Пиърс Браун
Утринна звезда (11)

9.
Градът на Арес

Ранно утро е, пия си кафето с купа зърнена закуска, която майка ми донесе от интенданта. Все още не съм готов да се изправя пред тълпите. Кийран и Лиана вече са отишли на работа и седя с Дио и майка ми, докато децата се обличат за училище. Добър признак. Разбираш, че един народ се е предал, когато престане да образова децата си. Допивам си кафето и майка ми долива още.

— Цял кафеник ли си взела? — питам.

— Готвачът настоя. Два се опита да ми връчи.

Отпивам от чашата.

— Почти като истинско е.

— То си е истинско — заявява Дио. — Има един пират, дето ни праща заграбени стоки. Кафето е от Земята, струва ми се. Ямака, казаха.

Не я поправям.

— Ехооо! — изкрещява глас в коридорите и при този звук майка ми подскача. — Жътварю! Жътварю! Излез да си играеееем! — В коридора се чува трясък и тропане на ботуши.

— Припомни си, Диана ни каза да почукаме! — прокънтява гръмовен глас.

— Голям досадник си. Добре де. — По вратата учтиво се почуква. — Вести! Дошли са чичко Севро и Що-годе дружелюбният великан!

Майка ми махва на една от развълнуваните ми племенници.

— Ела, бъди любезна.

Ела се стрелва да отвори на Севро. Той нахлува, като пътьом я награбва. Тя пищи от радост. Той е по долна дреха от черен попиващ потта плат, каквито войниците носят под пулсБронята. Под мишниците има кръгли петна от пот. Щом ме зърва, погледът му заиграва, той мята Ела на едно легло и се юрва към мен с протегнати ръце. Безумен смях се изтръгва от гърдите му, щърба усмивка разсича издълженото му като острие на брадва лице. Мръсната му, просмукана от пот коса е подстригана на гребен.

— Севро, по-внимателно! — обажда се майка ми.

— Жътварче! — Той се стоварва върху ми, завърта стола ми настрана и зъбите ми изтракват, когато той почти ме вади от него — по-силен е от едно време, лъха на тютюн, гориво и пот. Смее се и плаче едновременно на гърдите ми като зарадвано куче. — Знаех си, че си жив! Кърваво проклятие, знаех си! Тия кучки Феичките няма как да ме преметнат! — Дръпва се и ме оглежда отгоре с усмивка на водач на рикша. — Копеле с копеле, кърваво проклятие да те стигне дано!

— Внимавай с изразите! — сопва се майка ми.

Потрепервам.

— Ребрата ми!

— Уф, бе, да му се не види! Извинявай, браточка. — Той ме пуска обратно в стола и коленичи, та да се гледаме в очите. — Казвал съм го веднъж, сега ще го кажа и втори път. Ако има две неубиваеми неща на тоя свят, то това са гъбичките под мойте топки и Жътваря от Марс, кърваво проклятие да го стигне дано. Ха-ха!

— Севро!

— Ще прощаваш, Диана, ще прощаваш.

Дръпвам се от него.

— Севро, смърдиш… ужасно.

— Пет дни не съм се къпал — хвали се той и се гепва за чатала. — Тука вътре е чорба от Севро, малкия. — Слага ръце на хълбоците си. — Да знаеш, изглеждаш… кхъм… — поглежда майка ми и си укротява езика — … яко зле, кърваво проклятие!

Сянка пада над стаята, щом един мъж влиза и засенчва лампата горе до вратата. Децата радостно се скупчват около Рагнар и той едва върви.

— Здравей, Жътварю — надвиква той крясъците им.

Посрещам Рагнар с усмивка. Лицето му е все тъй безстрастно както винаги. Татуиран и блед, с кожа, загрубяла от ветровете на неговия арктически дом, като кожата на носорог. Бялата му брада е сплетена на четири плитки, а главата му е обръсната и е оставен само един дълъг бял кичур, заплетен с червени панделки. Децата го питат носи ли им подаръци.

— Севро! — Привеждам се напред. — Очите ти…

И той се привежда към мен.

— Кефят ли те?

Вдълбани в това съставено от остри ъгли лице с присвити клепачи, очите му вече не са в онзи мръснозлатист оттенък, а са червени като марсианската почва. Той си повдига клепачите, та да виждам по-добре. Не носи контактни лещи. А дясното вече не е бионично.

— Кърваво проклятие! Изваяха ли ти ги?

— Да, бе, най-добрият в занаята! Кефиш ли им се?

— Кърваво проклятие, чудни са! Пасват ти като ръкавица.

Той чуква юмруци.

