Оливър Боудън
Подземен свят (32)

32.

Разгневен, Абърлайн излезе сред врявата и громола на строежа, следван по петите от Обри, който едва го настигаше.

— Чакай! Накъде си хукнал, да му се не види! — запъхтя се червеноликият полицай в опит да надвика неспирното боботене на машините.

— Към Бедфорд Скуеър. Накъде другаде? — изкрещя Абърлайн през рамо. Стигна до дървената порта, отвори я със замах и профуча край сънения работник, чиято задача бе да задържа любопитната паплач отвън. — Тези хубостници са затънали до гуша.

По улицата си проправиха път през тълпата от човешки подобия, привлечени от потенциалните възможности да припечелят от изкопа — амбулантни търговци, леки жени, джебчии. По краткия път до дома на госпожа и господин Уо Обри стискаше шапката си, подтичвайки след Абърлайн.

— В какво са затънали според теб? — поинтересува се той.

— Не знам. Ако знаех, проклетият живот щеше да е по-лесен, нали? — Абърлайн спря, обърна се и вдигна показалец като строг учител. — Но едно е сигурно, Обри Шоу. Кроят нещо. — Насочи същия пръст към оградата около изкопа. — И то не е добро. Ясно? — Устреми се отново напред. — Видя ли им гузните изражения? А младият индиец? Целият в кръв? Инцидент в тунела, дрън-дрън! Нарязал се е, когато влезе през прозореца на госпожа Уо.

— Мислиш, че е бил той?

— Разбира се! — избухна Абърлайн. — Знам, че е бил той. И те знаят, че е бил той. Дори ти знаеш, че е бил той. Доказателството е проклетият проблем. Но е сигурно, че той влетя през прозореца, изгаси лампата, а после угаси и нас.

Обри го настигна и попита на пресекулки, пъхтейки тежко.

— Чуваш ли се какво говориш, Фреди? Искам да кажа… теорията ти се пропуква. Няма начин той да е направил всичко. Да не би да е акробат или нещо такова?

Бяха се върнали в къщата на Бедфорд Скуеър, сякаш никога не са си тръгвали. Абърлайн влезе вътре, а Обри се преви пред прага, подпрян на рамката на вратата, за да си поеме дъх.

Чу как в кухнята Абърлайн си мърмори, а после възкликва тържествуващо.

— Какво има? — попита Обри и закуцука към кухнята, стиснал се за кръста.

Абърлайн стоеше в далечния край на стаята под счупения прозорец. Посочи доволно многострадалната масичка за глинени съдове.

— Какво виждаш тук?

Обри присви очи. Абърлайн очевидно му сочеше кърваво петно. Каза му го.

— Да, кърваво петно, оставено от човека, влетял през прозореца, нали? Звучи логично.

— Ами… да.

— Кръв от индийския перко, когото току-що видяхме в кабинета на Кавана, обзалагам се — добави Абърлайн.

— Това е предположение, Фреди. Нали винаги ни повтарят да търсим улики, а не да предполагаме. Да търсим улики и…

— А да изградиш теория и после да откриеш свидетелства в нейна подкрепа? Позволено ли е? — прекъсна го Абърлайн с разискрени очи.

Бива си го, помисли си Обри. Развихри ли се, няма спиране.

— Давай — каза той.

— Видя ли индиеца? Беше с боси крака, нали?

— Да. Толкова ли е трудно, помислих си, да задели някой грош за обувки…

— Вземи под внимание този факт и погледни отново кървавото петно.

Обри го послуша и Абърлайн забеляза как лицето на другаря му бавно се прояснява.

— Боже мили! Имаш право. Следа от стъпка е!

— Именно. Точно така, Обри. Следа от стъпка. А сега гледай. Ние с теб стояхме ей там. — Повлече Обри към мястото, където снощи се опитваха да умилостивят гневната госпожа Уо. — Представи си прозореца непокътнат. Като огледало е, нали? Черно огледало. Е, казвам ти, че половин секунда преди черното огледало да се раздроби и седем години лош късмет да се стоварят върху ни, видях движение в него.

— Видял си нападателя, преди да нахлуе вътре?

— Само че сега смятаме, че индиецът е бил нападателят, нали? Но не видях него. Видях много по-едър мъж. И се чудя… чудя се дали не съм видял отражение. — Разтърка с длан чело, сякаш да раздвижи мозъка си. — Ето какво ми хрумва, Обри! Ами ако зад нас е стоял един или дори двамина от биячите на Кавана? Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че заключихме вратата. Как са влезли?

— Ела! — Абърлайн издърпа Обри от кухнята към входа на мазето за въглища.

Той зееше отворен. Нищо подозрително, но през купчината имаше пъртина, несъмнено проправена от човек, по целия каменен под чак до капандурата на улицата.

— Спипахме ги! — възкликна Абърлайн. — А сега… — Върна Обри в кухнята, където заеха отново местата си. — Ние стоим тук, нали? Да речем, че сме прави и наистина съм видял отражението на бияча, който ни е дебнел изотзад. Видях колко е близо. А ние бяхме с гръб към него, не забравяй. Бяхме му в кърпа вързани, Обри. Като угоени патици, които чакат ножа. Би могъл да ни халоса по главите с бухалка. Или да ни среже гърлата с нож. И все пак, незнайно защо, макар съучастникът му да е заел позиция, индиецът влетя с гръм и трясък през прозореца…

Абърлайн погледна към Обри.

— Защо, Обри? Защо му е щукнало да влиза през прозореца?