Ю Несбьо
Прилепът (19)

Деветнайсета глава
Два разговора с убиец, птица кукабура и сън с бързо движение на очите(БДО)

След злополуката Хари многократно се пита дали би се разменил. Дали би се съгласил да заеме мястото на младия си колега, огънал стълб покрай Сьоркедалсвайен, дали би склонил не Рони, а той да бъде погребан с почести и полицейски кордон, неговите родителите да скърбят, в коридорите на управлението в „Грьонлан“ да поставят негова снимка, а той постепенно да се превърне в избледнял, но свиден спомен в паметта на колеги и роднини. Това не беше ли примамлива алтернатива на лъжата, с която беше принуден да живее — в много отношения още по-унизително, отколкото да поеме вината и да понесе срама?

На пръв поглед ненужен въпрос, който му причиняваше страдание. Ала Хари усещаше, че отговорът на този въпрос ще му осигури убедеността, нужна му, за да отвори нова страница. Защото той беше категоричен: не би се сменил. Радваше се, че е останал жив.

Всяка сутрин се събуждаше в болницата, замаян от лекарства, с празна глава и с усещането, че нещо е ужасно сбъркано. Обикновено му отнемаше няколко секунди, докато замъгленото му от сън съзнание се окопити и му съобщи кой е, къде се намира и с неумолима жестокост възстанови ситуацията, в която бе изпаднал. Следващата мисъл бе, че е жив; че още е в играта, че краят още не е настъпил. Навярно това не беше много, но за Хари в онзи момент беше напълно достатъчно.

След като го изписаха, му насрочиха преглед при психиатър.

— Малко сте закъснели — констатира лекарят. — Подсъзнанието ви вероятно вече е избрало как да обработи преживяното и не е във възможностите ни да променим изцяло избраната стратегия. И все пак… ако е предпочело да изтласка случилото се, значи е възприело лоша стратегия и ще се опитаме да повлияем на схемата.

Понеже Хари долавяше едно-единствено послание от подсъзнанието си — хубаво е, че е жив — не желаеше да рискува въпросният психиатър да разколебае тази негова нагласа и кракът му не стъпи повече в кабинета.

С времето се научи колко непечеливша тактика е да се бори наведнъж с всичко, което чувства. Първо, той не беше съвсем наясно с емоционалния си свят, не разполагаше с цялостен поглед и подобна борба би означавала да предизвика чудовище, което дори не е виждал. Второ, шансовете му за победа се увеличаваха, ако раздроби войната на по-малки сражения, при които да има поглед над редиците на противника, да открие слабите му места и постепенно да го срази. Същото като да пъхаш хартия в шредер. Ако натъпчеш много листове наведнъж, машината изпада в паника, започва да кашля и умира със сухо пукане. И се налага да започнеш отначало.

Приятел на колега на Хари, с когото се запознаха на вечеря — впрочем покани за такива събирания получаваше все по-рядко — работеше като психолог в общината. Хари му сподели своя начин да се преборва с чувствата си. Специалистът го изгледа странно.

— Война? Шредер? — повтори въпросително той с угрижен вид.

 

 

Хари отвори очи. Първите проблясъци на утринната светлина се процеждаха между завесите. Погледна часовника. Стрелките показваха шест часа. Радиостанцията изпука.

— Тук Делта. Чарли, обадете се.

Хари скочи от дивана и грабна микрофона.

— Делта, тук Хоули. Какво става?

— Открихме Еванс Уайт. Получихме анонимен сигнал от жена, която го видяла в района на „Кингс Крос“. Изпратихме три автомобила и го закарахме в управлението. В момента го разпитват.

— Какво казва?

— Отричаше упорито, докато накрая не му пуснахме записа на телефонния му разговор с госпожица Енквист. Тогава призна, че след осем минал три пъти покрай „Гладния Джак“ в бяла хонда. Не видял Енквист и се прибрал в апартамента, който държал под наем. По-късно вечерта посетил нощен клуб. Там го открихме. Впрочем жената, обадила се на дежурния телефон във връзка с Уайт, попита за теб.

— Досетих се коя ще да е. Казва се Сандра. Претърсихте ли апартамента му?

— Да. Не открихме нищо. Абсолютно нищичко. Смит потвърди, че видял въпросната бяла хонда да подминава три пъти „Гладния Джак“.

— Защо Уайт не е отишъл с черен „Холдън“, както гласеше уговорката?

