Пиърс Браун
Утринна звезда (63)

61.
Червеният

Айя ме извлича в краката на Суверена в центъра на холоплощадката. Студената презрителна усмивка на властник е вдълбана в мраморното лице на тирана. Раменете й обаче са уморени, притиснати от тежестта на империята и тъмната грамада на сто години безсънни нощи. Прибраната й в стегната прическа коса е прошарена с дълбоки сиви реки. Сини филизи се вият в ъгълчетата на окото й от повтарящата се клетъчна подмладяваща терапия. Не съм й дал покой. Макар и коленичил и кървящ, ми става хубаво на душата, щом разбирам, че съм тревожил нощите й.

— Махни му намордника! — нарежда тя на застаналата зад мен Айя, която се готви да приложи правосъдието на Суверена. Рицарите на истината и на радостта са застанали от двете страни на Октавия. Касий стои отстрани, над Мустанга, в зелените си затворнически дрехи сред Преторианците, а Чакала гледа от креслото си близо до Лисандър и пие донесеното от камериер кафе. Щом махат намордника, разкършвам челюстта си.

— Представи си свят без наглостта на младите — казва Октавия на своята Фурия.

— Представете си свят без алчността на старите — отвръщам дрезгаво. Айя забива юмрука си в слепоочието ми. Светът внезапно потъва в мрак и едва не се прекатурвам.

— Защо му махнахте намордника, ако сте искали да мълчи? — пита Мустанга.

Чакала се смее.

— Справедлива забележка, Октавия!

Октавия го поглежда намръщено.

— Защото миналия път екзекутирахме кукла, и по световете го знаят. А този е от плът и кръв. Червеният, който въстана. Искам да са наясно, че падналият е точно той. Да знаят, че дори и най-добрият от тях е нищожество.

— Дай му да говори, и той ще измисли още някой лозунг — предупреждава Чакала.

— Октавия, ти действително ли мислиш, че брат ми няма да те убие? — пита Мустанга. — Той няма да има покой, докато не умреш. Докато не умрете всички. Докато не вземе твоя скиптър и не седне на твоя трон.

— Разбира се, че той иска моя трон — та кой ли не би го пожелал? — казва Суверенът. — Каква е задачата ми, Лисандър?

— Да защитаваш трона си. Да създадеш съюз, в който е по-безопасно за поданиците да те следват, отколкото да се бият. Това е ролята на Суверена. Да бъдеш обичана от малцина, мнозинството да се бои от теб и винаги да познаваш себе си.

— Много добре, Лисандър.

— Предназначението на Суверена не е да управлява, а да предвожда — казвам.

Без дори да ме чуе, тя се обръща към Рицаря на радостта, който е застанал на управлението на холоплощадката и подготвя излъчването.

— Готово ли е?

— Да, господарке моя. Зелените възстановиха връзките. Ще бъде излъчено на живо в Ядрото.

— Вземи си сбогом с Червения… Мустанг — казва Айя и я потупва по главата.

— Дори не можеш сам да го направиш? — питам Чакала. — Що за човек си ти!

— Аз искам да го извърша, Октавия! — заявява внезапно Чакала, става от мястото си и излиза на холоплощадката.

— Рицарите Олимпийци провеждат екзекуциите, за които решение взема властта — казва Айя. — Не ти е мястото тук, АрхиГубернаторе.

— Не помня да съм ти искал позволение! — При тази обида Айя се озъбва, но ръката на Суверена на нейното рамо й възпира езика.

— Нека той го извърши — казва Суверенът. Странна е тази почит на Суверена към Чакала. Не й приляга, но се вписва в необичайните им отношения, които забелязвам в днешния ден. Какво търси той тук, питам се. Не на Луната — това е очевидно. Но защо му е да идва на място, където Суверенът има абсолютна власт над него? Тя всеки момент би могла да го убие. Той трябва да притежава някаква власт над нея, за да откупи имунитета си. Каква му е играта тук? Усещам, че Мустанга се мъчи да разгадае отговора на същия въпрос, когато Айя се отдръпва от мен. Рицарят на радостта предлага на Чакала пържачка, но Адрий отказва. Вместо това вади от кобура си пистолета на Севро и го завърта около показалеца си.

