Пиърс Браун
Утринна звезда (39)

37.
Последният орел

Касий лежи, закопчан с белезници за парапета на подсилена медицинска носилка в центъра на болницата на Синовете на Арес. На същото място аз гледах как хората ми умират от раните, получени в борбата да ме спасят от лапите му. Легло след легло с ранени бунтовници от Фобос и други операции в Термично море изпълват пространството. Вентилатори бръмчат и бибипкат, мъже кашлят. Но най-силно усещам тежестта на погледите. Ръце се протягат към мен, докато минавам между редовете от койки и сламеници, наредени по пода. Устни шепнат името ми. Искат да докоснат ръцете ми, да се допрат до човек без Сигли, без господарския белег. Позволявам им, доколкото мога, но нямам време да обиколя най-отдалечените краища на стаята.

Помолих Танцьора да настани Касий в отделна стая. Вместо това са го натресли право в средата на главното болнично отделение сред болните с ампутирани крайници, в съседство с грамадната пластмасова шатра, покрила отделението за изгаряния. Там той може да гледа низшеЦветните, открит за погледите им, и да чувства тежестта на тази война също както и аз. Усещам тук пръста на Танцьора. Осигурява на Касий лечение безпристрастно. Никакви жестокости, никакво специално отношение — всичко наравно с другите. Ще ми се да черпя стария социалист едно питие.

Няколко от момчетата на Нарол, един Сив и двама обрулени бивши Пъклолази, отпуснати върху метални столове, играят карти до леглото на Касий. На гърбовете им висят тежки пържачки. Щом се приближавам, те скачат на крака и отдават чест.

— Чух, че питал за мен — казвам.

— Почти цяла нощ — отвръща сопнато най-ниският от Червените и оглежда Холидей зад гърба ми. — Нямаше да ви притесняваме… Ама той е Олимпиец, кърваво проклятие да го стигне дано. Та решихме да го пуснем по веригата. — Той се навежда толкова близо, че усещам ментоловия дъх на синтетичния тютюн между пожълтелите му зъби. — И тоя шлаканяк твърди, че имал информация, господине.

— Може ли да говори?

— Да — измърморва войникът. — Не приказва много, ама не са го уцелили в плювалника.

— Трябва да поговоря с него насаме — казвам.

— Готово, господине.

 

 

Лекарят и стражите откарват носилката на Касий в дъното на стаята, в аптеката, която охраняват под ключ. Вътре, сред редовете пластмасови кутии с лекарства, ни оставят сами с Касий. Той ме гледа от леглото си, вратът му е омотан с бял бинт, мъничка капчица кръв се разширява между адамовата му ябълка и югуларната вена от дясната страна на гърлото му.

— Цяло чудо е, че не умря — казвам. Той свива рамене. По ръцете му няма нито тръби, нито гривни. Бръчки прорязват челото му. — Не са ли ти дали болкоуспокояващи?

— Не е за наказание. Гласуваха — промълвява той много бавно, внимава да не разкъса шевовете на врата си. — Нямаше достатъчно морфон за всички. Недостиг. Както казват, миналата седмица пациентите гласували да дадат сериозните лекарства на жертвите на изгаряния и болните с ампутации. Според мен е благородно, че не хленчиха цяла нощ от болка като самотни кученца. — Той замлъква. — Винаги съм се питал дали майките чуват, когато децата им плачат за тях.

— Твоята чува ли?

— Не плаках. А и не мисля, че майка ми изобщо я интересува друго освен отмъщението. Каквото и да значи това на този етап.

— Казал си, че имаш информация? — питам аз по същество, защото не зная какво друго да кажа. Чувствам желязно родство с този човек. Холидей попита защо съм го спасил и аз изтъкнах идеите за чест и доблест. Но най-дълбоката причина е, че отчаяно искам той пак да ми бъде приятел. Копнея за одобрението му. Прави ли ме това глупак? Вината ли говори в мен? Дали е заради магнетизма му? Или заради онази суетна част от мен, която иска само да бъде обичана от хората, които уважавам. А аз действително го уважавам. Той има чест — покварена чест, ала при все това истинска. Моята борба е по-ясна от неговата.

