Пиърс Браун
Утринна звезда (50)

48.
Император

Нахълтваме в командната зала и очакваме засада. Но вътре е спокойно. Чисто е и светлините са приглушени точно както обича Рок. От скрити тонколони се лее Бетовен. Всеки е застинал неподвижно на позицията си. Изнурени лица, огрени от бледа светлина. Двама Златни вървят по широката метална пътека над техническия отсек, водеща към предната част на мостика. Там стои Рок и дирижира битката си пред холографска проекция с трийсет метра ширина. Между сензорите танцуват кораби. Обрамчен от огън, той маневрира сред образите и издава заповеди като велик диригент, вдъхващ плам на оркестъра. Умът му е оръжие, прекрасно и ужасно. Той унищожава флотилията ни. Пламъци изтичат от кислородните резервоари на „Дейа Торис“, кораба на Мустанга, докато „Колос“ и придружаващите го три разрушителя продължават да я обстрелват мощно с релсови оръдия. Хора и отломки се носят из Космоса. Това е само част от голямата битка. Множеството от неговите войски, включително и Антония, е погнало Ромул, Орион и Телеманите към Юпитер.

На двайсет метра вляво от нас, близо до оръжейната на мостика, тактически отряд от Обсидианови и Сиви нагласят тежките си оръжия и се вслушват напрегнато в заповедите на Златните си командири — готвят се да защитават мостика от мен.

А вдясно, досами нас, пред контролното табло до отворената сега врата, невидима и незабелязана от никого на мостика, трепери дребна Розова в бяла униформа на камериерка. Мониторът с паролата свети в зелено под пръстите й. Тънкото й тяло е толкова крехко на фона на войната. Но изражението й е дръзко, пръстът й е на копчето за вратата, а на устните й цъфва най-възторжената усмивчица, когато затваря вратата след нас.

Всичко това се случва за три секунди. Златният командир на пехотата ни вижда.

Вълците, колкото и прелестни да са, когато вият, са най-смъртоносни, когато мълчат. Затова посочвам вляво и Обсидианите се втурват към войниците, заслушани в думите на Златния. Той им изкрещява да се обърнат, но Сефи вече ги е нападнала, преди да успеят да вдигнат оръжия, и танцува сред тях, а остриетата й пърхат и съсичат лица и колене. Нейните Валкирии помитат останалите. Само две пушки успяват да стрелят, преди тялото на Златния да се плъзне от върха на Сефиния бръснач и да тупне на пода.

Сиви стрелят по нас от другата страна на отсека. Холидей и нейните командоси ги ликвидират. Шлемът ми се отваря.

— Рок! — изръмжавам, докато моите бойци продължават да убиват.

Той сега е извърнал очи от битката към мен. Цялото му благородство, цялото му хладнокръвие на Император се стопяват и остава само един зашеметен, слисан човек. Двамата с Виктра гордо преминаваме през мостика над обкръжаващите ни от две страни Сини, втренчили се страхливо и объркано в нас, макар и корабът им все още да води битка. Двамата Преторианци на Рок мълчаливо тръгват към нас. Те са в брони в пурпурно и черно, украсени със сребърния полумесец на Дом Лун. Заставаме в двойка „хидра“ на металния мост — Виктра отляво, а аз отдясно. Моята Преторианка е по-ниска от мен — със свален шлем и коса, прибрана в стегнат кок, готова да оповести великите лаври на семейството си.

— Името ми е Фелиция ау…

Правя фалшиво движение, сякаш се готвя да нанеса камшичен удар по лицето й. Тя вдига бръснач и Виктра по диагонал я промушва в пъпа. Довършвам я с чисто обезглавяване.

— Чао, Фелиция! — изплюва Виктра и се обръща към последния Преторианец. — Няма качество в днешно време! И ти ли си от същото тесто? — Мъжът пуска бръснача си, пада на колене и мънка, че се предава. Виктра бездруго се готви да му отсече главата, когато ме мярва с ъгълчето на очите си и приема с неохота капитулацията му, като го изритва в лицето и го предава на нашите Обсидиани, охраняващи мостика.

