Ю Несбьо
Прилепът (16)

Шестнайсета глава
Мъртви кенгура, перука и погребение

Няколко години по-късно Кристин се върна в Осло. От приятели Хари разбра, че има двегодишна дъщеричка. Англичанинът останал в Лондон. Една вечер Хари видя Кристин в „Сардинс“. Приближи се и чак тогава забеляза колко се е променила. Кожата й беше пребледняла, а косата й висеше безжизнена пред лицето. Кристин го забеляза и върху лицето й се разпука някак ужасена усмивка. Представи на Хари Шартан — „приятел и музикант“. Мъжът му се струваше познат по физиономия. Кристин бъбреше припряно и нервно за незначителни неща и не позволи на Хари да й зададе онези въпроси, които — тя знаеше — напираха на устните му. Тя заговори за бъдещите си планове, но в очите й не припламваха някогашните искри, а вместо бурните жестове на Кристин от спомените му сега ръцете й се движеха мудно и апатично.

По едно време на Хари му се стори, че тя се разплака, но вече беше здравата пиян и не се наемаше да го твърди със сигурност.

Шартан се отдалечи, после се върна, прошепна й нещо в ухото, освободи се от прегръдката й със снизходителна усмивка към Хари и си тръгна. Заведението опустя. Хари и Кристин останаха сами в безлюдното помещение сред кутии от цигари и парчета стъкло. Накрая ги изгониха. Хари не помнеше кой кого подпираше на излизане от бара и кой предложи да си наемат хотелска стая, но така или иначе се озоваха в „Савой“. Пресушиха минибара по бързата процедура и се тръшнаха в леглото. Хари направи куртоазен опит да проникне в Кристин, но беше твърде късно. Беше безвъзвратно закъснял, разбира се. Защото тя, заровила лице във възглавницата, ридаеше безутешно. На сутринта, след като се събуди, Хари се изниза тихомълком и си взе такси до Пощенското кафене — отваряха час по-рано от подобните заведения. Докато седеше там, си даваше сметка колко закъснял е наистина.

 

 

— Да?

— Извинявай, че ти звъня по това време, Либи. Хари Хоули съм.

— Хоули? Виж ти. Колко е часът сега в Норвегия?

— Не знам. Виж, аз не съм в Норвегия. Нещо се обърка със самолета.

— Какво?

— Подраних, така да се каже, и после не успях да си намеря свободно място. Ще ми трябва помощта ти.

— Казвай.

— Ела пред апартамента на Ото Рехтнагел. Вземи лост за взломяване, ако не те бива с шперцовете.

— Добре. Веднага ли да тръгна?

— Ако можеш. Много ще съм ти благодарен, друже.

— И без това не ме ловеше сън.

 

 

— Ало?

— Доктор Енгелсон? Обаждам се във връзка с един труп. Казвам се…

— Пет пари не давам кой сте, часът е… три през нощта. Обърнете се към доктор Хансън. Той е дежурен. Лека ви нощ.

 

 

— Вие да нямате проблеми със слуха? Казах ви…

— Обажда се Хоули. Не затваряйте, ако обичате.

— Онзи Хоули?

— Радвам се, че най-сетне си спомнихте името ми, докторе. В апартамента, където откриха тялото на Ендрю Кенсингтън, се натъкнах на нещо интересно. Трябва да видя тялото или по-точно дрехите, с които е починал. Съхранявате ги, нали?

— Да, но…

— Чакайте ме след половин час пред моргата.

— Добри ми господин Хоули, не мога просто да…

— Не ме карайте да повтарям, докторе. Изключване от лекарския съюз, искове за обезщетения от близките, вестникарски писания… Да продължавам ли?

— За половин час няма как да успея.

— По това време на денонощието движението е спокойно, докторе. Нещо ми подсказва, че ще пристигнете навреме.

* * *

Маккормак влезе в кабинета, затвори вратата и застана до прозореца. Променливото време в Сидни оправда напълно славата си: цяла нощ валя дъжд. Маккормак, вече прехвърлил шейсетте, беше прехвърлил пенсионната възраст в полицейската гилдия и напоследък, когато оставаше сам, често започваше да си говори — типично по пенсионерски.

Обикновено мърмореше разни дребни, всекидневни наблюдения, и не очакваше да предизвикат интерес у евентуален събеседник. Например:

— Мхм… днес май няма да се проясни… Мдам…

Днес се залюля на пети пред прозореца и се загледа в града.

— Ееех… и днес съм пръв в службата.

Чак когато окачи якето си в гардероба зад бюрото, чу звуци откъм дивана. Легналият там мъж се надигна и седна.

— Хоули? — смая се Маккормак.

— Извинете, сър. Дано не се сърдите, че си позволих да използвам дивана ви…

— Как влезе тук?

— Така и не успях да върна картата за достъп и нощната охрана ме пусна. Вратата към кабинета ви стоеше отворена и понеже дойдох да говоря именно с вас, се вмъкнах тук и си полегнах.

