Пиърс Браун
Утринна звезда (27)

25.
Изход

Помагам на Мустанга в товарния трюм да свали пулсБронята си.

— Облеклото за студ е тук — посочвам аз голям пластмасов сандък. — Ботушите — тук.

— Живака ти е дал ключовете за своя арсенал? — пита тя, докато оглежда крилатата пета върху сандъците. — Колко пръста му струва?

— Нито един — отвръщам. — Той е Син на Арес.

— Какво каза?

Ухилвам се. Успокоително е да знам, че светът за нея не е отворена книга. Двигателите забучават и корабът се надига под нас.

— Облечи се и ела при нас в салона. — Оставям я насаме да се преоблече. Държах се по-грубо, отколкото възнамерявах. Но ми беше странно да се усмихвам в нейно присъствие. Заварвам Рагнар, отпуснат в креслото си в пътническия салон, да лапа шоколадови бонбони, качил белите си ботуши на съседния подлакътник.

— Недей да се обиждаш, ама какво правиш? — пита ме Холидей, застанала с кръстосани ръце между пилотската кабина и пътническия салон. — … Господине.

— Поемам риск — отвръщам. — Знам, Холидей, на теб може да ти се струва странно. Но аз се познавам с нея отдавна.

— Тя е въплъщение на елита! По-зле е и от Виктра. Баща й…

— … уби жена ми — довършвам. — Значи щом аз мога да го понеса, и ти можеш. — Холидей подсвирва и се връща в кабината, недоволна от новата ни съюзница.

— Значи Мустанга се присъедини към нашата мисия — казва Рагнар.

— Тя се облича — отвръщам. — Ти нямаше право да пускаш Кавакс, а да му казваш къде ще бъдем — още по-малко. Ами ако ни предадат, Рагнар? Ако ни причакат в засада, ти така и няма да видиш дома си. Ако ни открият там, те никога няма да позволят на твоя народ да отлети. Ще ги избият до крак. За това сети ли се?

Той изяжда още един шоколадов бонбон.

— Човек си мисли, че може да лети, но го е страх да скочи. Лошият приятел го бутва отзад. — Той ме поглежда. — Добрият приятел скача с него.

— Четеш „Каменна стена“, а?

Рагнар кимва.

— Теодора ми я даде. Лорн ау Аркос е бил велик човек.

— Той би се зарадвал, че мислиш така, но аз приемам всичко с малко съмнение. Биографът си е позволил някои волности. Особено за младините му.

— Лорн щеше да ти каже, че тя ни е нужна. Сега, по време на войната. И след това, в мирно време. Ако не я привлечем към нашата кауза, няма да победим, докато и последният Златен не падне мъртъв. А не за това се борим.

Когато Мустанга идва при нас, Рагнар става на крака да я поздрави. Когато тези двамата се гледаха в очите за последно, тя бе насочила оръжие в главата му.

— Рагнар, доста работа си свършил, откакто се видяхме. Няма жив Златен, дето да не знае името ти и да не се бои от него. Благодаря ти, че пусна Кавакс.

— Семейството е ценност — отвръща Рагнар. — Но те предупреждавам. Отиваме в моите земи. Ти си под моя закрила. Ха си започнала да въртиш твоите номера и твоите игрички, и тази закрила отпада. А дори и ти няма да оцелееш дълго сред ледовете без мен, дъще на лъва. Разбираш ли?

Мустанга скланя почтително глава.

— Разбирам. И ще ти се отплатя, задето вярваш в мен, Рагнар. Давам ти дума.

— Стига приказки. Време е да затегнем коланите! — подвиква троснато Холидей от кабината. Вирга се е синхронизирала с кораба и го извежда от хангара. Намираме местата си. Можем да избираме между двайсет седалки, но Мустанга се настанява на тази до мен в левия сектор. Ръката й докосва случайно бедрото ми, когато посяга към ремъците на седалката.

Корабът ни напуска хангара и безшумно се понася към вакуума на сумрачния подземен индустриален свят на Фобос. Тръби, товарни докове и платформи за сметосъбиране докъдето ти видят очите. Затворени за звездите и слънчевите лъчи. Малко такива хубавички кораби като нашия са летели толкова надълбоко под повърхността на Фобос. Думата низшеСектор е изписана с бяла боя върху индустриален транспортен възел, където хора се изсипват в кораби, а после корабите се изтърколват от този тъмен свят към секторните изходи, превзети от Синовете.

