Сюзън Елизабет Филипс
Съдбовно бягство (21)

18

Сувът изчезна от погледите им. Бри побърза да се върне при рафтовете, опасващи фермерската лавка, и се зае да окачва коледните стъклени пчели върху клонките, които бе подредила зад бурканчетата с балсам за устни, восъчните свещи и сапуните във формата на цветя. Окачваше ги накриво и дори не се опитваше да спазва някаква аранжировка.

Когато Тоби отиде да вземе нещо за пиене, Луси се опита да разгадае току-що разигралата се сцена.

— Вие двамата с Панда познавате ли се?

Композицията с клоните опасно се наклони. Бри грабна две украшения и ги премести.

— Никога не сме се срещали.

— Но ти го познаваш?

Бри пренареди още едно от украшенията.

— Не.

Луси не й повярва.

— Смятам, че досега си разбрала, че можеш да ми вярваш поне малко.

Бри бутна кошничката със сапуните няколко сантиметра наляво. Раменете й се повдигнаха, когато пое дълбоко дъх.

— Някога живеех в къщата.

Луси се слиса.

— В къщата на Ремингтън?

Бри затършува в джоба за цигарите.

— Сабрина Ремингтън Уест. Цялото ми име.

— Защо никога не си го споменавала?

Бри зарея поглед към дърветата в посока на стария й дом. Мълча толкова дълго, че Луси реши, че няма да й отговори. Най-накрая приятелката й тихо изрече:

— Не обичам да говоря, нито дори да мисля за това, което е налудничаво, защото постоянно го мисля.

— Защо?

Бри пъхна по-надълбоко ръце в джобовете.

— Имам много спомени, свързани с къщата. Сложни спомени.

Луси разбираше от сложни спомени.

— В детството си прекарвах там всяко лято — заговори Бри. — Спрях да идвам, когато станах на осемнайсет, но останалите членове на семейството ми използваха къщата още дълги години след това, докато баща ми почина, а мама отиде в старчески дом. Накрая поддръжката стана твърде скъпа и братята ми я обявиха за продажба.

— И Панда я е купил.

Тя кимна.

— Знаех за него, но никога не сме се срещали. За мен беше шок да го видя. — Тя заби поглед в изпочупените си нокти. — Трудно е да зная, че там живее някой друг. — Погледна извинително Луси. — Трябваше да ти кажа, но не съм свикнала да споделям с хората.

— Всъщност не ми дължиш обяснение.

— Не е вярно. Не можеш да си представиш колко много означава за мен твоето приятелство. — Тя отново се зае да потупва джобовете си. — По дяволите, къде са ми цигарите?

— Ти ги остави в къщата, не помниш ли? Опитваш се да ги откажеш.

— Мамка му. — Бри се свлече върху бледожълтия дървен стол и добави почти предизвикателно: — Знаех, че Скот ми изневерява.

Луси се сепна за миг от смяната на темата.

— Твоят съпруг?

— Само на хартия. — Устните й се извиха в горчива насмешка. — Бях поласкана, когато той се влюби в мен, но не бяха минали и две години, когато той започна да кръшка. Разбрах го почти веднага.

— Сигурно те е заболяло.

— Заболя ме, но аз все го оправдавах. Той имаше магистърска степен. Аз напуснах колежа още през първата година, за да се омъжа за него, затова реших, че не съм достатъчно умна, за да задържа интереса му. Но той продължаваше да сменя любовниците си и повярвай ми, всички онези жени не бяха чак толкова умни.

— И какво ти каза той, когато го обвини в изневяра?

Бри подпря лакът на страничната облегалка на стола и обви другата си ръка около китката.

— Не го обвиних. Преструвах се, че нищо не зная. — Гласът й бе изпълнен с болка. — Можеш ли да си представиш? Какво съм мекотело, нали?

— Сигурно си имала причина.