— Харесват ли ти ноктоСондите? — пита Виктра и притичва отляво на Рок, жадуваща да го убие. — На ти поетична справедливост, коварна малка гад!

Сините все така гледат и не знаят какво да правят. Отрядът, дошъл за нас, сега запълва коридора пред мостика. Оставихме там бормашината, но ще им трябват поне десет минути да пробият вратата.

Комуникаторът на главата на Рок бръмчи от молби за заповеди. Ескадроните, пратени от него в атака, сега се носят напълно незащитени. Командирите им, свикнали да бъдат ръководени, сега се бият слепи за цялостната битка. Точно това е недостатъкът на Роковата стратегия. Индивидуалната инициатива сега поражда хаос, защото главният мозък току-що е замлъкнал.

— Рок, нареди на флотилията си да даде отбой — нареждам. Плувнал съм в пот. Сухожилията ми са схванати. Ръката ми трепери от изтощение. Правя тежка крачка напред. Ботушът ми изтропва върху стоманата. — Направи го!

Той се взира зад мен в Розовата, пуснала ни на мостика, и с глас, не господарски, а натежал от предателството на любимата, промълвява:

— Аматея… и ти ли?

Тъгата му не засрамва момичето. Тя изпъчва рамене и се заковава на място. Сваля от нашийника си розовата значка — белег, че е собственост на рода Фабии, и я пуска на земята.

Приятелката ми потръпва.

— Ах, ти, романтичен лигльо! — изсмива се Виктра.

Преодолявам разстоянието между мен и Рок. Ботушите ми оставят кървави следи по сивата му стоманена палуба. Посочвам монитора зад него, където издъхва корабът на Мустанга. Виждам звездите, блещукащи през пробойните в корпуса й, но разрушителите продължават да я нападат. Намират се край носа на „Пакс“ — на трийсет километра по-близо до него от нейния кораб.

— Кажи им да спрат обстрела! — Насочвам бръснача си към него. Неговият е на бедрото му. Той знае, че няма смисъл да го вади срещу мен. — Направи го веднага!

— Не.

— Това е Мустанга! — казвам.

— Тя сама избра съдбата си.

— Колко души изпрати? — питам с леден тон. — Колко души изпрати на „Пакс“ да ме доведат тук? Двайсет хиляди? Колко са на онези разрушители? — Отварям защитния калъф на дейтапада на лявата си китка и прочитам диагностичните данни от реактора на „Пакс“. Те пулсират в червено. Обърнахме течението на охлаждащата течност, за да прегрее реакторът. Леко увеличаване на полезната мощност, и той се превръща в бомба. — Кажи им да прекратят огъня или ще бъдат погубени!

Той вирва нежната си брадичка.

— По съвест аз не мога да дам такава заповед!

Той знае какво означава това.

— Тогава и двамата ще сме виновни.

Главата му рязко се извръща към неговия Син командир:

— Кир, нареди на разрушителите да се оттеглят.

— Късно е! — казва Виктра и аз увеличавам полезната мощност на генератора. Той тупти в злокобно тъмночервено на моя дейтапад и ни облива със светлината си. А на холограмата зад Рок „Пакс“ започва да изстрелва кълба от син пламък. В трескав отклик на заповедта на своя Император разрушителите спират да сипят огън по Мустанга и се опитват да отлетят, но в средата на „Пакс“ избухва ярка светлина, обвива металните палуби и надипля корпуса, докато енергията избликва навън. Ударната вълна се стоварва върху разрушителите, смачква корпусите им и ги блъсва един в друг. Около нас „Колос“ се тресе и ние също пропадаме в Космоса, но защитата издържа. „Дейа Торис“ се носи из пространството с угаснали светлини. Мога само да се моля Мустанга да е жива. Прехапвам отвътре бузата си, за да успея да се съсредоточа.