— Излъгал Енквист за марката, за да се подсигури срещу евентуална постановка. Затова искал първо да обиколи района незабелязано и да се увери, че не му готвим клопка.

— Ясно. Идвам при вас. Обади се и събуди другите, ако обичаш.

— Те се прибраха едва преди два часа, Хоули. Цяла нощ не са мигнали и Уодкинс помоли…

— Изобщо не ми пука какво е наредил Уодкинс. Казах да ги събудиш.

 

 

Пак бяха внесли в залата стария вентилатор. Отпускът май не му се беше отразил добре, защото скърцаше в знак на протест, задето са го накарали да прекъсне пенсионерското си битие.

Оперативката бе приключила, но Хари продължаваше да седи в залата. Под мишниците му се бяха образували големи мокри петна от пот. На масата пред него лежеше телефон. Хари затвори очи и промърмори няколко изречения. После вдигна слушалката и набра нужния номер.

— Ало?

— Хари Хоули е.

— Хари! Радвам се, че си станал толкова рано в неделя. Похвален навик. Очаквах да се обадиш. Сам ли си?

— Да.

Двамата събеседници дишаха ускорено в слушалката.

— Хвана ми спатиите, нали, друже?

— От известно време знам, че си ти.

— Браво на теб, Хари. И сега ми звъниш, защото държа нещо, което искаш да ти върна, така ли е?

— Съвсем вярно.

Хари избърса потта си.

— Разбираш защо бях принуден да я отвлека, нали?

— Не. Не разбирам.

— Я стига, Хари, умен мъж си. Като чух, че някой е поискал справка, веднага се сетих, че това е твоя работа. Само се надявам да си проявил благоразумие и да не си го споделил с никого.

— И дума не съм обелил.

— Значи все още имаш шансове да видиш отново червенокосата си приятелка.

— Как го направи? Как я отвлече?

— Знаех кога приключва дежурството й, изчаках я с колата пред „Ди Олбъри“ и потеглих след нея. Тя влезе в парка и ми се стори редно някой да я предупреди, че по това време на денонощието не е препоръчително да се разхожда сама на такова място. Скочих от колата и я настигнах. Поднесох й да помирише кърпа — бях си я подготвил — и после се наложи да я кача в колата ми.

От думите му Хари прецени, че не е открил записващото устройство в чантата й.

— Какво искаш от мен?

— Звучиш ми притеснен, Хари. Отпусни се. Нямам намерение да те товаря с непосилни задачи. Работата ти е да залавяш убийци и ще те помоля да направиш точно това: да продължиш да си вършиш работата. От Биргита научих, че главният заподозрян е наркопласьор, някой си Еванс Уайт. Невинен или не, всяка година той и себеподобните му затриват повече хора, отколкото аз съм погубил през целия си живот. А този факт не може да се подмине с лека ръка. Хе-хе. Едва ли има нужда да навлизам в подробности. Искам само да се погрижиш Еванс Уайт да бъде осъден за престъпленията си. И за част от моите. Уличаващо доказателство би могло да бъде капка кръв или епителни клетки от Ингер Холтер в дома на Уайт, нали? Ако със съдебния лекар се имате, нищо не му струва да ти осигури няколко проби от необходимия доказателствен материал, а ти да ги подхвърлиш на местопрестъплението. Хе-хе. Майтапя се, Хари. Искаш ли аз да те снабдя с образци? Дали пък не съм запазил проби от кръвта, епителни клетки и косми от жертвите ми в грижливо надписани найлонови пликчета? Ей така, за всеки случай. Човек никога не знае кога ще му се наложи да заблуди полицията. Хе-хе.

Хари стисна слушалката, овлажняла от потта му. Опитваше се да разсъждава. Събеседникът му явно не беше в течение, че полицията знае за отвличането на Биргита и вече е преосмислила версията си за извършителя. Това означаваше, че Биргита не му е разкрила ролята си в постановката за залавянето на Уайт. Убиецът я бе похитил под носа на дузина полицаи, без изобщо да подозира!

Гласът на мъжа го изтръгна от размислите му:

— Примамлива възможност, а, Хари? Убиецът ти помага да заловиш друг обществен враг. От нас ще излезе добър тандем. Разполагаш с… четирийсет и осем часа да подготвиш обвинителния акт. Очаквам във вторник вечерта да чуя добри новини. Междувременно обещавам да се отнасям към червенокосата с цялото уважение, което се очаква от джентълмен. Ако не получа каквото се споразумяхме, тя обаче няма да доживее до сряда. Затова пък ще преживее незабравима вторнична вечер.

