Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (22)

19

Кухненската маса й се присмиваше от обичайното си място върху напукания линолеум на пода. Напомняше й на дебел зелен африкански глиган със счупен крак. Луси шляпна кърпата за бърсане на чинии върху плота.

— Поне веднъж може ли да направиш кафе, без да оплескаш навсякъде с утайката?

Панда се извърна от кухненския прозорец, през който оглеждаше двора да не би някъде да са се спотаили въоръжени крадци, избягали от затвора убийци или бесен скункс — всичко, което би могло да задоволи жаждата му за действие.

— А ти поне веднъж не можеш ли да направиш кафе вместо мен? — тросна се той.

— Опитвам се да се храня — оплака се Темпъл от масата. — Може ли да млъкнете и двамата?

Луси се извърна към нея.

— А ти… Ще умреш ли, ако на масата има кутия „Чириос“^[1], или това е прекалено голямо изкушение за нейно величество?

Темпъл облиза лъжицата с йогурт.

— Панда, отърви се от нея.

— С удоволствие.

— Не си прави труда. Аз излизам. — Луси профуча през кухнята. — Отивам там, където ме ценят. — Опита се да се оригне, както подобава, но се провали.

— Чух, че в града са открили нова детска градина — подвикна след нея Панда.

— Е, ти би трябвало да знаеш. — Луси затръшна вратата и се отправи към малката къща на съседите. Единственото удовлетворяващо в този разговор беше невероятно приятното усещане да се държи детински.

Нещо се бе променило между тях и не само защото Панда не я чакаше в леглото миналата нощ, когато тя излезе изпод душа. Започваше да се изпълва с негодувание към него, а това чувство не подхождаше на едно неангажиращо лятно приключение. Темпъл знаеше за него много повече, отколкото Луси и това никак не й се нравеше. Искаше той да й споделя. Да й се доверява. Навярно би трябвало да й стига, че той е готов да рискува живота си за нея, но не и когато знаеше, че ще направи същото за Темпъл или за всеки, за когото е поел отговорност.

Бри тъкмо отваряше лавката, когато Луси се появи пет минути по-късно. Докато Бри окачваше табелата „Медена въртележка“, Луси огледа новите картички. Те изобразяваха старомоден плетен кошер, предшественик на съвременния кошер, под разцъфнало черешово дърво, около което жужаха причудливи пчели.

— Това е възхитително, Бри. Най-доброто ти постижение досега.

— Мислиш ли? — Бри оправи малката метална масичка под сянката на дъба. Тя рисуваше там, когато нямаше клиенти.

— Определено. Ще се разпродават като топъл хляб.

— Надявам се. До Деня на труда остава само месец, а след това… — Направи неясен, безпомощен жест.

Луси искаше Бри да й позволи да поеме част от разходите по отпечатването на първата партида картички. Но макар че Луси го представи като делово предложение, приятелката й беше прекалено горда, за да приеме. Хубавото беше, че Бри бе намерила ново място, където да продава стоката си, благодарение на пастор Сандърс от мисионерската църква „Милосърдно сърце“, който беше и собственик на местния магазин за подаръци. Той наскоро бе започнал да предлага някои от продуктите на Бри.

— Как мина морският ти излет с Майк вчера? — попита Бри с престорена небрежност.

— Прекрасно. Забавлявах се.

— В такъв случай Майк сигурно е паднал зад борда.

Луси се престори, че не забелязва язвителната нотка в гласа на приятелката си.

— Не.

— Много лошо. — Бри грабна пакет с малки лъжички за проба на меда и ги изсипа в кошничката, поставена редом до чиния с увити поотделно карамелени бонбони, потопени в шоколад, които Луси най-после бе усъвършенствала.

— Аз го харесвам — заговори предпазливо Луси.

— Защото не си била прекалено дълго с него. — Тя отвинти капачката на буркана с парчета восъчни пити с мед, който бе поставила на сергията за проба. — Познавам го от времето, когато беше по-малък от Тоби.

— Да, той ми каза, че далеч не е бил господин Популярност.

— Нямаш представа колко далеч.

— Донякъде имам. Той ми разказа какво ти е причинил.

Бри застина.

— Разказал ти е?

Луси кимна.