— Защо просто не използва нашите оръдия? — пита Рок, потресен от загубата на войници, на разрушителите и от това, че така го надхитриха. — Можеше само да ги осакатиш…

— Тези оръдия ги пазя — казвам.

— Но те теб няма да опазят. — Той ми обръща гръб. — В полет моята флотилия побеждава твоята. Остатъкът от нея ще бъде покосена и след това корабите ми ще се върнат тук и ще превземат отново „Колос“. И тогава ще видим доколко успешно защитаваш мостика!

— Глупав Поете! Не се ли запита къде е Севро? — пита Виктра. — Не ми казвай, че си му загубил дирите сред всичко това. — Тя кимва към екрана, където неговата флотилия се носи след войските на Спътниковите владетели и на Орион към Юпитер. — Той тъкмо се готви да се включи.

Когато битката започна, най-крайният от четирите вътрешни спътника на Юпитер, Тива, бе в най-далечната точка на орбитата си. Но постепенно орбитата му го приближаваше все повече и повече и спътникът пресече пътя на моята, оттегляща се в момента флотилия на няма и двайсет хиляди километра от Йо. Предвождана от флагманския кораб на Антония, флотилията на Рок продължи по план, за да доунищожи моите войски. Ала те никак не очакваха, че моите кораби от самото начало смятаха да ги доведат до Тива.

Докато аз преговарях с Ромул, бригади от Пъклолази разтапяха пещери в лицето на пустата луна. Сега, когато бойните крайцери и корабите-факли на Рок прелитат покрай спътника, Севро и още шест хиляди войници в звездни Черупки се изсипват от пещерите. А от другата страна на спътника излитат две хиляди кораба пиявици, натъпкани с петдесет хиляди Обсидианови и четирийсет хиляди крещящи Червени. Релсовите оръдия сипят огън. Но моите войски обгръщат врага и се прилепят към корпусите на корабите му като облак комари от лунните канавки, за да се промъкнат във вътрешностите им и да превземат корабите отвътре.

И все пак дори и в моята победа има предателство. Ромул подготви свои собствени Златни кораби пиявици да излетят от повърхността на спътника, та да може и той да плени кораби. Но на мен те са ми по-нужни, отколкото на него. И моите Червени разрушиха входовете на неговите тунели и ги запушиха по времето, когато Севро излетя. Докато той разбере за саботажа, моята флотилия вече ще превъзхожда числено неговата.

— Не бих могъл да те подмамя в астероидно поле и затова ти го донесох — казвам на Рок, докато наблюдаваме развоя на битката.

— Добре го изигра — прошепва Рок.

Но и двамата знаем, че планът е сполучил само защото аз разполагам с петдесет хиляди Обсидианови, а той — не. Неговата флотилия има най-много десет хиляди, по-скоро седем. Още по-зле, кой би могъл да знае, че аз имам толкова много, когато всички останали атаки на Синовете на Арес са се опирали на гърба на Червените? Битките се печелят месеци преди да се проведат. Аз никога не съм разполагал с достатъчно кораби, за да го победя. Но сега моите кораби ще продължат да бягат, да бягат от оръдията му, докато моите бойци разсичат отвътре неговите бойни крайцери. Бавно неговите кораби ще станат мои и ще обстрелват всички кораби, с които летят във формация. Срещу това няма как да се защитиш. Той може да изпусне въздуха на корабите, но моите бойци разполагат с магнитно снаряжение, с дихателни маски. Ще избие само своите.

— Денят е загубен — казвам аз на слабичкия Император. — Но все още можеш да спасиш хора. Кажи на флотилията си да даде отбой.

Той клати глава.

— Притиснат си на тясно, Поете — казва Виктра. — И измъкване няма. Време е да постъпиш правилно. Знам, че не ти се е случвало отдавна.

— И да съсипя и последното, което е останало от честта ми? — пита той тихо, когато група от двайсет души в звездни Черупки прониква в задния хангар на разрушителя наблизо. — Не, не става.