— Разбира се. Не исках да се откажа от добре уредения си живот. — Тя се втренчи невиждащо в шосето. — Аз съм от онези жени, които феминисткото движение е подминало. Нямах амбиции за кариера. Исках това, което имаха жените, с които бях заобиколена, докато растях. Съпруг, деца. С последното не ми провървя. Скот дори отказваше да говорим за деца. — Тя се надигна от стола. — Исках красива къща. Никога да не се тревожа за пари. Да зная своето място. Исках онази сигурност толкова много, че бях готова да продам самоуважението си заради нея. Дори накрая… Преди година… — Бри замълча, обгърна се с ръце, лицето й помръкна. — Не аз го напуснах. Той ме заряза. Аз продължавах да се вкопчвам в брака. Вярната съпруга, която се оставя да я тъпчат.

Сърцето на Луси се сви от жалост.

— Бри…

Приятелката й избягна погледа й.

— Що за жена ще позволи да се отнасят така към нея? Къде беше гордостта ми? Достойнството ми?

— Може би сега си ги намерила.

Но Бри беше прекалено погълната от себеомраза, за да се вслуша в утешителните думи.

— Когато се погледна в огледалото, изпитвам единствено отвращение.

— Почисти огледалото и отново погледни. Аз виждам една невероятна жена, която успешно гради бизнес и е поела отговорността за едно трудно дете.

— Голям бизнес, няма що. Паянтова лавка насред пущинака.

— Изобщо не е паянтова. Огледай се. Това е Тадж Махал сред фермерските лавки. Медът е най-добрият, който някога съм вкусвала, постоянно спират нови клиенти, а ти продължаваш да добавяш нови продукти и вече си на печалба.

— Която тутакси влагам в нови буркани и коледни украси, без да споменавам калъпите за сапуни и няколкото килограма какаово масло за лосионите. Какво ще стане, когато дойде Денят на труда и туристите си заминат? Какво ще се случи, когато настъпи зимата и Тоби достигне върха на тийнейджърския бунт?

Луси нямаше лесни отговори на тези въпроси.

— Досега с всичко си се справила. Обзалагам се, че ще се справиш и с това.

Луси виждаше, че Бри не й вярва, но тъй като изпитваше потребност да помага на другите хора да се чувстват по-добре, попита:

— Ами ако Скот се появи днес и ти признае, че е сгрешил? Ако те помоли да го приемеш обратно и ти обещае, че никога повече няма да ти изневерява? Какво ще направиш?

Бри се замисли.

— Ако Скот се появи? — попита тя бавно.

— Просто да допуснем.

— Ако Скот се появи… — Тя стисна челюсти. — Ще му кажа да върви на майната си.

Луси се ухили.

— Точно това мислех и аз.

 

 

Луси изчака, докато Панда завърши следобедната тренировка, преди да се качи на горния етаж. Историята на Бри обясняваше нейната реакция при срещата с него, но не и неговата. Той стоеше насред малката, претъпкана с мебели спалня, която бе избрал за себе си. Когато изхлузи мократа тениска през глава, потното му мускулесто тяло я разсея за миг. Но само за миг.

— Защо беше толкова груб с Бри?

Той седна на ръба на леглото, за да свали маратонките.

— Не разбирам за какво говориш.

— Със сигурност разбираш. — Една от маратонките тупна на пода. — Когато те запознах с Бри, ти скочи в колата и офейка като гимназист, закъсняващ за вечерния час. Дори не я поздрави.

— Нямам добри маниери. — Втората маратонка последва първата.

— Когато ти изнася, имаш отлични маниери.

Панда свали чорапите и ги сви на топка.

— Трябва да взема душ.

— Душът може да почака.

Но очевидно не можеше, защото той мина покрай нея, прекоси коридора и хлътна в банята. Ключалката щракна зад него.

