Оливър Боудън
Подземен свят (57)

57.

Итън и Призрака се хвърлиха към най-близкото укритие — тунела. Зад тях бушуваха огън, хаос и врява. След миг, когато шумът от експлозията постихна, чуха Марчънт да крещи на работниците:

— Хванете ги! Бързо!

И двамата се втурнаха на запад към Падингтън.

— Искам да ти кажа нещо — подхвърли му Итън, докато тичаха в мрака между релсите и изострените им сетива ги водеха напред.

Най-сетне стигнаха ямата за пара на Лайнстър Гардънс и се издърпаха един друг горе, където бяха в безопасност. Шайката работници, разбира се, минаха точно под тях, без дори да погледнат нагоре.

Асасините замълчаха, опитвайки се безуспешно да осъзнаят случилото се.

— Какво искаш да ми кажеш? — задъхан, Призрака най-после дръзна да наруши тишината, макар да се страхуваше от това, което ще чуе.

Итън въздъхна.

— Аз съм виновен. Не се вслушах в предупрежденията.

— Какви предупреждения?

Итън разказа на Призрака за Аджай и забеляза как по лицето му се изписва дълбока скръб.

— Как можа? — отрони Призрака най-сетне.

Итън го погледна печално.

— Прецених, че е за добро.

— Не си преценил правилно.

Отново настъпи мълчание, нарушено от тихия глас на Итън:

— Само аз ли съм жертва на погрешна преценка? Как успяха да разберат кой си, Джаядип?

Призрака го погледна гневно.

— Всичко, което правех, беше породено от желание да помагам на събратята си. Не е ли това правилният път? Не е ли това пътят на асасина?

— Това е. Но ако тези доводи ти служат като извинение, прости ме, но аз действах, воден от желание да помогна на цялото човечество.

— Беше обсебен от артефакта досущ като него.

— Манията ми обаче бе продиктувана от стремеж той да не попадне в грешни ръце и сега, след като видяхме на какво е способен, знам, че съм имал право.

Призрака бе отрасъл с истории за красиви светлинни спектакли. В най-лошия случай очакваше артефактът да е просто лъскав талисман. Стана обаче свидетел на съвсем друго.

— Е, сега е в грешни ръце — отбеляза той.

— Не за дълго.

Под тях се чу вик:

— Хайде! Отиваме в тунела под Темза.

— Скоро ще разчистят брега. — Итън забарабани нервно по пръстта. — Артефактът обаче сигурно е преполовил пътя до Старик.

Призрака не го слушаше. Вече му беше все едно. Мислеше за заповедта, която бе чул. „Тунелът под Темза.“ Тамплиерите знаеха за Маги — знаеха, че чрез нея могат да се доберат до него, а чрез него — до Итън, а вероятно артефактът не им беше достатъчен. Искаха да смажат асасините.

— Трябва да отида при Маги.

— Аз трябва да тръгна по следите на артефакта — каза Итън. — Твоята съвест ти диктува да се върнеш в тунела, моята ме тегли в друга посока.

— Върви след безценния си артефакт — махна му горчиво Призрака и се изправи.

Шест мили деляха Лайнстър Гардънс от тунела под Темза. Тамплиерите имаха преднина и пътуваха с карета, но Призрака беше бърз и целеустремен и познаваше добре маршрута. Успя да стигне дотам за час.

Но се оказа, че е закъснял. Пред осмоъгълния мраморен вход вече бяха подредени файтони. Наоколо се щураха мъже с факли и лампи. Други тичаха и крещяха. Чуваше се зловещо тупане на палки и в отговор отекваха болезнени стенания. За обитателите на тунела схватките бяха ежедневие, но не бяха свикнали на толкова злостни, разрушителни и целенасочени набези.

А целта?

Да заловят Маги.

Той обаче нямаше да им го позволи. Този път нямаше да се провали.

Сред хаоса Призрака зърна Харди Две. Последният оцелял главорез на Кавана стоеше до карета с револвер в едната ръка, с другата стискаше раненото си лице и крещеше заповеди:

— Доведете старицата! По-бързо!

Нямаше и следа от Марчънт, но Призрака предположи, че Итън е прав — артефактът пътуваше към Крофърд Старик. Успех, Итън. Направи своя избор.