Хари затвори. Вентилаторът бръмчеше противно и пронизително. Погледна ръцете си. Леко потреперваха.

 

 

— Какво мислите, сър? — попита Хари.

Широкият гръб, досега стоял неподвижен пред таблото, се размърда.

— Ще пипнем този негодник — зарече се Маккормак. — Преди да повикаме другите, кажи кога точно се сети, че е той?

— Честно казано, не стигнах до него по пътя на постепенното разобличаване, сър. Това беше просто поредната теория, но първоначално не виждах хляб в нея. След погребението Джим Конъли, съотборник на Ендрю от боксовата му кариера, ме качи в колата си. С него пътуваше и съпругата му. Когато се запознали, била циркова артистка. Всеки ден в продължение на цяла година я ухажвал, преди тя да откликне. Първоначално не обърнах внимание на думите му, но после се замислих, че е възможно да е говорел съвсем буквално, тоест двамата действително да са имали възможността да се виждат всеки ден в течение на година. Неочаквано съобразих, че боксьорите на Джим Чийвър се биеха в голямо шапито, когато двамата с Ендрю ги гледахме в Литгоу. Там имаше и лунапарк. Помолих Йонг да се обади на агента на боксьорите от отбора на Чийвър, за да провери. Оказах се прав. Боксьорите на Чийвър пътуват на турне почти винаги съвместно с цирк или увеселителен парк. Сутринта Йонг ми изпрати по факса хронологичен преглед на турнетата и се оказа, че през последните години отборът на Чийвър гастролира с циркова трупа. Трупата на Ото Рехтнагел.

— Да. Значи боксьорите на Чийвър са присъствали на местопрестъпленията в дните, когато са извършени убийствата. Навярно мнозина от боксьорите са познавали Ендрю?

— Той ме представи само на един състезател. Трябваше да се досетя, че ме заведе в Литгоу не за да разследваме изнасилване, което няма отношение към настоящата ни работа, а по друга причина. Ендрю го възприемаше като свой син. Свързваше ги съвсем сходна житейска история, бяха се привързали силно. Този боксьор вероятно е единственият човек в цялата вселена, към когото сиракът Ендрю Кенсингтън е изпитвал родство. Макар Ендрю никога да не би признал силните си чувства към аборигените, той обичаше Тууомба повече от всички други именно защото двамата са с еднакъв произход. Затова Ендрю не е можел да го залови. Усвоените, а вероятно и изконно заложени морални принципи са влезли в разрез с лоялността към народа му и любовта към Тууомба. Едва ли някой си представя неговата жестока етична дилема. Търсел е начин да го спре, без сам да убива творението си. Затова се е нуждаел от мен — външен сътрудник, когото да насочи към целта.

— Тууомба?

— Точно той. Ендрю е открил, че боксьорът стои зад всички убийства. Възможно е отчаяният, отхвърлен любовник Ото Рехтнагел да е издал Тууомба на Ендрю, след като младият абориген го е зарязал. И Ендрю е изтръгнал от Ото клетва да не ходи в полицията срещу обещанието да разреши случая, без да въвлича себе си и травестита. Според мен обаче Ото е щял да издъни работата. С основание е започнал да се бои за живота си, защото е съзнавал, че за Тууомба е твърде рисковано да държи жив свой бивш любовник, който може всеки момент да го разобличи. Тууомба е знаел, че Ото прави опити да се сближи с мен и краят на играта наближава. Затова е решил да го очисти по време на представлението. Понеже двамата са пътували на турнета, на които трупата е изнасяла спектакли със сходна програма, Тууомба е съобразил точно в коя част да нанесе удара си.

— Защо не го е направил в апартамента на Ото? Нали е имал ключ?

— И аз се питам същото — Хари млъкна.

Маккормак махна с ръка:

— Предостави на мен, застаряващия полицай, толкова храна за размисъл, че една свежа теория повече или по-малко няма да окаже чак такова значение.

— Причината е в синдрома на петела.

— Какъв е този синдром?

— Тууомба е не просто психопат, той е и петел, чиято суетност не бива да се подценява. Докато сексуално мотивираните му престъпления следват определена схема, която навежда на предположението за натрапливи действия, убийството на клоуна е нещо съвсем различно, а именно — престъпление, продиктувано от рационални подбуди. В навечерието на това убийство той неочаквано се е освободил от психозите, диктували изпълнението на другите престъпления. Съзрял е възможност да сътвори нещо наистина зрелищно, да увенчае жизненото си дело със своеобразен шедьовър. И на практика успя — убийството на Ото Рехтнагел, нашумяло като убийството на клоуна, ще се помни дълго, докато погубените от Тууомба момичета вече са забравени.

