Пиърс Браун
Утринна звезда (55)

53.
Тишина

След като Мустанга ни описва в подробности остатъка от широкомащабния си план и приключваме със смеховете, анализите и разбора на недостатъците му, тя ни оставя да го преживяме и потегля, за да се присъедини към остатъка от флотилията заедно с Телеманите. Аз оставам с Виктра и Виещите да разпитам Антония и да ръководя ремонта на кораба.

Красивата Антония принадлежи на миналото. Външността й е претърпяла катастрофа. Лявата й надочна дъга е стрита на прах. Носът — смачкан, разбит толкова свирепо, че се наложи да го вадят с форцепс от носната й кухина. Устата й е толкова подута, че въздухът излиза със съскане през счупените й предни зъби. Изкълчен врат и тежко мозъчно сътресение. Корабните лекари решиха, че е попаднала в катастрофа, докато не откриха отпечатъка от мълния, герба на Дом Юпитер, на няколко места по лицето й.

— Белязана от правосъдието — казвам. Севро обръща очи. — Какво? И аз мога да пускам шегички!

— Тренирай, тренирай, Жътварче.

Когато разпитвам Антония, лявото й око представлява подута черна маса. Дясното се взира в мен гневно, но тя ми сътрудничи. Може би защото сега мисли, че заплахите към нея не са голословни и че сестра й само изчаква да довърши започнатото.

Според нея в последното комюнике на Чакала се съобщавало, че той е започнал приготовления за нашето нападение над Марс. Събира флотилията си около завладяния наново Фобос и привиква кораби на Обществото от Консервата и други депа на флота. По подобен начин кораби на Златни, Сребърни и Медни масово заминават от Марс за Луната и Венера, превърнали се в бежански центрове за обезправени патриции, както Лондон по време на първата Френска революция или Нова Зеландия след Третата световна война, когато континентите са радиоактивни.

Проблемът с информацията на Антония е, че е трудно да се провери. Всъщност невъзможно, когато широкообхватните и междупланетни комуникации са се върнали в каменния век. Доколкото знаем, Чакала може да е подготвил за нея информация за всеки случай, за да ни я предаде, ако бъде пленена и лишена от свобода. Ако тя използва тази информация и ние действаме съобразно нея, лесно можем да попаднем в клопка. Паламидата щеше да бъде от решаващо значение за нашето разбиране на тази информация. Убийството й от Антония бе ужасяващо, ала много ефикасно тактически.

Холидей идва при мен на мостика на „Пандора“, докато се опитвам да осъществя контакт. Седя с кръстосани крака на предния наблюдателен пост и правя пореден опит да се свържа с дигиталния дейтадроп. На кораба е късна нощ. Светлините мъждукат. Минимален екипаж от Сини в техническия отсек долу ни води обратно към основната флотилия. Сенчести астероиди се въртят в далечината. Холидей се пльосва до мен.

— Подсили се. — Тя ми връчва тенекиено канче с кафе.

— Много си мила — възкликвам изненадано. — И на теб ли не ти се спи?

— Не. Аз всъщност мразя корабите. Не се смей.

— Сигурно е доста неудобно за легионер.

— На мен ли го казваш! Половината от това да си войник е да можеш да спиш навсякъде.

— А другата половина?

— Да можеш да сереш навсякъде, да изчакваш и да приемаш тъпи заповеди, без да откачиш. — Тя почуква по палубата. — Заради бръмченето на моторите. Напомня ми на оси. — Тя смъква ботушите си. — Нещо против?

— Давай. — Отпивам от кафето. — Това е уиски!

— Бързо схващаш! — намига ми тя момчешки. — Хората още се чудят накъде ли отиваме. Кажи им истината, и те ще се примирят. Обаче като не се знае, и сън не ги лови нощем.

— В нашата флотилия има стотици шпиони — казвам. — Факт. Няма да предавам по телеграфа къде възнамерявам да ударя.

— И ти си прав. — Тя кимва към дейтапада в ръцете ми. — Пак ли нищо?

— И астероидите пречат достатъчно, но Обществото заглушава наред каквото може.

— Е, Живака не им отстъпи.

Седим и си мълчим заедно. Нейното присъствие естествено успокоява, но е необременяващото присъствие на жена, израснала в затънтен земеделски край, където репутацията ти струва колкото думата ти и ловното ти куче. Не си приличаме в много отношения, но разбирам защо е толкова докачлива.

— Съжалявам. Били сте приятели… — казва тя.

— За кого говориш?

— И за двамата. Отдавна ли познаваше момичето?

