Ю Несбьо
Прилепът (14)

Четиринайсета глава
Рецепционист, двама охранители и тип на име Спийди

Сервитьорът в „Бърбън енд Бийф“ погледна съчувствено клиента и отнесе чинията му с недокосната порция яйца по бенедиктински. В продължение на повече от седмица този мъж идваше в заведението да чете вестници и да закусва. Понякога изглеждаше изморен, но сервитьорът не го беше виждал толкова посърнал като днес. Освен това се появи чак в два и половина.

— Тежка нощ, сър?

Мъжът беше оставил пътнически куфар до масата. Взираше се със зачервени очи в празното пространство. Не се беше избръснал.

— Да, изкарах тежка нощ. Много… натоварена.

— Браво на вас. Нали това е смисълът да отседнеш в района на „Кингс Крос“. Ще желаете ли още нещо, сър?

— Благодаря, но е време да тръгвам към летището…

Сервитьорът се натъжи малко. Бе започнал да изпитва симпатия към спокойния норвежец — винаги идваше сам, държеше се приветливо и оставяше щедър бакшиш.

— Забелязах куфара ви. Ако това значи, че скоро няма да се видим, моля днес поръчката ви да е за сметка на заведението. Какво ще кажете все пак за един бърбън, например „Джак Даниелс“? Като за сбогом, така да се каже?

Скандинавецът го изгледа учуден. Сякаш сервитьорът току-що му бе предложил нещо, за което необяснимо защо не се бе сетил сам, но изведнъж блеснало в цялата си безспорна логичност.

— Нека бъде двоен, моля.

 

 

Джо, собственикът на „Спрингфийлд Лодж“, беше симпатичен шишко, който с дисциплина и вещина стопанисваше малкия си, поолющен хотел в „Кингс Крос“ в продължение на близо двайсет години. „Спрингфийлд Лодж“ не беше нито по-добър, нито по-лош от другите хотели от ниската ценова категория в района и Джо много рядко получаваше оплаквания от клиенти. Това се дължеше отчасти на приветливия му нрав, отчасти на политиката му да настоява гостът да огледа стаята, преди да я наеме, а при повече от една нощувка правеше отстъпка от пет долара. Третата и най-съществена причина за положителната репутация на хотела беше умението му да не допуска вътре съмнителни туристи, пияници, наркомани и проститутки.

Дори нежеланите гости не можеха да устоят на чара на Джо. Защото в „Спрингфийлд Лодж“ не посрещаха никого с мнителен поглед и не гонеха, а отпращаха посетителите с учтива усмивка и извинение: за жалост хотелът в момента е пълен, но е възможно следващата седмица някоя от предварителните резервации да бъде анулирана, затова заповядайте отново. Благодарение на отличния си нюх за хората и на способността си бързо да ги класифицира, Джо преценяваше търсещите подслон без никакво колебание и без издайническо потрепване на погледа. Затова рядко си имаше разправии със скандалджии. По изключение се случваше да сгреши в преценката на човека отсреща и това понякога му докарваше големи главоболия.

Именно въпросните заблуждения прехвърляше той в паметта си, докато се опитваше да разтълкува противоречивите сигнали, които изпращаше високият блондин. Съдейки по семплите му качествени дрехи, разполагаше с пари, но не изпитваше потребност да парадира с финансово благополучие, фактът, че е чужденец, беше голям плюс. Проблеми обикновено създаваха австралийците. Туристите с огромните раници и спалните чували по правило предвещаваха диви купони и откраднати кърпи за ръце, но господинът носеше куфар, и то куфар в съвсем прилично състояние, какъвто човек, пътуващ постоянно, не би могъл да има. Е, не се бе обръснал, но косата му изглеждаше в приемлив вид, а ноктите — чисти, изрядно поддържани. Големината на зениците също отговаряше на нормата.

Тези впечатления, съчетани с картата VISA, която мъжът сложи върху плота на рецепцията, и с представителен документ, че е служител на норвежката полиция, възпряха Джо да го отпрати с обичайното бързо „съжалявам, но…“.

При все това мъжът без съмнение беше пиян. Не просто пиян, а натряскан до припадък.

