Пиърс Браун
Утринна звезда (43)

41.
Спътниковият владетел

Домът на най-могъщия човек на Галилеевите спътници е семпло място с малки градинки и тихи кътчета. Построен в полите на задрямал вулкан, той е с изглед към жълта равнина, ширнала се до хоризонта, където друг вулкан тлее и магмата се процежда на запад. Кацнахме в малък покрит хангар отстрани на скално образувание — единият от само два кораба. Другият е лъскав черен състезателен съд, който Орион би умряла да подкара, паркиран до редица прашасали летящи велосипеди. Никой не идва да обслужи кораба ни, когато слизаме и тръгваме към къщата по белокаменна алея, вградена в сярната почва. Тя завива настрани към дома. Целият малък имот е покрит с дискретен пулсКупол.

Придружителите ни се чувстват спокойно тук. Те се изнизват пред нас през желязна порта, през която се влиза в затревения двор, свалят полепналите си с прах обуща и ги нареждат досами входа до чифт черни военни ботуши. Двамата с Мустанга се споглеждаме, а после се събуваме и ние. Аз най-дълго се боря с обемистите си гравиБотуши. Всеки от тях тежи близо девет кила и има три успоредни закопчалки, които заключват крака ми вътре. Странно успокояващо е да усещам тревата между пръстите на краката си. Съзнавам, че те вонят. Странно е да виждам ботушите на дузина врагове, подредени до вратата. Все едно съм влязъл и съм заварил нещо много лично.

— Моля те, изчакай тук — казва ми Вела. — Виргиния, Ромул желае първо да поговори с теб насаме.

— Ще изпищя, ако нещо ме застрашава — казвам ухилен, когато Мустанга се поколебава. Тя ми намига и тръгва подир забелязалата деликатната размяна на знаци Вела.

Усещам, че на по-възрастната жена почти нищо не й убягва и преценява всичко много внимателно. Оставят ме сам в градината да слушам песента на вятърна камбанка, окачена горе на едно дърво. Дворът представлява правоъгълник, може би трийсет крачки на ширина. Десет — в дълбочина, от входната врата до белите стъпалца към главния вход на дома. Едно надзъртане към подобно място поведе жена ми към бесилото.

Колко странно би й се сторило това пътуване.

Но и колко чудно, в известен смисъл.

— Можете да похапнете мандарини, ако ви се иска — обажда се гласец зад гърба ми. — Татко няма да има нищо против.

Обръщам се и заварвам дете, застанало до друга порта, която води от главния двор към пътека, заобикаляща къщата отляво. Момичето е на около шест години. Държи в ръце лопатка, а коленете на панталонките й са оплескани с кал. Косата й е подстригана късо, лицето — бледо, очите са с една трета по-големи от очите на всяко момиче на Марс. Виждат се крехките й издължени кости. Като новородено жребче. Не съм срещал много Златни деца. Семействата на Белязаните от Ядрото често ги крият от погледа на Обществото поради страх от убийства и ги държат в частни имения или училища. Чувал съм, че в Периферията е иначе. Тук не убиват деца. Но всички обичат да се преструват, че не убиват деца.

— Здравей — казвам любезно аз с крехък, неловък тон, който не съм използвал, откакто видях племенниците и племенничките си. Обичам децата, но в днешно време се чувствам толкова чужд сред тях.

— Ти си марсианец, нали? — пита ме тя, впечатлена.

— Казвам се Дароу — кимвам аз. — А ти?

— Аз съм Гая ау Раа — заявява тя гордо, подражавайки на възрастна, но само в представянето си по име. — Ти наистина ли си бил Червен? Чух какво говори баща ми — обяснява тя. — Те си мислят, че като го нямам това — тя прокарва пръст надолу по бузата си, очертавайки въображаем белег, — то и уши нямам. — Кимва към обраслите с лоза стени и се усмихва дяволито. — Понякога се катеря.