— От училище. Падаше си малко гаднярка. Но беше вярна…

— Докато накрая измени — казва тя. В отговор свивам рамене. — Виктра е съсипана.

— Тя е говорила с теб? — питам.

Холидей се смее безгрижно.

— Никакъв шанс! — Пъха подправена с някакво вещество горелка в устата си и пали. Предлага ми да си дръпна и аз поклащам глава. Отдушниците на кораба зажужават. — Голяма гад е тишината, а? — казва тя след малко. — Но след сандъка сигурно го знаеш.

Кимвам.

— Никой никога не ме разпитва за това — казвам. — За сандъка.

— Мен никой не ме разпитва за Триг.

— А ти искаш ли?

— Не.

— Никога не ми е била неприятна — казвам. — Тишината.

— Е, с годините я изпълваш с все повече неща.

— В Ликос нямаше какво да се прави, освен да седиш и да се взираш в мрака.

— Да се взираш в мрака. Направо кърти как звучи. — Димът излита от носа й. — Ние израснахме край царевицата. Не беше чак толкоз драматично. Цели камари от нея, докъдето ти видят очите. Понякога нощем заставах посред нея и се преструвах, че е океан. Чуваш я как шепти. Тя не е мирна. Не е както би си помислил. Злобна е. И все пак винаги съм искала да съм някъде другаде. Не като Триг. Той обичаше Добра надежда. Искаше да се запише в местния полицейски участък да поддържа реда или да стане горски и да варди дивеча. С радост би си живял до старини на онуй забутано място, щеше да си пийва с онези идиоти в кръчмата на Лу и да излиза на лов в ранноутринната слана. Аз бях тази, дето искаше да се махне. Дето искаше да чуе океана, да зърне звездите. Двайсет години служба в Легиона. Евтино ми излезе.

Тя се подиграва на себе си, но ми е любопитно, че избира да се разкрие сега. Тя ме намери тук. Отначало си мислех, че е защото е дошла да ме утеши. Но дъхът на набитата жена вече лъха на уиски. Не е искала да е сама. А аз единствен познавах Триг поне малко. Оставям дейтапада си.

— Казах му, че не е длъжен да идва с мен, обаче си знаех, че ще го помъкна с мен. Казах на мама, че ще се грижа за него. Дори не можах да й кажа, че е мъртъв. Може би мисли за мъртви и двама ни.

— Успя ли да кажеш на годеника му? — питам. — Ефраим беше, нали?

— Запомнил си.

— Разбира се. Той беше от Луната.

Тя се заглежда в мен.

— Да, Еф е свестен. Работеше в частна охранителна фирма в град Имбрий. Специалист по възвръщане на имущество с висока стойност — изкуство, скулптури, скъпоценности. Хубавец! Запознаха се в един от онези тематични барове, когато служехме в Тринайсети легион и бяхме излезли в отпуска. Еф не знаеше за Триг и мен, че сме към Синовете и тъй нататък. Но се свързах с него, след като те спасихме от Луната, когато бях тръгнала за припаси. От нет кафене. Около седмица след като му казах, че Триг го няма вече, той ми прати съобщение, че излиза извън системата и се присъединява към Синовете на Луната. От тогава не ми се е обаждал.

— Сигурен съм, че е добре — казвам.

— Благодаря. Обаче и двамата знаем, че сега на Луната стават големи лайна. — Тя свива рамене. След като известно време чопли мазолите от вдигането на тежести по дланите си, ме сръчква с лакът. — Искам да знаеш, че се справяш добре. Знам, че не си ме питал. А аз съм едно мрънкало. Но така си е.

— Триг би одобрил?

— Да. А ако знаеше накъде сме тръгнали, щеше да се напикае…

Прекъсва я холото над нас, което започва да бибипка тихо и един от комСините ме повиква. Надигам се да си взема дейтапада. Едно-единствено съобщение се излъчва по всички честоти из целия пояс. Първата ни връзка с Марс, откакто преминахме през астероидния пояс за пръв път.

— Пусни го! — казва Холидей. Пускам го и тръгва запис. Сива стая за разпити. Мъж, облян в кръв, е прикован за един стол. Чакала влиза в кадър и застава зад него.

— Това ли е… — прошепва Холидей до мен.

— Да — потвърждавам. Мъжът е чичо Нарол.

Чакала държи в ръката си пистолет.