— А Ендрю е избягал от болницата, за да ни спре да арестуваме Ото?

— По мое предположение е отишъл право в апартамента на Рехтнагел, за да го предупреди за предстоящото задържане и да му внуши колко важно е да не споменава името на Тууомба, за да избегне замесването на двама им в случая; да го успокои, че Тууомба ще бъде заловен по начертания от Ендрю план, стига Ото да му отпусне още малко време. По-точно стига аз да разполагам с още малко време. Но нещо се е объркало. Какво — нямам представа. Не се съмнявам обаче ни най-малко, че накрая именно Тууомба се е превърнал в палача на Ендрю Кенсингтън.

— Кое те прави толкова сигурен?

— Интуицията ми. Здравият разум. Плюс още една дребна подробност.

— Каква?

— Когато отидох на свиждане на Ендрю, той ми каза, че на следващия ден очаква Тууомба да се отбие в болницата.

— И?

— В „Сен Етиен“ всички посетители подлежат на регистрация, преди да се отправят към регистратурата. Помолих Йонг да се обади в лечебното заведение. След моята визита в системата им не е вписан нито един посетител или дори телефонно обаждане за Ендрю Кенсингтън.

— Не успях да ти проследя мисълта, Хари.

— Ако неочаквана пречка е възпрепятствала Тууомба да отиде на това свиждане, той е щял да се обади на Ендрю в болницата, за да му съобщи. Но понеже не се е обадил, не е разбрал, че Ендрю е избягал от болницата. Щял е да научи, че идването му в болницата е безсмислено, едва когато се яви пред регистратурата. А тогава са щели да го впишат в списъка с посетителите. Единствената възможност да е знаел, че Ендрю не е в болницата, е ако…

— Ако самият Тууомба е убил Ендрю.

Хари разпери красноречиво ръце:

— Кой ще отиде на свиждане, ако знае, че болният вече не е там?

 

 

Неделята обещаваше да се проточи. „Още отсега денят ми се вижда дълъг“ — мислеше си Хари.

Събраха се в заседателната зала и запретнали ръкави, се опитваха да проявят гениалност.

— Значи ще му позвъниш на мобилния. Защо да не си е вкъщи?

— Предпазлив е — поклати глава Хари. — Държи Биргита другаде.

— В дома му може да открием нещо, което да ни подскаже къде я укрива — подхвърли Либи.

— Не! — възпротиви се категорично Хари. — Разбере ли, че сме тършували из апартамента му, ще му стане ясно, че съм се раздрънкал, и с Биргита е свършено.

— Но за да разбере, че сме влизали, трябва първо да се прибере, а ние ще му устроим засада.

— Ами ако е предвидил този сценарий и е измислил как да ликвидира Биргита, без да присъства физически при нея? — попита Хари. — Представете си, че я е завързал някъде и откаже да издаде къде? — Хари огледа присъстващите. — Или е поставил близо до нея експлозив с таймер, програмиран да избухне след определен брой часове.

— Стига! — Уодкинс удари с длан по масата. — Минахме в света на анимационните филми. Откъде-накъде този тип ще е и бомбен експерт — само защото е убил няколко момичета? Времето лети и не можем да чакаме повече. Струва ми се добра идея да огледаме дома на Тууомба. Разчитай на думата ми, Хоули: ще намерим начин да му устроим капан, който да го щракне в челюстите си, когато негодникът припари до дома си!

— Тууомба не е глупак! — напомни Хари. — Не разбирате ли? С подобен ход подлагаме на риск живота на Биргита.

Уодкинс поклати глава.

— Прощавай за забележката, Хоули, но според мен личното ти отношение към отвлечената жертва замъглява трезвата ти преценка. Ще стане както казах.

 

 

Следобедното слънце напичаше между дърветата по Виктория Стрийт. Малка птичка кукабура бе кацнала на облегалката на празна пейка и се разпяваше за предстоящия вечерен концерт.

— Сигурно ти се струва странно как хората се разхождат и се усмихват в ден като днешния — подхвърли Джоузеф. — Питаш се как е възможно да мислят само за неделната вечеря, докато се прибират от плажа, от зоопарка или от гостуване при баба в Уолонгонг. Навярно приемаш за лична обида слънчевите лъчи по короните на дърветата, защото ти се иска светът да потъне в покруса и скръб. Какво да ти кажа, приятелю? Животът не е какъвто ни се иска. Неделното печено чака и това е положението.