Лъскавата ни яхта задминава бавноподвижни превозвачи на боклук и товарни кораби. Вътре мъже и жени тихо са се скупчили в мръсни стоманени кубове без прозорци. Пот облива гърбовете им. Ръцете им треперят, стиснали познати инструменти: оръжия. Те се молят да са толкова храбри, колкото винаги са си представяли, че могат да бъдат. После ще кацнат в хангара на някой Златен. Синовете ще изкрещят заповеди. И вратите ще се отворят.

Моля се безмълвно за тях и стискам ръце, загледан през прозореца. Усещам как Мустанга ме наблюдава. Преценява вълните, надигащи се дълбоко в мен.

Скоро оставяме зад гърба си индустриалните Камари и сменяме сумрачните дълбини с неонови реклами, обливащи в светлина космическите булеварди на средноСектора. От двете ни страни зеят изкуствени каньони от стомана. Вагонетки. Асансьори. Апартаменти. Всеки екран, свързан с мрежата, е превзет от хакерите на Живака и прожектира образи на Севро и Синовете, помитащи охраняваните изходи и гранични пунктове и рисуващи сърпове по стените.

А около нас кипи един трийсетмилионен град. Търговски превозвачи от далечния Космос задминават малките граждански таксита и лодки, предназначени да летят между сградите тук. Из целия град товарни кораби се издигат от Кухината през средноСектора към Иглите. Ято цепоКрили ловува из улиците над нас. Притаявам дъх. Само с едно натискане на спусъка те могат да ни разкъсат на парчета. Но не ни разкъсват. Те регистрират самоличността на нашия висшеЦветен кораб, приветстват ни по комуникаторите и ни предлагат ескорт, който да ни изведе от военната зона към лъщящия поток от яхти и скифове, тихо отдалечаващи се от спътника.

— Вълнуваща реч! — измърква Виктра по корабния комуникатор, щом отговарям на повикването от кулата на Живака, и отегченият й глас прозвучава в пълно противоречие с бушуващата около нас война. — Клоуна и Шибаната мутра току-що превзеха главните терминали на „Скайреш“. Хората на Роло контролират водните цистерни на средноСектора. Мрежите на Живака излъчват това чак до Луната. Навсякъде изникват сърпове. Бунтове има в Егия, Коринт, навсякъде по Марс. Чуваме същото и от Земята и Луната. Общински сгради се сгромолясват. Полицейски участъци горят. Разбудил си сганта.

— Скоро те ще отвърнат на удара.

— Както сам каза, миличък. Ние изтребихме първите откликнали, пратени от Чакала. Спипахме неколцина от Костната конница точно както искахме. Обаче сред тях не бяха нито Лайлат, нито Паламидата.

— Проклятие! Струваше си да се пробваме.

— Марсианският флот идва насам от Деймос. Легионите настъпват и ние извършваме последни приготовления.

— Добре, добре. Виктра, трябва да известиш Севро, че добавихме нов член към нашата експедиция. Мустанга се присъедини към нас.

Тя замлъква.

— По частна линия ли говоря?

Холидей ми подхвърля едни слушалки от пилотската кабина. Нахлузвам ги.

— Вече да. Не си съгласна.

Тонът й е остър, озлобен.

— Ето какво мисля аз. Не може да й имаш доверие. Погледни брат й. Баща й. Алчността им е в кръвта. То е ясно, че тя ще се съюзи с нас. Подхожда на целите й. — Наблюдавам Мустанга, докато Виктра говори. — Тя има нужда от нас, защото губи войната. Но какво ще стане, когато й дадем нужното? Какво ще стане, когато вече й пречим? Ще можеш ли да я ликвидираш? Да натиснеш спусъка?

— Да.

 

 

Думите на Виктра продължават да звучат в ушите ми, докато преминаваме покрай великанските стъклени кули на Фобос — пилотската кабина се носи на някакви си десетина метра над прозорците на сградата. Вътре се вихрят малки светове, обзети от безумие. В този район на града Въстанието е достигнало до Иглите. НизшеЦветни неумолимо настъпват по коридорите. Сиви и Сребърни барикадират врати. В една спалня Розови стоят над кървящ стар Златен и жена му с ножове в ръце. Три Сребърни деца гледат Арес на холоекран, покриващ цялата стена, докато родителите им разговарят в библиотеката. И най-сетне, една Златна жена в небесносиня коктейлна рокля с перли на шията и спускаща се до кръста й златиста коса. Застанала е до прозорец, докато Синовете на Арес са няколко етажа под нейния апартамент на покрива. Вглъбена в собствената си драма, тя вдига пържачка към Златната си глава. Тялото е сковано от въображаемо величие. Пръстите й стисват спусъка.