— По това време не трябваше ли да си в Норвегия? От Осло се обадиха да питат дали си тръгнал. Изглеждаш потресаващо, Хоули.

— Вие какво им отговорихте, сър?

— Че най-вероятно ще останеш за погребението на Кенсингтън. Като представител на норвежката полиция.

— Но как…

— Дал си на самолетната компания тукашния номер и когато се обадиха половин час преди полета ти да питат защо още не си се появил, се досетих какво е станало. Дискретен телефонен разговор с управителя на хотел „Кресент“ ми помогна да си доизясня картинката. Опитахме се да се свържем с теб, но уви. Знам какво е положението, Хоули, затова нека не правим драма от станалото. Всеизвестно е, че след подобен шок човек реагира крайно. Сега важното е да се вземеш в ръце и да те качим на самолет за Норвегия.

— Благодаря ви, сър.

— За нищо. Ще възложа на секретарката ми да се обади в офиса на авиокомпанията.

— Само още нещо преди това. През нощта поработихме и окончателните резултати ще пристигнат чак след като момчетата от лабораторията обработят пробите. Аз обаче отсега съм сигурен какво ще открият, сър.

 

 

Въпреки смазката допотопният вентилатор бе сдал багажа и го бяха заменили с нов, по-голям и почти безшумен. Хари установи, че животът продължава и без него.

От присъстващите в помещението само Уодкинс и Йонг не бяха запознати с подробностите, но въпреки това Хари изложи всички факти в тяхната последователност.

— Когато открихме Ендрю, не се замислихме за това, защото беше посред бял ден. Не обърнахме внимание и когато патоанатомите определиха часа на смъртта. Чак по-късно ми хрумна, че при влизането в апартамента на Рехтнагел крушката не светеше. Ако събитията са протекли в предполагания от нас ред, е станало следното: Ендрю е изгасил осветлението в хероиново опиянение, опипом се е добрал до стола в стая, където в два през нощта е тъмно като в рог, качил се е на нестабилния стол и си е надянал примката.

В последвалото мълчание стана ясно, че дори новите технологии са безсилни да се справят с производството на вентилатор, който да не издава дразнещ звук.

— Абсурдно е — потвърди Уодкинс. — Може да не е било съвсем тъмно. Сигурно уличните лампи са разпръсквали тъмнината.

— С Либи влязохме в апартамента снощи в два, за да проверим. В дневната цареше непрогледен мрак.

— Възможно ли е лампата да е светела, а вие просто да не сте обърнали внимание? — попита Йонг. — Все пак е било ден. Може някой от полицаите да я е изгасил при огледа.

— Понеже отрязахме шнура около врата на Ендрю с нож, не искахме да ни удари ток — поясни Либи. — И специално се уверих дали крушката е изгасена.

— Добре — съгласи се Уодкинс. — Да предположим, че Кенсингтън е предпочел да се обеси на тъмно. Беше си особняк. Нищо ново под слънцето.

— Не се е обесил на тъмно — възрази Хари.

Маккормак се прокашля в дъното на залата.

— Ето какво открихме в апартамента на Рехтнагел — Хари вдигна електрическа крушка. — Виждате ли кафявото петънце? Това е следа от обгоряла изкуствена коприна. — Хари показа бяла дреха. — Ето я ризата, с която беше облечен Ендрю, когато го открихме. Материята не се глади. Шейсет процента изкуствена коприна. Тя се топи при 260 градуса по Целзий. Една електрическа крушка се нагрява на повърхността си до около 450 градуса. Забележете кафявото петънце на горното джобче. Появило се е при съприкосновението на крушката с ризата.

— Впечатляващи физични познания, Хоули. Да чуем твоя прочит на събитията.

— Предлагам два. Някой ни изпреварва, вижда Ендрю да виси от тавана, изгася осветлението и си тръгва. Тази версия обаче издиша, защото открихме двата официално регистрирани ключа за апартамента. Единия — у Ото, другия — у Ендрю.

— Ключалката на външната врата е автоматична, нали? Може въпросният човек да е влязъл и да е пуснал ключа в джоба на Енд… Не, това не обяснява как Ендрю е успял да влезе — Уодкинс се изчерви.

— В теорията ви има хляб. Според мен Ендрю изобщо не е имал ключ за апартамента. Вътре го е пуснал човек, който е влязъл там преди него или е дошъл заедно с него. У този човек се е намирал вторият ключ. Господин Хикс е присъствал на смъртта на Ендрю. После е пъхнал ключа в джоба му, за да изглежда, че Ендрю е влязъл сам. Неслучайно ключът не беше прикрепен към връзката в джоба му. После човекът е изгасил осветлението и хлопвайки се зад него, вратата се е заключила.

Настъпи тишина.

— Да не твърдиш, че Ендрю Кенсингтън е бил убит? — попита Уодкинс. — Ако е вярно, как?