Хари примижа срещу слънцето.

— Навярно е гладна или изпитва болка. Но най-много се измъчвам, като си представям какъв страх я тресе.

— Значи, ако премине успешно изпитанието, ще ти стане добра съпруга — заключи Джоузеф и подсвирна на кукабурата.

Хари го изгледа въпросително. Джоузеф твърдеше, че неделята е почивният му ден от алкохола, и днес действително беше трезвен.

— Навремето, преди да встъпят в брак, подлагали аборигенките на три изпитания — поясни Джоузеф. — Първо доказвали, че умеят да си контролират апетита. Оставяли бъдещата невеста да се храни само с онова, което сама си улови. После я настанявали пред лагерния огън със сочна пържола от кенгуру или нещо друго вкусно. От нея очаквали да се овладее, а не да се нахвърли лакомо на храната; да хапне само колкото да се подкрепи, за да остане от месото и за другите от племето.

— Когато бях дете, и при нас имахме подобен ритуал. Наричаха го „трапезен етикет“. Но вече си отживя времето.

— Второто изпитание целяло да се разбере колко търпи на болка — Джоузеф размаха бурно ръце, за да демонстрира нагледно. — Пробивали с игли бузите и носа на младата жена и я дамгосвали.

— Какво толкова? Днес девойките плащат за такива екстри.

— Не ме прекъсвай, Хари. Накрая, след като огънят угаснел, карали жената да легне върху жаравата. Само няколко клонки я делели от тлеещите въглени. Ала най-тежко било третото изпитание.

— Смелостта й ли са изпитвали?

— И още как. След залез-слънце цялото племе се събирало около лагерния огън и старейшините се изреждали да разправят на девойката страшни приказки за призраци и мулдарпе — тартора на демоните. От някои истории направо косите ти да настръхнат — толкова били зловещи. После изпращали девойката да спи на безлюдно място или близо до гробовете на предците й. По тъмна доба старейшините се промъквали до заспалото момиче с лица, боядисани с бяла глина и маски от дървесна кора…

— Това е все едно да носиш вода в морето.

— … и издавали злокобни звуци. Извинявай, Хари, но си много лош слушател — разсърди се Джоузеф.

Хари си разтърка лицето.

— Знам — призна след малко той. — Прощавай, Джоузеф. Дойдох само за да поразсъждавам на глас и да проверя дали не е оставил следи, които да ми подскажат къде я е отвел. Но, както изглежда, тъпча на едно място, а само на теб мога да си го изкарам. Сигурно ти звуча като циничен, безчувствен гадняр.

— Звучиш като човек, който си мисли, че може да се бие срещу целия свят. Но ако от време на време не сваляш гарда, ръцете ти ще отмалеят и изобщо няма да можеш да нанасяш удари.

Хари се поусмихна:

— Съвсем сигурен ли си, че нямаш по-голям брат?

— Както вече ти казах, твърде късно е да питам майка ми, но ако имаше още един син, тя не би го премълчала — засмя се Джоузеф.

— Все едно слушам Ендрю.

— Повтори ми го няколко пъти, Хари. Най-добре върви да поспиш.

 

 

Хари влезе в „Спрингфийлд Лодж“. Джо грейна в усмивка.

— Чудесен следобед, нали, господин Хоули? Днес изглеждате много добре. Оставиха пратка за вас — Джо му връчи кутия, опакована в сива хартия. Отгоре с едри букви пишеше „За Хари Хоули“.

— От кого е? — изненада се той.

— Не знам. Преди два часа един таксиметров шофьор се отби да донесе пакета.

Хари се качи в стаята си, постави пратката върху леглото, свали опаковъчната хартия и отвори кутията. По пътя на логиката вече се досещаше кой е изпращачът. Съдържанието отстрани оставащото съмнение: шест малки пластмасови контейнерчета с формата на епруветки и бели етикети. Взе едно от тях и прочете датата на убийството на Ингер Холтер. „Pubic hair“^[1] — гласеше надписът. Не се изискваше кой знае какво въображение човек да се досети, че другите контейнерчета ще съдържат кръв, косми от главата, текстилни влакна и прочее веществени следи. Така се и оказа.

 

 

Половин час по-късно го събуди телефонът.