А ние я отминаваме. Изоставяме нейния живот и хаоса под нас, за да се влеем в потока от яхти и развлекателни кораби, напускащи битката и отправящи се към сигурността на планетата. Повечето бежанци наричат Марс свой дом. Корабите им, за разлика от нашия, не са оборудвани за далечния Космос. Сега те се разпръсват из атмосферата на планетата като горящи семена и повечето се гмурват направо към космодрума на Коринт под нас, сред Термично море. Други се носят над атмосферата, без да зачитат обозначените транзитни линии, подминават на скорост набързо издигнатата блокада на Чакала и сателитното ниво, устремени към домовете си в другото полукълбо. ЦепоКрили и оси от военните фрегати хвърчат подире им и се опитват да ги вкарат обратно в обозначените трасета. Но хаосът и чувството за привилегированост представляват една ужасна комбинация. Златните бегълци са обзети от мания.

— „Дидона“ — тихо си казва Мустанга, докато оглежда стъклен кораб във формата на платноход вдясно от нас. — Корабът на Друзила ау Ран. Тя ме учеше да рисувам с водни бои, като бях малка. — Но моето внимание е устремено още по-нататък, където грозни черни кораби без бляскавите корпуси и претенциозните декорации на развлекателните съдове са се устремили към Фобос. Това е повече от половината от марсианския отбранителен флот. Фрегати, кораби-факли, разрушители. Дори и два дреднаута. Питам се дали Чакала не е на мостика на някой от тях. По всяка вероятност не. Сигурно Лайлат води отряда или пък някой друг Претор, новоназначен по време на неговия режим. Корабите им ще са натъпкани с войници, служили цял живот. Мъже и жени, корави като нас. Мнозина от тях са паднали в моя Железен дъжд. И те ще разкъсат тълпата, призована от мен вътре във Фобос, като хартия. Ще действат яростно и уверено — колкото повече, толкова по-добре.

— Това е капан, нали? — пита тихо Мустанга. — Ти изобщо не си възнамерявал да удържаш Фобос.

— Знаеш ли как ескимоските племена на Земята са убивали вълци? — питам. Тя не знае. — По-бавни и по-слаби от вълците, те дялали ножовете си, докато станат остри като бръснач, намазвали ги с кръв и ги забивали с остриетата нагоре в леда. После вълците идвали да ближат кръвта. И докато вълкът ближел все по-бързо и по-бързо, той не усещал, че започва да ближе собствената си кръв — бил толкова ненаситен, че не спирал, преди да е станало твърде късно. — Кимвам към прелитащите военни кораби. — Те ненавиждат това, че съм бил един от тях. Колко примни войници според теб ще откарат тези кораби на Фобос, за да ме хванат — мен, великото омерзение на тяхната собствена слава? Гордостта отново ще докара твоя Цвят до провал.

— Ти се опитваш да ги пратиш срещу станцията, защото Фобос не ти е нужен — казва тя разбиращо.

— Както каза ти, аз заминавам за Валкириевите кули, за да поискам войска. Вие с Орион може все още да притежавате останките от моята флотилия, но ще ни трябват още кораби. Севро чака във вентилационната система на хангарите. Когато щурмовите сили кацнат, за да превземат отново военната кула и Иглите, ще зарежат совалките си в онези хангари. Севро ще се спусне от скривалището си, ще отмъкне совалките и ще ги върне на корабите им, натъпкани с всичките останали ни Синове.

— А ти честно вярваш, че можеш да контролираш Обсидианите? — пита тя.

— Не аз. Той. — Кимвам към Рагнар. — Те живеят в страх от своите „богове“ на станция „Асгард“^[1], която е на Съвета за Качествен контрол. Златни в брони си играят на Один и Фрея. Също както аз живеех в страх от Сивите в Тенджерата. Както Прокторите сплашваха нас. Рагнар ще им покаже, че техните Богове са най-обикновени смъртни.

— Как?

— Ще ги избием — казва Рагнар. — Пратих приятели предварително още преди месеци да разпространяват истината. Ще се върнем при майка ми и сестра ми като герои и аз със собствената си уста ще им кажа, че техните богове са лъжливи. Ще им покажа как се лети. Ще им дам оръжия и този кораб ще ги откара до Асгард, и ще го завладеем тъй както Дароу завладя Олимп. А после ще освободим и другите племена и ще ги откараме далеч от тази земя с корабите на Живака.