— Ти ли беше или тя? — пита той предпазливо.

— За какво говориш?

— Кой попречи на Обсидианите да ми сварят очите, така че да изскочат, и да отрежат езика ми?

— И двамата.

— Лъжец. Да си кажа правичката, не мислех, че тя ще стреля. — Той посяга да опипа шията си, но оковите спират ръцете му, той се сепва и това го връща в стаята. — Ти сигурно не можеш да ги махнеш? Ужас е, като те засърби.

— Мисля, че ще живееш.

Той се изкисква, сякаш ми казва, че е бил длъжен да опита.

— Та, тук ли ще го играеш превъзхождащ ме морално, задето си ме спасил? Задето си постъпил по-цивилизовано от Златните?

— Може да те поизмъчвам за информация — казвам.

— Е, това не е точно почтено.

— Нито пък да оставиш някого да ме натика в кутия за девет месеца, след като три месеца ме е изтезавал. Както и да е, откъде пък изобщо ти хрумна, по дяволите, че на мен ми пука за почтеността?

— Така си е. — Бръчки се вдълбават в челото му и той добива стряскащ вид като някое изваяние на Микеланджело. — Ако мислиш, че Суверенът ще е готова на размяна, грешиш. Тя не би жертвала нищичко, за да ме спаси.

— Защо тогава й служиш? — питам.

— Дълг! — Той произнася думите, ала се питам доколко дълбоко ги приема вече.

В очите му съзирам самота, копнеж по отредения му предишен живот и под маската, която се смята за длъжен да носи, просветва искрата на онзи, който иска да бъде.

— При все това, мисля, че сме си сторили взаимно достатъчно зло — казвам. — Не възнамерявам да те мъча. Имаш ли информация, или ще увърташ още десетина минути за това?

— Запитал ли си се вече защо Суверенът искаше да сключи мир, Дароу? Няма как да не ти е минало през ума. Тя не е от тези, дето смекчават наказанията, освен ако не й се налага. Защо да проявява снизходителност към Виргиния? Към Периферията? Нейната флотилия превъзхожда тройно по численост тези на разбунтувалите се Спътникови владетели. Ядрото е по-добре снабдено. Ромул не може да се сравнява с Рок. Знаеш го колко е добър. Защо тогава Суверенът да ни изпраща на преговори? Защо да прави компромиси?

— Вече знам, че е искала да замени Чакала — отговарям. — И не може да си позволи да търпи пълноценно въстание в Периферията, докато се мъчи да перне Адрий по ушите и в същото време да се бори срещу Синовете на Арес. Опитва се да ограничи театрите на военните действия, та да съсредоточи цялата си мощ върху всеки проблем поотделно. Стратегията й не е сложна.

— Но знаеш ли защо тя искаше да го отстрани?

— Моето бягство, лагерите, проблемите с производството на хелия… — Бих могъл да изредя сто причини защо турянето на психопат на поста АрхиГубернатор би могло да се окаже бреме.

— Всичко това важи — прекъсва ме той. — Дори е убедително. И това са причините, поради които докарахме Виргиния.

Долавям намека в гласа му и пристъпвам към него.

— Какво не сте й казали?

Той се колебае, сякаш дори и сега се чуди дали да ми го каже. Най-накрая го казва:

— По-рано тази година нашите разузнавачи откриха несъответствия между данните за производството на хелий за тримесечието, докладвани на Министерството на енергията и Министерството на минното дело, и докладите за добива на самите наши агенти от минните колонии. Открихме поне сто двайсет и пет примера, в които Чакала е докладвал неверни данни за загуби на хелий, дължащи се на разриви, предизвикани от Синовете на Арес. Несъществуващи разриви. Освен това е посочил четиринайсет мини, унищожени от нападения на Синовете на Арес. Нападения, които никога не са се случвали.

— Значи обира каймака — свивам рамене аз. — Надали е първият корумпиран АрхиГубернатор на света.

— Но той не го препродава на пазара — казва Касий. — Създава изкуствен недостиг и трупа запаси.

— Запаси? Досега колко? — питам напрегнато.