През остатъка от следобеда всячески я избягваше. Луси лакира ноктите си с черен лак, боядиса бретона си в ярколилаво и освежи татуировката с дракона. После се качи на горния етаж, за да досажда на Темпъл, което се оказа огромна грешка. Злата кралица беше плувнала в пот заради тежката тренировка и още по-напушена след хапливата си лекция относно тъпия физкултурен принцип на Луси „достатъчно добре“.

Тя отхвърли всички предложения на Луси да й приготви нещо друго освен гола зелена салата и тази вечер те изядоха поредната замразена вечеря от суха пуйка, скашкан кафяв ориз, всичко гарнирано със слузесто пюре от пащърнак. Луси надяна любимото си нацупено изражение — нейната запазена марка, когато беше на четиринайсет.

— Това е пълна гадост.

— Както и това, да си дебел — тросна се Темпъл самодоволно.

— Ти също си гадна — уточни Луси.

Панда повдигна вежда. Темпъл се пресегна през масата, за да потупа успокоително ръката на Луси.

— Някого го е гепил предменструалният синдром.

Панда тресна лакът върху масата.

— Кълна се в Бога, че ако още веднъж чуя за предменструален синдром, спазми или дори за женски пъпки, ще взривя нещо.

Темпъл махна безгрижно към вратата. Панда изръмжа. Луси още не бе успяла да го приклещи насаме, а не желаеше да говори за случилото се при фермерската лавка в присъствието на Темпъл, затова избра нов обект за заяждането си.

— Мразя тази маса.

— Супер — промърмори Панда.

— Той обича да тъне сред мизерия — изсумтя Темпъл. — Напомня му за отвратителното детство.

— Колко отвратително? — живна Луси. — Той никога нищо не ми е разказвал.

— Баща ми беше наркодилър. Когато съм бил на две години, го застрелял недоволен клиент — заяви той безстрастно. — Майка ми беше наркоманка. Апартаментът ни гъмжеше от плъхове. Това е любимата част на Темпъл.

— А той е крадял храна, за да не умрат от глад — допълни Темпъл жизнерадостно. — Не е ли тъжно?

Луси отмести чинията си. Не й се струваше редно Темпъл да знае за него много повече от нея.

— И какво друго ти е известно?

— Завършил е колежа с отличие — осведоми я Злата кралица.

Панда се намръщи, очевидно възмутен до дън душа от подобна информация, която не го описваше като заплаха за обществото.

— А ти откъде знаеш?

— Гугъл — нацупи се Темпъл пренебрежително. — Не мислиш, че щях да продължа да те наемам, ако не съм те проучила?

— В Гугъл? Страхотен детектив си се извъдила.

— Освен това е служил в армията — продължи Темпъл с разкритията. — Пълна скука. За нещастие, не успях да изровя нито една романтична история. Обаче смятам, че спокойно можем да предположим, че пътят зад гърба му е осеян със стотици разбити женски сърца.

— Или безименни женски гробове — вметна Луси, което го накара да се усмихне.

Как можеше Темпъл всеки божи ден да тренира с Панда и да не изпита желание да разкъса дрехите му? Вместо това през всяка свободна минута зяпаше мрачно през прозореца. Луси се взираше изпитателно в дългата жила отстрани на врата му. Същата, която обичаше да хапе. Той забеляза интереса й и я погледна така, сякаш бе прочел мислите й.

 

 

Тази нощ Панда не се промъкна в спалнята й през плъзгащите се врати, а навесът за лодки остана тъмен. За пръв път от началото на авантюрата им не бяха заедно, което я караше да се пита… Ако с Бри го свързваше само къщата, защо той беше толкова потаен?

Дъждът, пръскащ по прозорците на следващата сутрин, напълно съответстваше на настроението й. Какво беше това, което той не желаеше да й разкаже? Луси искаше отношенията им да са ясни и открити — без неясни кътчета или мрачни тайни, над които да си блъска главата, когато не бяха заедно. Извади един стар жълт дъждобран, който някой от семейство Ремингтън, може би самата Бри, бе забравил в дрешника на горния етаж, и пое през мократа трева. Но вместо да се отправи към гората, зави към участъка земя на север от къщата — каменист район, простиращ се на площ около дванайсетина декара, за който отначало не подозираше, че принадлежи към имота. Когато стигна до върха на склона, вече се бе задъхала.

