Ю Несбьо
Прилепът (7)

Седма глава
Тера нулиус, сводник и Ник Кейв

В Сидни валеше дъжд. Капките барабаняха по асфалта, пръските отскачаха по стените на сградите и за секунди се сливаха във вадички, а те пък се стичаха по ръбовете на тротоарите. Някои явно се бяха вслушали в сутрешната прогноза за времето и си бяха взели чадъри. Сега чадърите се разтваряха като огромни, разноцветни гугли на гъби. Ендрю и Хари спряха на червен светофар до Хайд парк.

— Спомняш ли си аборигена, който онази вечер седеше в парка до „Ди Олбъри“? — попита Хари.

— В Грийн парк ли?

— Да. Опита се да те поздрави, но ти не му отвърна. Защо го подмина?

— Не го познавам.

Светна зелено и Ендрю натисна силно газта.

 

 

Хари завари „Ди Олбъри“ почти безлюден.

— Подранил си — отбеляза Биргита, която подреждаше измитите чаши по рафтовете.

— Защото се надявах преди голямата навалица да получа по-добро обслужване.

— Тук не отказваме питие на никого — тя щипна Хари по бузата. — Какво да бъде?

— Едно кафе.

— Заведението черпи.

— Благодаря, съкровище.

— Съкровище? Така баща ми нарича мама — Биргита седна на една висока табуретка и се наведе към барплота. — Всъщност би трябвало да се притесня, когато мъж, когото познавам по-малко от седмица, започва да се обръща към мен с галени именца.

Хари вдъхна аромата й. Учените все още знаят твърде малко по въпроса как обонятелният център в мозъка обработва постъпващите нервни импулси в сетивни възприятия. Хари обаче не се вълнуваше толкова много от механизма. Просто знаеше, че усети ли уханието й, в главата и тялото му започват да се случват странни неща. Например, клепачите му се спускат наполовина над очите, ъглите на устните му се разтеглят в широка усмивка, а настроението му се повишава осезаемо.

— Не се притеснявай — успокои я той. — Не знаеш ли, че „съкровище“ спада в категорията на безобидните обръщения.

— Дори не съм подозирала за съществуването на безобидни обръщения.

— Но ги има. Например, „скъпа“, „миличка“ или „сладурче“.

— А кои са опасните?

— Ами кои… „мецано“, „пухчо“, подобни лигави думички, все обръщения, които не са изтъркани и безлични, а отчитат индивидуалността на конкретния човек и са пропити с интимност. За по-силен ефект се произнасят носово, за да звучат глезено, както човек разговаря с малки деца. Чуеш ли такива думички, имаш всички основания да получиш клаустрофобия.

— Други примери хрумват ли ти?

— Какво стана с кафето ми?

Биргита посегна да го плесне с парцала. После му наля кафе в голяма чаша. Докато стоеше гърбом към него, на Хари му се прииска да се пресегне и да докосне косите й.

— А сега ми разкажи края на историята от снощи — настоя Биргита, седна и сложи ръка върху неговата.

Хари отпи от кафето и се огледа. Пое си дъх.

