Оливър Боудън
Подземен свят (5)

5.

Дъждът поспря, слава богу, и нивото на водата в изкопа спадна, но машините мълчаха. С ръка върху шапката, Марчънт се втурна да информира прекия си шеф — Кавана, директор на строежа, докато друг изтича да намери полицай. Пръв пристигна полицай Абърлайн — младеж с рунтави бакенбарди. Представи се, прочисти гърло и свали униформената си каска, за да се заеме с огледа на тялото.

— Слизал ли е някой долу, сър? — обърна се към Пиърсън, сочейки изкопа.

— Разчистихме мястото веднага след като открихме тялото, полицай. Доста врява се вдигна.

— Никой не обича да вижда мъртъвци, преди да е похапнал и пийнал чай в единайсет, сър.

Абърлайн надникна предпазливо в ямата и махна с ръка на работника до него.

— Ще подържиш ли, драги?

Подаде му каската, после разкопча и свали колана, палката и белезниците и заслиза по въжената стълба.

Под погледите на всички, надвесени над ръба на изкопа, той заобиколи тялото, повдигна едната ръка на мъртвеца, после другата. Най-сетне клекна и публиката затаи дъх в очакване служителят на реда да обърне тялото.

Абърлайн преглътна, несвикнал да изнася спектакъл и изпълнен с разкаяние, че не е наредил на мъжете да се отдръпнат назад. Те опасваха и двете страни на изкопа; дори Фаулър и господин и госпожа Пиърсън бяха там. Взираха се в него от петнайсет стъпки височина.

Добре. Той насочи поглед към тялото, загърбвайки смущението, за да се съсредоточи върху належащата задача.

Мъртвецът в костюм от туид лежеше с лице в калта, вдигнал една ръка, все едно да извика кабриолет. Кафявите му обувки бяха грижливо изработени и макар окаляни, изглеждаха в прилично състояние. Не е облечен като бездомник, помисли си Абърлайн. Приведе се, без да обръща внимание на тинята, мокреща дрехите му, и си пое дълбоко дъх. Улови мъжа за раменете и пуфтейки усилно, го преобърна.

Зрителите горе ахнаха дружно, но Абърлайн замижа, за да отложи момента, когато ще види лицето на мъртвеца. Отвори плахо очи и се втренчи в оцъклените зеници на мъжа. Беше на около трийсет и имаше гъсти посребрели мустаци и бакенбарди в стил принц Албърт, явно добре поддържани. Съдейки по външния вид, не бе богаташ, но не беше и работник. Като самия Абърлайн принадлежеше към новата средна класа.

Иначе казано, бе човек, чиито роднини щяха да настояват за обяснение как е свършил в изкоп на Ню Роуд.

Несъмнено предстоеше разследване и Абърлайн неволно изпита дребно, сконфузено въодушевление при тази мисъл.

Откъсна поглед от невиждащите отворени очи на мъжа и огледа жакета и ризата му. Сред калните лекета ясно различи кърваво петно с един-единствен отвор по средата. Ако не се лъжеше — рана от острие.

Абърлайн беше виждал и преди жертви на порезни рани, разбира се, и знаеше, че въоръжените с ножове мушкат, режат и пробиват едновременно. Бързо и напосоки.

Тук обаче имаше само една рана, право в сърцето. Чисто убийство, така да се каже.

Абърлайн вече трептеше от вълнение. По-късно съвестта щеше да му напомни, че все пак става дума за убит човек и е редно да изпитва единствено съчувствие — към него и семейството му — и никакво въодушевление. Но въпреки това…

Претърси тялото и веднага го откри — револвер. Господи, помисли си, нападател с нож е надвил мъж с пистолет. Върна оръжието в джоба на жакета.

— Трябва да извадим тялото оттук — подвикна към шефовете. — Ще ми помогнете ли да го покрия и да го натоваря в каруца, за да го откарам в полицейската морга?

Заизкачва се по стълбата, докато началниците даваха нареждания и неколцина работници се запускаха надолу, къде с ентусиазъм, къде с уплах. Горе Абърлайн избърса калните си длани в седалището на панталоните си и огледа множеството, питайки се дали убиецът е тук и дали се наслаждава на творението си. Тълпата край изкопа проследи как изнасят тялото и го качват в каруца. Разстлаха брезентово платнище и го проснаха върху мъртвеца, скривайки отново лицето му под импровизирания погребален покров.

Дъждът се усили, но вниманието на Абърлайн привлече мъж в изискани дрехи, който прекосяваше дъсчената пътека през калната поляна. Недалеч зад него подтичваше лакей, понесъл тежък кожен бележник, чиито върви танцуваха в ритъм с тромавите му подскоци.

— Господин Фаулър! Господин Пиърсън! — поздрави мъжът и размаха бастун, приковавайки тутакси погледите им.