— Първо са го принудили да си инжектира хероин — свръхдоза — най-вероятно с пистолет, насочен към главата му.

— Защо да не си е сложил дозата доброволно, преди да влезе в апартамента? — попита Йонг.

— Първо, не ми се вярва толкова опитен наркоман, който умее да се контролира, изведнъж по погрешка да си бие свръхдоза. Второ, Ендрю не е разполагал с достатъчно дрога, за да си инжектира такова голямо количество.

— Ако наистина друг го е заставил да си я инжектира, защо после ще го беси?

— Свръхдозата не е точна наука. Не е лесно да се предвиди как ще реагира организъм с повишен толеранс към определен наркотик. Не е било изключено Ендрю да доживее мига, когато някой ще го открие. Дрогата е послужила на убиеца да замае Ендрю колкото да не окаже съпротива, докато го качва на стола и му усуква кабела около врата. Като заговорихме за кабела, Либи…

Либи избута клечката за зъби към ъгъла на устата си с ловка гимнастика на езика.

— Помолихме момчетата от лабораторията да погледнат кабела. Никой не бърше праха от проводници, които висят от тавана, и очаквахме да открием отпечатъци. Кабелът обаче беше чист като… ъъъ…

Либи размаха ръка.

— Като нещо много чисто? — услужливо предположи Йонг.

— Именно. Единствените отпечатъци по него са от нашите пръсти.

— Значи освен ако Ендрю не е избърсал кабела, преди да се обеси, и не е промушил главата си в примката, без да я докосва, някой друг го е сторил вместо него — разсъди на глас Уодкинс. — Това ли твърдите?

— Натам указват фактите, сър.

— Но ако този тип е толкова умен, колкото го изкарвате, защо ще изгася осветлението на тръгване? — разпери ръце Уодкинс и огледа насядалите около масата.

— Защото го е направил машинално, без да мисли. Както човек изгася осветлението на излизане от своя дом. Или от апартамент, за който има ключ и често посещава.

Хари се намести по-удобно на стола. Потеше се като прасе и не знаеше колко още ще издържи без питие.

— Според мен търсим тайния любовник на Ото Рехтнагел.

Либи настигна Хари до асансьора.

— Да обядваш ли отиваш?

— Да — кимна Хари.

— Нещо против да те придружа?

— Абсолютно нищо.

Ако на човек не му се говореше, Либи беше добра компания. Намериха свободна маса в „Садърн“ по Маркет Стрийт. Хари си поръча „Джим Бийм“. Либи вдигна глава от менюто:

— Две салати с барамунди, черно кафе и пресен вкусен хляб.

Хари се изненада.

— Благодаря, но този път ще пропусна — обърна се той към сервитьора.

— Не го слушайте — настоя с усмивка Либи. — Приятелят ми ще преосмисли скептицизма си, като вкуси от тукашната барамунди.

Сервитьорът се оттегли. Либи отпусна ръце върху масата, разпери пръсти и започна да ги оглежда, все едно се опитваше да открие разликите помежду им.

— На младини тръгнах на автостоп по крайбрежието към Кеърнс и Големия бариерен риф — сподели Либи, втренчен в гладката кожа на ръцете си. — В евтин мотел за туристи се запознах с две немкини, тръгнали на околосветско пътешествие. В Сидни наели кола и пристигнали с нея. Подробно ми разправиха кои места са посетили, колко дълго са прекарали там и защо и кои още забележителности възнамеряват да посетят. По всичко личеше, че не оставят нищо на случайността. Навярно на немците им е изконно заложено да се придържат към някакъв план. Попитах ги дали са срещнали кенгура, а те се засмяха снизходително и ме увериха, че са видели, и то много. Разбирай, отметнали са поредната атракция в списъка „преживявания, които не са за изпускане“. „И спряхте да им дадете храна?“ — осведомих се аз. Те се спогледаха объркано. „Не ги хранили!“ — поклатиха глава те. „Защо? Кенгурата са много мили животни.“ „Ама те мъртви!“

Смаян от неочаквано пространния монолог на Либи, Хари забрави да се засмее. В Австралия шофьорите често се затрудняват, защото на пътното платно внезапно изскачат кенгура, и всеки, излязъл с автомобил извън града, се е натъквал на трупове на прегазени животни в крайпътните канавки.

Сервитьорът донесе напитката на Хари. Либи огледа чашата.

— Завчера видях толкова очарователно момиче, че ми се прииска да я погаля по бузата и да й кажа нещо хубаво. Беше на двайсет и една-две, облечена в синя рокля, боса. „Ама тя мъртва“. Както ти е известно, беше руса, изнасилена, със синини по врата от душенето. Снощи сънувах, че труповете на момичета с пропиляна младост и погубена красота задръстват канавките из цяла Австралия — от Сидни до Кеърнс, от Аделаида до Пърт, от Дарвин до Мелбърн. И всичко това по една-единствена причина: затворили сме си очите, защото не сме могли да понесем истината; не сме вложили всичките си сили; позволили сме си да проявим човешка слабост.