— Майк е интересен човек. Необикновен. Говори открито за грешките си, както и за постиженията си.

— Да, сигурна съм, че с удоволствие ти е разказвал каква важна личност е.

— Всъщност не.

Бри приключи с подреждането на буркана, лъжичките и солетите, които можеше да се топят в купички с мед, подправен с какао. Това беше последният й експеримент.

— Не ми харесва, че Тоби прекарва толкова много време с него.

— Майк обича Тоби.

— Да, между двамата цари истинска любов — рече Бри горчиво.

Луси наклони глава.

— Ревнуваш ли?

— Разбира се, че ревнувам. — Тя отпъди една муха, насочила се към буркана с меда. — На Майк не му се налага да го убеждава да вземе душ или да си легне навреме. Майк само го забавлява, а аз съм злата вещица. — Тя замълча, лицето й доби угрижено изражение. — Зная, че съм права за Майк. Хората не се променят чак толкова. Но… — Отново онзи безпомощен жест. — Не зная… Всичко толкова се обърка. Дори не съм сигурна защо.

Луси имаше няколко обяснения, но реши да ги запази за себе си.

 

 

Бри заключи лавката за през нощта. Рамките в кошерите бяха натежали от мед. По-рано през деня тя бе почистила старата ръчна преса за отделяне на мед на Майра и утре рано сутринта щеше да започне да събира първата реколта за тази година. Работата щеше да бъде тежка, но не това я тревожеше толкова, колкото очертаващата се перспектива да събира мед догодина. Вече се бе примирила с факта, че трябва да остане на острова, но не беше сигурна, че има достатъчно пари, за да оцелее през зимата, докато започне продажбата на новата реколта.

Огледа това, което бе създала със собствените си ръце — малката фермерска лавка, която приличаше на вълшебен замък от приказките с живописно украсения перваз, и дървените градински столове, боядисани като великденски яйца. Беше удивена от това, колко щастлива я правеше този свят, плод на нейния труд. Изпитваше радост, докато гледаше клиентите, насядали по столовете, да опитват с наслада от нейния мед. Вълнуваше се, докато пробваха лосионите й, миришеха сапуните, разглеждаха свещите. Само ако можеше да живее във вечно лято, без заплахата от неизбежната зима, без да се притеснява за пари, нито да се тревожи за Тоби. Младата жена въздъхна, погледна към дърветата, през които се процеждаха лъчите на залязващото слънце, и се отправи към къщата.

Първото, което усети, когато пристъпи вътре, бяха апетитните миризми, носещи се откъм кухнята. Ухаеше на истинска храна.

— Тоби?

Той беше с любимите си дънки, тениска и бейзболна шапка, надянал готварски ръкавици, едната от които се беше скъсала на палеца. Вадеше от фурната пръстения гювеч и го остави върху печката редом с два сбръчкани печени картофа.

— Приготвих вечеря — обяви той.

— Сам? Не знаех, че можеш да готвиш.

— Баба ме научи на някои неща. — От гювеча се вдигаше пара и той свали алуминиевото фолио. — Исках да поканя Майк да вечеря с нас, но той имал работа.

— Той е много зает — успя да изстиска тя, този път без сарказъм. — Какво си сготвил?

— Задушено по каубойски, нудъли и печени картофи. Остана малко и от хляба, който Луси изпече днес.

Не беше особено диетично меню, но тя нямаше намерение да критикува. Бри си изми ръцете, стараейки се да не напръска с вода охладените нудъли в мивката, после извади две чинии от шкафа. Бутна настрани книгата „Чернокожите войници в Гражданската война“, за да освободи място на масата.

— Ухае много вкусно.

Задушеното по каубойски се оказа смес от телешка кайма, лук, шарен боб и съдейки по празната консерва върху плота, доматена супа. Преди половин година никога не би хапнала нещо подобно, но въпреки полусуровия лук и загарялото месо, Бри си сипа допълнително.

— Отлична храна, шеф Тоби — похвали го тя, когато най-после остави вилицата. — Не знаех, че съм била толкова гладна. Когато пак поискаш да сготвиш нещо, развихри се на воля в кухнята.

Тоби се изпъчи доволен, че усилията му са оценени по достойнство.