— Колегата ми се казваше Стиансен, Рони Стиансен. Хулиганско име, но той не си падаше по изцепките. Напротив, беше възпитано, отзивчиво момче и обичаше професията си — поне през повечето време. Погребението се състояло, докато съм бил на командно дишане. Прекият ми шеф в Управлението дойде на свиждане и ми поднесе благопожеланията на началника на полицията в Осло. Още тогава трябваше да подуша задаващите се неприятности. Но понеже не бях близвал алкохол от два дни, се намирах в пълна дупка. Една медицинска сестра разкри схемата за внасяне на алкохол в стаята и премести съседа ми. „Знам какво ти минава през ума — увери ме шефът. — Избий си го от главата, чака те работа.“ Мислеше си, че кроя самоубийство. Грешеше. Вълнуваше ме само как да се сдобия с пиячка. Шефът ми не е от хората, дето се церемонят много-много. „Стиансен е мъртъв — съобщи ми без никакви предисловия той. — Вече няма как да му помогнеш. Можеш единствено да помогнеш на себе си и на семейството си. И на нас. Прегледа ли пресата?“ Не, отвърнах, не съм чел абсолютно нищо, само слушам как баща ми чете на глас художествена литература, защото го помолих да не отваряме дума за злополуката. Шефът се зарадва: мълчанието ми по случая значително улеснявало нещата. „Защото всъщност не ти си седял зад волана. Или казано по друг начин: по време на инцидента не е шофирал полицай в нетрезво състояние.“ Попита дали схващам и поясни: карал е Стиансен, онзи от двама ни, чиято алкохолна проба е излязла отрицателна. Показа ми броевете на ежедневниците от няколко седмици назад. Макар и с още замъглено зрение, успях да прочета. Според публикуваната информация шофьорът на полицейския автомобил загинал на място, а колегата му на пасажерската седалка получил тежки травми. „Но нали аз шофирах“ — възразих. „Не ми се вярва да си бил ти. Откриха те на задната седалка — аргументира се шефът. — Имай предвид, че вследствие от катастрофата ти претърпя сериозно комоцио. Обзалагам се, че не си спомняш нищо от цялата гонка.“ Отлично схванах накъде бие, разбира се. Пресата се интересува само от кръвната проба на водача, а щом тя не е показала наличие на забранени вещества, никой няма да тръгне да се занимава с резултатите от моята. Инцидентът и бездруго бе опетнил достатъчно обществения престиж на органите на реда.

Между веждите на Биргита се бе врязала дълбока бръчка и й придаваше възмутен вид.

— Как им е дало сърце да излъжат родителите на Стиансен, че синът им е управлявал колата? Какво бездушие! Как…

— Ще повторя: в нашата гилдия солидарността се ползва с особена почит. Често колегиалността взема връх над всички други съображения. Но е възможно в конкретния случай версията, поднесена на семейство Стиансен, да е направила болката им по-поносима. Шефът е представил нещата така: Стиансен е предприел премерен риск в преследването на предполагаем наркопрестъпник и убиец, а в нашата професия никой не е застрахован от злополука. Момчето в другия автомобил все пак е шофирало съвсем отскоро и навярно по-опитен водач на негово място би реагирал съвсем различно и не би изскочил пред полицейска кола. Да не забравяме, че бяхме пуснали сирена.

— И сте летели със сто и десет километра в час.

— В зона, където максимално допустимата скорост е петдесет. Съгласен съм: няма в какво да упрекнем хлапето. Цялата работа опираше до аргументите на шефа. Какво ще постигнем, ако съобщим на родителите на Стиансен, че синът им се е возил на седалката до шофьора? Да не би да се почувстват по-добре, ако синът им остане в историята като полицай, който не е попречил на пиян колега да шофира? Шефът ми повтаряше ли, повтаряше аргументите си до втръсване. Накрая главата ме цепеше до пръсване, наведох се над леглото и започнах да повръщам зелен бълвоч. На следващия ден ме посетиха родителите на Стиансен заедно с по-малката му сестра. Донесоха ми цветя и ми пожелаха бързо възстановяване. Бащата сподели колко се самообвинява, задето не е взел мерки срещу безразсъдното шофиране на сина си. Разридах се като малко дете. Всяка секунда ми се струваше по-мъчителна от екзекуция. Прекараха при мен повече от час.

— Божичко, какво им каза?

— Нищо. Оставих ги те да говорят. За Рони: какви планове имал, какво искал да постигне; за приятелката му, която следвала в САЩ; колко често ме споменавал като съвестен полицай и добър приятел, на когото можел да разчита.

— Какво стана после?

— В болницата ме държаха два месеца. Шефът се отби още няколко пъти. Веднъж пак настоя да си избия глупостите от главата. Тогава обаче съветът му дойде навреме, защото наистина исках да умра. В покриването на истината открих известна доза алтруизъм и не лъжата сама по себе си ми тежеше най-много, а фактът, че отървах собствената си кожа. Може да звучи странно и доста съм разсъждавал по въпроса, затова ще се обоснова по-подробно.

