Оливър Боудън
Подземен свят (85)

85.

Отначало помисли, че халюцинира. Фигурата пред прага несъмнено бе творение на агонизиращото й съзнание или мъглява картина, нарисувана със сетните капки надежда. Реши да я отнесе със себе си на другия свят. По-добре от ухиленото, потно и безумно лице на Старик.

По-добре Хенри да я изпрати в отвъдното.

Видя как ръката му се вдига и спуска. Светлина се отрази по сребро. Нещо полетя към тях, въртейки се във въздуха.

После Старик изкрещя от болка, пръстите му се отпуснаха, а върху гърдите му цъфна алено кърваво цвете.

Познат глас. Хенри. Наистина беше дошъл. Наистина беше той. Идваше към тях, развял пищна роба и вдигнал скритото си острие.

Насекомите, помисли си Иви, но от устата й не излезе нито звук. Хенри, пази се от насекомите, предупреди го мълком.

Видя как роякът потрепери от ярост и излъчи мълния, която облиза рамото на Хенри и го събори в несвяст на земята. Близнаците обаче успяха да се отскубнат от Старик. Паднаха върху плочника, борейки се да си поемат дъх, но готови да се защитят с вдигнати остриета.

Не беше необходимо. Старик изглеждаше сразен. Неземните насекоми вероятно продължаваха да откликват на желанията му. Не задълго.

— Губиш сили — възкликна тържествуващо Джейкъб, отбягвайки електрическото жило, стрелнало се да го порази. — Не можеш да ги контролираш!

Имаше право. Кървавото петно върху гърдите на Старик растеше, лицето му бе мъртвешки бледо. Насекомите мъждукаха едва-едва и вече не изписваха ярки дъги във въздуха.

— Плащът няма да те защити — извика Иви.

Старик оголи окървавени зъби.

— Грешите — каза той. — Хората от този град, от моя град, ще го заредят с енергия.

Ала силата, с която Плащът го зареждаше, наистина гаснеше.

— Този град е по-голям от теб. Неизмеримо по-велик — жегна го Иви.

Двамата с Джейкъб го нападнаха едновременно. Той се отдръпна и Плащът се смъкна от раменете му и се свлече на пода.

В същия момент енергията на рояка помръкна, сякаш и насекомите разбраха, че битката е изгубена. Върнаха се в пищно украсеното ковчеже от Първата цивилизация — театрални зрители, наслаждаващи се на спектакъла от удобната си ложа.

Старик падна на колене — с провиснали рамене, свел глава над поаленялата си риза.

Джейкъб остана до него, а Иви се втурна към Хенри. Приседна до него и прислони главата му в скута си. Потърси пулс. Сърцето му биеше. Беше жив. Миглите му затрепкаха.

— Хенри… — прошепна тя и го целуна. Обеща си още много целувки. И да види родния му град — Амритсар.

Преди това обаче…

Изправи се, прекоси стаята и застана до Джейкъб, който наблюдаваше как кръвта бавно изтича от вените на тамплиерския Велик майстор.

Близнаците се спогледаха мрачно. Да убиеш смъртно ранен враг не е похвално, но още по-недостойно е да го оставиш да агонизира мъчително.

Пристъпиха напред.

— Заедно — каза Иви и двамата го пронизаха едновременно.

— Лондон ще загине без мен — каза Старик.

— Ласкаеш се — поклати глава Джейкъб.

— Щях да го превърна в рай.

— Градът принадлежи на хората. Ти си само един — възрази Иви.

— На върха на стълбата — отрони Старик и това беше сетният му дъх.

— Време е онези на върха да барикадират вратите си — отсече Джейкъб. — Ние сме асасините.

Да, помисли си Иви и обходи с очи тайника, превърнал се в бойно поле. Разбра, че засега поне убийствата са приключили. Не след дълго наследниците на Итън Фрай и Хенри щяха да излязат оттук и осъзнали истинската сила на Плаща, да го оставят на сигурно място, охраняван от Короната. Утре Лондон щеше да се събуди обновен, а тримата асасини да продължат да му носят надежда. Иви знаеше, че предстоят още битки. Ала сега…

Ние сме асасините.