Оливър Боудън
Подземен свят (60)

60.

— Горкият, страхува се повече от всякога. Времето е безмилостно — каза Иви на брат си, надвиквайки рева на локомотива.

Джордж им пожелаваше Кредото да бди над тях, но шумът заглушаваше гласа му.

— Иви Фрай, откъде си го наследила? — укори я Джейкъб.

— От същото място като теб, Джейкъб.

Погледите им се срещнаха — мълчалива среща в памет на майка им и баща им и признание, че сега се уповават само един на друг.

— Забавлявай се — пожела й Джейкъб.

Наближаваха железодобивната фабрика по релси, виещи се между тъмни индустриални сгради и комини, бълващи задушлив дим.

Джейкъб смъкна цилиндъра, сви го и го пъхна под робата с обиграно движение. Нахлупи си качулката и Иви сложи своята. Бяха готови.

— Не умирай — каза му тя и проследи с поглед — и със свито сърце, макар и неволно — как брат й прикляква върху покрива на вагона и се подпира върху него с длани с разперени пръсти. Когато влакът се изравни с фабриката и тъмната тухлена стена се устреми към тях, Джейкъб скочи — още един съвършено изпълнен скок — до перваза на прозорец на първия етаж. След секунда щеше да е в сградата. Фигурата му се смали и изчезна от погледа й. Следващата й вест от него щеше да бъде под формата на експлозия — когато побегне от фабриката, опръскан с кръвта на Рупърт Ферис. Дотогава обаче имаше още време. Сега тя се подпираше на коляно върху покрива на вагона, вятърът развяваше робата й, а влакът прекосяваше покрайнините на Кройдън на път за пристанището по-нататък по линията. Там според плана, изпратен им от Джордж, се намираше лабораторията, където бяха скрили артефакта; там, ако информацията на Джордж беше вярна, сър Дейвид Брустър го изследваше. Какво знаеше за него? Каквото бе прочела в древните ръкописи, разбира се, но те бяха малко двусмислени. Баща й обаче го беше видял в действие — как сияе, как сякаш се храни от вътрешната енергия на притежателя си и превръща нещо тъмно и първично в разрушителна сила.

— Изтрий това изражение от лицето си, Иви — бе добавил троснато той. — Артефактът не е нещо, на което да се възхищаваш. Той изисква извънредна предпазливост, а понеже е гибелно оръжие, не бива да остава в ръцете на врага.

— Да, татко — бе отвърнала послушно тя, но честно казано, примамливостта на предмета засенчваше вероятната му пагубност. Да, артефактът бе страховит и към него трябваше да се отнасят с уважение, но въпреки това…

Пристанището, накъдето се бе насочил влакът, изникна по-ясно на хоризонта. Иви се обърна и пропълзя по покрива на вагона, докато стигна до люк. Отвори го и се спусна долу. Отметна качулката, издуха кичур коса от лицето си и се огледа.

Заобикаляха я сандъци с надпис: „Старик Индъстрис“.

Крофърд Старик. Дори самото споменаване на името му пробуждаше у баща й болезнени спомени. Старик бе тамплиерският Велик майстор, мъжът, когото с Джейкъб бяха дали обет да отстранят. Независимо какво мислеше Джордж. Независимо дали Съветът би одобрил, или не, близнаците бяха решили, че ще изпълнят най-добре завета на баща си, ако свалят Крофърд Старик от поста му; да му отнемат артефакта, лакеите и бизнеса — все стъпки по пътя, водещ до гибелта и опозоряването на Старик.

В същия момент вратата на вагона се отвори и Иви се скри. Влезе мъж — неясен клатушкащ се силует в мрака, застанал в очертанията на рамката. Едър мъж, помисли си тя, и впечатлението й се потвърди, когато блесна огниво и той вдигна лампа, за да освети мрака.

— Къде е? — обърна се през рамо към невидими придружители. — Къде е доставката за Брустър?