Панда стоеше на ръба на отвесната скала. Луси бе започнала да подозира, че това е любимото му място за усамотение. Носеше модно тъмносиво водонепромокаемо яке и дънки. Главата му бе открита, косата мокра и разрошена от вятъра. Тя огледа смуглото, покрито с дъждовни капки лице. Не изглеждаше особено радостен да я види.

— Миналата нощ пропуснах своя секс — заяви тя. — Сериозно се замислям дали да не те уволня.

 

 

Панда знаеше, че тя ще поиска обяснение, но се надяваше да спечели малко време, преди това да се случи. Би трябвало да я познава по-добре. Мамка му. Ако в най-скоро време не се махне от това място — по-далеч от нея — беше изгубен. Опита се да убеди Темпъл да прекратят договора, но тя отказа. Когато тази скапана работа най-после приключи, щеше да се върне към това, което умееше най-добре — да защитава клиентите си от истинска опасност.

Вятърът развя яката на якето му.

— Не бих те посъветвал да ме уволняваш — отвърна той. — Разполагам с порнозапис на игричките ни.

Тя не се усмихна. С жълтия дъждобран с качулка с черна подплата, надяната над нелепата й коса, и черните навити маншети, широки около пет-шест сантиметра, тя приличаше на мокра пчела.

— Лъжеш — каза Луси. — Кажи ми защо се изнерви, когато видя Бри.

— Щях ли да лъжа за нещо толкова сериозно като порнозапис?

— Без да ти мигне окото. Зная, че семейството на Бри е притежавало къщата. Тя ми разказа за това.

Панда трябваше да направи връзката между жената на име Бри, която Луси посещаваше в малката съседска къща, и Сабрина Ремингтън Уест, но тази глупава задача бе притъпила мисленето му.

— Видео камерите са малки — рече той. — Аз много добре умея да ги крия.

Тя отново не се усмихна. Наумила си бе да разнищи всичко докрай, а това никак не му харесваше.

— Бри ми каза, че никога не сте се срещали — подхвана Луси. — Тогава защо побягна така?

Той й сервира най-правдоподобното обяснение.

— Тя ми заприлича на едно старо гадже.

— Какво старо гадже?

Панда потисна желанието си да изтрие дъждовната капка, плъзнала се по бузата й, и вместо това изкриви насмешливо устни.

— Аз не те разпитвам за твоето тъмно минало. И ти не рови в моето.

— Ти не ме разпитваш за тъмното ми минало, защото знаеш, че ще заспиш от скука, ако започна да ти разказвам. — Тя замълча за миг. — Нещо, което възнамерявам да поправя.

Той се намръщи.

— Разкрила си на онази жена коя си. Наистина ли мислиш, че тя няма да каже на никого?

— Не е казала вече един месец. И ако не се смята съмнителното общуване с Темпъл, Бри е единствената приятелка, която имам на острова.

В такъв случай той какъв беше?

— Кой се нуждае от приятели тук? — сви рамене Панда. — Всички ще заминем след няколко седмици. — Той продължи да я притиска. — Ти прекалено много се доверяваш на хората. Ходиш в града, когато ти скимне, говориш с когото искаш. Това не е разумно.

— Обичам да общувам с хората, пък и в момента не говорим за мен. А за теб и ако не ми казваш истината, ще започна да ровя наоколо. Повярвай ми, разполагам с много по-могъщи източници, отколкото Гугъл.

Той изтръпна, тъй като тя се бе приближила прекалено много до края на скалата, но ако й кажеше да се отдръпне, тя щеше да го наругае. Панда копнееше за по-кротката и сговорчива жена, с която се бе запознал.