— Знам, забелязвате в какво състояние съм — изфъфли мъжът на изненадващо сносен английски, след като забеляза колебанията на Джо. — Да предположим, че изпочупя мебелировката в стаята. Чисто хипотетично. Например строша телевизора и огледалото в банята и оповръщам килима. Историята познава такива случаи. Депозит от хиляда долара ще покрие ли евентуални щети? Освен това възнамерявам така да се насмуча, че дори няма да мога да вдигам шум, да притеснявам други гости и изобщо да се вясна в коридора.

— За жалост нямаме свободни стаи до края на седмицата. Предлагам…

— Грег от „Бърбън енд Бийф“ ми препоръча това място. Изпраща много поздрави на Джо. Това вие ли сте?

Джо го изгледа продължително.

— Не ме карайте да съжалявам — помоли той и му даде ключа за 73-та стая.

* * *

— Ало?

— Здравей, Биргита, Хари е. Слушай…

— В момента имам гости, Хари, не е удобно.

— Само да ти кажа, че не съм искал да…

— Виж какво, Хари. Нито съм ти сърдита, нито се е случило нещо фатално. За щастие емоционалните травми, които може да ти нанесе мъж, когото познаваш малко повече от седмица, са нищожни. Предпочитам обаче повече да не ме търсиш. Става ли?

— Не, как така…

— В момента съм заета. Нали ти казах? Желая ти да завършиш успешно престоя си тук и се надявам да стигнеш невредим в Норвегия. Сбогом.

— … Сбогом.

 

 

На Теди Монгаби никак не му се понрави, че Сандра прекара цяла нощ при скандинавския полицай. Отдалече му миришеше на неприятности. Като го видя как се мъкне по Дарлингхърст Роуд с присвити колене и некоординирано размахва ръце, първо му се прииска да отстъпи две крачки назад и да се слее с множеството. И все пак любопитството надделя, той скръсти ръце и препречи пътя на олюляващия се полицай. Той се опита да го заобиколи, но Теди го сграбчи за рамото и го извъртя към себе си.

— Не поздравяваш ли приятелите си, друже?

Скандинавецът го изгледа с премрежени очи.

— Сводникът… — установи равнодушно той.

— Дано Сандра да е оправдала очакванията ти, инспекторе.

— Сандра? Да видим… Да, Сандра беше супер. Тя къде е?

— Тази вечер почива. Дали няма да успея да изкуша господин инспектора с друго предложение?

Полицаят залитна застрашително настрани.

— Може, може. Давай, своднико. Изкуши ме.

— Оттук — засмя се Теди, помогна на пияния да слезе по стълбите до клуба и го настани до маса с изглед към сцената. Щракна с пръсти и веднага се появи оскъдно облечена дама. — Донеси ни две бири, Ейми. И повикай Клаудия да ни потанцува.

— Следващото шоу започва чак в осем, господин Монгаби.

— Тогава ще направим извънредно. Действай, Ейми!

— Слушам, господин Монгаби.

По устните на полицая се изписа идиотска усмивка.

— Знам кой ще дойде. Убиецът. Убиецът ще дойде.

— Кой?

— Ник Кейв.

— Ник кой?

— И русата певица. Сигурно и тя използва перука. Слушай…

Изведнъж бумтящото диско спря. Полицаят държеше два показалеца във въздуха, все едно се канеше да дирижира симфоничен оркестър, но музиката така и не тръгна.

— Чух за Ендрю — подзе Теди. — Каква трагедия. Пълен ужас. Доколкото разбрах, се е обесил. Кажи ми кое е подтикнало жизнерадостен мъж като него да…

— Сандра си слага перука — прекъсна го полицаят. — Изпадна от чантата й. Затова тук не я познах. Бяхме точно тук! С Ендрю седяхме ей на онази маса. Няколко пъти я бях виждал по Дарлингхърст Роуд в първите дни след пристигането ми, но тогава носеше перука. Защо вече не я слага?

— Аха! Инспекторът предпочита блондинки. В такъв случай мисля, че се сещам какво ще му хареса…

— Защо?

— За Сандра ли? — Теди сви рамене. — А сега де. Сигурно защото преди няколко дни един тип се поувлякъл. Според нея се дължало на перуката и тя реши за известно време да не я използва. За всеки случай — ако онзи пак се появи.

— Кой?

— Не знам, инспекторе. И да знаех, нямаше да ти кажа. В нашия бранш дискретността е голяма добродетел. Сигурен съм, че и ти я цениш високо. Хич не ме бива да помня имена, но ти не беше ли Рони?