— Радвам се, че го каза. Щото са твойте.

Пребледнявам.

— Какво?

— Твойте са.

— Кое да е мое?

— Очите ти, бе!

— Моите очи…

— Ей оня там, Дружелюбния великан, като те е спасявал, да не те е изтървал, та си си паднал на главата? Мики пазеше очите ти в криокутия в дюкяна си в Йорктон — зловещо местенце, впрочем. Та, извършихме набег връз него за продукти, да ги закараме в Тинос в помощ на Въстанието. И сметнах, че като ти не ги употребяваш… — Той свива неловко рамене. — Та го питах ще ми ги тури ли на мен. Таковата де… да можеш да виждаш и като си умрял. Да ни сближи. За спомен от тебе. Не е чак пък толкоз шантаво, нали така?

— Аз му казах, че е странно — обажда се Рагнар. Едното от момичетата се катери по крака му.

— Искаш ли си очите обратно? — пита ме Севро, внезапно разтревожен. — Мога да ти ги върна.

— Не! — заявявам. — Само бях забравил каква си откачалка.

— А… — Той се засмива и ме шляпва по рамото. — Хубаво. Рекох си, че е нещо сериозно. Значи си е примно да ги задържа?

— Кой каквото си намери, за него си е — свивам аз рамене.

— Диана от Ликос, може ли да вземем сина ти по военна работа? — пита Рагнар майка ми. — Много неща има той за вършене. И много неща трябва да узнае.

— Само ако го върнете цял и невредим. И ако вземете малко кафе да си носите. И занесете тия чорапи за пране. — Майка ми набутва в ръцете на Рагнар торба с току-що изкърпени чорапи.

— Както желаеш.

— Ами подаръците? — пита един от племенниците ми. — Не носите ли?

— Аз имам подарък за теб… — обажда се Севро.

— Севро, недей! — изкрещяват в един глас Дио и майка ми.

— Какво? — Той вади една торба. — Тоя път са само бонбонки!

 

 

— И тогава Рагнар се спъна в Чакълчето и изпадна отзад от транспортьора — киска се Севро. — Като тъпунгер! — Гризе десертно блокче над главата ми, докато безразсъдно бута количката ми по каменния коридор. Пак се затичва и се мята на облегалката, завиваме и се забиваме в стената. — Та, значи, изтърсва се Рагнар право в морето. Затуй скачам и аз, мисля си, че има нужда да му помогна, и тъкмо навреме, та оня грамаден… Де да знам как му се вика на туй, по дяволите. Някакъв Изваян дзвер…

— Демон — обажда се Рагнар зад гърба ми. Не бях забелязал, че ни следва. — Морски демон от третия кръг на Хел^[1].

— Да, бе, да. — Севро ме подкарва покрай един ъгъл, забърсва стената, така че си прехапвам езика, и разпръсва една групичка пилоти от Синовете. Ние продължаваме да се лангъркаме, а те ме сподирят с очи. — Та тоя морският… — той поглежда Рагнар — … демон явно смята Рагнар за вкусна наглед хапчица и го налапва още щом той цопва във водата. И като я виждам аз тая работа, с Шибаната мутра се скъсваме от хилеж, и как да не се скъсаш, та то си е за смях, а пък го знаеш Шибаната мутра как си пада по яки майтапи. Ама после дзверът се гмурка и аз също скачам от транспортьора и го погвам, изстрелвам пулсЮмрука си по тоя морския… — той пак поглежда Рагнар — … демон, докато той се гмурка към дъното на проклетото му Термично море. Налягането се покачва, костюмът ми хърка. И тъкмо си викам, ще се мре, и изведнъж Рагнар разпорва отвътре оная люспестата гад и изскача навънка. — Той се привежда до мен. — Ама познай отде излезе! Айде де, сети се! Сети се де!

— Севро, от ректума на морския демон ли е излязъл? — питам.

Севро квичи от смях.

— От там, я! Право от гъза! Като гомно се изстреля… — Количката ми спира. Гласът му секва, после се чува глухо тупване и приплъзване.

Количката ми пак тръгва напред. Поглеждам назад и виждам как Рагнар най-невинно я бута. Севро го няма в коридора отзад. Набърчвам чело и се чудя къде ли се е дянал и той нахълтва от един страничен проход.

— Абе, трол! — крясва Севро. — Аз съм военачалник на терористите, бе! Стига си ме хвърлял! Заради тебе си изтървах фъстъковката! — Севро поглежда към пода на коридора. — Я чакай, тя къде е? Рагнар, да те вземат мътните! Къде ми е фъстъковката? Знаеш колко народ се наложи да изтрепя, та да я докопам! Шестима! Шест парчета! — Рагнар кротко си дъвче над мен и макар и вероятно да греша, струва ми се, че го забелязвам как се подсмихва.