Всички притихнаха, но не както досега. Мъжете запристъпваха смутено от крак на крак и ненадейно се втренчиха в обувките си.

„Виж ти! Важна клечка!“ — помисли си Абърлайн.

Новодошлият носеше елегантен костюм като Фаулър и Пиърсън, но изглеждаше по-контешки, сякаш е свикнал да улавя погледите на дамите. Нямаше шкембенце и раменете му бяха прави и широки, а не прегърбени от напрежение и безпокойство като на колегите му. Под шапката му се стелеше гъста, дълга до раменете коса. Измамно сърдечният поздрав обаче бе придружен от машинална усмивка, която угасна, преди да стигне до очите. Дамите, впечатлени от стила и самоувереността му, биха се разколебали при вида на студените му пронизващи очи.

Абърлайн погледна първо към Пиърсън, после към Фаулър и забеляза колко са смутени и с какво неудобство Чарлс Пиърсън представи мъжа:

— Това е сътрудникът ни господин Кавана, изпълнителен директор на подземната железница. Той ръководи ежедневната работа по изкопа.

Абърлайн докосна чело, мислейки си: „Каква ли точно е историята ти?“.

— Чух, че са открили труп — каза Кавана.

Над дясната му скула имаше белег, сякаш навремето някой се е опитал да очертае окото му с нож.

— Да, сър — въздъхна Пиърсън.

— Искам да го видя — настоя Кавана и Абърлайн вдигна брезента. След секунда Кавана поклати глава. — Не го познавам, слава богу. Не е от нашите. Пияница е, несъмнено, като клетата душа, която ни изнася серенада оттам — посочи и застана с гръб към каруцата. — Марчънт! Дай заповед на хората да се връщат в изкопа. Загубихме достатъчно време.

— Не — възрази тихо госпожа Пиърсън и пристъпи пред съпруга си. — В знак на уважение към мъртвия е редно работата да спре до сутринта.

Кавана включи автоматичната си усмивка. Раболепно размекнат, смъкна високата си шапка и се поклони ниско.

— Госпожо Пиърсън, простете ми, задето най-безразсъдно забравих, че присъстват и по-деликатни, чувствителни особи. Както съпругът ви отлично знае обаче, тук често ставаме свидетели на произшествия и се опасявам, че присъствието на мъртвец е недостатъчна причина да прекратим неотложната си работа.

— Чарлс? — Госпожа Пиърсън се обърна към съпруга си, който в отговор сведе очи и пръстите му в ръкавици заопипваха смутено дръжката на бастуна.

— Господин Кавана има право, скъпа. Извадихме тялото на клетника. Работата трябва да продължи.

Тя се взря изпитателно в лицето му. Той отвърна глава и след миг госпожа Пиърсън вдигна поли и се отдалечи.

Абърлайн я изпрати с поглед, забелязал коварното самодоволство на Кавана, който започна да дава разпореждания на Марчънт и земекопачите. Чарлс Пиърсън, от своя страна, тръгна бавно след съпругата си с тъжно изражение.

Сега Абърлайн трябваше да закара трупа в Бел Айл. Сърцето му се сви при тази мисъл. Едва ли на Божията зелена земя имаше по-лошо място от гетото Бел Айл.

* * *

Сред мъжете, на които началникът на строежа крещеше на висок глас да се връщат в изкопа и да се залавят за работа, беше млад индиец, който в служебните папки се водеше Бхарат и ако някой от мъжете, превиващи гръб до него, проявеше любопитство, би се представил с това име. Мислено обаче се наричаше другояче.

Призрака.

Външно Призрака не се отличаваше от побратимите си. Носеше същите дрехи — риза, кърпа на врата, кепе, жилетка и работна куртка — но нямаше обувки; ходеше бос. Сръчен и съвестен работник, нито по-добър, нито по-непохватен от другите; заприказваха ли го, се държеше приветливо, нито особено словоохотлив, нито склонен да завързва разговори, ала не и твърде сдържан.

Призрака обаче наблюдаваше зорко. Постоянно. По силата на щастливата случайност се бе оказал достатъчно близо до тялото, за да го огледа добре, преди да им заповядат да напуснат изкопа. Бе зърнал и пияния до ямата и в последвалата суматоха улови погледа му. В същия момент, сякаш да уталожи сърбеж, потърка гърдите си — дребен незначителен жест, невидим за останалите.

Видя и как Абърлайн и Кавана пристигат един след друг и изключително внимателно проследи как повдигат брезента, как Кавана погледна лицето на мъртвеца и колко ловко прикри факта, че го познава.

Беше добър, несъмнено. Умееше не по-зле от него да заблуждава, но в очите му проблеснаха мимолетни искрици, когато се взря в убития. Позна го.

Сега Призрака проследи с поглед как Абърлайн потегля с каруцата — към Бел Айл, разбира се.

Не след дълго си тръгна и пияницата.