Хари се досещаше накъде бие Либи. Сервитьорът поднесе рибата.

— Ти му дишаш във врата, Хари. Ти долепи ухо до земята и ще различиш вибрациите от стъпките му, ако пак се приближи. Винаги ще има стотици причини да се натряскаш, но докато лежиш и драйфаш в хотелска стая, не си от полза за никого. Този изверг не притежава нищо човешко. Затова и ние не можем да бъдем човеци, докато го издирваме. Трябва да проявим стоицизъм, да устоим на всичко. — Либи разгъна салфетката си. — А сега да похапнем.

Хари доближи чашата до устните си и без да сваля поглед от Либи, бавно пресуши съдържанието й. Остави я върху масата с гримаса и вдигна ножа и вилицата. Останалата част от обяда премина в мълчание.

 

 

Хари се усмихна, когато разбра, че Уодкинс е изпратил Йонг да разпитва тлъстата съседка на Ото Рехтнагел.

— Дано само не го възседне — пошегува се Либи.

Либи спря в „Кингс Крос“ да остави Хари.

— Благодаря, Сергей. Оттук най-добре да поема аз.

Либи изкозирува и потегли.

 

 

Сандра стоеше на обичайното място. Позна го чак когато се доближи до нея.

— О, здрасти — поздрави тя. Малките й зеници гледаха отнесено.

Влязоха в „Бийф енд Бърбън“. Сервитьорът се спусна веднага към тях и издърпа галантно стола зад Сандра.

Хари я попита какво й се пие. Поръча кока-кола и голямо уиски.

— Божичко, като го видях как се завтече към нас, си помислих, че идва да ме изгони — отдъхна си тя.

— Тук съм редовен клиент — обясни Хари.

— Как е гаджето ти?

— Биргита ли? — не бързаше да отговаря. — Не знам. Отказва да говори с мен. Надявам се, че е зле.

— Защо?

— Защото ми се иска да ме обича.

Сандра се разсмя дрезгаво.

— А ти как я караш, Хари Хоули?

— Трагично — усмихна се унило той. — Но може и да се почувствам по-добре, ако успея да заловя един убиец.

— И мислиш, че аз ще ти помогна? — попита Сандра и запали цигара.

Кръвта съвсем се бе отдръпнала от и бездруго бледото й лице и тя изглеждаше още по-съсипана след последната им среща. Очите й бяха зачервени по краищата.

— С теб си приличаме — отбеляза Хари и посочи отраженията им в опушения прозорец до масата.

Сандра не реагира.

— Спомням си — макар и доста бегло — как Биргита запрати чантата ти на леглото и оттам изпаднаха разни вещи — Първо помислих, че носиш пекинез. — Хари направи пауза. — Я ми кажи, за какво ти е руса перука?

Сандра се загледа през прозореца. По-точно се взираше в самото стъкло — вероятно в отраженията.

— Един клиент ми я купи. Иска да я слагам, когато се отбива.

— Кой е…

— Забрави, Хари — прекъсна го тя. — Няма да ти кажа. В моята професия не се придържаме към много правила, но едно от задължителните гласи да пазим в тайна самоличността на клиентите ни. Според мен в това правило има резон.

Хари въздъхна.

— Страхуваш се, Сандра.

От очите й засвяткаха искри.

— Изобщо не се опитвай, Хари. Напразно си губиш времето, разбра ли?

— И без да ми разкриваш името му, знам кой е. Исках само да проверя дали се боиш да го издадеш.

— „Знам кой е“ — изимитира го тя, видимо раздразнена. — И откъде пък си толкова сигурен?

— Видях камъка, който се изтърколи от чантата ти, Сандра. Зеления кристал. Познах го по нарисувания зодиакален знак. Той ти го е подарил. Нали майка му държи магазин за камъни, „Кристъл Касъл“.

Тя го погледна с големите си черни очи. Начервените й устни се вцепениха в противна гримаса. Хари докосна внимателно ръката й.

— Защо се боиш толкова от Еванс Уайт, Сандра? Защо отказваш да го предадеш?

Сандра отдръпна ръката си и се обърна към прозореца. Хари чакаше. Сандра подсмръкна и той й подаде носна кърпа, която по незнайни причини се мотаеше в джоба му.

— Не само ти се чувстваш ужасно — прошепна тя след известно време. Очите й се зачервиха още повече. — Знаеш ли какво е това? — тя запретна ръкава на роклята си и му показа бялата си предмишница. По кожата личаха противни следи от убождания, някои хванали коричка.

— Хероин? — предположи Хари.