— Той не е Златен — обяснява Чакала. — Не заслужава бръснач или тържествена смърт. И той ще си отиде като чичо си. Във всеки случай, много бих искал да започна този преход в ролята на ръката на правосъдието. Освен това да пречукам Дароу с пистолета на Севро, е… по-поетично, не смяташ ли, Октавия?

— Много добре. Нещо друго да желаеш? — пита уморено Суверенът.

— Не, ти беше изключително любезна. — Чакала заема мястото на Айя до мен, а Суверенът се преобразява пред очите ни. Изтощението се изпарява от лицето й и тя приема ведрото изражение на матрона, с което си спомням как ми казваше „Покорност. Саможертва. Благоденствие“ — отново и отново от холото в Ликос. Тогава Октавия изглеждаше богиня, толкова издигната над смъртните, че бих отдал живота си, за да й угодя, за да се гордее тя с мен. Сега бих дал живота си, за да сложа край на нейния.

Рицарят на радостта кимва на Суверена. Над нея грейва меко сияние, което придава на тази жена яростта и топлината на слънцето. Това е просто прожектор. Припукването на химикалите се разсейва, щом лампата засиява по-силно. Чакала приглажда един блуден кичур от претенциозно сресаната си на път коса и ми се усмихва нежно.

Излъчването започва.

— Мъже и жени от Обществото — начева Октавия. — Говори вашият Суверен. Още от зората на човечеството нашата сага като вид е сага за племенни войни. Сага за изпитания, за саможертва, за дързостта да не признаваме естествените граници на природата. А после, след години труд в пръстта, ние сме полетели към звездите. Оковали сме се в дълг. Изоставили сме собствените си желания и копнежи, за да прегърнем Йерархията на Цветовете — не за да потиснем мнозинството за славата на малцина, както искат да вярвате Арес и този… терорист, а за да обезпечим безсмъртието на човешката раса въз основа на принципите на реда и благоденствието. И това безсмъртие бе обезпечено, преди този мъж да се опита да го открадне от нас.

Тя ме посочва с дълъг, изящен пръст.

— Този мъж, някога благороден слуга на вас и на вашите семейства, трябваше да е най-бляскавият син на своя Цвят. Той се издигна като младеж. Получи почетни награди. Но той избра суетата. Да разпростре своето его над звездите. Да стане завоевател. Той забрави своя дълг. Забрави причината за реда и пропадна в мрака, повлякъл световете след себе си. Ала ние няма да пропаднем в мрака. Не! Ние няма да се огънем пред силите на злото! — Тя слага длан на сърцето си. — Ние… ние сме Обществото. Ние сме Златни, Сребърни, Медни, Сини, Бели, Оранжеви, Зелени, Виолетови, Жълти, Сиви, Кафяви, Розови, Обсидианови и Червени. Връзките, които ни обединяват, са по-мощни от силите, които ни разделят. От седемстотин години Златните са пастирите на човечеството и носят светлина там, където е тъмно, и изобилие там, където има глад. Днес ние носим мир там, където бушува война. Но за да имаме мир, ние трябва без колебание да унищожим този убиец, донесъл война на всеки наш дом!

Тя се обръща към мен с безчувствие, което ми напомня как наблюдаваше моя дуел с Касий. Как би ме оставила да умра, докато си пийва вино и похапва за вечеря. За нея аз съм прашинка, дори и сега. В мислите си тя е над този момент. Над мига, когато кръвта ми изсъхне по пода и ме извлекат за дисекция.

— Дароу от Ликос, с властта, поверена ми от Споразумението, аз те признавам за виновен в заговор за подстрекаване към терористични актове. — Гледам право в обектива на холокамерата и знам, че сега ме виждат безброй души. Безброй очи ще ме гледат дълго след като си отида. — Признавам те за виновен в масово убийство на гражданите на Марс. — Почти не я слушам. Сърцето ми думка в гърдите и разтърсва пръстите на лявата ми ръка. Качва се в гърлото ми. Това е краят! Краят настъпва към мен. — Признавам те за виновен в убийство. — Този миг, тази частица от времето обобщава вкратце живота ми. Той е моят крясък в бездната. — Признавам те и за виновен в измяна срещу твоето Общество…

Ала аз не искам крясък.