— Затова тук имате цял кръвогаден арсенал — казва Мустанга.

— Как ти се струва? — питам я. — Възможно ли е?

— Безумие — отвръща тя, поразена от дързостта на замисъла. — Но може и да е възможно. Само ако Рагнар действително успее да ги контролира.

— Няма да контролирам, ще предвождам! — казва той с тиха увереност.

Мустанга гледа мъжа с възхищение.

— Да, вярвам ти.

Гледам Рагнар, докато той наднича назад през прозореца. Какви ли мисли минават зад тези тъмни очи? За първи път ми се струва, че той премълчава нещо от мен. Вече ме измами, като пусна Кавакс. Какво ли още е намислил?

Вслушваме се в напрегнато мълчание в пращенето на радиовълните — капитани на яхти искат разрешение за кацане върху военните фрегати, вместо да продължат надолу към планетата. Използват се връзки, предлагат се подкупи, дърпат се конци. Мъже плачат и се молят. Тези цивилни откриват, че заемат по-малко място в света, отколкото са си въобразявали. Те са незначителни. На война хората губят онова, което ги прави велики — способността си да творят, мъдростта, радостта. Остава единствено полезността им. Войната не е чудовищна с това, че превръща хората в трупове, а най-вече с това, че ги превръща в машини. И горко на онези, от които няма друга полза във войната, освен да захранват машините.

Безподобните белязани знаят тази жестока истина. И са се обучавали векове наред за тази нова епоха на войната. Убивали са при Посвещението. Борили са се с лишенията в Института, та да са достойни на война. Настъпило е време Феичките с издути джобове и скъпи вкусове да прозрат реалностите на живота и да разберат: ти не важиш, ако не можеш да убиваш.

Сметката идва накрая, както често казваше Лорн. Сега Феичките си плащат.

Гласът на Златен Претор се врязва във високоговорителите на нашия кораб и нарежда бежанците да се пренасочат към узаконените транзитни трасета и да не приближават до бойния флот или по тях ще бъде открит огън. Преторът не може да позволи доближаването на неоторизирани кораби в радиус от петдесет километра от нейния кораб. В тях може да има бомби или Синове на Арес. Две яхти пренебрегват предупреждението и се пръсват на парчета, когато един от крайцерите обстрелва корпусите им с релсови оръдия от шест километра разстояние. Преторът повтаря своята заповед. Този път й се подчиняват. Поглеждам Мустанга и се питам какво ли мисли тя за това. За мен. Иска ми се да сме на някое тихо място, където не ни занимават хиляда неща. Където аз я разпитвам за нея, а не за войната.

— Все едно е настъпил краят на света — казва тя.

— Не — поклащам глава аз. — Това е началото на нов свят.

Планетата под нас е синя, напръскана с бяло, докато се преструваме, че следваме обозначените координати над западното полукълбо по Екватора. Зелени островчета, обкръжени от бежови плажове, ни намигат от индиговосините води на Термично море. Долу под нас кораби се разтърсват и пламват, щом навлязат в атмосферата. Като фосфорните фойерверки, с които с Ео си играехме като деца, те подскачат в спазми и грейват в оранжево, а после в синьо, докато температурата от триенето нараства. Нашата Синя отклонява курса ни и следва поредица от други кораби, отправили се към своите домове.

Скоро Фобос е на половин планета разстояние. Континентите преминават под нас. Един по един, останалите кораби се спускат и ние оставаме сами на път към нецивилизования полюс, прелитаме покрай няколко десетки сателита на Обществото, наблюдаващи най-южния континент. И в тях сме проникнали и те в момента показват информация отпреди три години. Невидими сме — засега. Не само за враговете, но и за приятелите си. Мустанга се навежда в креслото си и се взира в пилотската кабина.

— Какво е това? — посочва тя сензорния монитор. Самотна точка ни следва.

— Поредният кораб с бежанци от Фобос — отвръща пилотът. — Цивилен съд. Няма оръжия. — Но той ни настига бързо. Сега се носи подире ни на осемдесет километра от нас.

— Ако е граждански кораб, защо чак сега се появи на нашите сензори? — пита Мустанга.

— Може да има сензорни щитове. Гасители — казва предпазливо Холидей.

Корабът скъсява дистанцията на четирийсет километра. Нещо тук не е наред.

— Цивилните кораби не разполагат с този тип ускорение — отбелязва Мустанга.