Призрака притича край няколко вкопчени в схватка тела през входа на тунела и влетя в преддверието. Край бариерата сблъсъкът беше най-разгорещен. Сред стената от тела зърна посребрялата коса на Маги. Тя крещеше и ругаеше с пълно гърло. Тамплиерите я дърпаха, за да я изтеглят над бариерата, а другарите й от тунела се опитваха да я спасят, но не бяха достатъчно снаряжени. Тамплиерските палки и ножове се вдигаха и спускаха и окуражителните викове се превръщаха в болезнени писъци. На Призрака му се стори, че вижда детектив Хейзълуд някъде сред морето от хора, но лицето му мигом изчезна. След секунда осъзна, че не чува командите на Харди Две, и в същия момент глас изотзад му просъска:

— Проклет кучи син…

Харди Две беше десничар. Носеше „Уебли“, който биеше надясно.

Призрака взе под внимание двата фактора, завъртя се и се сниши под ръката на Харди Две. В същия момент със задоволство чу как въздухът се разцепва на цели десет сантиметра встрани от главата му. После проехтя писък. Един тамплиер по-малко, помисли си Призрака и прекърши ръката на Харди. Грабна кортика, затъкнат на кръста му, и го заби в гърдите му.

Харди Две се вкопчи в него и Призрака видя как живецът гасне в очите му, на сантиметри от неговите. Усети как му призлява и го обзе отчаяние, че отнема живот.

Маги го бе забелязала.

— Бхарат! — извика тя иззад бариерата и тамплиерските главорези извърнаха глави и видяха как командирът им се свлича безжизнено в краката на Призрака.

Стегнаха редици и се подготвиха за нападение.

Призрака прехвърли ножа от едната си ръка в другата, дезориентирайки първия тамплиер, втурнал се към него. Смел мъж. Глупав мъж. Умря за секунди и сега Призрака имаше две остриета — кортик и закривена сабя. Използва ги, за да разпори гърлото на втория нападател, завъртя се и с опакото на ръката си замахна със сабята и отвори корема на третия. Умееше да се бие майсторски и да сее смърт. Не му доставяше удоволствие. Просто умееше.

Хората от тунела вече бяха успели да издърпат Маги и да я отведат към укритието на стълбището. Тамплиерите навярно разбраха, че играта е приключила; видели как босоногият индиец погубва светкавично тримата им побратими, вероятно решиха, че благоразумието е основна съставка на воинската доблест; или пък смъртта на Харди Две ги бе разколебала — каквато и да беше причината, ненадейно прокънтя вик:

— Оттегляйте се! Отстъпление!

За секунди преддверието опустя, каретите разчистиха мястото пред входа и нашествениците освободиха тунела.

Запъхтян, Призрака пусна кортика и сабята на пода и те иззвънтяха глухо върху мрамора. Той прескочи бариерата и тръгна към нишата си.

Хората, събрали се в ротондата, го поздравиха с възторжени възгласи.

— Къде е Маги? — попита той позната жена и тя му посочи тунела.

— Заведоха я на безопасно място — отвърна тя, целуна го бързо по бузата и го потупа по гърба.

Множеството продължи да го приветства с викове и овации, докато прекосяваше ротондата. Най-сетне навлезе в тунела, загърбвайки гъмжилото, стъписването и вълнението от битката.

Вече беше решил, че отсега нататък не принадлежи на Братството. Нямаше да проговори на Итън Фрай. Нека асасините и тамплиерите водят вечната си борба. Той щеше да остане тук, при своите хора. Тук му беше мястото.

„Заведоха я на безопасно място“, спомни си думите на жената.

Кой я беше завел?

В ума му изплува лицето на частния детектив, мяркащо се в мелето. Затича.

— Маги! — извика, устремен към нишата, където тя стъкваше огъня, раздаваше супа и получаваше обич и признателност като законна майка на тунела.

Тя лежеше на земята. Убиецът я бе пронизал многократно, разкъсвайки роклята й. Сивата й вещерска коса бе напръскана с кръв. Очите й, искрящи от гняв, радост и жар, сега бяха помътнели мъртвешки.

Върху гърдите й бяха забили бележка: „Дългът е платен“.

Призрака падна на колене и прегърна Маги. Сложи главата й в скута си и хората от тунела чуха скръбните му, отчаяни вопли.