— Може би така и ще направя. Ти защо не можеш да готвиш?

И как да вмести готвенето в ежедневния си график? Но истината беше, че Бри никога не бе обичала да готви.

— Аз не си падам много по яденето.

— Затова си толкова кльощава.

Тя огледа кухнята със старите шкафове от светъл дъб и жълтия линолеум на пода. Колко странно бе, че се чувстваше много по-уютно в тази овехтяла къщурка, отколкото някога в разкошната къща, която й бе купил лъжливият й съпруг. А колкото до парите, които някога толкова безгрижно харчеше… Нито цент от тях не беше толкова ценен, както парите, които печелеше със своя тежък труд и творческа фантазия.

— Твоята майка също обичаше да готви — каза тя.

— Наистина ли? — Тоби спря да се храни, вилицата му застина във въздуха. Светналото му от интерес лице я накара да се засрами, че не му говори много за Стар. Както я бе помолил Майк.

— Баба никога не ми го е казвала — сподели момчето.

— Истина е. Майка ти винаги опитваше нови рецепти, не само курабийки и кексове, но и по-сложни блюда като супи и сосове. Понякога се опитваше да ме примами да й помагам, но аз най-вече ядях това, което тя бе сготвила.

Той наклони глава и се замисли.

— Както омете това, което аз сготвих.

— Точно така. — Бри се зарови в спомените. — Тя не обичаше пчелите, но обичаше котки и кучета.

— Също като мен. Какво още знаеш за нея?

Тя открадна мъжа, когото обичах. Или по-скоро Бри искаше да вярва в това, защото беше по-лесно да мисли колко е лоша Стар, отколкото да признае, че Дейвид никога не я бе обичал истински.

Зае се да сгъва старателно салфетката си.

— Тя обичаше да играе на карти. Джин руми. — Стар мамеше, но Тоби и без това се бе наслушал на достатъчно лоши неща за майка си. — Харесваха й Джанет Джаксън и „Нирвана“. Една година цяло лято танцувахме под звуците на „Лъха на младост“ на „Нирвана“. Никак не я биваше на софтбол, никой не я искаше в отбора си, но винаги я допускахме, защото ни разсмиваше. Обичаше да се катери по дърветата и когато бяхме по-малки, се скри от мен сред клоните на онова старо дърво в предния двор.

— Моето дърво — промълви с такова удивление момчето, че сърцето й се сви.

После Бри му каза това, което тя трябваше да разбере от самото начало.

— Твоята майка не беше идеална. Понякога не вземаше живота на сериозно, както би трябвало, но ето какво ще ти кажа. Тя никога не е възнамерявала да те изостави. Винаги е смятала да се върне.

Тоби сведе глава, за да не види тя сълзите в очите му. Бри понечи да го докосне, но се отказа.

— Хайде да отидем да хапнем десерт в „Догс енд Молтс“.

Той вдигна глава.

— Може ли?

— Защо не? — Тя беше толкова преяла, че едва можеше да се движи, но поне веднъж в живота си можеше да зарадва Тоби.

Качиха се в нейната кола и Бри подкара към града. Тоби си поръча огромна порция сладолед с шоколадови дражета, посипан със захарни пръчици, с фъстъци и залят с разтопен шоколад. Тя си избра най-малката фунийка с ванилов сладолед. За добър или лош късмет, Майк цъфна малко след като се настаниха зад една от масите за пикник.

— Здравей, Тоби. Сабрина.

Сабрина?

Тоби скочи от пейката.

— Седни при нас, Майк!

Майк погледна към Бри. Нямаше да бъде лошото момиче, затова кимна.

— Разбира се, заповядай при нас.

Майк се върна след няколко минути с малък шоколадов сладолед със сметана и бадеми и седна до Тоби, или точно срещу нея. Сърцето й се сви, когато Тоби й хвърли жалостив поглед, умолявайки я да не разваля момента. Майк се стараеше изобщо да не я поглежда.

Фунийката й започна да тече, но тя не можеше да се застави да я близне. Не й харесваше странното усещане, като че ли нещо с нея не е наред, щом не желаеше да се присъедини към фен клуба на Майк Муди. Дори Луси го харесваше. Но как можеше Бри да забрави миналото? Макар че не започваше ли да се случва точно това? С всеки изминал ден ставаше все по-трудно да свърже възрастния Майк Муди с момчето, което тя помнеше.