— Морфин. Присъства в асортимента на малцина дилъри, защото повечето наркомани рано или късно минават на хероин. Аз обаче съм алергична към хероина. Организмът ми не го понася. Веднъж опитах и щях да пукна. Отровата ми е морфинът. През последната година само един човек в „Кингс Крос“ можеше да набавя количества, които да покриват потреблението. В замяна на доставките иска от мен да участвам в ролева игра. Гримирам се и си слагам руса перука. Докато си получавам дозите, изобщо не ми пука защо се възбужда от бели коси! Пък и има много по-големи извратеняци от мъже, които искат да се дегизирам като майка им.

— Като майка му?

— Според мен я мрази. Или я обича повече, отколкото е нормално да обичаш майка си. Едно от двете е. Не знам кое, пък и на него не му се говори за това. Бог ми е свидетел, че и аз нямам никакво желание да обсъждам шибаните му предпочитания! — тя се засмя глухо.

— Защо смяташ, че я мрази?

— Последните пъти стана по-груб от обикновено. Остави ми синини.

— Да не се опитва да те души?

— Само веднъж се пробва — в деня, след като съобщиха за удушената норвежка. Хвана врата ми и ме помоли да лежа спокойно и да не се страхувам. Голяма работа!

— Малка ли е?

Сандра сви рамене.

— Хората се влияят от прочетеното и видяното. Вдъхновяват се. Когато по кината вървеше „Девет седмици и половина“, клиентите масово искаха да лазим голи по пода, докато те седят на стол и гледат.

— Пълна боза — изкоментира филма Хари. — Какво точно стана при теб?

— Стисна шията ми с две ръце и прокара палци по гръкляна. Не ми е причинявал болка, но аз смъкнах перуката и заявих, че няма да участвам в тази игра. Той се овладя и се извини. Изведнъж нещо го прихванало. Не държал непременно да го правим.

— И ти му повярва?

Сандра сви рамене.

— Нямаш представа как зависимостта може да прекърши светогледа ти — тя допи уискито си.

— Така ли мислиш? — Хари погледна неодобрително бутилката кока-кола, която все още стоеше неначената на масата.

 

 

Маккормак барабанеше нервно с пръсти. Хари се потеше въпреки работещия с пълен капацитет вентилатор. Дебелата съседка на Ото Рехтнагел имала много за разказване. Прекалено много. Уви, нищо, излязло от устата й, не представляваше интерес за следствието. Явно дори Йонг не бе издържал да бъде добър слушател в неприятната й компания.

— Цоцолана — отвърна с усмивка той, когато Уодкинс го попита за впечатленията му от въпросната особа.

— Нещо ново за момичето от Сентениъл парк? — осведоми се Маккормак.

— Почти нищо — отвърна Либи. — Открихме, че не е била света вода ненапита. Вземала е спийд и е започнала да работи в стриптийз клуб в „Кингс Крос“. Когато са я убили, се е прибирала именно оттам. Двама свидетели твърдят, че са я видели да влиза в парка.

— Друго?

— Засега няма, сър.

— Хари — Маккормак попи потта си. — Изложи ни теорията си.

— В най-новата й версия — промърмори Уодкинс така, че всички да го чуят.

— Така и не открихме свидетеля, който според Ендрю е видял Еванс Уайт в Нимбин в деня на убийството на Ингер Холтер. Към момента знаем, че Уайт е обсебен от блондинки до маниакалност, израснал е в нестабилна семейна среда и ще бъде интересно да разберем повече за отношенията му с майка му. Никога не е имал постоянна работа или жилище и затова ни е трудно да възстановим местонахождението му. Не е изключено да е имал тайна връзка с Ото Рехтнагел и е напълно възможно дори да е пътувал с Ото по турнета. Навярно е отсядал на хотел и е намирал жертвите си на местата, където цирковата трупа е изнасяла представления. Но това е само теория.

— Може серийният убиец да е именно Рехтнагел — отбеляза Уодкинс. — А Рехтнагел и Кенсингтън да са загинали от ръката на човек, който няма нищо общо с убийствата на жените.

— В Сентениъл парк обаче е действал именно маниакът — възрази Либи. — Готов съм да заложа цялото си имущество. А то всъщност не е кой знае какво…

— Либи е прав — потвърди Хари. — Убиецът продължава да сее смърт.

— Добре — съгласи се Маккормак. — Забелязвам, че нашият приятел Хоули вече използва изрази като „не е изключено“ и „напълно е възможно“, когато лансира теориите си, а това е много разумно. Едностранчивото поддържане на определена версия не е печеливша стратегия в нашия случай. Освен това за всички вече трябва да е ясно, че си имаме работа с високо интелигентен тип. И много самоуверен. Той ни предоставяше готови отговори на възникналите у нас въпроси, поднесе ни убиеца на тепсия и очаква да се задоволим с удобната версия и да обявим случая за приключен, защото виновникът е загинал от собствената си ръка. Инсценирайки смъртта на Кенсингтън и накисвайки го за убийствата, истинският извършител е знаел, че ще предпочетем да потулим случая — а това — трябва да признаем — е изключително хитър ход. — Докато изричаше последните думи, Маккормак гледаше Хари: — Потулвайки случая, ние ще трябва и да прекратим следствието. Предимство ни дава фактът, че убиецът се чувства в безопасност. Спокойните хора често стават непредпазливи. Впрочем време е да начертаем бъдещата си стратегия. Появи се нов заподозрян и вече нямаме право на грешка. Проблемът е, че ако вдигаме много пръски във водата, рискуваме да подплашим едрата риба. Трябва да проявим хладнокръвие и да не мърдаме. Чак когато видим ясно рибата под водата — толкова ясно, че да е невъзможно да сгрешим, и толкова близо, че да няма опасност да ни се изплъзне — чак тогава мятаме харпуна.