Нека той остане за Рок. Нека остане за Златните. На мен ми дайте нещо повече! Нещо, което те не могат да разберат. Дайте ми гнева на моя народ! Яростта на всички люде в окови! И докато Суверенът декламира присъдата си, а Чакала чака да я изпълни, докато Мустанга коленичи на земята, а Касий ме наблюдава сред Преторианци и Рицари и чака, и докато Айя ме забелязва как гледам високия рус Рицар и пристъпва заплашително напред, защото разбира, че нещо не е както трябва, аз отмятам глава назад и надавам вой.

Вия за своята жена, за своя баща. Вия за своята майка. За Рагнар, за Куин, за Пакс и Нарол. За всички хора, които загубих. За всички, които те ще погубят.

Вия, защото аз съм Пъклолаз от Ликос. Аз съм Жътваря от Марс. И съм платил за достъпа до този бункер със своята плът само за да мога да застана пред Октавия, само за да мога или да умра с приятелите си, или да видя своите врагове, изправени пред правосъдието.

Суверенът кима на Чакала да изпълни присъдата. Той забива дулото в тила ми и натиска спусъка. Пистолетът рита в ръцете му. Огънят руква и обгаря скалпа ми. Оглушителен гръм кънти в дясното ми ухо. Ала аз не се строполявам. Куршум не пробива главата ми. От дулото се вие дим. И когато Чакала поглежда надолу към пистолета, той разбира.

— Не… — Той се дръпва от мен, изпуска пистолета и се мъчи да извади бръснача си.

— Октавия… — изкрещява Айя и се мята напред.

Но точно тогава, при този удар на сърцето, Суверенът чува нещо зад камерата, обръща се и вижда Преториански страж с вдигната глава, пулсПушката му тупва на земята, а от устата му стърчи страшен червен език. Само че не е език, а кървавият бръснач на Касий, влязъл през тила на Преторианеца и излязъл през зъбите му. Той се скрива обратно в устата. Тримата стражи падат, преди Суверенът, кърваво проклятие, да успее да обели и дума. Касий стои зад убитите мъже със сведена глава, с червен бръснач, в лявата му ръка е дистанционното устройство за моите окови и оковите на Мустанга.

— Белона? — Само това успява да промълви Суверенът, преди той да натисне бутона. Стоманената жилетка на Мустанга се откопчава и пада на земята, а след нея — и моята. Тя се хвърля да грабне пулсПушката на единия от мъртвите Преторианци. Свободен от оковите си, аз се изправям, рязко освобождавам ръцете си и вадя ножа, скрит в металната жилетка. Хвърлям се към Суверена. Тя не успява дори да мигне и аз забивам острието през черния й жакет в меката плът в долната част на корема й. Тя ахва. Очите й са огромни, току срещу моите. Усещам я как лъха на кафе. Усещам пърхането на миглите й, докато я намушквам още шест пъти в корема и още веднъж, за последно, и дръпвам металното острие нагоре към гръдната й кост. Гореща кръв облива пръстите и гърдите ми, когато вътрешностите й се изсипват.

— Октавия! — Айя ме напада.

Успява да мине половината път и тогава коленичилата Мустанг прострелва бронята й отстрани с пулсПушката. Гръм вдига Айя над земята и я мята в другия край на стаята върху дървената маса за съвещания до телата на Севро и Антония. Щом виждат своя Суверен да залита назад с разпрани вътрешности, Рицарите на истината и на радостта нападат вихрено Касий, вадят бръсначи, щитовете им оживяват. Без броня, облечен само с окървавения си затворнически зелен комбинезон, Касий се хвърля напред и пронизва изненадания Рицар на истината в окото. Острието пробива темето му.