През петдесетте години Чарлс ван Дорен, млад университетски преподавател, се прочул из САЩ с великолепното си представяне в състезателна викторина, излъчвана по телевизионните канали с национално покритие. Седмица след седмица Ван Дорен отстранявал опонентите си. Част от въпросите били изключително трудни и зрителите онемявали от възхищение пред този мъж, тъй компетентен във всякакви области. В пощенската му кутия завалели предложения за брак, основали му фенклуб, а за лекциите му в университета аудиториите се пълнели до последното място. Накрая той сам предизвикал публично изслушване и огласил, че продуцентите на предаването са му предоставяли предварително всички въпроси. Попитали го защо е разобличил измамата. Вместо отговор им разказал за свако си, който бил признал на съпругата си, лелята на Ван Дорен, че й е изневерил. Откровенията му предизвикали известни сътресения в семейството и Ван Дорен го попитал защо не си е замълчал. От забежката му били изминали няколко години, а и той вече не поддържал никакъв контакт с мимолетната си тръпка. Свако му отвърнал, че най-големи терзания му причинила не самата изневяра, а вероятността да се измъкне безнаказано. Ето това не успял да понесе. Чарлс ван Дорен действал по същите подбуди. Според мен, когато съзнава каква низост е извършил, човек изпитва потребност да си понесе последствията. Аз лично копнеех да ме накажат, да ме бичуват, да ме измъчват, да ме унижават. Бях готов на всякакво страдание, само и само да си изкупя вината. Ала нямаше кой да ме накаже. Не можеха дори да ме изритат от службата — нали в официалното съобщение ме изкараха трезвен. Полицейският началник ме награди с писмена похвала, задето съм проявил самоотверженост и съм понесъл тежки травми. Затова реших да се самонакажа. Наложих си най-суровото наказание: да продължа да живея и да спра пиенето.

В бара заприиждаха клиенти. Биргита даде знак, че след малко ще им обърне внимание.

— А после?

— Стъпих си на краката, върнах се на работа. Оставах в службата до среднощ. Тренирах. Вървях. Четях художествена и юридическа литература. Престанах да се виждам с хора, които ми влияят зле. Впрочем с всякакви приятели — или с онези, които ми бяха останали, след като алкохолът взе надмощие. И аз не знам защо. Предприех нещо като мащабна инвентаризация. Исках да изкореня всичко от някогашния си живот — и хубавото, и лошото. Един ден седнах и се обадих на всички свои познати със съобщението: „Здрасти, не можем да се виждаме повече. Беше ми приятно да се познаваме.“ Повечето уважиха избора ми. Една част вероятно дори са се зарадвали. Други ме упрекнаха, че съм се изолирал. Може и да са били прави. През последните три години основната ми компания е сестра ми.

— А жените?

Хари погледна към струпалите се до барплота клиенти. Двама-трима започваха да губят търпение.

— Това е друга история — пак толкова дълга. И стара. След катастрофата не съм преживявал връзки, които си струва да се споменат. Превърнах се във вълк единак, погълнат от терзанията си. Или пък — знам ли? — може би пиян съм изглеждал по-чаровен?

Хари се позасмя и си наля още мляко в кафето.

— Защо те изпратиха тук?

— Някои хора от началството вероятно смятат, че все още не съм съвсем за изхвърляне. Или искат с това задание да проверят доколко умея да работя под натиск. Подочух, че ако се справя, без да оцапам пейзажа, вкъщи ще се отворят нови възможности.

— А ти смяташ това за важно?

— Е, всъщност малко неща заслужават да се нарекат наистина важни — сви рамене Хари и посочи опашката до бара. — Определено не държа на кариерата си толкова, колкото тези момчета държат час по-скоро да си поръчат нещо за пиене.

* * *

Биргита отиде да обслужи клиентите. Хари продължи да разбърква кафето си. Загледа се в телевизора над рафтовете. Излъчваха новини. Съобщаваха за група аборигени, предявили претенции към определена територия:

— … в съгласие с новите изменения, внесени в Закона за правата на коренното население на Австралия…

— Значи справедливостта най-сетне ще възтържествува — чу се глас зад Хари.

Обърна се. Първоначално не позна дългокраката, напудрена с бронзант жена с груби черти и руса, бухнала перука. Но после забеляза топчестия нос и раздалечените предни зъби.