Огледа присъстващите. Всички кимнаха в знак на съгласие с безспорната здрава логика на началника.

— За да постигнем целта си, е необходимо да действаме отбранително, тихо и методично.

— Не съм съгласен — възрази Хари.

Другите се обърнаха към него.

— Има и друг начин да уловим рибата, без да разплискваме водата: с въдица и стръв, която сме сигурни, че рибата ще клъвне.

 

 

Вятърът подмяташе облаци прах пред себе си, завихряше ги покрай чакълестата алея, над ниската каменна ограда около гробището и ги запращаше към малобройните присъстващи. Хари присви очи, за да не се напълнят с прах. Вятърът развяваше поли и палта и от разстояние изглеждаше, все едно участниците в церемонията танцуват върху гроба на Ендрю Кенсингтън.

— От ада ли се взе този проклет вятър! — прошепна Уодкинс, докато свещеникът нареждаше напевно.

Хари се замисли над словния подбор на Уодкинс. Надяваше се Уодкинс да греши. Не беше лесно да се определи накъде се бе запътил вятърът, но със сигурност бързаше. А ако минаваше оттук, за да отнесе душата на Ендрю, никой не можеше да го обвини, че си претупва работата. Страниците на псалтира плющяха, плющеше и зеленият брезент, постлан върху изкопания гроб, а онези от присъстващите, които не носеха шапки, се оказаха безсилни да спасят преметнатите от други части на главата върху плешивите си темета коси или други прически.

Хари не слушаше свещеника, а гледаше отсрещната страна на гроба през присвити очи. Косата на Биргита се издигаше като огромен ален пламък. Тя срещна погледа му с безизразно лице. Възрастна побеляла жена с треперещи ръце седеше на стол с бастун в скута. Кожата й бе пожълтяла, а възрастта не можеше да скрие характерното й британско конско лице. Вятърът бе накривил шапката й. В хода на церемонията Хари се досети, че това трябва да е осиновителката на Ендрю. Жената обаче беше толкова стара и грохнала, че едва чу как Хари й поднесе съболезнованията си пред църквата. Само кимна и промърмори неразбираемо изречение. Зад нея черна, дребна и почти невидима женица държеше две момиченца за ръка.

Свещеникът посипа гроба с пръст по лутерански обичай. Предварително обясниха на Хари, че Ендрю е принадлежал към Англиканската църква — църквата с най-много последователи в Австралия наравно с католическата. Досега обаче Хари бе присъствал едва на две погребения и не забелязваше особени разлики с норвежките церемонии. Прилика откриваше дори в атмосферните условия. Когато погребваха майка му, над Западното гробище препускаха застрашителни синьо-сиви облаци, но за щастие бързаха твърде много, за да завалят над главите на опечалените. В деня на погребението на Рони грееше слънце. Но тогава Хари лежеше в болницата със спуснати завеси, защото от светлината получаваше главоболие. Точно както и днес, тогава навярно по-голямата част от уважилите церемонията са били полицаи. Нищо чудно дори да са изпели същия псалм: „По-близо, Господи, до Тебе!“.

Присъстващите се пръснаха, поеха към автомобилите си, а Хари тръгна зад Биргита. Тя спря, за да му позволи да я настигне.

— Имаш болен вид — отбеляза тя, без да го поглежда.

— Нямаш представа на какво приличам, когато съм наистина болен.

— Тогава нямаш ли болен вид? Просто отбелязах какво виждам. Болен ли си в крайна сметка?

Поривът на вятъра залепи вратовръзката за лицето му.

— Малко. Не много. С тази коса, която се вее… в лицето ми приличаш на медуза „лъвска грива“ — Хари отлепи червен кичур от устата си.

— Радвай се, че не съм jelly box-fish — усмихна се Биргита.

— Какво?

— Jelly box-fish. Морска оса. Тази медуза се среща в някои части на Австралия. Много по-ужасна е от лъвската грива…

— За jelly box-fish ли говорите? — обади се някой зад гърба им. Хари се обърна. Тууомба.

— Здрасти — поздрави го Хари и на английски му обясни, че асоциацията със страховитата медуза е породила косата на Биргита, полепнала по лицето му.

