Ю Несбьо
Прилепът (18)

Осемнайсета глава
Планът и разходка в парка

— Браво, обади се.

Радиостанцията изпука.

— Връзката е отлична — извика Либи. — Как върви при вас?

— Добре — отвърна Хари.

Седеше на застланото легло и гледаше снимката на Биргита върху нощното шкафче. Беше от конфирмацията й. Там Биргита изглеждаше млада, сериозна и непозната с къдрици и без лунички — не се виждаха, защото снимката беше преекспонирана, или казано на по-прост език — прекалено светла. Биргита нямаше добър вид. Бе споделила с Хари, че държи снимката до леглото си, за да си припомня, че лошите времена въпреки всичко отминават.

— Какво гласи план-графикът? — провикна се от кухнята Либи.

— След петнайсет минути дежурството й приключва. В момента колегите са в „Ди Олбъри“ и й прикачват микрофон и радиопредавател.

— Ще я закарат ли до Дарлингхърст Роуд?

— Не. Не знаем къде в района се намира Уайт и ако я види да слиза от наш автомобил, може да се усъмни. Биргита ще тръгне пеш от бара.

Влезе Уодкинс.

— Всичко изглежда наред. Ще застана зад ъгъла в задния двор и без да ме видят, ще ги проследя дотук. През цялото време ще държим момичето ти под око, Хоули. Къде си, Хоули?

— Вътре, сър. Чух ви. Звучи успокоително.

— Радиовръзката, Либи?

— Имаме контакт, сър. Всички са заели позиции. Чакаме раздвижване.

Хари обмисля дълго. Как ли не го въртя из ума си. Спори със себе си, прецени нещата от всевъзможни гледни точки и накрая реши: ще поеме риска тя да приеме жеста му като безвкусно клише, като детински начин да й се обясни в любов или като лесен изход. Разопакова червената дива роза, която бе купил, и я натопи в чашата с вода до снимката на нощното шкафче.

Обзе го леко колебание. Дали това няма да я раз концентрира? Ами ако Еванс Уайт я попита от кого е розата? Хари докосна внимателно един бодил. Не. Биргита ще схване окуражителното му послание. Розата няма да я разсее, а напротив, ще й вдъхне сили.

Погледна ръчния си часовник. Осем часът.

— Да започваме и да приключваме час по-скоро! — извика той към дневната.

 

 

Нещо не беше наред. Хари чуваше само пращенето на радиостанцията, но не и отделните думи. Непрекъснато постъпваха съобщения. Всички бяха запознати подробно със задълженията си и ако всичко вървеше по план, не би трябвало да тече толкова оживена комуникация по радиото.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — изруга Уодкинс.

Либи си свали слушалките и се обърна към Хари:

— Не се е появила.

— Какво?

— Тръгнала е от „Ди Олбъри“ точно в осем без четвърт. Оттам до „Кингс Крос“ има максимум десет минути. А вече минаха двайсет и пет.

— Нали казахте, че ще я държите под непрекъснато наблюдение!

— От момента, когато се озове на мястото на срещата — уточни Либи. — Защо някой ще…

— А микрофонът? Нали е свързан към подвижната апаратна?

— Изведнъж връзката се е прекъснала. Не чуват нито звук.

— Имаме ли карта? Накъде е тръгнала? — Хари говореше тихо, припряно.

Либи извади пътен атлас от чантата си и го подаде на Хари. Той разгъна картата на „Падингтън“ и „Кингс Крос“.

— По кой маршрут се уговорихте да мине? — попита по радиостанцията Либи.

— По най-лесния. Надолу по Виктория Стрийт.

— Виждам го — каза Хари. — От Оксфорд Стрийт завива по Виктория Стрийт, минава покрай болница „Сейнт Винсент“ и Грийн парк, спуска се към кръстовището, откъдето започва Дарлингхърст Роуд, и след двеста метра стига до „Гладния Джак“. По-просто няма как и да бъде!

Уодкинс дръпна микрофона:

— Смит, изпрати две коли по Виктория Стрийт да потърсят момичето. Поискай подкрепление и от колегите в бара. Една кола да остане пред „Гладния Джак“ — в случай че момичето се появи. Действайте бързо и без да вдигате шум. Узнаете ли нещо, докладвайте веднага.

Уодкинс захвърли микрофона.

— По дяволите! Какво, за бога, се е случило? Да не я е блъснала кола? Да не са я нападнали крадци или изнасилвачи? Мамка му, мамка му!

Либи и Хари се спогледаха.

— Възможно ли е Уайт да е минал с колата си по Виктория Стрийт, да е видял момичето и да я е качил в колата си? — предположи Либи. — Може да я е познал — нали я е виждал в „Ди Олбъри“.

— Радиопредавателят! — сети се Хари. — Трябва поне той да функционира.

— Браво, браво, обади се! Тук е Уодкинс. Получавате ли сигнали от радиопредавателя? Да? Посока „Ди Олбъри“? Значи не е далече. Бързо, бързо! Добре. Край.

Тримата мъже се смълчаха. Либи поглеждаше крадешком към Хари.

— Попитай дали са забелязали автомобила на Уайт — поиска Хари.

— Браво, обади се. Тук е Либи. Някакви следи от черен „Холдън“?

— Никакви.

Уодкинс скочи от мястото си и започна да кръстосва напред-назад и да ругае под нос. Откакто влезе в дневната, Хари стоеше приклекнал и чак сега усети треперенето на бедрените си мускули.

Радиото изпращя.

— Чарли, тук Браво. Обадете се.