— Клоунът! Ото…

— Ото Рехтнагел в целия си блясък, хубавецо. Едно им е лошото на тези токчета — стърча над мъжете, по които си падам. А аз предпочитам по-високи кавалери. Може ли? — Той седна на съседната висока табуретка.

— Каква е твоята отрова? — попита Хари и се опита да привлече вниманието на заетата Биргита.

— Спокойно, тя знае.

Хари му предложи цигара, Ото я взе, без да му благодари, и я постави в розово цигаре. Хари му поднесе огънче, Ото смукна дълбоко от цигарата, бузите му хлътнаха, докато гледаше Хари с недвусмислен пламък в очите. Минижупът се впиваше в елегантните му бедра, обути в мрежести чорапи. Хари се принуди да признае пред себе си, че превъплъщението на клоуна е истински шедьовър. Ото в ролята на драг куин^[1] излъчваше повече женственост от повечето жени, с които Хари се сблъскваше в съвременния свят. Хари посочи телевизионния екран.

— Какво имаш предвид, като каза, че справедливостта ще възтържествува?

— Не си ли чувал за тера нулиус? За Еди Мабо?

Хари поклати глава. Ото заобли устни, сякаш се готвеше да прави орална любов, оттам избликнаха две плътни облачета дим и се понесоха бавно във въздуха.

— Тера нулиус е прелюбопитно понятие. Британците го измислили, когато стъпили на австралийска земя и установили, че тук няма много обработваеми площи. Аборигените били полуномадски народ, прехранвали се с лов и риболов и диворасли ядивни растения. И само защото туземците не стояли по цял ден надвесени над картофени ниви, британските нашественици ги набедили за примитиви. Според тях земеделието се явявало задължителен стадий в развитието на всяка цивилизация. Забравяли факта, че първите чужди заселници по тези земи едва не умрели от глад, след като се опитали да се препитават от добивите на неплодородната почва. Аборигените, от своя страна, познавали местната природа отлично, през различните сезони се установявали където има храна и живеели във видимо изобилие. Капитан Кук ги нарекъл най-щастливите хора, които е виждал. Чисто и просто не им се налагало да обработват земята. Ала понеже аборигените не били уседнали, британците решили, че тази страна не принадлежи никому. Нарекли я тера нулиус, ничия земя. И съгласно едноименния принцип — принципа на тера нулиус — британците издали на новите заселници актове за собственост на владенията им, без да вземат под внимание мнението на аборигените. Нали те нямали никакви права за собственост върху земята.

Биргита постави голяма маргарита пред Ото.

— Преди няколко години Еди Мабо, жител на островите Торес, предизвика статуквото. Оспори принципа за тера нулиус и заяви, че по време на заселничеството си на континента британците неправомерно са откраднали земя, принадлежаща на аборигените. През 1992 година Върховният съд отсъди в полза на Мабо и постанови, че по закон Австралия принадлежи на коренните жители. В издадената от върховния арбитраж присъда се посочва, че аборигените имат пълното право да предявяват претенции към собствеността над земите, от които са се препитавали и които са населявали преди нашествието на белите заселници. Съдебното решение, разбира се, предизвика буря от недоволство и мнозина светлокожи надигнаха възмутено глас, защото се изплашиха да не загубят поземлените си владения.

— А сега какво става?

Ото отпи голяма глътка от коктейлната чаша, поръсена със сол по ръба, намръщи се, все едно му бяха поднесли оцет, и внимателно си избърса устата със салфетка.

— Ами какво… Решението не подлежи на обжалване. Нормативната уредба за правата на коренното население е приета от парламента, но властите не я прилагат в цялата й строгост. Не се е случвало да отнемат земята на малоимотен земеделец. Постепенно паниката се поуталожи.

„Как се набутах в тази ситуация — да седя в бар и да слушам как някакъв травестит ме просвещава на тема австралийска политика.“ Изведнъж Хари се почувства горе-долу като Харисън Форд в сцена от филма „Междузвездни войни“.

Прекъснаха новините и на екрана се появиха усмихнати австралийци във фланелени ризи и с кожени шапки. Рекламираха марка бира, чието най-голямо достойнство очевидно беше, че е „горда да е австралийска“.