— Ако наистина беше морска оса, кожата ти вече щеше да се нашари с червени линии и щеше да крещиш, все едно те налагат с камшик — обясни Тууомба. — А след няколко секунди щеше да колабираш, отровата щеше да парализира дихателните ти пътища, щеше да получиш белодробна недостатъчност и — ако не ти окажат незабавна помощ — да умреш от извънредно болезнена смърт.

Хари вдигна отбранително ръце пред себе си.

— Признателен съм ти за информацията, но мисля, че днешният сблъсък със смъртта ми е предостатъчен за доста време напред.

Тууомба кимна. Беше облечен в черен копринен смокинг с папийонка.

— Това е единствената ми дреха, която наподобява костюм — поясни той в отговор на погледа, който му отправи Хари. — Пък и го наследих от него — той кимна към гроба. — Не сега, разбира се, а преди няколко години — додаде Тууомба. — Ендрю ми го подари, защото му умалял. Измисли си го, разбира се. Не искаше да признае, но аз знаех, че си е купил този смокинг, за да го облече на официалния прием след края на австралийското първенство по бокс. Навярно се е надявал с мен смокингът да преживее онова, което не е успял да преживее с него.

Вървяха по чакълестата алея, докато покрай тях се плъзгаха автомобили.

— Може ли да те питам нещо лично, Тууомба?

— Давай.

— Къде според теб ще отиде Ендрю?

— В смисъл?

— В рая или в ада ще се пренесе?

Тууомба придоби сериозен вид.

— Аз съм просто устроен човек, Хари. Не разбирам нито от отвъдния свят, нито къде се преселва душата. Знам обаче някои неща за Ендрю Кенсингтън и ако на оня свят действително има рай и там приемат само чистите души, мисля, че именно там е мястото на неговата. — По лицето на Тууомба грейна усмивка. — Но в случай че наистина има ад, Ендрю би предпочел да отиде там. Мразеше скучните места.

С Хари се позасмяха приглушено.

— Понеже ми задаваш личен въпрос, Хари, ще получиш откровен отговор. Моите предци и предците на Ендрю са били прави. Гледали са на смъртта много трезво. Много племена са вярвали в живота след смъртта. Някои — и в прераждането; че душата се преселва от тяло в тяло; а трети са смятали, че душите на покойниците бродят като духове. Във вярванията на някои племена душите на мъртъвците изгрявали на небосвода като звезди. И така нататък. Но всички племена споделяли общото вярване, че все някога — кога по-рано, кога по-късно — след всички тези етапи покойниците умират истински — окончателно и завинаги. И тогава всичко приключва. Човек се превръща в купчина камъни и изчезва. Кой знае защо, тази представа ми харесва. Схващането за вечното съществуване на човешката душа някак спъва предприемчивостта. Ти как мислиш?

— Мисля, че Ендрю ти е завещал нещо повече от смокинга си — ето това мисля.

Тууомба се засмя.

— Толкова ли си личи по изказванията ми?

— Сякаш чувам неговия назидателен глас. Ендрю трябваше да стане свещеник.

Спряха до прашна малка кола, явно на Тууомба.

— Слушай, Тууомба — подзе Хари, споходен от внезапно хрумване. — Може да ми потрябва човек от близкото обкръжение на Ендрю, за да ми разясни как е разсъждавал той и вероятните подбуди за някои негови постъпки.

Тууомба се поизпъчи и погледите им се срещнаха.

— Подозирам, че някой е убил Ендрю.

— Глупости! — изригна Тууомба. — Не подозираш — сигурен си! Всички близки приятели на Ендрю знаят, че той не би си тръгнал доброволно от купон. А за него нямаше по-щур купон от живота. Не съм срещал по-жизнерадостен човек от него. Независимо какво му причиняваше животът. Ако е искал да се отърве, досега да го е сторил хиляда пъти. Възможности — а и причини — не са му липсвали никога.

— Значи сме на едно мнение.

— Почти по всяко време можеш да ме откриеш на този номер — Тууомба надраска цифрите върху кибритена кутийка. — Мобилен е.

Докато Тууомба се мъкнеше неохотно към стария си бял „Холдън“, Хари и Биргита спряха на алеята. Аборигенът отиваше на север. Хари предложи на Биргита да се качат при някой от колегите му, който да ги откара до центъра. Повечето обаче вече бяха потеглили. Пред тях спря стар, ефектен „Буик“, шофьорът смъкна прозорец и подаде навън червендалестото си лице с внушителен нос. Приличаше на картоф, сраснал се с няколко по-дребни клубена, и беше — ако това изобщо бе възможно — още по-червен от останалата част на лицето и замрежен с тънки капиляри.

— Към центъра ли сте тръгнали? — попита камбестият нос и ги покани да се качат при него. — Казвам се Джим Конъли, а това е съпругата ми Клаудия — представи се той, след като Хари и Биргита се настаниха на широката задна седалка.

