Ю Несбьо
Прилепът (6)

Шеста глава
Халат, статистическа значимост и аквариумна рибка

Той отвори очи. Отвън мегаполисът се събуждаше. Долиташе жужене и бръмчене. Завесата лениво му махаше. Без да се надига, той забеляза изненадващ интериорен елемент на отсрещната стена — портрет на шведската кралска двойка.

Кралицата със спокойната си, уравновесена усмивка, кралят — все едно някой е опрял нож в гърба му. Хари напълно разбираше състоянието му — в трети клас го накараха да играе ролята на принца в „Опърничавата принцеса“.

Отнякъде се чуваше шум от течаща вода. Той се обърна на другата страна, за да подуши възглавницата й. Върху чаршафа лъщеше червено пипало — или косъм? Неволно в ума му изникна куриозно заглавие от спортните страници в „Дагбладе“: „Ерлан Юнсен от футболен клуб «Мос» — известен с рижата си коса и дългите си топки.“

Хари изпитваше удивителна лекота. Чувстваше се безтегловен като перце. Толкова ефирен, че се опасяваше да не би полъхът от завесите да го повдигне от леглото и да го отнесе през прозореца, а навън, полетял над Сидни в натоварената сутрин, Хари да установи, че е без дрехи. Отдаде лекотата на многократното изпразване на телесни течности през нощта. Сигурно бе отслабнал с няколко килограма.

— Хари Хуле, от полицията в Осло — известен с чудноватите си приумици и празните си топки — промърмори той.

— Моля?

Биргита се появи в ужасно грозен халат и бяла кърпа, увита около главата й.

— О, добро утро, красавице моя. Загледах се в снимката на краля, коронован мимо волята си. Според теб дали при други обстоятелства би станал земеделец? Прилича на човек, който обича селската работа.

Биргита погледна портрета.

— Не всекиму е отредено да попадне на мястото си в живота. При теб как е, инспекторе?

Тръшна се на леглото до него.

— Сложен въпрос в толкова ранен час. Преди да отговоря, настоявам да свалиш този халат. Не искам да ставам негативен, но на първо четене тази роба попада в челната десетка в класацията ми за най-грозните дрехи, които съм виждал.

Биргита се разсмя.

— Наричам го „страстоубиеца“. Върши чудесна работа, когато разни отворковци станат твърде настъпателни.

— Проверявала ли си как се нарича този цвят? Може пък да се окаже, че си се сдобила с дреха в непознат досега цвят, ново попълнение във видимия спектър на светлината между зелено и кафяво?

— Хич не се опитвай да сменяш темата, норвежецо! — тя го тупна с възглавница по главата, но след кратка схватка се озова под него. Хари прикова ръцете й към леглото, наведе се и се опита да захапе колана на халата й. Биргита изпищя, схванала намерението му, освободи коляното си и го заби решително в брадичката му. Хари простена и се претърколи настрана. Със светкавична бързина Биргита затисна ръцете му с колене. — Отговори!

— Добре, добре, предавам се. Да, аз съм си намерил амплоато. Аз съм най-доброто ченге, което можеш да си представиш. Предпочитам да залавям злосторници, вместо да копая или да ходя по галавечери и да махам на тълпата от някой балкон. И да, знам, че звучи налудничаво.

Биргита го целуна по устата.

— Да беше си измила зъбите — изломоти Хари със стиснати устни.

Забравила всякаква предпазливост, тя отметна назад глава и избухна в смях, а той тутакси се възползва от сгодния случай. Надигна рязко глава, захапа колана и дръпна. Халатът се свлече странично, Хари сгъна колене и принуди Биргита да го възседне. От кожата й, топла след душа, се виеше пара.

— Полиция! — изкрещя тя и го притисна между бедрата си.

Хари усети как кръвта затуптява по цялото му тяло.

— Изнасилват ме — прошепна тя и захапа ухото му.

 

 

После полежаха, загледани в тавана.

— Ще ми се… — подхвана тя.

— Какво?

— Нищо.

Станаха да се облекат. Хари си погледна часовника и установи, че е закъснял за сутрешната оперативка. Преди да излезе, прегърна Биргита.

— Май се досещам какво ти се иска. Да ти разкажа нещо за себе си.

Биргита се сгуши в ямката между ключиците му.

— Не обичаш да споделяш, това ми стана ясно. Имам чувството, че всичко, което знам за теб, съм го изтръгнала насила: че майка ти е била мила и умна жена, наполовина саамка, починала е преди шест години; баща ти е преподавател и не одобрява професията ти, но си мълчи; от всички хора на света обичаш най-много сестра си, която страда от „частичен“ синдром на Даун. Приятно ми е да съм запозната с живота ти, но ми се ще да споделяш лични неща по своя инициатива.