— Наздраве за тера нулиус — вдигна чашата си Хари.

— Наздраве, хубавецо. О, замалко да забравя. Следващата седмица ще се състои премиерата на най-новия ни спектакъл в театър „Сейнт Джордж“ на Бондай Бийч. Настоявам двамата с Ендрю да присъствате. Вземете когото пожелаете и запазете най-бурните аплодисменти за моето изпълнение.

Хари се поклони ниско и благодари за трите билета, които Ото му подаде с кокетно разперени пръсти.

 

 

На път към „Кингс Крос“ Хари прекоси Грийн парк и инстинктивно потърси с поглед сивия абориген, но тази вечер под мъждивата светлина от лампите в парка седяха само двама белолики пияници. Облаците от по-рано през деня се бяха разнесли, в небесните висини грееха звезди. Наложи се Хари да мине между двама мъже, които се караха. Застанали от двете страни на тротоара, те си разменяха гневни реплики.

— Изобщо не ме предупреди, че няма да се прибираш цяла нощ! — кресна единият с тънък, задавен глас.

Пред виетнамски ресторант сервитьор се бе облегнал на стената с цигара в ръка, видимо вече изтощен от работа. По Дарлингхърст Роуд се точеха колони от автомобили и хора.

На ъгъла с Бейсуотър Роуд Ендрю дъвчеше братвурст.

— Пристигаш точно на минутата! Като истински германец.

— Германия се намира…

— Немците са тевтонци. Ти си северногерманец. Дори външният ти вид го доказва. Да не отричаш расата си, момче?

Хари се изкуши да му отвърне със същия въпрос, но се въздържа.

Ендрю се намираше в превъзходно настроение.

— Ще започнем с мои познати.

С Хари единодушно решиха да подхванат търсенето на прословутата игла в средата на копата сено, тоест сред проститутките по Дарлингхърст Роуд. Не беше никак трудно човек да ги различи. Самият Хари вече познаваше две-три.

— Монгаби, мой човек, как върви бизнесът? — Ендрю спря да поздрави окичен с едри бижута тъмнокож мъж във втален костюм.

— Ти ли си, Тука! Ах ти, полов атлет такъв! — В устата на Монгаби проблесна златен зъб. — Да ти кажа, не се оплаквам.

„И този ако не е сводник!“ — прецени го Хари.

— Хари, запознай се с Теди Монгаби, най-закоравелия сводник в Сидни. В бранша е от двайсет години и още кръстосва улиците заедно с питомките си. Не си ли вече стар за тази работа, Теди?

Онзи разпери ръце с широка усмивка.

— Тук се чувствам добре, Тука. В центъра на събитията. Затвориш ли се в кабинет, бързо ще изгубиш и поглед върху общата картина, и контрола над положението. А в нашия бранш контролът е най-важното. Хората са като кучетата. Неконтролираното куче е нещастно. А нещастните кучета хапят.

— Щом казваш, Теди. Виж, много ми се ще да си поговорим с две-три от твоите момичета. Издирваме един злодей. Не е изключено да се е навъртал наоколо.

— Дадено. Кажи само коя да извикам.

— Сандра тук ли е?

— Сандра е тук непрекъснато. Сигурен ли си, че ти трябва само за приказки?

— Да, от друго няма нужда. Ще седнем в „Паладиум“. Ще я пратиш ли да се отбие за малко?

Пред заведението викач приканваше с окуражителни, цинични реплики минувачите да влязат. Щом видя Ендрю, мъжът просия. Двамата размениха няколко думи и викачът ги пропусна покрай касата. Тясно стълбище се спускаше към подземие, където се помещаваше сумрачен стриптийз клуб. Шепа мъже седяха до масите в очакване на следващото шоу. Хари и Ендрю намериха свободно сепаре в дъното на заведението.

— Тук всички те познават? — подпита го Хари.

— Всички, които имат полза от познанството си с мен, или аз имам полза от познанството си с тях. Навярно и полицията в Осло съжителства в подобна симбиоза с подземния свят, а?