От пасажерската седалка отпред се обърна дребничко мургаво лице с ослепителна усмивка. Жената приличаше на индианка и беше толкова дребна, че главата й почти не се подаваше над облегалката.

— Приятели на Ендрю ли сте? Или колеги? — Джим изгледа двамата пътници отзад в огледалото и внимателно потегли по чакълестата алея.

Хари му обясни по каква линия се е познавал с покойника.

— Значи ти си от Норвегия, а госпожата — от Швеция. Кажи-речи от другия край на света. В Австралия почти всички идват от далечни земи. Клаудия, например, е от Венецуела — родината на миските. Колко титли „Мис Вселена“ е спечелила Венецуела, Клаудия? Включително твоите. Хе-хе-хе.

Той избухна в смях и очите му се изгубиха в бръчките около носа. Съпругата му пригласяше.

— Аз съм си австралиец — продължи Джим. — Пра-пра-прадядо ми дошъл тук от Ирландия. Бил крадец и убиец. Хе-хе-хе. Знаете ли, преди години хората не искаха да си признават, че са потомци на каторжниците, макар от стъпването им на австралийска земя да са изминали повече от два века? Аз обаче винаги съм се гордял с произхода си. Именно моите прадеди, шепа моряци и войници са основали тази страна. И то каква страна! За чудо и приказ! Наричаме я „Щастливата страна“. Е, времената се менят. Сега чувам, че вече било престижно да си потомък на каторжниците. Хе-хе-хе. Лоша работа с нашия Ендрю, а?

Джим бълваше със скоростта на картечница. Хари и Биргита успяваха само да вмъкнат по някое изречение и Джим пак изземваше думата. Колкото по-бързо говореше, толкова по-бавно караше. Като стария касетофон на Хари, подарък от баща му. Колкото повече увеличаваше звука, толкова по-бавно се въртеше лентата.

— С Ендрю сме пътували с отбора на Джим Чийвър по турнета. Знаете ли, че той никога не си е чупил носа? Никой не успя да наруши целостта на носа му. Аборигените по рождение си имат сплеснати носове и повечето хора изобщо не допускат, но Ендрю си остана с непокътнат нос и непокътнато сърце. Е, доколкото непокътнато може да остане едно сърце, след като властите са те отвлекли още като новородено. А онзи скандал по време на австралийското първенство в Мелбърн беляза Ендрю завинаги. Сигурно сте чували за случая? Заради него Ендрю изгуби много, уви. — Скоростта падна под четирийсет километра в час. — Гаджето на шампиона Кембъл все се натискаше на Ендрю, но понеже цял живот е била ослепителна красавица, не беше свикнала да я отрязват. Ако не беше толкова горделива, нещата щяха да се развият по-различно. Почукала на вратата на хотелската му стая и той най-учтиво я отпратил. Тя не понесла отказа. Върнала се при гаджето си и му се оплакала, че Ендрю я бил опипвал. Обадиха се в стаята му и го повикаха да слезе в кухнята. Още се носят легенди за мелето, което се разразило там. След това животът на Ендрю тръгна надолу. Но на носа му не успяха да посегнат. Хе-хе-хе. Вие гаджета ли сте?

— Не съвсем — успя да отговори Хари.

— Приличате на гаджета — Джим ги огледа. — Вероятно не го осъзнавате, но въпреки че сте натъжени от неприятния повод, излъчвате онази страст. Поправете ме, ако греша, но навремето и ние с Клаудия изглеждахме така, когато бяхме прясно влюбени — тоест през първите двайсет-трийсет години от връзката ни. Хе-хе-хе. Сега сме просто влюбени. Хе-хе-хе.

Клаудия погледна мъжа си с блеснали очи.

— С нея се запознахме на едно турне. Тя беше жена каучук. И до ден-днешен може да се сгъне като хартиен плик. Направо се чудя защо си взех това огромно возило. Хе-хе-хе. Ухажвах я всеки ден в продължение на година, преди да ми позволи да я целуна. После ми призна, че се влюбила в мен от пръв поглед: сам по себе си феноменален факт, имайки предвид че още тогава моят нос беше изял повече бой, отколкото носът на Ендрю за цялата му кариера. Представяте ли си! Цяла година да ме измъчва и да се преструва на недостъпна! Можеш ли ги разбра тези жени. Какво ще кажеш, Хари?

— Прав си.

Хари погледна Биргита. Тя се усмихна леко.

След четирийсет и пет минути изминаха разстояние, което обикновено се вземаше за двайсет. Джим свърна пред Кметството. Хари и Биргита благодариха за превоза и слязоха. Вятърът бе обхванал и града. Двамата стояха, брулени от силните пориви, без да знаят какво да си кажат.

— Много странна двойка — отбеляза Хари.

— Да. Щастливи са.

Вихрушката разтърси едно дърво в парка. Хари сякаш мярна как космата сянка се шмугна на завет.

— Какво ще правим сега? — попита той.

— Идваш с мен у дома.

— Добре.