Познато име. Брустър. Свита в сенките, Иви зачака. Този мъж щеше да е първата й жертва. Бойното й кръщене. Сгъна китка, за да усети окуражителната тежест на скритото острие, което се плъзна леко и тихо по кожата й. Напомни си, че е готова. Но си спомни и друго — как баща й винаги повтаряше, че обучението не може да те подготви да отнемеш човешки живот.

— Да му отнемеш всичко, което е и което ще бъде, да хвърлиш в скръб семейството му, да надигнеш вълна от мъка и жажда за отмъщение, чийто грохот навярно ще отеква векове наред.

Баща й знаеше, че да си подготвен и да си наистина готов, са две различни неща.

Иви беше подготвена, но наистина ли беше готова?

Трябваше да бъде. Нямаше избор.

Мъжът наруга другаря си. Скастри го, че е глупак. Зад сандъка Иви вдигна качулката си с две ръце, извличайки сила и успокоение от символичния й смисъл, и активира острието.

Подсвирна тихо.

— Кой е там? — попита мъжът, вдигна лампата и пристъпи две крачки по-навътре.

Стигна до укритието на Иви и тя затаи дъх, чакайки момента. Очите й се плъзнаха по острието и се насочиха към мястото точно зад ухото на мъжа, където щеше да проникне, пронизвайки мозъка. Бърза безболезнена смърт.

Но все пак смърт. Тя се надигна на пръсти, отлепила пети от дъските на пода. С едната си ръка се подпираше, с другата вдигна оръжието. Напомни си, че той е враг. Съучастник на хората, решени да преследват и тиранизират всеки, който не споделя стремежите им.

Вероятно той не заслужаваше да умре. Но щеше да умре в името на кауза, по-велика и от двама им.

С тази мисъл тя изскочи иззад сандъка, острието й се заби право в целта и жертвата й издаде тихо, почти недоловимо гърлено стенание. Тя подхвана безжизненото тяло, отпусна го безшумно върху мръсния под на вагона и в знак на уважение затвори очите му.

— Никога не е лично — така казваше баща й. И после се поправяше: — Рядко е лично.

Иви се отдалечи от мъртвия. Не беше лично.

Помисли си, че сега трябва да им отвлече вниманието. Ако успееше да раздели вагоните…

Отвън стоеше другарят на първия охранител. Дремеше и тя го обезвреди бързо. Баща й с право казваше, че става по-лесно. Почти не се замисли за втората си жертва. Не затвори очите на мъжа — остави го там, където падна, и продължи напред към локомотива. Притисна се към стената на следващия вагон, за да не я забележат двамина бъбриви стражи.

— Как се спогаждат сър Дейвид и госпожица Торн? — попита единият.

— Намръщила се е като черен облак — отвърна другият. — Залагам пет шилинга, че нещо не й е по вкуса.

— Старият сър Дейвид ще си изпати тогава.

Люси Торн. Иви беше чувала името, разбира се. С Брустър ли щеше да я види?

Изчака стражите да отминат и прекоси първия вагон до мястото, където бе свързан с локомотива. Нямаше много време; не след дълго щяха да открият телата на мъжете, които беше убила. Благодари мислено, че носи ръкавици, и улови металната скоба. Под напора на вятъра и без да поглежда към бягащите под краката й релси, освободи стягата.

Подскочи пъргаво към локомотива и проследи с очи как вагоните се отдалечават. Около нея се надигнаха викове. Учудени защо вагоните са се отделили, група мъже се втурнаха към тях. Иви се покатери върху покрива на локомотива и огледа мястото, преди машината да спре до дока със скърцащи спирачки и недоволно стържене на метал. От едната й страна водата на Темза проблясваше мътно, от другата имаше коловози, складове, служебни сгради и…

Нещо много интересно. Залегнала върху покрива на вагона и почти невидима, Иви видя първо две познати фигури — доктор Дейвид Брустър и Люси Торн. Двамата обърнаха глави към внезапната суматоха, после продължиха към карета и кочияш близо до портала.