— Да, но ми се струва, че поддържаш по-сърдечни контакти с твоите хора от ъндърграунда, отколкото ние.

Ендрю се разсмя.

— Изпитвам известно родство с тях. Ако не ме бяха взели в полицията, вероятно и аз щях да попадна в този бранш.

Черен минижуп на високи ботуши заслиза бавно по стълбите. Под черната къса коса надничаше тежък, замрежен поглед. Жената се приближи до масата им. Ендрю издърпа един стол.

— Сандра, това е Хари Хоули.

— Сериозно? — тя се усмихна накриво със сочните си начервени устни.

Липсваше един кучешки зъб. Хари пое студената й, мъртвешки бледа ръка… Това момиче му се стори познато. Навярно я бе мяркал вечерно време по Дарлингхърст Роуд, само че с различен грим и в друг тоалет?

— По какъв повод ме търсите? Бандити ли издирваш, Кенсингтън?

— И то много особен бандит, Сандра. Обича да души с голи ръце. Да ти звучи познато?

— Познато? Половината от клиентите ни отговарят на това описание. Наранил ли е някого?

— Доста жени. А фатално са завършили срещите му с онези от жертвите, успели да го идентифицират — отвърна Хари. — Да си виждала някъде този тип? — и й показа снимка на Еванс Уайт.

— Не — тя изобщо не погледна снимката и се обърна към Ендрю. — Този откъде се появи, Кенсингтън?

— От Норвегия е, полицай. Сестра му е работела в „Ди Олбъри“. Миналата седмица я намериха изнасилена и убита. На двайсет и три години. Хари си е взел отпуск и е пропътувал разстоянието дотук, за да открие виновника.

— Моите съболезнования — едва сега Сандра огледа снимката. — Да.

— Какво имаш предвид? — оживи се Хари.

— Да, виждала съм го.

— А… познаваш ли го?

— Не, но съм го засичала да се мотае по Дарлингхърст Роуд. Нямам представа какви ги върши, но ми е познат по физиономия. Мога да поразпитам…

— Много ще сме ти благодарни… Сандра — увери я Хари.

Тя се усмихна.

— Трябва да се връщам на работа, момчета. Е, до скоро.

И тя изчезна по същия път, по който бе дошла.

— Супер! — възкликна Хари.

— Супер? Само защото някой го е видял в „Кингс Крос“? Не е забранено да се шляеш по Дарлингхърст Роуд, нито да чукаш проститутки. Каквото и да казва законът, това отдавна не се смята за престъпление.

— Не го ли усещаш, Ендрю? В Сидни живеят четири милиона души, а тя е видяла онзи, когото сме взели на прицел. Това, разбира се, не доказва нищо, но е знак, нали? Не усещаш ли, че напипахме гореща следа?

Спряха музиката, затъмниха осветлението. Гостите на заведението насочиха вниманието си към сцената.

— На Еванс Уайт ли залагаш?

— Да — кимна Хари. — Всяка фибра от тялото ми крещи името му. Интуицията ми го подсказва.

— Интуиция?

— Шестото чувство не е вятър работа, Ендрю. Замисли се.

— Замислям се, но не долавям интуицията ми да работи. Ако обичаш, обясни ми как функционира твоето шесто чувство.

— Ами как… — Хари погледна Ендрю, за да провери дали австралиецът не го занася. Ендрю обаче го гледаше с неподправено любопитство. — Интуицията е просто съвкупност от целия опит, натрупан от човека. Аз го виждам така: всичко, което си преживял, което знаеш, което си мислиш, че знаеш, и което не знаеш, се спотайва в подсъзнанието ти и дреме. По принцип човек не усеща присъствието на полузаспалото животно. То просто дебне, похърква и попива нови впечатления. От време на време обаче премигва, протяга се и ти съобщава: ей, това съм го виждал някъде. Намеква ти как да подредиш цялостния пъзел.

— Красиво, Хоули. Сигурен ли си обаче, че това твое спящо животно забелязва всички подробности от картината? Кръгозорът зависи от местоположението ти и перспективата.

— Какво имаш предвид?