— Заедно със складовата наличност от четиринайсетте мини и Марсианския резерв? С това темпо след две години ще има повече от Имперските резерви на Луната и Венера и Военния резерв на Церера общо.

— Това може да значи сто неща — казвам тихо, щом осъзнавам колко много хелий е това. Три четвърти от най-ценното вещество във всички светове. Под контрола на един човек. — Той си играе със Суверена. Подкупва сенатори?

— Досега са четирийсет — признава Касий. — Повече, отколкото си мислехме. Но има и още една щуротия, в която ги е забъркал. — Той се опитва да седне с изправен гръб в койката, но оковите на ръцете му го закотвят в полулегнала поза. — Ще ти задам един въпрос и трябва да ми кажеш истината. — Тази идея би ме разсмяла, ако не разбирах колко е сериозен. — Обрали ли са Синовете на Арес склад, намиращ се на астероид в далечния Космос през март, няколко дни след твоето бягство? Преди около четири месеца?

— Дай подробности — казвам.

— Малък астероид от основния пояс в семейство Карин. Означение S-1988. Парче скала на силикатна основа. Почти нулев минен потенциал. Прилича малко на трапчинката на лявото бедро на Мустанга. — Очите му заискряват. — Достатъчно конкретен ли съм?

— Ти си задник — заявявам.

— Самата истина — отговаря той и успява някак да насити забележката с чар. — Но дай по същество… — Докато се възстановявах при Мики, прегледах цялостно тактическите операции на Севро. Имаше няколко нападения над военни бази на Легиона по астероидните пояси, но нищо, което поне далечно да наподобява описваното от Касий.

— Не. Няма операции на S-1988, които да са ми известни.

— Кръвогадост! — мърмори той едва чуто. — Значи сме преценили правилно.

— Какво е имало в склада? — питам. — Касий…

— Петстотин ядрени бойни глави — отвръща той мрачно.

Кръвта по бинта му се е разтекла и петното е с големината на зяпнала уста.

— Петстотин… — повтарям с далечен, глух глас. — С какъв заряд?

— Трийсет мегатона на парче.

— Убийци на светове… Касий, защо изобщо трябва да съществуват?

— В случай че на Властелина на пепелта някога му се наложи да повтори случилото се с Рея — отвръща Касий. — Депото се намира между Ядрото и Периферията.

— Да повтори Рея… На нея ли служиш? — питам. — На жена, която складира ядрени бойни глави, достатъчни за унищожаването на цяла планета, ей така, за всеки случай?

Той пропуска тона ми покрай ушите си.

— Всички улики сочеха към Арес, но Суверенът реши, че това вдига твърде много акциите на Севро. Възложи на Мойра да го разследва лично и успя да проследи маркерите на разбойническия кораб до една вече нефункционираща линия за доставки, бивша собственост на „Индустрия Юлии“. Ако Синовете действително не са ги откраднали, то оръжията са у Чакала. — Стоя там вцепенен. Мислите ми препускат и се мъча да схвана как Чакала може да използва толкова много атомно оръжие. Според Споразумението на марсианските военни се позволява да имат в арсенала си само двайсет, за бой в открития Космос — кораб срещу кораб. Всичките със заряд под пет мегатона.

— Ако това е вярно, защо ми го казваш? — питам.

— Защото Марс е и мой дом, Дароу. Семейството ми живее там също тъй отдавна, колкото и твоето. Майка ми все още е там, в нашия дом. Каквато и да е дългосрочната стратегия на Чакала, по преценка на Суверена той ще използва оръжията тук, ако го притиснат до стената.

— Страхувате се, че ние може да победим — осъзнавам аз.

— Когато войната я водеше Севро, не. Синовете на Арес бяха обречени. Но сега? Виж какво става. — Той ме оглежда от глава до пети. — Ние загубихме контрол. Октавия не знае къде съм. Не знае жива ли е Айя или не. Тя няма поглед над това. Чакала може и да знае, че се е опитала да го предаде в полза на сестра му. Бясно куче е той. Предизвикаш ли го, хапе. — Той снишава глас. — Ти може и да си способен да оцелееш от това, Дароу, но ще оцелее ли Марс?