— Дароу, много време мина. Трябва да поговорим сериозно. Моята Костна конница откри, че този тип саботира фаровете в далечния Космос. Вярно е по-корав, отколкото изглежда. Помислих си, че той може да познава мисленето ти. Но вместо да поговори с мен, той се опита да си отхапе езика. Каква ирония за теб. — Той минава зад чичо ми. — Не искам откуп. Нищо не искам от теб. Искам само да гледаш. — Той вдига пистолета — тънко сиво парче метал колкото дланта ми. Сините в техническия отсек ахват. Севро се втурва на мостика точно когато Чакала насочва дулото в тила на чичо ми. Чичо вдига очи и поглежда в камерата.

— Извинявай, Дароу. Но ще поздравя баща ти от…

Чакала натиска спусъка и усещам как още една частица от мен потъва в мрака, когато чичо ми се свлича в креслото.

— Спри го — казвам, вцепенен, а миналото нахлува в мен — Нарол ми слага шлем от пържилник като малък, боричкаме се с него на Лавровия празник, тъжните му очи, когато седяхме под бесилото, след като обесиха Ео, смехът му…

— Според отбелязаното време се е случило преди три седмици, господине — казва тихо Вирга, комСинята. — Не сме го получили заради смущенията.

— Останалите от флотилията получили ли са го? — питам тихо.

— Не зная, господине. В момента смущенията са периферни. И се излъчва на пулсираща честота. Сигурно вече са го видели.

А аз казах на Орион да поддържа всички кораби нащрек, в случай че ни провърви. Записът ще изтече.

— Да му се не види! — мърмори Севро.

— Какво? — пита Холидей.

— Току-що подпалихме собствената си флотилия — казвам машинално. Това ще разцепи крехкия съюз между висшите и низшите Цветове. Чичо ми бе почти толкова любим на всички, колкото и Рагнар. Нарол вече го няма. Вътрешно съм разтърсен. Все още не съм осъзнал, че е истина.

— Какво да правим? — пита Севро. — Дароу?

— Холидей, събуди Виещите — нареждам. — Главен командир, задните двигатели на максимална мощност. Искам след четири часа да съм с основната флотилия. Свържете ме по комуникатора с Мустанга и Орион. Също и с Телеманите.

Холидей застава мирно.

— Слушам!

Въпреки смущенията се свързвам с Орион по комуникатора и й казвам да запечата командните кабини на всички кораби и да изолира контрола върху оръдията, да не би някой да реши да стреля отблизо по Златните ни съюзници. На Сините им трябват почти трийсет минути, докато ме свържат с Мустанга. Сега Севро и Виктра са с мен заедно с Даксо. Останалите от семейството му са по корабите им. Сигналът е слаб. Интерференцията предизвиква смущения и те играят по лицето на Мустанга. Тя върви по коридор, обкръжена от двама Златни и няколко Валкирии.

— Дароу, значи си чул? — казва тя, щом вижда останалите зад мен.

— Преди трийсет минути.

— Толкова съжалявам…

— Какво става?

— Получихме комюникето. Някакъв техник, магарето му с магаре, го е метнал на всички, командващи сензорите — потвърждава Мустанга. — Върти се по корабните мрежи в цялата флотилия. Дароу… Вече е възникнало движение срещу висшеЦветните на няколко от нашите кораби. Трима Златни на „Персефона“ са били убити преди петнайсет минути от Червени. А една от моите лейтенанти е стреляла по двама Обсидианови, опитали се да я пленят. Те са мъртви.

— Стана мазало — обажда се Севро.

— Евакуирам целия си личен състав обратно на нашите кораби. — Някъде зад Мустанга прокънтява изстрел.

— Къде си? — питам.

— На „Утринна звезда“.

— Какво правиш там, по дяволите? Трябва да се махнеш!

— Все още имам хора тук. В машинното отделение има седмина Златни, оказващи логистична подкрепа. Няма да ги зарежа.

— Тогава пращам гвардията на баща ми! — изръмжава Даксо от семейните си кораби-факли. — Те ще ви измъкнат.

— Тъпо — обажда се Севро.

— Не! — отсича Мустанга. — Пратиш ли тук Златни рицари, ще стане такава кървава баня, че няма да се съвземем от нея. Дароу, трябва да се върнеш тук. Единствено така би могло да се сложи край на това.

— За това ще са ни нужни няколко часа.

— Е, направи всичко възможно. Има и още нещо… Щурмуваха затвора. Мисля, че смятат да екзекутират Касий.

Споглеждаме се със Севро.

— Трябва да намериш Сефи и да останеш с нея — казвам. — Скоро ще дойдем.

— Да намеря Сефи? Дароу… тя е водачката им.