— Вземи например съзвездията. В Норвегия виждаш същите звезди, които греят и над Австралия, но понеже сега се намираш в южното полукълбо, все едно си се обърнал с главата надолу, нали? Затова виждаш всички съзвездия наобратно. Ако не съобразиш този факт, ще се объркаш.

— Наобратно?

— Да — Ендрю изгаси пурата си.

— От часовете в училище съм запомнил, че вие в Австралия виждате съвсем различно небе от нас. Тук земното кълбо скрива звездите, които нощем наблюдаваме над Норвегия.

— Може и така да е — без капка смущение се съгласи Ендрю. — Така или иначе, всичко е въпрос на гледна точка. И следователно е относително. Именно затова нещата са толкова сложни.

От сцената се разнесе съскане и заприижда бял дим. В следващия миг се оцвети в червено, а от тонколоните зазвучаха цигулки. Жена в семпла рокля и мъж в панталон и бяла риза изплуваха от дима.

Хари бе чувал тази мелодия и преди: от слушалките на съседа му по място в самолета. Човекът я въртя по целия път от Лондон до Сидни. Ала чак сега Хари се заслуша в текста. Женският вокал разказваше, че я наричали Дивата роза, без да знае защо.

Девичият глас влизаше в ярък контраст с плътния нисък мъжки тембър:

Then I kissed her good-bye,

said all beauty must die,

I bent down and planted a rose between her teeth…^[2]

 

 

Хари сънуваше звезди и жълто-кафяви змии. Леко почукване по вратата на хотелската му стая го събуди. За миг полежа неподвижно и се запита дали е доволен. Пак валеше дъжд и водосточната тръба под прозореца му пееше. Той стана, гол, и отвори широко вратата с надежда набъбващата му ерекция да не остане незабелязана. Биргита се засмя изненадано и скочи в обятията му. Косата й капеше.

— Нали каза към три — напомни й Хари, ужким сърдит.

— Клиентите не искаха да си ходят — тя повдигна луничавото си лице към него.

— Влюбен съм в теб — лудо, невъздържано и разтърсващо — прошепна той и обхвана здраво главата й.

— Знам — увери го сериозно тя и обви пулсиращия му член с мократа си студена ръка. — Ей, това за мен ли е?

 

 

Хари стоеше до прозореца, пиеше портокалов сок от минибара и гледаше небето. Облаците се бяха разнесли, а някой сякаш бе продупчил с вилица кадифената небесна покривка и от процепите се процеждаше божествена светлина.

— Какво мислиш за травеститите? — попита Биргита от леглото.

— Ото ли имаш предвид?

— И него в частност, и изобщо.

Хари се позасмя под мустак.

— Харесва ми арогантната нотка в стила му. Спуснатите клепачи, начупените физиономии. Досадата от живота. Той пресъздава атмосферата на меланхолично кабаре, в което флиртува с всичко и всички. Повърхностен, автопародиен флирт.

— И на теб това ти допада?

— Харесва ми бунтарството му; олицетворява онова, което мнозинството ненавижда.

— А именно?

— Слабост, уязвимост. Австралийците се тупат в гърдите колко са либерални. Може и да е вярно. Но доколкото разбирам, идеалът им е честният, просто устроен и много отруден австралиец с ведър нрав и доза патриотизъм.

— True blue.

— Какво?

— Наричат го true blue. Или fair dinkum. Ще рече „неподправен, простонароден“.

— А зад фасадата на този простодушен манталитет е лесно да скриеш какви ли не мерзости. Ото, от своя страна, при всичките му карикатурни труфила, представляващи съблазнителното, подражателското и фалшивото, е най-автентичното, което съм виждал тук. Разголен, раним и неподправен.

— Мен ако питаш, ми звучиш изцяло в тон с така модерната политическа коректност. Хари Хоули — пръв приятел на гейовете — Биргита явно беше в заядливо настроение.

— Но звучи някак хубаво, нали?

Хари легна, погледна я и премига с невинните си сини очи.

— Много се радвам, че нямате желание да го правим пак, госпожице. Утре ни предстои ранно ставане…

— Говориш така само за да ме възбудиш — отвърна Биргита и двамата се нахвърлиха един върху друг като разгонени язовци.