Млада двойка — съпругът носеше бебе в раница — се спря да поговори с него, последвана от възрастен мъж с кислородна маска. Всички се радваха да видят Майк. Всички искаха да го поздравят. Тоби чакаше търпеливо, сякаш вече бе свикнал. Накрая останаха сами.

— Тоби, този сладолед е толкова вкусен, че мисля да хапна още един. — Майк бръкна в джоба си и му подаде петдоларова банкнота. — Може ли да ми купиш?

Когато Тоби се отправи към бара, за да изпълни поръчката, Бри забеляза, че Майк почти не бе докоснал сладоледа си. Най-после я погледна.

— Смятах утре да намина да те видя.

— Мислех, че си приключил с мен — отвърна Бри, стараейки се да не звучи прекалено сприхаво.

— Става дума за Тоби. — Той побутна сладоледа настрани. — Момчетата на Бейнър няма да се върнат да живеят на острова.

Бяха й нужни няколко минути, за да си спомни за кого става дума.

— Близнаците, които са най-добрите приятели на Тоби?

— Единствените му приятели. Родителите им се развеждат и майка им ще остане в Охайо с тях. Тоби още не знае и това ще бъде тежък удар за него.

— Страхотно. Още един проблем, който нямам представа как ще разреша — въздъхна тя.

Той изтри устни със салфетката.

— Може би ще съумея да ти помогна.

Разбира се, че ще може. Майк можеше да се справи с всичко. Нещо, за което трябваше да помисли по-добре, преди да отхвърли приятелството му.

Той смачка салфетката на топка.

— Никога не съм одобрявал това, че Майра го държеше толкова изолиран, но в това отношение тя беше странна и не желаеше да го обсъжда. Тоби дружеше с останалите деца в училище, но тя не му разрешаваше да ги кани у дома или да им ходи на гости. Сприятели се с близнаците само защото живееха наблизо, за да ходи пеша до дома им. Тя прекалено го закриляше.

— И какво да направя аз? — Беше странно да иска съвет от Майк, ала той, изглежда, не смяташе така.

— Аз съм треньор на футболен отбор — каза той. — Това е отлична възможност за Тоби да се сдобие с нови приятели. Позволи му да се присъедини към отбора.

Тя вече беше пчеларка. Защо да не добави към биографията си графата „футболна майка“?

— Добре.

Той изглеждаше изненадан, че тя се съгласи толкова бързо.

— Сигурен съм, че имаш някои въпроси. Аз не съм единственият треньор. Има още един…

— Всичко е наред. Имам ти доверие.

— Наистина ли?

Бри се престори, че оглежда изпочупените си нокти.

— Ти беше добър приятел на Тоби.

— Заповядай. — Тоби изникна до Майк със сладоледа в ръка.

Майк бутна крадешком първия сладолед под салфетката, взе пластмасовата лъжичка и се зае с втория. Тоби го попита за въдиците и двамата много скоро потънаха в оживен разговор.

 

 

Дълго време, след като вече трябваше да е заспала, Бри все още седеше на едно от задните стъпала, взряна в мрака, замислена за Майк и предстоящата зима. Медът й се продаваше по-добре, отколкото очакваше, а коледните играчки — стъклените пчели — се оказаха изненадващ хит. Пастор Сандърс предлагаше продуктите й в магазина си, без да й взема процент. Заяви, че ще вземе полагащия му се от печалбата дял във вид на мед, за да го раздаде на енориашите си, които имаха нужда от повдигане на духа.

Бри спестяваше всеки цент, но имаше и разноски. И не само за още буркани. След няколко дни на мъчителни колебания тя направи голяма поръчка за безумно скъпи, ръчно изработени стъклени топки, които смяташе да изрисува с пейзажи от острова и — скръсти палци за късмет — да продаде три пъти по-скъпо, отколкото бе платила за тях. Но тъй като до Деня на труда оставаше един месец и туристите скоро щяха да изчезнат, инвестицията й беше много рискова.