— Гмуркай се — казвам. — Прекарай ни сега през атмосферата. Холидей — на оръдието!

Синята превключва на отбранителните протоколи, увеличава скоростта ни и подсилва задните ни щитове. Навлизаме в атмосферата. Електронният глас на кораба предлага на пътниците да се настанят по местата си. Холидей хуква покрай нас към задното оръдие и се препъва. После предупредителна сирена надава вой и на екрана на радара корабът зад нас се преобразява, резките контури на скрити оръжия разцъфват върху гладкия преди корпус. Той навлиза след нас в атмосферата и стреля.

Нашият пилот усуква тънките си ръце, докато бързо дава команди на кораба. Стомахът ми се свива. Свръхзвукови снаряди с обеднен уран оставят следи в пейзажа от облаци и лед край нас. Корабът подскача, щом самите ние влизаме в атмосферата. Пилотът ни продължава да танцува, с умиротворено лице. Очите й сякаш са някъде другаде — далеч от тялото й и това, което се случва около нас. Една-единствена капка пот избива на дясното й слепоочие и се стича по лицето й. После сиво петно раздира пилотската кабина и тя избухва в пръски от плът. Кръв оплисква илюминаторите и лицето ми. Урановият снаряд отнася горната половина от тялото й и се забива в пода. Втори снаряд, колкото детска глава, нахлува с писък в кораба и прелита между мен и Мустанга. Пробива дупка в пода и тавана. Вятърът вие. Аварийните маски падат в скутовете ни. Предупредителни сирени пищят, докато налягането спада и вятър развява косите ни. През дупката на пода виждам черния океан. През дупката в тавана — звездите, докато кислородът ни изтича. Преследвачът продължава да обстрелва нашия умиращ кораб. Свивам се от ужас, покрил с ръце главата си, стискам зъби, всичко човешко в мен крещи.

Смях, зъл и нечовешки, прокънтява толкова силно, че ми се струва, че го е довял плющящият вятър. Но той излиза от гърлото на Рагнар — главата му е отметната назад и той се смее на своите богове.

— Один знае, че идваме да го убием! Дори и лъжливите богове не умират лесно! — Той скача от креслото си и се втурва надолу по коридора с безумен смях, не ме слуша как му крещя да седне. Снаряди свистят покрай него. — Идвам, Один! Идвам за тебе!

Мустанга нахлузва аварийната си маска и натиска бутона за предпазната си мрежа още преди да успея да си събера мислите. Корабът подскача, тя изхвърча към тавана, после към пода — ударите са толкова силни, че биха спукали черепа на всеки друг освен на Ауреат. Кръв потича по челото й от рана току до косата, тя се залепя за пода и изчаква корабът да се преобърне отново, за да се нагласи така, че да използва гравитацията и да падне в креслото на втория пилот. Каца накриво върху подлакътниците, но успява да се намъкне в креслото и да закопчае ремъците. По обляната с кръв конзола светват още предупредителни светлини. Поглеждам пак към коридора дали Рагнар и Холидей са живи и виждам само как три снаряда унищожават всичко зад нас. Зъбите ми тракат. Вътрешностите ми треперят заедно с чашите за шампанско в шкафа вляво от мен. Нищо не мога да направя, освен да се държа, докато Мустанга се опитва да прекрати пропадането ни от орбита. Мрежата на креслото се стяга около гръдния ми кош. Усещам как силите на притеглянето ме смазват. Времето като че забавя ход, а светът под нас се раздува. Минали сме под облаците. На сензора виждам нещо дребно да отхвърча от кораба ни и да се сблъсква с онзи, който се влачи зад нас. Зад гърба ни блясва светлина. Снегът, планините, полетата от лед стават все по-големи и накрая през счупения илюминатор на пилотската кабина виждам само тях. Леден вятър вие и разкъсва лицето ми.

— Подгответе се за удара! — надвиква го Мустанга. — След пет…

Хвърчим надолу към айсбергите, плаващи сред морето. На хоризонта кървава червена лента привързва здрачното небе за назъбените вулканични скали по крайбрежието. Там е застанал мъж, същински великан, огромен и черен на фона на червеното сияние. Примигам и се питам наум дали съзнанието ми не ми играе номера. Дали не ми се привижда Фичнър, преди да издъхна. Устата на мъжа е зейнала мрачна бездна, в която не прониква нито лъч.

— Дароу, свий се! — изкрещява Мустанга. Снишавам глава между коленете си и я покривам с ръце. — Три… две… едно!

Корабът ни се забива в леда.