— Хари. Трябва да говоря със Сандра — Хари се опита да се изправи и едва не събори подноса от ръцете на Ейми. Наведе се тежко напред. — Къде има телефон?

Теди даде знак на сервитьорката да се оттегли.

— По принцип никога не даваме на клиентите си адрес и телефонен номер на момичетата. От съображения за сигурност. Разбираш, нали?

Теди съжаляваше, че не се вслуша в първоначалния си подтик и не избегна срещата с пияния норвежец, който обещаваше да му създаде неприятности.

— Разбирам. Дай ми номера.

Теди се усмихна.

— Както казах, не даваме…

— Веднага! — Хари сграбчи реверите на лъскавото му сиво сако и дъхна в лицето му смесица от уиски и миризма на повръщано.

От тонколоните се разнесе подкупваща мелодия на цигулка.

— Ще броя до три, инспекторе. Ако не ме пуснеш, ще извикам Иван и Геоф. После те чака разходка на свеж въздух през задната врата. А оттам се спускат стълби. Двайсет стръмни циментови стъпала.

Хари се ухили иронично и стегна гушата му.

— С това ли ще ме сплашваш, проклет своднико? Я ме погледни хубаво. Толкова съм пиян, че нищо няма да усетя. В момента съм неуязвим! Геоф! Иван!

Сенките зад бара се раздвижиха. Хари се извърна и Теди рязко се отскубна от хватката му. Блъсна го и Хари политна напред. Преди да се строполи на пода, повлече стола и масата. Вместо да се изправи, остана проснат. Заливаше се от смях. Геоф и Иван притичаха и погледнаха въпросително Теди.

— Изхвърлете го през задната врата.

Полицаят беше вдигнат като парцалена кукла и метнат през рамото на черна, облечена в смокинг канара от мускули.

— Не разбирам какво ги прихваща днешните хора — промърмори Теди и приглади сакото си, по което впрочем не остана нито следа от омачкване.

Иван избърза да отвори вратата.

— С какво се е назобил този идиот? — недоумяваше Геоф. — Целият се тресе от смях.

— Ще видим докога — закани се Иван. — Остави го тук.

Геоф постави Хари на краката му. Пияният се олюля.

— Можеш ли да пазиш тайна, господине? — попита Иван със стеснителна усмивка и заби поглед в земята. — Знам, че това е най-изтърканото клише в мутренските среди, но мразя насилието.

Геоф се изкиска.

— Я стига, Геоф. Казвам истината. Попитай онези, които ме познават. „Не понася да гледа как бият някого — това ще ти кажат. — Иван се потиска от такива сцени и после не го хваща сън.“ Светът е достатъчно суров към непрокопсаниците, та да им утежняваме живота, като им трошим крайниците, нали? Затова те пускаме да си вървиш без никакви разправии. Става ли?

Хари кимна и зарови из джобовете си.

— Макар че тази вечер ти се прояви като мутра. Ти!

И бутна Хари с показалец.

— Ти! — повтори Иван и го блъсна по-силно. Полицаят залитна застрашително. — Ти!

Хари се олюля на пети и размаха ръце. И без да се обръща, се досещаше какво го чака зад гърба му. По лицето му се разля усмивка, когато замъглените му очи срещнаха очите на Иван. Хари политна и простена, приземявайки се върху стъпалата. Претърколи се до долу без звук.

 

 

Джо чу стържене по входната врата и когато видя отвън неотдавна отбилия се гост, превит одве, осъзна, че е допуснал една от редките си грешки. Отвори му. Мъжът се стовари отгоре му. Ако Джо не бе приклекнал, двамата щяха да се строполят. Съдържателят увеси ръката на госта върху рамото си и го добута до стол на рецепцията, където го огледа по-внимателно. Русият пияница не изглеждаше добре и при първото си идване, но сега вече наистина имаше плачевен вид. От тежко охлузения му разкървавен лакът висеше парче кожа, едната му буза беше подута, а носът му кървеше върху мръсните панталони. Изпод раздраната му риза се носеше страховито хриптене, докато дишаше. Е, поне дишаше.

— Какво стана? — попита Джо.

— Паднах по едни стълби. Нищо фатално. Трябва само да полежа малко.