Все още продължаваха да постъпват малки суми от магазина на сушата, където тя бе оставила голяма част от дрехите си за продан. Ако имаше късмет, тези пари заедно с доходите от продажбата на мед до края на месеца и голямата печалба от ръчно изработените украси може би щяха да й стигнат да преживее зимата. Ако дрехите на Тоби не умаляват непрекъснато и старият котел за отоплението не се развали, покривът не протече още повече, ако колата й не се нуждае от нови спирачки…

Тук зимите са дълги и се налага хората да разчитат един на друг.

Много по-лесно бе да пренебрегне думите на Майк през юни, отколкото сега, когато зимата чукаше на вратата. Ако най-лошото се случи, тя нямаше към кого да се обърне. Нуждаеше се от Майк.

Колкото повече Бри мислеше за това, толкова повече осъзнаваше, че нежеланието да общува с него бе разкош, който не можеше да си позволи. Трябваше да смени тактиката. Трябваше да го убеди, че вече не го мрази и в червата. Дори това да я убиеше.

През мрежестата врата до нея достигна сънливият глас на Тоби.

— Какво правиш там?

— Аз… не можах да заспя.

— Да не си сънувала лош сън?

— Не. А ти? Защо ти не спиш?

— Не зная. Просто се събудих.

Той се прозина и дойде да седне до нея. Рамото му докосна ръката й. Сънното му ухание, пропито с момчешка пот, й напомни за летните нощи с братята й, когато се гонеха из стаите и си разказваха страшни истории за духове.

— Благодаря за тазвечерния сладолед — изрече Тоби с още една прозявка.

Тя преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

— Няма защо.

— Много деца се страхуват от тъмното, но не и аз — обяви момчето.

Нито пък тя. Имаше прекалено реални страхове.

Той се наведе, за да огледа драскотината на глезена си.

— Може ли някой път да поканим Майк на вечеря?

Бри се наежи, но после осъзна, че той й поднася на тепсия идеален начин да подобри отношенията си с Майк. По един или друг начин, трябваше да го накара да повярва, че е загърбила миналото.

— Разбира се. — Бри за миг се запита кога се бе превърнала в такава коравосърдечна лицемерка, но да отстоява принципите си сега беше лукс, достъпен само за богаташите. — Мисля, че е време и двамата да спим. — Тя се надигна от стъпалото.

— Предполагам. — Тоби я последва. — Мислиш ли, че ще му хареса задушеното по каубойски?

— Определено.

Двамата влязоха вътре и когато Тоби се отправи към спалнята си, тя му извика, както правеше всяка вечер:

— Лека нощ, Тоби.

Този път той й отговори:

— Лека, Бри.

 

 

Настъпи август, който донесе със себе си още слънчеви и влажни дни, а понякога и краткотрайни летни бури. През повечето нощи Луси и Панда се срещаха на катера или в нейната стая, но някакво стаено напрежение бе изместило ексцентричните им еротични игри. Вече нямаше стриптийз обиски, нито лакрицови пръчки. А през деня двамата постоянно се дърлеха.

— С вчерашната утайка ли си направила кафето? — изръмжа Панда, докато изсипваше съдържанието на току-що налятата чаша в мивката.

— Заяждаш се, ако направя кафето. Недоволстваш и ако не го направя — сопна се Луси.

— Защото не спазваш указанията.

Темпъл изпусна дълга страдалческа въздишка от високата табуретка, върху която се бе настанила, докато похапваше тънки като пергамент резени ябълка. Беше прибрала косата си в обичайната дълга конска опашка; прическата й още повече подчертаваше бадемовидните й очи и острите й скули. Живееше на острова малко повече от шест седмици. Двойната брадичка бе изчезнала, а дългите й, стройни, загорели крака бяха ярко свидетелство за усилените тренировки. Но вместо да е доволна от постигнатите резултати, тя ставаше все по-напрегната, все по-сприхава и по-тъжна.

— Твоите указания — изтъкна Луси язвително.

— Които са дяволски по-добри от това, което ти правиш — озъби се той.

— Ти така смяташ.

— Деца! — възкликна Темпъл. — Не ме карайте да ви напляскам.

— Нека аз — изрече Панда провлачено.