Чакала сваля моя бръснач от бедрото си и замахва към мен. Отстъпвам встрани и го атакувам. Той замахва пак с яростен рев, но аз улавям ръката му и му набивам една глава в лицето, а после му подсичам краката и го събарям на пода. Вземам бръснача си и приковавам лявата му ръка на пода, та да не му остане свободна. Той изпищява. Слюнката му опръсква лицето ми. Рита ме с крака. Удрям го с коляно в челото и го оставям зашеметен и прикован на пода.

— Дароу! — извиква ми Касий, докато се дуелира с Рицаря на радостта. — Зад теб!

 

 

Зад мен Айя се надига сред разтрошените останки от масата. В широко разтворените й очи бушува ярост. Побягвам от нея да помогна на Касий и Мустанга — зная, че както съм без дясна ръка, ще ме убие за секунди. Зеленият комбинезон на Касий е потъмнял от кръв. Левият му крак е ранен тежко от бронирания Рицар на радостта, който използва тежестта си и пулсиращата егида на лявата си ръка, за да надделее над Касий. Мустанга грабва два бръснача от един мъртъв Преторианец и ми подхвърля единия. Улавям го на бегом с лявата си ръка, бутвам щифта на дръжката. Бръсначът мигом се разтяга до убийствена дължина. Касий отново замахва към крака, препъва се в един труп, пада, блокира втория удар с пулсЮмрука и съсипва оръжието. Рицарят на радостта стои с гръб към мен. Той усеща, че идвам, но е късно. Мълчаливо скачам във въздуха, описвам огромна примка с бръснача и го стоварвам върху него изотзад, и лявата ми ръка се забавя, щом среща туптящата съпротива на пулсЩита на сантиметри от бронята, а после отскача, когато острието разсича небесносиния му нагръдник, мускулите и костите. Разрязвам тялото му по диагонал от лявото рамо до десния хълбок и то се свлича на земята.

В залата цари тишина, труповете се сипят по пода.

Мустанга изтичва до мен. Тя отмята назад златната си разрошена коса, трескава усмивка играе на лицето й. Помагам на Касий да стане от земята.

— Как се проявих като актьор? — пита той и потръпва.

— Не си чак толкова добър, колкото с меча — отвръщам, загледан в труповете около него. Той се ухилва — в битка е по-жив, отколкото навсякъде другаде.

Пронизва ме болка — зная, че винаги е трябвало да бъде така. Липсват ми дните, когато яздехме заедно сред планините и се преструвахме на господарите на цялата земя. И аз му се ухилвам, ранен и кървав, но почти пълноценен човек за пръв път, откакто се помня.

— Още не сме приключили — обажда се Мустанга.

Рамо до рамо с нея се изправяме срещу най-смъртоносното човешко същество в Слънчевата система. Тя се е свела над тежко ранената Октавия, която е изпълзяла до ръба на холоплощадката, лежи по гръб и се задъхва, притиснала корема си с две ръце. Октавия е бледа и трепери. Сълзи текат по лицата на Айя и на Лисандър, който е дотичал да помогне на баба си.

— Айя! — пищи Чакала от пода. — Убий ги! Отвори вратата или ги убий! — Той е обезумял. Мята се насам-натам и се опитва да достигне до щифта на бръснача, за да го превърне в камшик. Не успява. — Отвори! — скърца той със зъби от болка.

Но за да отвори вратата, тя трябва да стигне до нея. А за да стигне, трябва да мине през мен и приятелите ми, а после да застане с гръб към нас, докато набере кода. Тя е в клопка — докато умрем или ние, или тя.

— Айя, дай ни Суверена. Тя трябва да си получи заслуженото — казвам аз и зная какъв ще бъде отговорът на Айя, но помня, че холоапаратурата още работи, продължава да излъчва, докато кръвта на Златните изтича по пода. Айя не се обръща, за да ни погледне. Още не. Грамадните й длани галят лицето на Октавия. Прегръща старата жена като майка детето си.

— Не умирай! — казва й тя. — Ще те измъкна от тук. Обещавам. Само не умирай, Октавия!

Октавия кимва немощно. Лисандър докосва Айя по ръката.

— Побързай, моля те!

— Изтощи я — казва ми Мустанга. — Тя е тази, чийто часовник тиктака.