Иви скочи от локомотива, доволна от сполучливия си план за отвличане на вниманието, а и от пушека, стелещ се като постоянен покров над нея. Има полза от индустриализацията, помисли си тя, прокрадвайки се зад Брустър и Люси Торн.

Жената носеше черно. Черна шапка, дълги черни ръкавици, черен кринолин и турнюр, надиплен чак до врата. Беше млада и с привлекателни черти, които контрастираха на мрачното изражение в тон с дрехите й. Вървеше като сянка, раздипляйки димната пелена в притъмнелия двор. Сякаш бе мрак, отблъскващ светлината.

До нея ситнеше сър Дейвид Брустър — наглед три пъти по-възрастен, с посърнало лице и дълги бакенбарди. По-възрастен от Люси Торн, но очевидно сплашен от мрака у нея. На него приписваха изобретяването на калейдоскопа и на лентикулярния стереоскоп, каквото и да представляваше това. Нервен мъж или поне изнервен в момента от присъствието на Люси Торн, той се задъхваше да върви редом с нея и обясняваше с хленчещ шотландски акцент:

— Трябват ми още две седмици.

Ядосана, Люси Торн отсече:

— Съмнителните ви експерименти с устройството започват да привличат нежелано внимание. Дадохме ви повече от достатъчно време да постигнете резултати, сър Дейвид.

— Не знаех, че очаквате от мен да играя ролята на кокер шпаньол.

— Позволете ми да ви напомня задълженията ви към Ордена.

Брустър изсумтя раздразнено.

— Госпожице Торн, пришпорвате ме като състезателен кон.

Стигнаха до каретата и кочияшът свали тривърхата си шапка, поклони се ниско и отвори вратата на Люси Торн, която му кимна властно, седна и приглади полите си. Приведе се през отворената врата и каза на Брустър:

— Сър Дейвид, ще се върна утре. Ако не сте разкрили тайната на устройството, забравете за кучетата и конете. Ще ви хвърля на вълците. Довиждане.

При тези думи окултистката на тамплиерите даде знак на кочияша, който затвори вратата, намигна нагло на Брустър и зае мястото си на капрата, готов да откара Люси Торн далеч от суматохата край релсите.

Когато каретата потегли, Иви чу как Брустър изпуфтя, отърсвайки се от изнервящата среща. Обърна се към група мъже наблизо. Иви проследи погледа му и видя неколцина пазачи да водят мъж в крещящо облекло, който протестираше на висок глас:

— Обещаха ми просто да ме разведат из района, уважаеми господа.

— Кой те изпрати? — попита един от тамплиерите.

— Сигурно е шпионин на Грийн — додаде друг.

Брустър им подвикна:

— Разпитайте го вътре. После ми го доведете в лабораторията!

Иви вдигна поглед към небето, почерняло от събралите се облаци. Въздухът трептеше от напрежение. Бурята несъмнено наближаваше. Явно и Брустър споделяше мислите й — обърна се кръгом и тръгна към нещо, което не бе забелязала досега. Метална тръба, забита в земята. Нещо като гръмоотвод? Брустър хвърли последен поглед към надвисналите облаци, затича пъргаво и изчезна през врата в сградата, загърбвайки шумотевицата отвън. Първите капки дъжд закапаха; група мъже все още се опитваха да свържат локомотива и вагоните, продължавайки да се питат гласно как са се разделили.

Иви, първопричината за бъркотията, се усмихна и се шмугна през вратата след Брустър. В същия момент проехтя гръмотевица и ослепителна бяла светлина озари небето.

Иви се притисна до стената, далеч от ореолите на лампите, и извади острието си. Както я бяха учили, очите й обходиха част по част пространството, откривайки опасните и уязвимите места. Вече мислеше като истински асасин.

Огледът обаче не оправда очакванията й.