— Защо това те интересува? — попита той.

— Не обичам тайните.

— Зарежи това, Луси.

Вятърът издуха качулката й.

— Ето какво мисля. Мисля, че ти по някакъв начин си свързан със семейство Ремингтън. Затова си купил тази къща и затова не искаш да променяш нищо в нея.

— Къщата има корени, а аз — не. Точно това ми харесва в нея и затова няма да изхвърля масата, от която ти си толкова обсебена.

За щастие, тя се бе отдръпнала на няколко крачки от ръба на скалата.

— Може да е вярно — кимна Луси, — а сега ми разкажи останалото.

Как ли пък не, да й разкаже останалото. Докато гледаше как вятърът развяваше жълтия дъждобран около малкото й тяло, Панда не можеше да си представи да й сподели дори частица от всичко, което терзаеше душата му. Къртис, армията, какво е чувството да бъдеш ченге, да влезеш в мизерен апартамент и да кажеш на майката, че синът й е мъртъв. Какво е чувството да не можеш да вярваш на себе си. По-скоро щеше да й каже колко е красива. Дори кошмарната коса и фалшивите татуировки не можеха да развалят това сладко, бликащо от живот лице или да затъмнят блясъка на тези кафяви очи със зелени точици.

Той си напомни, че цялата тази сладост, този дух са предопределени за някой друг. Някой, който не е прахосал толкова много години, спотаен в сенките. Някой, който никога не би й причинил болка.

— Няма нищо останало за разказване. — Панда се протегна и вдигна качулката. Ручейчетата дъждовна вода се стекоха по тила й. — Ти сама определи условията на тази авантюра. Не ми казвай, че си се размекнала и си се влюбила в мен.

Наблюдаваше я внимателно — не беше сигурен какво иска да види — едновременно облекчен и разочарован, когато изражението на лицето й не се промени.

— Влюбих се в тялото ти — рече тя, — независимо че започваш да приличаш на ходещо предупреждение за вредата от непозволените стероиди. Тялото ти наистина е великолепно, до последния сантиметър, с изключение на онази част между ушите.

Тя беше толкова пълна с живот, толкова умна, толкова объркана. Дълги години се е опитвала да се помести в калъп, който не й е бил по мярка. Толкова ревностно се бе опитвала да бъде идеалната дъщеря, а сега се бе оплела като пате в кълчища. Колкото до тях двамата… С всичките й нахакани приказки за глупавия й „обратен житейски списък“, тя не беше създадена за мимолетни и безперспективни авантюри. Тя се нуждаеше от истинска близост, която той не можеше да й даде, и по дяволите, щом като тя не се грижеше за себе си, то той щеше да го стори вместо нея.

Лепна си възможно най-похотливата усмивка.

— Ти си горещо парче, бейби. Истинска фурия, когато си гола, но трън в задника, когато си с дрехи. Ако искаш истинско общуване, сваляй гащичките.

Тя примигна, сепната от грубостта му. Стомахът му се бе свил на топка, но трябваше да стигне докрай. Въпреки това му струваше огромно усилие на волята да не я грабне в прегръдките си и да не попие с целувки дъждовните капки по страните й.

— Интересно. — Луси отметна качулката и вирна брадичка. — Запази тайните си, Панда. Наистина не ме вълнуват чак толкова.

Тя изчезна, оставяйки го в отвратително настроение.

 

 

Небето се проясни и Луси позволи на Тоби да я убеди да се повози с него на лодката на Големия Майк. Перспективата да прекара следобеда сред задушливите пари на одеколона на сладкодумния търговец, не беше особено примамлива, но беше по-добре, отколкото напразно да беснее из къщата.