— Чест? — присмива се Виктра. — Каква чест си въобразяваш ти, че притежаваш? Ние бяхме твои приятели и ти ни предаде — не само на смърт. А да ни затворят в сандъци. Да ни мъчат с електрошок. Да ни горят. Да ни изтезават ден и нощ цяла година! — Тук, облечена в броня, е трудно да си представиш русокосата жена воин като жертва. Но в очите й има онази особена тъга, която се появява, щом зърнеш бездната. Когато се почувстваш отрязан от цялото човечество. Гласът й прелива от чувства. — Ние бяхме твои приятели.

— Дал съм клетва да закрилям Обществото, Виктра. Същата клетва, която и вие двамата дадохте в деня, когато застанахме пред висшестоящите и приехме белега върху лицата си. Да закриляме цивилизацията, донесла на човека ред. А погледнете какво сторихте! — Той оглежда с отвращение Валкириите зад нас.

— Ти не живееш в приказка за лека нощ, малък хленчещ скапаняко! — крясва тя. — Да не мислиш, че на някого от тях му пука за тебе? На Антония? На Чакала? На Суверена?

— Не — отвръща тихо той. — Не храня такива илюзии. Но не е заради тях. Нито пък заради мен. Не на всеки живот е отредена топлината. Понякога наш дълг е студът. Дори и ако той ни отдалечава от обичните ни хора. — Той я поглежда съжалително. — Ти никога няма да си онова, което иска Дароу. И трябва да го знаеш.

— Мислиш си, че аз съм тук заради него? — пита тя.

Бръчки прорязват челото на Рок.

— Значи е мъст?

— Не! — отвръща сърдито тя. — Нещо повече!

— Кого се опитваш да излъжеш? — пита Рок и врътва глава към мен. — Него или себе си? — Въпросът сварва Виктра неподготвена.

— Рок, помисли си за своите бойци — казвам. — Колко още трябва да умрат?

— Като толкова си се загрижил за живота, кажи на своите да спрат стрелбата! — отвръща Рок. — Кажи им да се строят в редица и да проумеят, че животът не е безплатен. Няма живот без саможертва. Ако всички вземат онова, което искат, колко време ще мине, докато нищо не остане?

Тези думи, излезли от устата му, ме сломяват.

Приятелят ми винаги е действал по свой начин. Имал е свои приливи и отливи. Не е в природата му да мрази. Нито пък е в моята природа. Нашите светове са ни създали такива, каквито сме, и всички тези страдания са, за да поправим глупостта на тези преди нас, оформили света по свой образ и оставили ни развалините от своя пир. Кораби се взривяват в ирисите му и обливат бледото му лице с яростно сияние.

— Всичко това… — прошепва той. Усеща, че краят идва. — Тъй прелестна ли беше тя?

— Да. Тя беше като теб — казвам аз. — Мечтателка.

Той е твърде млад да изглежда толкова стар. Ако не бяха бръчките, вдълбани по лицето му, и целият свят между нас, щеше да изглежда така, сякаш едва вчера той се привеждаше над мен, докато треперех на пода на крепост Марс след убийството на Юлиан, и ми казваше, че когато те хвърлят в дълбокото, изборът е само един. Да плуваш или да се удавиш. Да знаех само какво е преживял, щях да го обичам повече. Щях да сторя всичко, за да го задържа до себе си, и да му покажа обичта, която заслужава.

Ала животът, това са настоящето и бъдещето, не миналото.

Сякаш се гледаме от далечни брегове, а реката между нас набъбва и реве, и притъмнява, докато лицата ни се превръщат в бледи отломки от луната сред дълбока нощ. По-скоро сме идеи за момчетата, които бяхме, отколкото мъжете, които сме сега. Виждам как по лицето му се изписва решителност и тази решителност го тегли, отдалечава го от този живот.

— Не е нужно да умираш.