— Все още съм Червен — казвам. — Не съм престанал да бъда.

— Я! Не приличаш на такъв!

Щом не знае кой съм, значи сигурно не гледа холо.

— Може би това не е свързано с външния ми вид, а с онова, с което се занимавам — предполагам аз.

Това твърде умно ли е, за да го кажеш на шестгодишно дете? Проклет да съм, ако знам. Тя прави отвратена физиономия и се плаша, че съм сгрешил.

— Много Червени ли си срещала, Гая?

Тя клати глава.

— Виждала съм ги само на уроци. Татко казва, че е неподобаващо да общувам с тях.

— Нямаш ли прислуга?

Тя се изкикотва, а после разбира, че говоря сериозно.

— Прислуга? Но аз не съм си заслужила прислуга. — Тя пак докосва лицето си. — Още не. — Настроението ми се помрачава, когато си представям как това момиче бяга, за да се спаси из горите на Института. Или тя ще е преследвачът?

— Нито пък някога ще си заслужиш, ако не оставиш госта ни на мира — обажда се нисък, дрезгав глас откъм главния вход на къщата. Ромул ау Раа се е облегнал на касата на вратата на своя дом. Ведър, но и яростен мъж. С моя ръст, но по-слаб и с два пъти чупен нос. Дясното му око е една трета по-голямо от моето, върху тясно и гневно лице. Белег пресича левия му клепач. Гладко кълбо от синьо-черен мрамор се взира в мен вместо очна ябълка. Пълните му устни са стиснати, на горната има още три белега. Тъмнозлатистата му коса е дълга, вързана на опашка. Освен старите рани кожата му е съвършена като порцелан. Но онова, което прави човека, е излъчването, а не външността. Усещам стабилност и спокойствие. Непринудената му увереност, сякаш винаги е бил там, на вратата, и винаги ме е познавал. Стряскащо е колко ми допада той от момента, в който намига на дъщеря си. Също и колко ми се иска той да ме хареса, макар и да зная, че е тиранин.

— Е, как ти се струва нашият марсианец? — пита той дъщеря си.

— Набит е! — отвръща Гая. — По-едър е от тебе, татко.

— Но не толкова едър като някой Телеман — казвам.

Тя кръстосва ръце.

— Е, нищо не е по-голямо от някой Телеман.

Смея се.

— Де да беше вярно! Познавах мъж, толкова по-голям от мен, колкото аз — от теб.

— Не! — Очите на Гала се отварят широко. — Обсидиан ли?

Кимвам.

— Името му бе Рагнар Волар. Беше Опетнен. Принц на Обсидианово племе от Южния полюс на Марс. Наричат се Валкириите. Управляват ги жени, които яздят грифони. — Поглеждам Ромул. — Сестра му е с мен.

— Които яздят грифони? — Идеята зашеметява момичето. Още не е стигнало дотам с уроците. — А той къде е сега?

— Той почина и ние го изстреляхме към Слънцето, докато идвахме на гости на баща ти.

— О, съжалявам… — казва тя със сляпата любезност, която като че все още притежават само децата. — Затова ли изглеждаше толкова тъжен?

Трепвам — не знаех, че толкова ми личи. Ромул забелязва и ми спестява отговора.

— Гая, чичо ти те търсеше. Доматите няма да се засадят сами. Нали така? — Гая свежда глава и ми махва за сбогом, а после се връща обратно по пътеката. Гледам я как се изгубва и със закъснение осъзнавам, че моето дете сега щеше да е колкото нея.

— Това ти ли го уреди? — питам Ромул.

Той слиза в градината.

— Ще ми повярваш ли, ако ти кажа не?

— В днешно време не вярвам много-много на никого.