Наистина ли Панда вярваше, че тя няма да разгадае глупавите му номера — преднамерената обида и онази нелепа усмивка? Това бе неговият начин да й напомни да спазва дистанция, като че ли можеше да забрави. Тази авантюра трябваше да бъде още една отметка в обратния й житейски списък, но като пазеше толкова ревниво тайните си, той я принуждаваше да прави точно това, което тя не искаше — да мисли прекалено много за него.

Насили се да се усмихне, когато двамата с Тоби приближиха синьо-белия катер, закотвен до градското пристанище. Очите на Тоби нетърпеливо блестяха.

— Моля за разрешение да се качим на борда.

— Разрешавам. — Майк се усмихна широко, разкривайки равните си блестящи зъби. Беше облечен в шорти в цвят каки, бяла тениска със зелено лого и яхтени обувки. Скъпи слънчеви очила „Рево“ висяха на каишка от загорелия му врат.

Тя бе заменила хулиганските си одежди с черен бански костюм и бял хавлиен плажен халат, но бе оставила халката на носа. Той пое чантата й, в която бе напъхала слънцезащитен крем, кърпа, бейзболна шапка и кесия с курабийки, които бе купила от „Петнистата жаба“. За нещастие, той й протягаше ръка, за да се качи на борда, но отвратителната воня на одеколона му, която помнеше от предишната им среща, бе изчезнала ведно с масивната златна гривна и големия колежански пръстен.

— Радвам се, че ни удостоихте с компанията си, госпожице Джорик.

Прободе я разочарование.

— Бри ви е казала коя съм. Да си говорим на „ти“.

— Съгласен. Не беше Бри. Спомняш ли си, когато ти казах, че никога не забравям лица? Преди две седмици най-после си спомних. — Посочи татуировката й с огнедишащия дракон. — Отлична дегизировка.

Тоби хукна към кърмата, за да провери риболовните такъми. Луси извади бейзболната шапка от чантата.

— В града никой не ме е разпознал, така че явно новината не се е разнесла из острова.

— Предположих, че ако си искала хората да знаят коя си — прямо заяви той, — щеше да им кажеш.

Откровеността му й се понрави и тя почувства как сърцето й се изпълва с топлина към него.

Когато катерът излезе от пристанището, Майк позволи на Тоби да поеме управлението. Накрая заобиколиха южния край на острова. Когато наближиха брега, Тоби взе въдицата и я хвърли във водата, следвайки указанията на Майк. Луси отиде от другата страна, за да поплува и да не мисли за Панда.

Следващите няколко часа бяха много приятни, но рибата не кълвеше и накрая Тоби се отказа и също реши да поплува. Докато се припичаше на палубата, Луси осъзна, че първото й впечатление от Майк е било погрешно. Той изобщо не беше фалшив и лицемерен. Напротив, този привлекателен, общителен търговец беше един от тези хора, които искрено желаеха доброто на всеки, дори на шестнайсетгодишния хлапак, който предишната седмица бе блъснал кадилака му отзад, докато изпращал есемес на гаджето си.

— Всички тийнейджъри вършат глупости — каза той, докато закотвяха катера, а Тоби се гмуркаше във водата. — Аз също.

— Ти си прекалено добър, за да е истина — усмихна се Луси.

— Боя се, че не. Попитай Бри.

Тя не можа да измисли любезен начин да му каже, че Бри никога не го споменава, но Големия Майк не беше такъв наивен глупак, какъвто изглеждаше.

— Не ти е разказала за мен, нали?

— Не съвсем.

Майк дръпна ципа на хладилната чанта, която бе донесъл.

— Отраснах на този остров. С изключение на годините, когато бях в колежа, съм живял тук през целия си живот. — Катерът подскочи от вълната, надигната от преминаващ скутер. — Родителите ми бяха алкохолици — нямаха воля да спрат пиенето — а аз бях едър, тромав дебелак, който нямаше представа как да печели приятели. — Извади плик със сандвичи от деликатесния магазин на острова и го остави върху масата, завинтена на палубата. — Бри беше едно от децата, които летуваха на острова. Всяка година броях дните, докато тя и братята й пристигнат. Те бяха страхотни момчета, точно какъвто мечтаех да бъда и аз. Винаги знаеха точно какво да кажат и с лекота се вписваха във всяка компания. Но най-вече очаквах Бри.