Либи активира високоговорителя.

— Тук Чарли. Слушаме ви, Браво.

— Говори Столц. Открихме чантата с радиопредавателя и микрофона в Грийн парк. От момичето няма и следа.

— В чантата? — смая се Хари. — Защо не ги прикрепихте към тялото й?

Уодкинс се чудеше как да се оправдае.

— Явно съм забравил да ти кажа. Съобразихме, че може да стане гаф, ако Уайт й се нахвърли… и… започне да я опипва, сещаш се. Ако нещата се разгорещят. Госпожица Енквист се съгласи, че е по-безопасно да поставим устройствата в дамската й чанта.

Хари вече си бе облякъл якето.

— Къде тръгна?

— Причакал я е. Вероятно е тръгнал след нея от бара. Не е успяла дори да извика. Обзалагам се, че я е упоил с кърпа, напоена с диетилов етер. Както е постъпил и с Ото Рехтнагел.

— Насред улицата? — усъмни се Либи.

— Не. В парка. Отивам там. Имам познати.

* * *

Джоузеф мигаше ли, мигаше. Беше толкова пиян, че на Хари му се ревеше от безсилие.

— Помислих си, че просто се натискат.

— Повтори го вече четири пъти, Джоузеф. Как изглеждаше мъжът? Накъде тръгнаха? С кола ли дойдоха?

— Понеже я подпираше, докато минаваха покрай нас, с Мике изкоментирахме, че тази мацка е по-наквасена и от нас. Според мен Мике направо й завидя. Хи-хи. Запознай се с него. Финландец е.

Мике лежеше на съседната пейка и отдавна се бе отрязал.

— Погледни ме, Джоузеф. Погледни ме! Трябва да я намеря. Разбираш ли? Мъжът вероятно е убиец.

— Опитвам се, Хари. Наистина се опитвам. Мамка му, ще ми се да можех да ти помогна.

Джоузеф стисна очи и опря юмрук о челото си, докато се тюхкаше.

— В този парк е толкова тъмно, че не видях почти нищо. Само ми направи впечатление колко е едър.

— Дебел ли беше? Висок? Тъмен? Куц? Носеше ли очила? Имаше ли брада? Шапка?

В отговор Джоузеф забели очи.

— Да ти се намира някоя цигарка, друже? Като пуша, мисля по-добре.

Но колкото и цигари да изпушеше Джоузеф, те нямаше да разсеят алкохолното замъгление, забулила мозъка му. Хари му даде кутията и го помоли да разпита Мике, когато онзи се събуди. Не че разчиташе спомените на Мике да са особено подробни.

 

 

Върна се в апартамента на Биргита. Минаваше два след полунощ. Седнал до радиостанцията, Либи го посрещна със съчувствен поглед.

— Gave it a burl, did ya? No good, ay?^[1]

Хари не разбра нито думичка от първия въпрос, но кимна утвърдително:

— No good.

И се свлече на един стол.

— Какво е положението в управлението? — поинтересува се Либи.

Хари посегна да си извади цигара, но се сети, че остави цялата кутия на Джоузеф.

— Задава се пълен хаос. Уодкинс е на ръба на нервна криза. Из половината Сидни като мухи без глави сноват патрулки с надути сирени. За Уайт се знае единствено, че по-рано през деня е напуснал имението си в Нимбин и е взел самолета в четири за Сидни. Оттогава никой не го е виждал.

Хари взе цигара от Либи и двамата запалиха мълчаливо.

— Прибирай се у дома да поспиш, Сергей. През нощта ще остана тук, в случай че Биргита се прибере. Остави радиостанцията включена, за да съм в течение.

— Ще подремна тук.

— Не — поклати глава Хари. — Върви си вкъщи. Ако се появи нещо, ще ти се обадя.

Либи нахлупи спортна шапка с козирка и щампа „Чикаго Беърс“ върху голата си глава. До вратата спря.

— Ще я открием, Хари. Предчувствам го. Дръж се, приятелю.

Хари го погледна. Трудно можеше да прецени дали Либи вярва в собствените си думи.

Щом остана сам, Хари отвори прозореца и плъзна поглед над покривите на сградите. Беше захладняло, но въздухът бе запазил мекотата си и миризмата на град, на хора и кулинарни специалитети от всички краища на света. Спускаше се една от най-прекрасните летни нощи на земята в един от най-прекрасните градове на земята. Хари вдигна очи към звездното небе. След продължително взиране безкраят от миниатюрни, мигащи светлинки започваше да пулсира като жив. Цялата тази безсмислена красота.

Предпазливо се опита да се втренчи в чувствата си. Предпазливо, защото не можеше да си позволи да им се отдаде. Още не. Не сега. Първо положителните емоции. Само за малко. Не знаеше дали го правят по-силен, или по-слаб. Лицето на Биргита между дланите му, отблясъците от смях в очите й. А сега болезнените чувства. Точно от тях трябваше да се пази, но той се вгледа в тях, сякаш за да си създаде представа с какви сили разполага.

Имаше чувството, че се вози в подводница на дъното на въздълбок океан от отчаяние и безнадеждност. Водата напираше да нахлуе вътре. Около него всичко скърцаше и тракаше. Оставаше му само да се осланя, че корпусът ще издържи, че най-сетне ще извлече дивиденти от дългогодишната закалка в самоконтрол. Сети се за аборигенските вярвания, че след смъртта на телесната обвивка душите на хората се възнасят като звезди на небосклона. Съумя да се въздържи да потърси конкретна звезда.