— Това ще те оварди жив, но не и щастлив — заявява той сериозно, с отсеченото стакато на мъж, отгледан в гладиаторските академии. Тук няма превземки, няма мъркане на обиди или игрички, а само освежителна, макар и отчуждаваща прямота. — Това бе убежището на баща ми и на неговия баща преди него — казва Ромул и ми посочва да седна на една от каменните пейки. — Сметнах го за подходящо място, за да обсъдим бъдещето на моето семейство. — Той откъсва една мандарина от дървото и сяда на отсрещната скамейка. — И на твоето.

— Струва ми се странно да хабиш толкова усилия — казвам.

— Какво искаш да кажеш?

— Дърветата, пръстта, тревата, водата. На нищо от това не му е тук мястото.

— А човекът никога не е бил предопределен да укроти огъня. Тъкмо в това е красотата му — отвръща той предизвикателно. — Този спътник е един омразен малък ужас. Но с изобретателност го присвоихме. И чрез воля.

— Или ние само минаваме от тук? — питам.

Той ми размахва пръст.

— Никога не са разправяли за теб, че си мъдър.

— Мъдър — не — поправям го. — Смирявали са ме. И това отрезвява.

— Сандъкът истински ли беше? — пита Ромул. — Чувах разни слухове последния месец.

— Истински беше.

— Така не подобава! — заявява той презрително. — Но това говори за качеството на твоя враг.

Дъщеря му е оставила малки кални отпечатъци от нозе по каменната алея.

— Тя не знаеше кой съм.

Ромул се съсредоточава в беленето на мандарината на фини лентички. Доволен е, че съм забелязал това за дъщеря му.

— Нито едно дете от семейството ми не гледа холо преди дванайсетгодишна възраст. Всички ние сме оформяни от природата и възпитанието. Тя може да слуша чужди мнения едва когато има свои собствени, не по-рано. Ние не сме дигитални създания. Ние сме от плът и кръв. По-добре да научи това, преди светът да я открие.

— Затова ли тук няма прислуга?

— Прислуга има, но няма нужда да те виждат днес. Пък и те не са нейни. Що за родители биха желали децата им да имат прислуга? — пита той, отвратен от идеята. — В мига, в който едно дете помисли, че нещо му се полага по право, ще си въобрази, че заслужава всичко. Защо според теб Ядрото е такъв Вавилон? Защото никой никога не му е отказвал за нищо! Погледни Института, в който си учил. Сексуално робство, убийства, канибализъм на Златни? — Той поклаща глава. — Варварство! Не такива са били намеренията на Предците! Но тези от Ядрото дотолкова са изгубили чувствителност към насилието, че са забравили, че то трябва да се прилага с цел. Насилието е средство. То е предназначено да шокира. Да променя. Вместо това те го превръщат в нещо нормално и го прославят. И създават една култура на експлоатацията, в която сексът и властта дотолкова им се полагат по право, че като им се откаже, те вадят меча и правят каквото си щат.

— Точно както постъпваха с твоя народ — казвам.

— Точно както постъпваха с моя народ — повтаря той. — Както постъпват и с твоя. — Приключва с беленето на мандарината, само че сега прилича повече на скалпиране. Разкъсва жестоко плода на две и ми подхвърля половинката. — Няма да се изкарвам романтичен. Нито ще оправдавам подчинението на твоя народ. Ние постъпваме с тях жестоко, но това е необходимо.

На път насам Мустанга ми каза, че той използва за възглавница камък от самия Римски форум. Не е милостив човек. Поне не и към враговете си, а аз съм именно враг независимо от гостоприемството му.

— Трудно ми е да разговарям с теб, все едно не си тиран — казвам. — Ти седиш тук и се мислиш за по-цивилизован от Луната, защото се подчиняваш на своя код на честта, защото проявяваш сдържаност. — Посочвам с жест семплата къща. — Но не си по-цивилизован! Само си по-дисциплиниран!

— Това не е ли цивилизация? Ред? Отричането от животинските импулси в името на стабилността? — Яде плода на отмерени хапки. Аз оставям моята половина върху камъка.