— Рагнар, да не си почнал да си миеш зъбите? Разкошно изглеждат!

— Благодаря! — Той се надува от гордост, колкото един над двуметров мъж с натъпкана с фъстъковка уста може да се надуе. — Магьосника ми махна старите. Страшно ме боляха. Тези са нови. Не са ли хубави?

— Мики Магьосника — потвърждавам.

— Тъкмо той. Освен туй ме научи и на четмо, преди да си тръгне от Тинос — и Рагнар го доказва, като чете на глас де що има табела или предупредителен знак, покрай които минаваме в коридора, докато влезем в хангара десетина минути по-късно.

Севро се мъкне подире ни и продължава да мрънка за загубената си фъстъковка. Според критериите на Обществото хангарът е тесен, но пак си е близо трийсет метра на височина и шейсет — на ширина. Издълбан е в скалата с лазерни бормашини. Подът е каменен, почернял от изгорелите газове на двигателите. Няколко разбрицани совалки седят на котва до три нови лъскави цепоКрила. Под ръководството на двама Оранжеви, Червени обслужват корабите и се вторачват в мен, докато завиваме покрай тях. Тук се чувствам външен човек.

Пъстра групичка войници бавно се отдалечава от очукана совалка. Някои са още в броня, с увиснали на раменете вълчи наметки. Други са се съблекли по долни дрехи или се разхождат голи до кръста.

— Шефе! — подвиква Чакълчето изпод ръката на Клоуна. Тя си е все тъй закръгленка, ухилва ми се и помъква Клоуна да ускори крачка. Пухкавата му коса е сплъстена от пот и той се подпира на по-нисичкото момиче. Лицата и на двамата грейват, щом се приближават, все едно съм досущ какъвто ме помнят. Чакълчето бутва Клоуна от рамото си и ме прегръща. Клоуна, на свой ред, нелепо ми се покланя.

— Виещите са налице, Приме! Рапорт даден! — казва той. — Извинявай за неразборията.

— Тука положението се понапече — обяснява Чакълчето, преди да съм проговорил.

— Напече се здравата. Има някаква промяна в теб, Жътварю. — Клоуна прихваща хълбоците си с ръце. — Изглеждаш… строен. Да не си се подстригал? Не ми казвай. Заради брадата е… Много те вталява.

— Много любезно, че забелязваш — казвам. — И че си останал, предвид всичко.

— Какво, искаш да кажеш — предвид това, че ни лъжеш от пет години?

— Да, точно това — отвръщам.

— Абе… — Клоуна понечва да ми светне един, но Чакълчето го тупва по рамото.

— Много ясно, че ще останем, Жътварю! — казва тя мило. — Та това е семейството ни…

— Само че ако искаш да ти служим докрай, ние си имаме искания! — размахва пръст Клоуна. — Обаче… засега трябва да тръгваме. Боя се, че в гъза ми е заседнал шрапнел и затуй моля да ме извиниш, ще тръгвам. Хайде, Чакълче, да вървим при хирурзите.

— Чао, шефе! — възкликва Чакълчето. — Радвам се, че не си умрял!

— Отрядът вечеря в осем! — подвиква Севро подире им. — Да не закъснеете! Шрапнелът в гъза ти не те оправдава, Клоуне!

— Тъй вярно!

Севро се обръща към мен, ухилен.

— На тия скапаняци окото им не мигна, като им казах, че си Ръждавел. Веднага тръгнаха с мен и Рагс да доведем семейството ти. Ама си беше жив ужас, докато им обясня кое как е. Насам.

Докато минаваме край кораба, от който излязоха Чакълчето и Клоуна, надзъртам над рампата в търбуха му. Вътре се трудят две млади момчета — мият подовете с маркуч. Водата, кафеникавочервена, се стича надолу по рампата върху палубата на хангара и се оттича не в канал, а по тесен улей към края му и там се излива през ръба.

— Някои татковци оставят на синовете си кораби или вили. А Арес, гъзошлемецът му, ми завеща тоя мизерен мравуняк, бъкащ от страх и селяния.

— Кърваво проклятие! — прошепвам, когато осъзнавам какво е това пред очите ми.

Зад хангара преобърната гора от сталактити блещука в лъчите на подземната зора. Не само от водата, стичаща се по гладката им сива повърхност, но и от лампите по доковете, бараките и редовете от сензори, придаващи на великия бастион на Арес способността да хапе. Кораби за доставки сноват между многобройните докове.