Луси изви ехидно устни и се изнесе от кухнята, за да поплава с лодката. Дразнеше я напрежението помежду им. Искаше да се върне предишното непринудено забавление. Без забавление какъв смисъл имаше тази авантюра?

Зарадва се, когато в езерото се надигнаха пенести вълни, тъй като се наложи да съсредоточи цялото си внимание върху гребането.

 

 

На вечеря Темпъл се появи с изпрана версия на дрехите, с които тренираше през целия ден. Мускулите на тялото й бяха образец на съвършенство. Черният спортен топ подчертаваше идеално изваяните й ръце, а еластичните шорти с ниска талия разкриваха хлътналия мускулест корем. Двамата с Панда си бяха лика-прилика — и двамата супертренирани, неспокойни и вкиснати.

За разлика от Панда, Луси нямаше оплаквания от задушеното говеждо без никакви подправки — благодарение на пържените сладки картофи и огромната курабия, обилно посипана със захар, които беше изяла в града. Темпъл подхвана унила лекция за връзката между болестите в детството и имунитета в зряла възраст и когато попита Панда дали някога е боледувал от варицела, Луси не можа да се сдържи и се намеси:

— Това е нахлуване в личния живот. Панда не говори за миналото си.

— И това адски те дразни — процеди Панда язвително. — Не можеш да мирясаш, докато не си навреш носа в работите на другите.

Но той не беше някой друг. Той беше нейният любовник.

— Той е прав, Луси — обади се Темпъл. — Ти обичаш да се ровиш в главите на хората.

Панда посочи с вилицата към своята работодателка.

— Някой трябва да се порови в твоята — заяви той, минавайки в лагера на противника. — Колкото по-дълго стоиш тук, толкова по-непоносима ставаш.

— Пълна лъжа — възрази Темпъл. — Винаги съм била непоносима.

— Но не чак толкова — включи се Луси. — Свалила си девет килограма, а…

— Десет килограма и осемстотин и деветдесет грама — уточни предизвикателно Темпъл. — Но не благодарение на някого от двама ви. Имате ли представа колко е потискащо да слушам как се зъбите един на друг?

— Нашите разправии нямат нищо общо с твоя проблем — обобщи Луси. — Ти имаш класически случай на дисморфия^[2].

— Пфу! — изсумтя Темпъл. — Големи думи.

Луси избута чинията си.

— Ти изглеждаш фантастично навсякъде, освен в главата.

— Ти така смяташ. — Темпъл махна небрежно към тялото си. — Можеш да говориш каквото си щеш, но аз все още съм дебела!

— И кога ще престанеш да се смяташ за дебела? — изкрещя Луси. — Кое нелепо число трябва да засвети върху дисплея на кантара в главата ти, за да се почувстваш добре?

Темпъл облиза пръсти.

— Не мога да повярвам, че госпожица Дебеланка ми чете лекции за теглото.

Коментарът не се хареса на Панда.

— Тя не е дебела.

Луси подмина защитата му.

— Тялото ти е красиво, Темпъл. Нямаш нито един излишен грам тлъстина.

— За разлика от твоите бедра — върна й го Темпъл, но без злоба.

Луси се втренчи отвратено в недокоснатата си чиния.

— Бедрата ми ще бъдат съвсем наред, щом отново започна да ям нормална храна.

Темпъл се извърна към Панда.

— Тя трябва да е извънземна. Как може да напълнее с девет килограма, без да откачи?

— Не съм напълняла с девет килограма — възмути се Луси. — Най-много с четири и половина. — Но сладките пържени картофи и курабийките не бяха истинският й враг. Нейният враг беше вината, която изпитваше за ненаписаните страници, за семейството, което на практика пренебрегваше, и паниката, която изпитваше винаги щом си помисляше за заминаване от Черити Айланд.

Панда се надигна от масата.

— А сега, ако двете ме извините, ще изляза навън, за да се застрелям.

— Иди по-близо до водата — посъветва го Луси, — за да не се налага да разчистваме след теб.

Двете с Темпъл довършиха жалкото подобие на вечеря в мрачно мълчание. Темпъл се взираше през прозореца, а Луси лющеше отвратителната зелена боя на кухненската маса.