И без да е лекар, съдейки по хрипкавото дишане, Джо предположи, че мъжът има счупено ребро. Извади антисептичен мехлем и лейкопласт, пообработи най-фрапантните рани на госта и тикна памучен тампон в кървящата ноздра. Мъжът поклати глава, когато съдържателят му поднесе болкоуспокояваща таблетка:

— Имам аналгетици в стаята.

— Трябва ти лекар. Ще…

— Никакви лекари. След два часа ще съм пушка.

— Дишането не звучи добре.

— Никога не е звучало. Астматик съм. Дай ми два часа да се съвзема и се омитам.

Джо въздъхна. Съзнаваше, че е на път да повтори неотдавнашната си грешка.

— Абсурд — възрази той. — За два часа няма да се оправиш. Пък и какво си виновен, че в Сидни е пълно със стръмни стълбища. Утре сутринта ще се отбия да проверя как си.

Придружи госта до стаята, положи го на леглото, изхлузи му обувките. На масата стояха три празни и две неразпечатани бутилки „Джим Бийм“. Заклет въздържател, Джо бе натрупал достатъчно житейски опит да се убеди, че алкохолиците са непоправими. Отвинти капачката на едната бутилка и я остави върху нощното шкафче. Като се събуди, гостът ще има нужда от нещо силно за болките.

 

 

— Добър ден. „Кристъл Касъл“.

— Маргарет Досън?

— На телефона.

— Мога да помогна на сина ви, ако признаете, че е убил Ингер Холтер.

— Какво? Кой се обажда?

— Приятел. Доверете ми се, госпожо Досън. В противен случай със сина ви е свършено. Разбирате ли? Той ли уби Ингер Холтер?

— Какво става тук? Това да не е някаква шега? Коя е Ингер Холтер?

— Вие сте майка на Еванс, госпожо Досън. И Ингер Холтер има майка. Само двамата с вас можем да помогнем на сина ви. Потвърдете, че той е убил Ингер Холтер! Чувате ли!

— Пили сте, личи си по гласа. Ще се обадя в полицията.

— Потвърдете!

— Затварям.

— Потв… Проклета кучка!

* * *

Биргита влезе в кабинета. Алекс Томарос преплете пръсти на тила си и се облегна назад.

— Седни — покани я той.

Тя се настани на стола пред скромното бюро на Томарос и Алекс използва случая да я огледа внимателно. Виждаше му се изморена. Под очите й тъмнееха кръгове, тя изглеждаше недоволна и по-бледа от обикновено.

— Преди няколко дни дойде да ме разпитва полицай. Някой си господин Хоули, чужденец. От него разбрах, че е разговарял с част от персонала и е получил сведения от… ммм… недискретно естество. Разбира се, всички искаме убиецът на Ингер да бъде открит максимално бързо, но нека ти обърна внимание, че занапред изнасянето на факти от „кухнята“ на заведението ще се смятат за… ммм… проява на нелоялност. Едва ли е необходимо да те подсещам, че с оглед на тежкия настоящ период за бранша, не можем да си позволим да плащаме на хора, на които нямаме доверие.

Биргита мълчеше.

— Днес по телефона се обади мъж. Случайно вдигнах аз. Опита се да си преправи гласа, но акцентът го издаде. Нашият познайник господи Хоули. Търсеше теб.

Биргита се сепна.

Алекс си свали очилата.

— Знаеш колко държа на теб и признавам, че твоите… изявления по мой адрес пред полицията ме засегнаха. Очаквах с времето да станем добри приятели. Затова не постъпвай глупаво и недей да съсипваш всичко, ако обичаш.

— От Норвегия ли се обади?

— Ще ми се да можех да потвърдя, но, уви, ми звучеше като местна линия. Знаеш отлично, че нямам какво да крия, Биргита. Не и по отношение на онзи случай. А те това разследват, нали? Няма да им помогнеш, като доносничиш за разни глупости. Мога ли да разчитам на теб?

— Какви са тези разни глупости, Алекс?

Той се изненада.

— Мислех, че Ингер ти е казала… за случката в колата.

— Каква случка?

— Една вечер след края на смяната разчетох поведението на Ингер като подканващо и нещата малко излязоха от контрол. Исках само да я закарам до дома й, а не да я плаша, но се опасявам, че тя прие безобидната ми шега доста на сериозно.