— Получи ли пратката ми, Хари? Предположих, че ще искаш да пристигнат при теб максимално бързо.

— Тууомба.

— На твоите услуги. Хе-хе.

— Епруветките пристигнаха. Биологичните проби са от Ингер Холтер, предполагам. От любопитство, Тууомба… как я уби?

— Фасулска работа. Обидна леснотия. Обади се една късна вечер, докато се намирах в апартамента на моя приятелка.

Значи Ото е „приятелка“? — едва се сдържа да не попита Хари.

— Ингер носеше храна за кучето на онази, която притежава апартамента — или май е редно да кажа „която притежаваше апартамента“. Отключих си и влязох, но цяла вечер стоях сам, защото въпросната ми приятелка се прибра късно. Нищо необичайно.

Хари долови по-остра нотка в гласа му.

— Не си ли поел твърде голям риск? Било е възможно някой да се досети, че Ингер е тръгнала към апартамента на… въпросната приятелка.

— Попитах я — отвърна Тууомба.

— Попитал си я? — изуми се Хари.

— Направо не е за вярване колко наивни са хората. Отговарят, без да се замислят, защото и на ум не им идва да се усъмнят в безопасността си. Тя беше толкова сладко, невинно момиче. „Никой не знае, че съм тук. Защо питаш?“ Хе-хе. Почувствах се като Кумчо Вълчо в приказката за Червената шапчица. Обясних й, че идва в най-подходящия момент. И в най-неподходящия за нея, бих добавил сега. Хе-хе. Искаш ли да чуеш какво стана после?

Искаше, и още как. Интересуваше го всичко, до последната подробност: какво дете е бил Тууомба, кога е отнел живот за пръв път, защо не се придържа към строго установен ритуал, защо понякога оставя живи изнасилените жени, как се чувства след извършено убийство, дали след екстаза изпада в депресия като повечето маниаци, защото и този път не са постигнали съвършенство, и този път реалността не е съвпаднала с въображаемите представи и планове. Хари искаше да узнае колко, кога и къде, да го разпита за способите и инструментариума му; да проумее емоциите, страстта, движещата сила в лудостта.

Ала се чувстваше изчерпан. В момента нямаше сили и не му пукаше дали Ингер е била изнасилена преди или след смъртта си, дали Тууомба е бил подтикнат към това убийство от желанието да си го изкара на някого, задето Ото го е оставил толкова дълго сам, дали е измил трупа и дали я е убил в апартамента, или в колата. Хари не искаше да знае дали жертвата е умолявала за милост, дали е плакала и как очите й са се взирали в Тууомба от прага, защото е прозряла какво предстои. Хари предпочиташе да не узнава тези подробности, защото вместо лицето на Ингер щеше да вижда образа на Биргита, а това щеше да разколебае твърдостта му.

— Откъде разбра къде съм отседнал? — попита Хари, колкото да поддържа разговора.

— Какво ти става, Хари? Измори ли се? Нали последния път, когато се засякохме навън, ти ми каза в кой хотел си се настанил. Впрочем съвсем забравих да ти благодаря за последната ни среща.

— Виж, Тууомба…

— Умувах кое те е накарало да ми се обадиш и да ме помолиш за помощ онази вечер, Хари. Освен да напердашим двете мутри, назобени със стероиди, в нощния клуб. И тази част си имаше забавната страна, но наистина ли отидохме само за да кажем здрасти на онзи сводник? Може да не съм голям психолог, но нещо не ми върза. Разследваш серия убийства и губиш време и енергия в лична разправия за някаква дреболия: някой те нагрубил в нощен клуб.

— Е…

— Е, Хари?

— Имах и задна цел. Момичето, което открихме мъртво в Сентениъл парк, е работело в същия клуб. Предположих, че убиецът е бил в заведението, причакал я е на изхода и я е проследил. Исках да проверя как ще реагираш, когато разбереш къде отиваме. Освен това ти си много запомнящ се тип и ми се щеше да ти устроя очна ставка с Монгаби, за да проверя дали те е виждал.

— Но не постигна успех?

— Прав си. Изглежда, изобщо не си влизал в заведението.

Тууомба се разсмя.

— Нямах ни най-малка представа, че е била стриптийзьорка. Видях я да влиза в парка и реших да я предупредя колко е опасно да се скита сама посред нощ. И да й покажа нагледно какво може да я сполети.

— Е, значи поне този случай е разкрит — сухо отбеляза Хари.

— Жалко, че никой друг освен теб няма да се порадва на успеха.