 

 

В късния следобед на следващия ден, докато Луси скубеше някакви плевели около верандата и обмисляше дали да отскочи до някой бар в града, за да поработи върху „обратния житейски списък“, чу някаква кола да спира на входната алея. Шумът на двигателя не приличаше на обичайните микробуси за доставка. Тя остави градинската лопатка и заобиколи къщата, за да разузнае обстановката.

Една жена с къса яркочервена коса и набита фигура излезе от сребристо субару. Носеше широка бяла туника, здрави светлобежови три четвърти панталони, които биха стояли по-добре на жена с дълги крака, и спортни сандали. От кожената каишка около врата й висеше голям къс тюркоаз, а по пръстите й блестяха сребърни пръстени. Луси кимна за поздрав и зачака жената да се представи. Ала преди това да стане, предната врата се отвори и господин Бодигард пристъпи навън.

Непознатата загърби Луси и се извърна с лице към него.

— Патрик Шейд?

Той спря на горното стъпало.

— С какво мога да ви помогна? — попита, без да отговаря на въпроса й.

Тя заобиколи и застана пред колата си.

— Търся една приятелка.

Той кимна към Луси.

— Ако не търсите един от нас, сте сгрешили къщата.

— Тя е тук. Зная, че е тук.

Набитата фигура на гостенката наведе Луси на мисълта, че Темпъл имаше доста врагове. Ами ако тази жена беше недоволна бивша клиентка? Или страстна почитателка на „Островът на дебелите“, обсебена от Темпъл?

Панда закриваше входната врата с тялото си.

— Бяха ми нужни няколко седмици, за да я открия — рече упорито жената. — Няма да си тръгна.

Той заслиза бавно надолу по стълбите.

— Това е частна собственост.

Не беше повишил глас, но това не го правеше по-малко страховит. Непознатата отстъпи към колата по-скоро отчаяна, отколкото изплашена.

— Трябва да я видя.

— Трябва да си вървите.

— Просто й кажете, че съм тук. Моля ви. Кажете й, че Макс е тук.

Макс? Луси я зяпна сащисано. Това беше Макс?

Но Панда не изглеждаше изненадан от разкритието на посетителката. Дали бе надянал професионалната си безстрастна маска, или през цялото време е знаел, че обектът на тъгата на Темпъл е жена?

Разбира се, че е знаел. Професионалист като Панда не би пропуснал подобен детайл.

Жената се обърна към къщата и извика:

— Темпъл! Темпъл, аз съм Макс! Не прави това. Излез и говори с мен!

Болката й бе толкова осезаема, че сърцето на Луси се сви. Със сигурност Темпъл я е чула и ще излезе. Но къщата остана безмълвна — нямаше нито звук, нито движение. Вратата не се отвори. Луси повече не можеше да издържа. Заобиколи къщата и влезе през плъзгащите се врати.

Откри Темпъл в спалнята й на горния етаж, застанала пред прозореца, откъдето можеше да вижда алеята за коли, но без нея да я видят.

— Защо й трябваше да идва тук? — В гласа прозвучаха едновременно яд и болка. — Мразя я.

Всичко, което Луси не разбираше, сега й се изясни.

— Не, не я мразиш. Ти я обичаш.

Темпъл се завъртя толкова рязко, че кичур от косата й се измъкна от шнолата. Всеки мускул в претренираното й тяло се напрегна.

— Ти пък какво знаеш за това?

— Зная, че това те измъчваше през цялото лято.

— Ще се оправя. Въпрос на време.

— Защо се разделихте?

Ноздрите на Темпъл се издуха.

— Не бъди наивна. Мислиш ли, че искам целият свят да узнае, че аз… аз съм се влюбила в друга жена?

— Едва ли ще бъдеш първата треньорка на знаменитости, която разкрива тайните си. Съмнявам се, че това ще съсипе кариерата ти.

— Ще съсипе мен.

— По какъв начин? Не разбирам.

— Аз не искам да бъда такава.

— Лесбийка?

Темпъл потръпна.

Луси вдигна ръце.

— За бога, Темпъл, добре дошла в двайсет и първи век. Хората се влюбват.

— Лесно ти е да го кажеш. Ти си се влюбила в мъж.

За миг Луси си помисли, че тя говори за Панда, но сетне осъзна, че Темпъл навярно имаше предвид Тед.