Хари я погали по тила.

— Да ти споделя ли една тайна?

Биргита кимна.

— Но имай предвид, че откровенията сближават хората — прошепна Хари в косите й. — А това невинаги е желателно.

Смълчаха се. Хари си пое дъх.

— Цял живот съм бил обграден от хора, които ме обичат. Не съм търпял никакви лишения. С две думи, нямам никакво обяснение защо съм станал такъв, какъвто съм.

Полъх от прозореца погали косата на Хари — толкова гальовно и ефирно, че той неволно затвори очи.

— А именно: алкохолик — изрече той твърдо и високо.

Биргита не помръдваше в прегръдката му.

— В Норвегия уволняват много трудно обществени служители. Сама по себе си некомпетентността не е достатъчен мотив, мързелът не е основание да те освободят, а колкото до шефа ти — хули го, колкото си искаш. Никой не може да те пипне по този параграф. На практика излиза, че можеш да си разиграваш коня. Законът те защитава от произвол. Изключение е алкохолизмът. Ако работиш в системата на полицията и се появиш на служебното си място в нетрезво състояние повече от два пъти, имат право да те изритат веднага. Преживях период, когато беше по-лесно да преброя дните, през които се появявах на работа трезвен, отколкото обратното.

Той леко я отдалечи от себе си, за да види реакцията й. После пак я притегли в обятията си.

— И въпреки състоянието ми колегите, които подозираха какво става, си затваряха очите. Навярно е било редно да докладват на началството, но в полицейските среди лоялността и професионалната солидарност са издигнати на пиедестал. Една вечер двамата с мой колега отидохме до апартамент в „Холменколен“, за да зададем няколко въпроса на мъж във връзка с наркоубийство. Той дори не беше заподозрян по случая, но докато стояхме пред домофона, онзи изхвърча с пълна газ в автомобила си от гаража. Скочихме в колата и се завърза гонитба. Пуснахме буркана и ускорихме до сто и десет по „Сьоркедалсвайен“. Лъкатушехме наляво-надясно по платното, на няколко пъти облизахме тротоара. Колегата предложи да ме замести зад волана. Амбициран да не изпусна беглеца, отказах.

За случилото се впоследствие Хари знаеше само от чужди разкази. Близо до квартал „Виндерн“ автомобил излязъл от една бензиностанция. Шофирал младеж, току-що взел книжка. Отбил се в бензиностанцията да купи цигари за баща си. Патрулката повлякла автомобила през загражденията пред железопътните релси, отнесла навеса над спирка, където само допреди две минути чакали петима-шестима души, и се спряла в платформата от другата страна на жп линиите. Колегата на Хари изхвърчал през прозореца. Открили го на двайсетина метра по-надолу. Ударил се челно в ограден стълб с такава сила, че стълбът се огънал. За да установят самоличността му, се наложило да му вземат пръстови отпечатъци. Младежът в другия автомобил останал парализиран от врата надолу.

— Отидох му на свиждане в място, наречено Сюнос — продължи Хари. — Продължава да мечтае един ден отново да шофира. Мен са ме открили в колата със счупен череп и масирани вътрешни кръвоизливи. Няколко седмици съм бил на командно дишане.

По онова време майка му и сестра му идваха всеки ден. Сядаха от двете страни на болничното легло и го държаха за ръце. Баща му се отбиваше надвечер, след определеното за посещение време. Поради тежкото комоцио Хари получи зрителни смущения и лекарите му забраниха да чете и да гледа телевизия. Затова баща му четеше на глас. Седеше съвсем близо до него и му шепнеше в ухото, та Хари да не се напряга. Носеше книги от любимите си норвежки писатели: Сигюр Хул и Шартан Фльогста.

— Бях убил човек и съсипал живота на друг и въпреки това се намирах в кувьоз от любов и загриженост. След като от интензивното ме преместиха в обикновена стая, най-напред склоних брата на пациента на съседното легло да ми купи бутилка джин.

Хари млъкна. Биргита дишаше равномерно и спокойно.

— Шокирана ли си?

— Досетих се за проблемите ти още при първата ни среща. Баща ми страдаше от алкохолизъм.

Хари не знаеше какво да каже.

— А после как се развиха нещата? — поиска да разбере тя.