Хари реши да рискува:

— Понеже и без това всичко ще остане в тайна, защо не ми кажеш какво точно стана с Ендрю в апартамента на Ото Рехтнагел? Защото въпросната ти приятелка е именно Ото, нали?

В слушалката се възцари мълчание.

— Не те ли вълнува как е Биргита?

— Не — отвърна Хари, нито твърде припряно, нито твърде високо. — Обеща да се държиш с нея джентълменски. Разчитам на думата ти.

— Дано не се опитваш да ми вмениш вина. Защото е безсмислено да го правиш. Аз съм психопат. Допускаше ли, че съм наясно със състоянието си? — засмя се тихо Тууомба. — Плашещо, а? От такива като мен не се очаква да го осъзнаваме. Но аз винаги съм го знаел. Ото също беше в течение — както впрочем и с потребността ми да наказвам от време на време — и съвсем скоро щеше да ме издъни. Разкри ме пред Ендрю и беше на крачка да се раздрънка. Затова се принудих да действам. В навечерието на премиерата на спектакъла в театър „Сейнт Джордж“ го изчаках да излезе и се вмъкнах в апартамента му, за да разчистя всичко, което би подсказало за връзката ни — снимки, подаръци, писма и прочее. Неочаквано на вратата се позвъни. Предпазливо открехнах прозореца на спалнята и надникнах. И кого, мислиш, видях? Ендрю! Първо ми хрумна изобщо да не отварям. После обаче съобразих, че появата на Ендрю всъщност проваля начертания ми план. Възнамерявах да посетя Ендрю в болницата на следващия ден и дискретно да му остави чаена лъжичка, запалка, спринцовка и пликче със заветната дрога заедно с домашно приготвен лично от мен микс.

— Смъртоносен коктейл.

— Кажи-речи да.

— И откъде беше сигурен, че Ендрю ще си инжектира наркотик, донесен му от убиец?

— Той не знаеше, че аз знам, че той знае. Ако ми следиш мисълта, Хари. Ендрю не допускаше Ото да направи пред мен каквито и да било разкрития. Освен това всеки наркоман с първи признаци на абстиненция е готов да поеме известни рискове. Като например да се довери на човек, който гледа на него като на баща. Но когато Ендрю се появи пред вратата на Ото, вече нямаше смисъл да разсъждавам върху тези въпроси. Той бе избягал от болницата и се намираше отвън.

— И реши да му отвориш?

— Имаш ли представа колко бързо е способен да работи човешкият мозък, Хари? Дългите, заплетени истории, които сънуваме, се разиграват за броени секунди, а не за цяла нощ, както ни се струва. Въпрос на светкавична мозъчна активност. Горе-долу със същата скорост ми хрумна нов план: да натопя Ендрю Кенсингтън за убийствата. Кълна се, преди това изобщо не ми бе идвало наум! Натиснах копчето на домофона и изчаках да се качи. Застанах зад вратата с кърпа, напоена с чудодейното ми биле…

— Диетилов етер.

— … и после завързах Ендрю за един стол, извадих дрогата и скромните остатъци от неговите запаси и му инжектирах цялото количество, за да съм сигурен, че ще мирува, докато се върна от представлението. По пътя от театъра към апартамента купих още дрога и с Ендрю си спретнахме истинско угощение. Накрая май нещата съвсем излязоха от контрол и на тръгване го оставих увиснал на лампата.

Отново тихият смях. Хари се постара да диша дълбоко и спокойно. Толкова изплашен не се бе чувствал през целия си живот.

— Какво имаш предвид, като казваш, че е трябвало да ги наказваш?

— Какво?

— Нали преди малко каза, че си бил принуден да ги наказваш?

— А, да. Както вероятно ти е известно, психопатите често страдат от параноя или други изопачени възприятия на реалността. В моя случай аз съм убеден, че моята житейска мисия е да търся възмездие за злините, нанесени на моя народ.

— Като изнасилваш бели жени?

— Бездетни бели жени.

— Бездетни ли? — смая се Хари. Нито той, нито някой друг от следствената група бе обърнал внимание на този общ белег на жертвите. И как да им хрумне? Какво необичайно има, че тези съвсем млади жени не са раждали?

— Да. Още ли не си схванал, Хари? Тера нулиус. Когато вие, светлокожите, сте пристигнали по нашите земи, сте ни обявили за безимотни, защото не сме сеели нищо в земята. Отнели сте ни нашата родина, изнасилили сте я и сте я убили пред очите ни.