— Нямам представа за какво говориш, Алекс. Пък май и не искам да разбирам. Хари спомена ли къде се намира? Ще се обади ли пак?

— Е, я чакай малко. Откога с този тип сте на малко име? И защо се изчервяваш само като спомена за него? Има ли нещо между вас?

Биргита разтърка отчаяно длани.

Алекс се наведе над бюрото и протегна ръка да я погали по косата, но тя го отблъсна раздразнена.

— Зарежи тези глупости, Алекс. Ти си пълен мухльо. И преди съм ти го казвала. Когато Хари позвъни повторно, гледай да се държиш малко по-адекватно. И попитай къде да го намеря. Разбра ли?

Биргита стана и излезе от кабинета.

 

 

При влизането си в „Крикет“ Спийди не повярва на очите си. Зад тезгяха Бъроуз вдигна рамене.

— Кибичи там от два часа. Яката се е наквасил.

В ъгъла, до обичайната им маса, седеше мъжът, който се явяваше косвената причина двама от ортаците му да се озоват в болница. Спийди попипа новичкия си „Хеклер и Кох“ 45 АСР в кобура на прасеца и се приближи до масата. Брадичката на мъжа клюмаше върху гърдите. Приличаше на заспал. Пред него стоеше полупразна бутилка уиски.

— Ей! — извика Спийди.

Мъжът повдигна бавно глава и му се усмихна дебилно.

— Чаках те — изломоти той.

— Сбъркал си масата — Спийди остана прав.

Предстоеше му тежка вечер и не можеше да рискува този кретен да го забави. Всеки момент очакваше първите клиенти.

— Я ми кажи нещо — подвикна мъжът.

— И защо ще го правя? От какъв зор? — Спийди усещаше как оръжието изпъва крачола му.

— Защото пласираш тук, защото току-що влезе и в тази част от деня си най-уязвим, понеже стоката е у теб, а не искаш да те претърся пред всички тези свидетели. Не сядай.

Чак сега Спийди забеляза дулото на браунинга „Хай Пауър“, който мъжът държеше в скута си и уж небрежно бе насочил точно срещу Спийди.

— Какво те интересува?

— Колко често е купувал Ендрю Кенсингтън и кога за последно.

Спийди се опита да си размърда мозъка. Мразеше да стои срещу огнестрелно оръжие.

— Да не носиш „бръмбар“, куко?

Ченгето се усмихна.

— Споко. Показания, изтръгнати при употреба на оръжие, нямат стойност в съда. Най-лошото, което може да ти се случи, е да те гръмна.

— Добре, добре.

Спийди започна да се поти. Премери на око разстоянието до кобура на прасеца.

— Ако онова, дето го чух, е вярно, значи Ендрю е мъртъв. Вече няма как да му навредя. Беше предпазлив, внимаваше с дозите. Купуваше два пъти седмично — всеки път по едно пакетче. Никога повече, никога по-малко.

— Когато за последно дойде тук да играе крикет, от колко време не си беше купувал?

— От три дни. Предстоеше да се зареди на следващия ден.

— Използваше ли услугите на други пласьори?

— Никога. Сигурен съм. Отношенията ни бяха станали лични — въпрос на доверие, така да се каже. Освен това се пазеше да не оскандали името си.

— Значи когато е дошъл тук, запасите му от дрога са били на привършване. Няколко дни по-късно обаче си е инжектирал свръхдоза, която вероятно е щяла да му види сметката, ако не се беше обесил. Как си го обясняваш?

— Нали лежа в болница. Сигурно е избягал заради абстиненция. Пък знае ли човек, може да е имал складирани резерви.

Ченгето въздъхна изморено.

— Прав си — и той затъкна пистолета във вътрешния джоб на якето си и посегна към чашата. — Всичко в този свят е подвластно на предположения. Защо нещата не са еднозначни? Две и две е четири и точка по въпроса. Това би улеснило живота на повечето хора, вярвай ми.

Спийди запретна крачола си, но се отказа.

— И къде е дянал спринцовката? — промърмори на себе си ченгето.

— Какво?

— На местопроизшествието не открихме спринцовка. Сигурно я е хвърлил в тоалетната. Както ти каза — предпазлив човек. Дори и пред лицето на смъртта.

— Ще ми налееш ли една чашка? — Спийди седна.

— Черният дроб си е твой — ченгето му подаде бутилката.