Майк извади от хладилната чанта бутилка совиньон блан и взе тирбушона.

— Да можеше да я видиш тогава, толкова бликаща от жизнерадостност, винаги засмяна, не беше напрегната и тъжна като сега. Не стъпваше по земята, а сякаш летеше. — Той извади тапата. — Стар, майката на Тоби, се смяташе за най-красивото момиче на острова, но когато Бри беше наоколо, аз не забелязвах никоя друга, макар да знаех, че тя е прекалено добра за мен.

— Не е вярно. — Двамата не бяха забелязали Тоби, който се изкачваше по стълбичката, висяща от кърмата, вдигнал маската и шнорхела на темето.

— Тя е преживяла много трудности, Тоби — рече Майк, докато наливаше вино в пластмасовата чаша, преди да я подаде на Луси. — Трябва да погледнеш на случилото се от нейна гледна точка.

Тоби скочи на палубата, от слабичкото му телце се стичаше вода.

— Тя никога не те защитава. Не разбирам защо ти винаги толкова й трепериш и я защитаваш.

Защото Майк беше такъв човек, помисли Луси. Той бе простил на хлапака, ударил колата му, на своите родители алкохолици, а сега оправдаваше Бри, задето не отвръща на чувствата, които, изглежда, още изпитваше към нея.

Майк разкъса пакета с картофен чипс.

— По-добре грабвай сандвича, преди аз да съм го излапал.

Тоби и Майк си разменяха шеги, докато омитаха чипса и сандвичите заедно с курабийките, които Луси бе донесла. Когато беше с Майк, Тоби ставаше съвсем различен — забавен и общителен, нямаше и следа от обичайното му цупене. След като се нахраниха, Тоби се изтегна на задната пейка и задряма под лъчите на слънцето, вече спускащо се към хоризонта.

Майк взе руля и заплаваха към брега. Луси седеше до него, отпиваше от третата си чаша с вино и се любуваше на проблясъците на залязващото слънце върху водата.

— Извърших голяма подлост към Бри, когато бях на седемнайсет — тръсна изведнъж Майк. Говореше достатъчно високо, за да го чуе Луси, въпреки шума на двигателя, но така, че Тоби да не долови разговора. — Тя беше влюбена в Дейвид, бащата на Тоби, а аз толкова ревнувах, че започнах да ненавиждам и двамата. — Намали скоростта на катера. — Една нощ аз ги проследих, после ги издадох на майка й какво правеха или поне какво знаех, че ще направят, ако бях продължил да ги дебна. На следващия ден Бри си замина. Никога повече не стъпи на острова. Допреди два месеца, когато отново се появи. Затова не е трудно да се разбере защо не може да ме понася.

Луси обви пръсти около пластмасовата чаша.

— Още ли я обичаш?

Той се замисли.

— Вярвам, че истинската любов трябва да е взаимна, а в нашия случай не е така. Но не ми е приятно да я гледам как се мъчи да оцелее. — Усмихна се извинително на Луси. — Май все за себе си говоря. Обикновено не съм такъв, но с теб е леко да се говори.

— Аз нямам нищо против. — Само за един следобед Майк й бе разказал много повече, отколкото Панда за цялото време, откакто се познаваха.

Когато наближиха пристанището, Майк доволно въздъхна.

— Пътувал съм по много места, но тази гледка никога няма да ми омръзне. Не мога да си представя да живея някъде другаде.

— Няма да мислиш така през зимата.

— Всяка година прекарвам по няколко седмици в Маями, но винаги нямам търпение да се върна. Каране на ски, риболов в леда, снегоходи. В другите части на страната хората през зимата сякаш заспиват зимен сън. Тук, в Мичиган, тогава започва голямата веселба.