— Не се оставяй да те притисне в ъгъла — казвам. — Движи се странично, както е по план. Касий, можеш ли още да се прицелваш?

— Едвам се държа на крака — отвръща той.

Айя изправя гръб и се надига в цял ръст — мрачна грамада от мускули и броня, най-великата ученичка на най-великия майстор на бръснача, познат някога на Обществото. Лицето й е тъмно и неразгадаемо. По тъмносинята броня на Рицаря Протей се вият морски дракони. Плещите й не отстъпват на Рагнаровите. Иска ми се да можех да доведа Сефи тук. Метър и половина убийствено сребро се издига във въздуха пред Айя и тя заема зимната позиция от Пътя на върбата, вдигнала меча като факла отстрани, левият ботуш — изнесен напред, приклекнала с леко превити колене. Двамата с Мустанга се раздалечаваме и заемаме позиция отляво и отдясно. Касий, в момента най-добре владеещият меча сред нас, застава по средата. Жадният поглед на Айя поглъща слабостите ни. Тя вижда провлечената походка на Касий, липсващата ми дясна ръка, ръста на Мустанга, подредбата на препятствията по пода. И напада.

При боя с неколцина противници има две стратегии. Първата е да използваш единия срещу другия. Но в боя ние с Касий винаги сме действали като един общ ум, а Мустанга се приспособява лесно. Затова Айя избира втората възможност: мощна атака срещу мен, преди Касий или Мустанга да успеят да ми се притекат на помощ. Нарочила ме е за най-слабия враг. И е права. Камшикът й изплющява към лицето ми толкова бързо, че не успявам да замахна нагоре. Отскачам назад и едва не оставам без око. Губя равновесие. Тя ме атакува с твърдо острие, обладана от поетично безумие. Нанася ми пробождащ удар с внимателно премислени движения. Иска да ми избие бръснача, като изпълни маневрата на Лорн, наречена „Крило на скалпа“. Опитва се да пъхне острието си над моето, да докосне с него рамото на ръката, с която държа оръжието си, а след това да замахне надолу към външната страна на китката ми, разрязвайки мускулите и сухожилията. Отскачам пъргаво назад и я лишавам от необходимата й опора. Снова между труповете зад мен, докато Касий и Мустанга се приближават към Айя. Касий атакува твърде прибързано и се надценява.

Но Айя не използва бръснача си. Тя скоростно задейства гравиБотушите и се нахвърля върху него — двеста килограма броня и плът, тласкани от гравиБотуши, се врязват в тялото му. Почти се чува как скелетът му пращи. Той се обвива около нея, челото се удря в бронираното й рамо. Свлича се и пада, а тя го промушва и го приковава към земята. Мустанга се втурва по фланга й, за да й попречи да доубие Касий. Но Айя очаква това и използва Касий, за да я примами. Замахва и нанася плитък напречен разрез, който едва не разсича корема на Мустанга.

Мятам отзад бръснача си по Айя. Тя успява някак да чуе или да усети как той лети към нея, навежда се настрана, острието я подминава и се забива в стената на холоплощадката, отделяща я от седящите места нагоре. Кракът на Айя се стрелва към Мустанга, изритва я в коляното и то се огъва. Не мога да определя дали е изкълчено, но Мустанга залита назад с протегнат бръснач, а Айя се извръща отново към мен, защото съм невъоръжен.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — изсъсквам и хуквам към Преторианците да взема един от техните бръсначи.

Докопвам пулсПушка и стрелям на сляпо назад. ПулсЩитът на Айя поглъща зарядите и тупти в тъмночервено, тя се втурва към мен и избива оръжието от ръката ми. Пак избягвам — търкулвам се назад, поемам изгарящ удар отзад по подколенните си сухожилия, но си намирам бръснач и изскачам от кръга на холоплощадката към седалките, които са издигнати на около метър над нея. Тя грабва един пулсЮмрук и стреля по мен. Навеждам се и тя не улучва. Стоманеният таван над мен кипва и металът започва да капе. Изтърколвам се настрана.