— Не, не е. Но не съм дошъл тук, за да обсъждаме философия или политика.

— Слава на Юпитер. Съмнявам се да постигнем кой знае какво съгласие. — Наблюдава ме внимателно.

— Дошъл съм да обсъждаме онова, което познаваме най-добре и двамата — войната.

— Нашият грозен стар приятел. — Той поглежда към вратата на къщата, за да се увери, че сме сами. — Но преди да преминем към тази сфера, мога ли да ти задам един въпрос от личен характер?

— Щом трябва.

— Известно ли ти е, че баща ми и дъщеря ми умряха на тържеството в чест на твоя Триумф на Марс?

— Известно ми е.

— В известен смисъл оттам започна всичко. Видя ли как се случи?

— Видях.

— Както разправят ли беше?

— Не бих предположил, че зная кой и какво разправя.

— Разправят, че Антония ау Север-Юлии натиснала главата на дъщеря ми с крак, докато черепът не поддал. С жена ми искаме да знаем дали това е вярно. Това ни разказа един от малцината, успели да избягат.

— Да — казвам аз. — Вярно е.

От забравената мандарина в ръцете му капе сок.

— Тя страда ли?

Едва си спомням как зърнах момичето в онзи миг. Но съм сънувал тази нощ десетки пъти, достатъчно, че да ми се прииска да имах по-слаба памет. Момичето с невзрачно лице бе облечено в сива рокля с брошка като пламтящ дракон. Опита се да избяга около фонтана. Но Викс й преряза сухожилията под коленете. Тя запълзя, плачейки, по земята и накрая Антония я довърши.

— Да, страда. Няколко минути.

— Плака ли?

— Да. Но не се моли.

Ромул гледа през желязната порта как вихрушки от серен прах танцуват по голата равнина под тихия му дом. Познавам тази болка, ужасната, смазваща тъга да обичаш нещо нежно само за да видиш как жестокият свят го разкъсва. Момичето му бе израсло там, обичано и закриляно, после бе потеглило на приключение и бе познало що е страх.

— Истината може да е жестока — казва той. — Ала е единственото ценно нещо. Благодаря ти за нея. А аз си имам своя истина. И ми се струва, че тя няма да ти се хареса…

— Имаш още един гост — казвам. Той е изненадан. — На вратата има ботуши. Лъснати са за кораб, не за планета. Прахът така полепва, направо ужас. Не се обиждам. Донякъде го очаквах, когато не ме посрещна в пустинята.

— Разбираш защо аз не вземам решение на сляпо или подтикнат от порив.

— Разбирам.

— Преди два месеца не се съгласих с плана на Виргиния да преговаряме за мир. Тя потегли на своя глава с подкрепата на уплашените от нашите загуби. Аз вярвам във войната само докато тя е ефективно средство на политиката. И не вярвах, че сме в позиция на силата, за да спечелим нещо от нашата война, без да постигнем поне една-две победи. Иначе казано, мирът бе подчинение. Логиката ми бе здрава, оръжията ни — не. Никога не постигнахме тези победи. Император Фабии… действа ефективно. А Ядрото, колкото и да презирам тяхната култура, произвежда много добри убийци, с много добро логистично снабдяване и подкрепа. Ние се бием по нанагорнище срещу великан. Сега ти си тук. И аз мога да постигна с мира нещо, което не можах с войната. Затова трябва да преценя възможностите си.

Иска да каже, че може да използва присъствието ми, за да изкрънка от Суверена по-добри условия, отколкото би му предоставила, ако войната продължи. Дръзко в свой интерес. Знаех за риска, когато определих този курс, но се бях надявал след година война с тази жена кръвта му да кипи и да му се иска да й го върне за всичко. Очевидно Ромул ау Раа притежава особено хладнокръвие.

— Кого прати Суверенът? — питам.

Той се отпуска назад развеселен.

— А ти кого мислиш?