Тууомба нямаше нужда да повишава глас. Думите звучаха достатъчно гръмко.

— Е, днес вашите бездетни жени са моята тера нулиус. Никой не ги е осеменил, следователно никой не ги притежава. Просто следвам логиката на белокожите и действам на същия принцип.

— Но самият ти признаваш, че възприемаш реалността превратно, Тууомба! Сам разбираш колко извратено разсъждаваш!

— Извратено е, да. Но болестта е нещо нормално, Хари. Отсъствието на болести е опасно, защото тогава организмът престава да се бори и не след дълго рухва. Колкото до превратните представи, Хари, недей да ги подценяваш. Те са необходими на всяка култура. Да вземем твоята, например. В християнството се обсъжда открито колко трудно е да вярваш, как съмнението понякога започва да гризе и най-умния, най-богобоязливия свещеник. Но не е ли именно признаването на съмнението потвърждение, че вярата, чиито принципи човек е избрал да следва в живота, е изопачено възприемане на реалността, мироглед, срещу който цялото ти същество се бунтува? Човек не бива да се отказва толкова лесно от превратните си представи, Хари. В другия край на дъгата вероятно ни очаква възнаграждение.

Хари се отпусна по гръб в леглото. Опитваше се да прогони мисълта, че Биргита няма деца.

— Как разбираш дали са майки? — чу той дрезгавия си глас.

— Питам.

— Как…

— Част от тях ме излъгаха, че имали деца, които разчитали на тях, защото се надяваха да ги пощадя. Давах им трийсет секунди да го докажат. Ако майка не носи у себе си снимка с детето си, не е никаква майка, да ти кажа аз.

Хари преглътна.

— Защо блондинки?

— Този критерий не е задължителен. Просто така свеждам до минимум риска в жилите на някоя от жертвите ми да тече аборигенска кръв.

Хари се мъчеше да не мисли за млечнобялата кожа на Биргита.

Тууомба се засмя тихо.

— Разбирам, че те вълнуват доста въпроси, Хари, но мобилните услуги струват скъпо, а идеалистите като мен не са богати. Знаеш какво трябва да сториш. И какво — не.

Тууомба затвори. По време на разговора бързо спускащият се здрач потопи стаята в сивкав сумрак. От процепа под вратата се подаваха две антенки на хлебарка. Явно проучваха дали теренът е безопасен. Хари придърпа чаршафа и се сви. Отвън самотна кукабура подхвана вечерния си концерт, а „Кингс Крос“ се настройваше за поредната дълга нощ.

 

 

Хари сънува Кристин. Възможно беше сънят да е продължил едва няколко секунди, придружен с така нареченото БДО — бързо движение на очите, но понеже събитията протичаха в рамките на шест месеца, навярно бе отнело повече време. Облечена в зеления си халат, тя го милваше по косата и го молеше да тръгне с нея. Той я попита къде отива, но тя стоеше до отворената балконска врата, завесите се ветрееха около нея, а децата в задния двор вдигаха такава глъчка, че удавиха думите й. От време на време слънцето го заслепяваше и тя съвсем се изгубваше от погледа му.

Той стана от леглото и се приближи, за да чуе какво му казва, ала тя се засмя звънливо, изтича на балкона, покатери се на перилата и се понесе като зелен балон. Политна над покривите на сградите, надавайки викове: „Всички ще дойдат! Всички ще дойдат!“ По-късно — пак насън — Хари обиколи всички познати да пита къде ще е купонът, те обаче или не знаеха, или вече бяха тръгнали натам. Спусна се към плувния комплекс „Фрогнер“. Понеже нямаше пари за вход, се покатери по оградата.

Приземи се от другата страна и установи, че се е одрал. Кръвта се точеше на червена пътечка зад него по тревата, по плочите и по стълбите към трамплина. Понеже там нямаше никого, той легна възнак и се загледа в небето, докато слушаше мокрите шляпвания на кървавите капки по ръба на басейна. Високо горе, откъдето грееше слънцето, мярна носеща се зелена фигура. Оформи бинокъл с дланите си и я видя по-ясно: приказно красива и почти прозрачна.

 

 

Събуди се от гърмеж: вероятно изстрел с пистолет. Полежа, заслушан в дъжда и шума от трафика из „Кингс Крос“. След малко заспа. И продължи да сънува Кристин до зори — поне така му се стори. В някои моменти тя имаше червена коса и говореше на шведски.