Остри бръсначи свистят на площадката. Изпълзявам обратно към ръба й, за да се върна в боя. Айя направо ни разбива. Ако побягна, това само ще й позволи да връхлети отново върху Касий и Мустанга. Тя напада Касий — разчита на накуцването му и на прясната рана на рамото му. Преди да го съсече обаче, Мустанга я напада в гръб, но когато замахва, Айя се привежда. Тя се движи така, сякаш вече е гледала този бой и добре го е изучила.

Няма да я повалим, осъзнавам аз. Точно от това се страхувахме. И да изгубя ръката си, също не влизаше в плана. Един по един, тя ще ни избие.

За кратко се обнадеждавам, когато Мустанга и Касий най-сетне приклещват Айя помежду си. Скачам долу, за да помагам. Жената се върти и усуква като върба, попаднала между три смерча. Тя знае, че ударите ни ще отскочат от бронята й, но кожата ни не може да отблъсне нейните. Нанася плитки удари и методично ни обезкървява, цели се в подколенните сухожилия и ръцете, както ни е учил Лорн и двамата. Мъдрец, който изкопава корените.

Острието й се врязва дълбоко в китката ми, разрязва ставите на пръстите и отсича крайчето на кутрето ми. Надавам яростен рев, но яростта не стига. Инстинктите ми не стигат. Твърде изтощени сме, твърде смазани от нейната чудовищност. Лорн я е обучил твърде умело. Тя се завърта и нанася пробождащ удар с две ръце от дясната страна на гръдния ми кош. Светът ми се разлюлява. Със страшен рев тя ме вдига във въздуха. Краката ми увисват на половин метър над пода. Касий я напада и тя измъква върха на бръснача си от мен, за да парира атаката му. Стоварвам се на пода и ми се струва, че гърдите ми хлътват навътре. Задушавам се, не мога да си поема дъх. Касий и Мустанга застават между Айя и мен.

— Не го докосвай! — изсъсква Мустанга.

Острието не е засегнало органите ми — заседнало е между двете подсилени ребра, дело на Мики, но кръвта ме залива целия. Опитвам се да се изправя, лазя по пода. Чакала ме гледа, проснат на земята, изтощен от опитите си да се освободи. Хили се въпреки ужаса от пръснатите около нас трупове — знае, че Айя ще ме убие. Лицето на Суверена е безстрастно и помръкнало, тя също гледа, подпряна на издигнатия край на холоплощадката, ръцете на Лисандър я обгръщат. Айя я поглежда със страх — знае, че не й остава много да живее.

— Как можахте да изберете него пред нас? — крясва разярената Айя на Мустанга и Касий.

— Лесно — отвръща Мустанга.

Касий вади спринцовка от кобура на крака си и ми я подхвърля.

— Давай, преди да ни е убила, човече!

Изправям се с олюляване и побеснялата Айя се опитва да ме докопа, но на Касий и Мустанга им е останала достатъчно сила да я отблъснат. Тя изревава ядосано. И тримата се подхлъзват на кръвта. Моите приятели, застанали насреща й, не копнеят за такъв свят. Добирам се до края на холоплощадката, срещу Суверена и с мъка стигам до тялото на Севро.

— Не можеш да избягаш! — крещи Айя. — Ще ти избода очите! Няма къде да избягаш, Ръждив страхливецо!

Но аз не бягам. Падам на колене до Севро. Гърдите му са истински хаос от лабораторна кръв и разкъсана тъкан от раните, нанесени му от Касий при екзекуцията. Разрязвам ризата му с бръснача си. Шест фалшиви дупки се вторачват в мен от гърдите му, парчетата Изваяна плът изглеждат тъй истински. Лицето му е кротко и спокойно. Но покоят не му е в природата, а и още не сме го заслужили. Отварям спринцовката, пълна със змийската отрова на Холидей. Достатъчна да вдигне мъртвите от гроба. Дори и тези, които се преструват на заспали вечния си сън с помощта на адския коктейл на Нарол с екстракт от хемант.

— От сън дълбок се събуди, Гоблине! — казвам, щом вдигам високо спринцовката и отправям безмълвна молитва сърцето му да издържи. Забивам я право в гърдите на най-добрия си приятел. Той облещва очи.

— Маааааамицата му!