпка. Изследва я. Нахлу във влажната и мека плът.

Тя простена. Остави го да поиграе. И когато повече не можеше да издържа, се превърна в агресор, претърколи се настрани и се притисна към него, жадна да го вкуси с устни, да почувства с ръце силата му.

Когато повече не можеше да се сдържа, Панда отново я завъртя под себе си. Пръстите му непохватно се запипкаха с нещо. Възседна я. Ръцете му се пъхнаха под коленете й, разделиха ги, повдигнаха ги. Тялото му се притисна о нейното. Тя усети твърдата му набъбнала мъжественост.

Дрезгаво се отрониха неприлични думи.

Тихи, груби заповеди.

И той проникна в нея.

Отвън бурята бушуваше. Вътре вилнееше с още по-голяма сила. Накрая изригна.

 

 

Сладостта й му дойде твърде много. Докато Луси дремеше в сумрака, той изучаваше сенките, които тъмните й мигли хвърляха върху бледата кожа, която изглеждаше още по-бяла на фона на черната коса. Прокара кокалчета по извивката на лицето й. Зад всички тези груби и непукистки фрази, се криеше смутена и уязвима жена.

В главата му завиха предупредителни сирени. Взрив. Облак пясък, вкус на уиски, жегващ спомен. Той пропъди мрака.

Тя отвори очи и се вгледа в неговите.

— Беше приятно.

Прекалено нежно. Прекалено хубаво.

— Приятно? — Панда пъхна ръка под възглавницата и докосна плика с бонбони. Една лакрицова пръчка бе изпаднала. Той я взе и докосна с устни ухото й.

— Приготви се да си вземеш думите назад.

— Защо?

Той залюля пръчката пред очите й.

— Май постоянно забравяш какъв съм гадняр.

Луси се размърда под него, зелените точици в очите й заискриха с интерес.

— Явно съм попаднала в беда.

— Голяма.

Панда захапа нежно долната й устна със своята, а сетне бръсна нейната с лакрицовата пръчка. Прокара я по зърната й. По нежната кожа на корема. По разтворените й бедра. Между тях.

— Дявол — простена тя, когато той спря. — Направи го пак.

И той го направи, пак и пак, докато тя не грабна лакрицовата пръчка и не му върна сладкото мъчение. Ала Панда бе отприщил лъвицата в нея и тя не беше толкова внимателна като него. Когато й заяви, че му стига, тя му заповяда да се моли и какво му оставаше, освен да я накаже?

Той я метна върху възглавниците, шляпна я леко по дупето и поиска разплата. Или се опита. Защото всичко ставаше като в мъгла и не беше ясно кой кого наказва.

Отвън бурята започваше да стихва, но вътре едва сега се развихряше.