— Ние сме в сталактит! — смея се в почуда, но после поглеждам ужаса долу и бремето на гърба ми натежава двойно.

Сто метра по-надолу от нашия сталактит се е разпрострял бежански лагер. Някога той бе подземен град, вкопан в марсианските скали. Улиците се врязват толкова надълбоко между сградите, че по-скоро са миниатюрни каньони. А градът се разлива по земята от колосалната пещера до далечните стени на цели километри от тук, където са построени още къщи — пчелни килийки. Там улиците се катерят нагоре по варовика. Но между тях е изникнал нов, непокрит град. Град на бежанци. Окаляна кожа, плат и коси, всичко това се гърчи като някакво странно море от плът. Спят по покривите. По стъпалата на обратните завои виждам набързо стъкмени метални символи на Гама, Омикрон, Епсилон. Всичките дванайсет клана, на които разделят моя народ. Гледката ме поразява.

— Колко са?

— Да пукна, ако знам. Барем двайсет мини. Ликос беше малък в сравнение с някои от тези до по-големите находища на хелий-3.

— Четиристотин шейсет и пет хиляди. Според регистрите — уточнява Рагнар.

— Само половин милион? — прошепвам.

— Изглежда, че има още адски много, нали?

Кимвам.

— Защо ги няма тук?

— Трябваше да бъдат подслонени. Клетите копеленца до един идват от мините, които Чакала прочисти. Дори и само да подозира присъствието на Синове, изпомпва ахлис-9 в отдушниците. Невидим геноцид.

Студени тръпки ме разтърсват.

— Протоколът за ликвидация. Последната мярка на Съвета за Качествен контрол спрямо компрометирани мини. Как всичко това се пази в тайна? Със заглушители?

— Да. А ние сме на повече от два километра под земята. Татенцето е изменило топографските карти в базата данни на Обществото. За Златните тук има твърда скала, в която хелий-3 е изчерпан още преди повече от триста години. Хитричко, засега.

— А как изхранвате всички?

— Не ги изхранваме. Тоест мъчим се, обаче в Тинос от месец се навъртат плъхове. Хората спят, заврели палците на краката си в носа на съседа. Започнахме да местим бежанци в сталактитите. Но болестите вече покосяват народа. Лекарствата не стигат. А аз не мога да рискувам моите Синове да се поболеят. Без тях ставаме беззъби и сме като стара крава, която чака да я заколят.

— А те се разбунтуваха — додава Рагнар.

— Разбунтували са се?

— Да, замалко да забравя. Наложи се да намалим дажбите наполовина, а те бездруго бяха съвсем малки. На тия неблагодарни тъпунгери долу това хич не им се хареса.

— Мнозина загубиха живота си, преди аз да сляза долу.

— Щитът на Тинос! — обяснява Севро. — Той е по-популярен от мен, дума да няма. Него не го обвиняват за тъпите дажби. Ама аз пък съм по-популярен от Танцьора, щото шлемът ми кърти, пък той отговаря за основните работи, дето аз не мога да ги свърша. Големи тъпаци са това хората. Човек се трепе заради тях, а пък те го смятат за тепегьоз и циция.

— Все едно сме се върнали хиляда години назад — промълвявам безнадеждно.

— Горе-долу да, само дето си имаме генератори. Под скалата тече река и затова има вода, канализация, че и ток понякога. И… разврат също има. Престъпност. Убийства. Изнасилвания. Кражби. Тия шлаки Гамите трябва да ги държим отделно от всички останали. Миналата седмица няколко Омикрони обесиха един дечко Гама — вдълбали в гърдите му Златна сигла и изтръгнали Червените сигли от ръцете му. Казаха, че бил лоялист, златистичък. Беше на четиринайсет.

Гади ми се.

— Държим лампите постоянно светнати, дори и нощем.

— Да. Угасим ли ги, там долу става… друг свят. — Севро се взира надолу в града, изглежда уморен. Приятелят ми знае да се бие, но това е съвсем друга битка.

Взирам се в града долу и не намирам думи да се изкажа. Чувствам се като затворник, дълбал цял живот стената, най-сетне излязъл и открил, че се е озовал в друга килия. Само че изходът винаги ще е друга килия. И още една, и още една. Тези хора не живеят. Всички те само се мъчат да отложат края.

— Не това искаше Ео — казвам.

— Е… да де — свива рамене Севро. — Мечтите са лесна работа. Войната не е. — Той замислено загризва устната си. — Касий виждал ли си го изобщо?

— Видях го веднъж, накрая. Защо?

Той се обръща към мен и очите му святкат.

— Тъкмо той утрепа Татенцето.