— Загубих най-великата флотилия, сбирана някога — казва той и отстъпва назад с ръка върху бръснача си. Зад него мониторът показва как клопката на Севро опустошава основния корпус на флота му. — Как да живея занапред? Как да понеса този срам?

— Аз познавам срама. Жена ми издъхна пред очите ми — казвам. — И после се самоубих. Оставих ги да ме обесят, та да свърши всичко. Да избягам от болката. От тогава насам всеки ден чувствам тази вина. Не това е изходът.

— Сърцето ме боли за онзи, който беше — казва той. — За онова момче, пред чиито очи е издъхнала жена му. Сърцето ми се сломи в онази градина. И сега се измъчва от знанието за всички твои страдания. Ала единствената утеха бе моят дълг, а сега и това ми е отнето. Целият откуп, който се мъчих да платя… вече го няма. Аз обичам Обществото. Обичам своя народ. — Гласът му омеква. — Не го ли виждаш?

— Виждам го.

— А ти обичаш своя. — Той не ме осъжда, нито ми дава прошка. Просто ми се усмихва. — Не мога да гледам как моят народ отмира. Не мога да гледам как изпепеляват всичко.

— Няма да го изпепелят.

— Ще го изпепелят. Иде краят на нашата епоха. Усещам, дните се скъсяват. Краткият проблясък над човешкото царство помръква.

— Рок…

— Остави го да го стори — обажда се Виктра зад гърба ми. — Той сам избра съдбата си. — Мразя я, че е толкова студена дори и в този миг. Как тъй не вижда, че въпреки делата си той е добър човек? Той все още е наш приятел въпреки всичко, което ни е сторил.

— Съжалявам за случилото се, Виктра. Запомни ме с обич.

— Няма.

Той й дарява тъжна усмивка, сваля Императорския знак от лявото си рамо, стисва го в ръка, черпи сили от него. Но после го захвърля на земята. Докато откъсва другия, от очите му бликват сълзи.

— Не ги заслужавам! Ала със загубата си днес аз ще постигна слава. По-голяма, отколкото ще добиеш ти с подлото си завоевание.

— Рок, само ме изслушай! Това не е краят! Това е началото! Можем да поправим счупеното! Светът има нужда от Рок ау Фабии. — Колебая се. — Ти си ми нужен.

— За мен няма място в твоя свят. Ние бяхме братя, но аз бих те убил, стига да можех.

Сякаш съм в сън. Неспособен съм да променя силите, действащи около мен. Да спра изтичането на пясъка между пръстите си. Аз задействах всичко това, но нямах нито куража, нито силата, нито хитростта, нито каквото, по дяволите, е нужно, за да го спра. Без значение какво ще сторя или кажа, аз съм загубил Рок в мига, в който е открил какъв съм.

Правя крачка към него и мисля как мога да взема бръснача от ръката му, без да го убия, но той е наясно с намерението ми и жаловито протяга свободната си ръка. Сякаш за да ме утеши и да ме помоли за милостта да го оставя да умре тъй, както е живял.

— Не помръдвай. Нощта се спуска над очите мои. — Той ме поглежда с насълзени очи.

— Плувай, приятелю мой! — казвам.

С леко кимване той увива камшика на своя бръснач около шията си и изправя гръбнак.

— Аз съм Рок ау Фабии от рода Фабии. Моите предци са крачели по червения Марс. Падали са по Старата Земя. Загубих битката в този ден, но себе си не загубих. Пленник няма да бъда! — Очите му се затварят. Ръката му трепери. — Аз съм звездата в нощното небе. Аз съм острието в здрача. Аз съм богът и славата. — Дъхът му излиза на пресекулки. Страхува се. — Аз съм Златото.

И там, на мостика на своя непобедим боен кораб, докато прочутата му флотилия рухва зад гърба му, Поета на Деймос посяга на живота си. Някъде вятърът вие и мракът шепне, че ми остават все по-малко приятели и светлината ми помръква. Кръвта изтича от тялото му, стича се към ботушите ми. В червените си пръсти стиска отломка от собственото ми отражение.