— Ти би могъл да продадеш пясък в пустинята — засмя се Луси.

— Хората знаят, че може да ми вярват. — Той погледна към нея, но за разлика от Панда, погледът не слезе под шията й. — Аз съм най-богатият човек на острова — заяви той делово. — Не възприемам това за даденост. Всички, които живеят тук, знаят, че ако изпаднат в беда, ще направя всичко по силите си, за да им помогна.

— Не се ли случва хората да злоупотребяват с добрината ти?

— От време на време се случва някой да ме вземе за балама, но ето какво ще ти кажа… Предпочитам да е така, отколкото да не помогна някому, който наистина се нуждае от помощ.

Което обобщаваше всичко за Майк Муди. Това, което тя отначало бе възприела като самохвалство, се оказа истинско благородство на душата. За разлика от Патрик Шейд, Големия Майк не се страхуваше хората да го видят такъв, какъвто беше, заедно с всичките недостатъци.

 

 

Панда чу стъпките й върху верандата. Както обикновено, тя влезе в къщата през вратите на спалнята, вместо през входната врата като всеки нормален човек. Облекчението да знае, че тя е в безопасност, донякъде притъпи гнева му. Тревогата за нея бе съсипала следобеда му.

Той съсредоточи вниманието си върху трилъра с меки корици, който бе подпрял на гърдите си, и се престори, че чете. Не вдигна глава, когато се разтвориха плъзгащите се врати, но с крайчеца виждаше всичко, което му бе нужно.

Тя беше с разрошена коса и сияещо лице. Върху белия хавлиен плажен халат, наметнат над банския й костюм, се мъдреше някакво мазно петно, навярно от храна. Беше го завързала накриво на талията, така че разкриваше едната й гърда. Банският обгръщаше толкова съблазнително нежната й закръгленост, че би могла да краси корицата на всяко еротично списание.

Тя огледа неканения гост, излегнал се върху леглото й, но нищо не каза. Панда кръстоса глезени и наклони глава към скрина.

— Донесох си прасето, за да освежи стаята.

— Не ти искам прасето.

— Не говориш сериозно. Такова великолепно прасе.

— Въпрос на вкус. — Тя подръпна долната част на банския си. Ухаеше на слънцезащитен крем и езеро.

Той остави книгата настрани и провеси крака от ръба на леглото, самото въплъщение на невъзмутимостта.

— Дълго време те нямаше.

— Казах на Темпъл къде отивам. — Луси се прозина и захвърли чантата в ъгъла. — Трябва да си взема душ.

Той я последва в банята и се облегна на рамката.

— Тя ми каза, че си отишла да ловиш риба с Майк Муди. Той е кретен.

Думите му силно я подразниха.

— Не, не е. Изглежда така само защото е прекалено напорист. Той е прекрасен човек.

Точно това той не желаеше да чуе.

— Аха, според самия него.

Тя дръпна колана на халата.

— Ти нищо не знаеш. Майк е добър човек с огромно сърце. И за разлика от теб, не се страхува от откровени разговори.

Панда изсумтя. Мъжете не откровеничеха с жени, освен ако не искаха да се напъхат в гащите им.

Луси нацупи устни, самото олицетворение на превзетостта и благоприличието.

— Ако обичаш, излез, за да си взема душ.

Двамата вземаха душ заедно. Тя го знаеше. Но проклет да е, ако сега започне да спори с нея за това.

— Както искаш.

Той затвори вратата зад гърба си, грабна книгата, която нямаше намерение да чете, и излезе от спалнята.

Работи на компютъра до един през нощта, опитвайки се да навакса с бумащината, но въпреки това не можа да заспи. Всеки път щом затвореше очи, виждаше онзи проклет списък, сякаш бе залепен върху вътрешната страна на клепачите му. А думите „Чукай се с когото ти падне“ пулсираха насреща му.