— Ние невинаги избираме в кого да се влюбим. Много жени са лесбийки.

Устните на събеседницата й се извиха, а в очите й заблестяха непролети сълзи.

— Аз не съм от многото жени. Аз съм Темпъл Реншо.

— И това те поставя над обикновените хора?

— Аз не се задоволявам с второ качество. Така съм устроена.

— Наистина ли мислиш, че Макс е второ качество?

— Макс е прекрасна — заяви тя яростно. — Най-добрият човек, когото познавам.

— Тогава какъв е проблемът?

Темпъл упорито мълчеше, но Луси нямаше намерение да отстъпва.

— Хайде, кажи го.

— Не е нужно. Политическата коректност не променя действителността. Хомосексуалността е дефект. Недостатък.

— Разбрах. Ти си прекалено съвършена, за да бъдеш хомосексуална.

— Повече няма да говоря с теб за това.

Луси бе преизпълнена с жалост към нея. Стандартите, които Темпъл бе наложила за себе си, бяха непостижими за когото и да било. Нищо чудно, че беше нещастна.

По чакъла изхрущяха гуми. Темпъл затвори очи и се облегна на завесата. Луси погледна през прозореца.

— Поздравления. Най-добрият човек, когото познаваш, току-що си замина.

 

 

Панда режеше едно мъртво дърво, наежен и готов за битка, когато Луси излезе да поговори с него.

— Навярно смяташ, че е трябвало да ти кажа и за Макс? — процеди той.

— Да, но разбирам, че си длъжен да пазиш поверителната информация за клиента си. Зная…

Силен грохот се разнесе от къщата. Той захвърли триона и хукна натам. Луси затича след него. Когато стигна до преддверието, над главата й се чу силно тупване, после нещо тежко се удари в пода. Луси се стрелна след Панда нагоре по стълбите.

Темпъл стоеше насред гимнастическата зала, с безумен поглед в очите й, разрошени коси, а наоколо се въргаляха отломките от кралския й затвор. Преобърната лежанка за вдигане на тежести, разпилени постелки за пода, зееща дупка в стената. Темпъл бе грабнала петкилограмова гира и тъкмо се канеше да я метне през прозореца, когато Панда сграбчи ръката й.

Това беше битка между боговете. Херкулес срещу разбесняла се амазонка. Но колкото и да бе силна тя, той беше много по-могъщ и не му отнеме много време да я притисне към гърдите си.

Цялата й ярост се бе изляла. Когато той най-после я пусна, тя се скупчи в краката му. Панда метна безмълвен поглед към Луси, умолявайки я за помощ, и тя направи единственото, което й хрумна.

Нейният хляб бе скрит в кабинета, откъдето Панда можеше да го вземе. Беше го изпекла същия следобед в къщата на Бри. Отнесе го в кухнята, разви го, отряза хрупкавия крайшник и го топна в буркана с мед, скрит в шкафа.

Темпъл се бе свлякла до стената, отпуснала глава върху ръцете си, обвиващи коленете. Луси коленичи до нея и й подаде къшея хляб.

— Изяж това.

В зачервените и насълзени очи на Темпъл се мярна болка от предателството.

— Защо ме саботираш? — промълви тя дрезгаво.

— Това не е саботаж. — Луси се напрягаше да намери подходящите думи. — Това е… това е живот.

Темпъл го изяде. Не го излапа лакомо наведнъж, а бавно, наслаждавайки се на всяка хапка. Докато Панда стоеше облегнат на рамката и наблюдаваше, Луси седеше със скръстени крака до Темпъл, опитвайки се да измисли какво да каже. Накрая реши да не казва нищо.

— Беше хубаво — тихо отрони Темпъл. — Може ли още малко?

Луси се замисли за миг.

— Не, но довечера ще приготвя вечеря.

Раменете на Темпъл се отпуснаха примирено.

— Повече не мога така.

— Зная.

Темпъл зарови лице в шепи.

— Всичко ще рухне. Всичко, за което съм работила.

— Не и ако ти сама не го пожелаеш — рече Луси. — Ти оправи тялото си. Сега трябва да оправиш главата си. — Тя стана и се извърна към Панда. — Ще се върна след час. Отключи килера.