— Останалото… е тясно свързано с полицейската система в Норвегия. По-добре да не ти разказвам.

— В момента сме на хиляди километри от Норвегия.

Хари я притисна в обятията си.

— Днес чу достатъчно. В следващия епизод очаквай продължение. Време е да тръгвам. Може ли довечера да се отбия в „Ди Олбъри“ и да ти преча?

Биргита се усмихна печално и Хари разбра, че е хлътнал по-дълбоко, отколкото е разумно.

 

 

— Закъсняваш — отбеляза Уодкинс и шляпна тесте копия върху бюрото на Хари.

— Още не съм свикнал с часовата разлика. Какво ново?

— Нося ти нещичко за четене. Йонг Сю изрови стари случаи на изнасилвания. В момента с Кенсингтън ги преглеждат.

Хари имаше нужда да се поосвежи с чаша кафе, преди да пристъпи към работа, и се качи в столовата. Там завари Маккормак — в отлично разположение на духа. Седнаха до една маса, всеки със своето кафе flat white — австралийска версия на популярните по света кафе лате или капучино, в която обаче еспресото преобладава като вкус.

— Обадиха се от кабинета на министъра на правосъдието. Получил запитване от своя норвежки колега. Току-що говорих с Уодкинс и разбрах, че един човек вече е попаднал в полезрението ви.

— Еванс Уайт. Твърди, че има алиби за дните около убийството. Възложихме на колегите от Нимбин да привикат жената, която по думите му била с него, за да проверим дали алибито ще издържи. Уайт е предупреден да не напуска града без разрешението на властите.

Маккормак изсумтя.

— Ти видя Уайт очи в очи, Хоули. Той ли е?

Хари заби поглед в кафето. Белите млечни ивици се виеха на спирали и образуваха звездна мъглявина.

— Ще позволите ли да направя една аналогия, сър? Знаете ли, че Млечния път представлява спирална галактика с над сто хиляди милиона звезди? За хиляда години със скоростта на светлината можеш да пресечеш едва половината от някой от спиралните ръкави, и то диагонално. Какво да говорим, ако тръгнеш по дължина или решиш да прекосиш целия Млечен път…

— Толкова рано сутринта ми идваш твърде философски настроен, Хоули. Какво се опитваш да кажеш?

— Че човешката природа е неизбродна, тъмна гора и никому не е отредено да я опознае изцяло в рамките на кратък човешки живот. Конкретно на въпроса ви дали Еванс Уайт е нашият човек — и представа си нямам, сър.

Маккормак придоби угрижен вид.

— Все едно слушам Кенсингтън. Дали не сбърках, като ви събрах в екип, Хоули? В главата на този човек се въртят всякакви щуротии.

 

 

Йонг постави фолио на шрайбпроектора.

— В тази страна годишно постъпват сигнали за повече от пет хиляди изнасилвания. От само себе си е ясно, че закономерност в конкретна извадка е възможно да се открие единствено с помощта на статистиката. На безпристрастната, точна статистическа наука. Ключово понятие номер едно е статистическата значимост. С други думи, търсим статистическа хипотеза, неподлежаща на обяснение със случайности. Ключово понятие номер две е демографията. Първо отсях онези преписки във връзка с неразкрити изнасилвания и убийства през последните пет години, които съдържат думите „душене“ или „странгулация“. В базата данни открих съвпадение с дванайсет убийства и няколкостотин изнасилвания. После ограничих резултатите от търсенето, като въведох допълнителни критерии: жертвите да са руси жени на възраст между 16 и 35 години и да живеят по източното крайбрежие. Според официалната статистика на паспортната ни служба гражданките в Австралия, които отговарят на посочените критерии, съставляват по-малко от пет процента от цялото население. И въпреки този пренебрежимо малък брой системата откри съвпадение със седем убийства и повече от четирийсет изнасилвания.

Йонг постави ново фолио с процентни дялове и хистограми. Остави колегите си да ги разгледат, без да коментира. Възцари се продължително мълчание. Пръв го прекъсна Уодкинс:

— Това означава ли…

— Нямаме основания да твърдим, че сме изолирали тенденция. Стойностите са прекалено неубедителни.

— Но с основание можем да предположим — подхвана Ендрю, — че по улиците вилнее изнасилвач, който с извратена последователност подбира жертвите си само сред русите представителки на женското население и убива част от тях, подчинявайки се на неизвестна логика. Мъж, който изпитва удоволствие от стягането на женска шия.

Изведнъж всички в стаята започнаха да се надвикват и Уодкинс се намеси, за да въдвори ред. Първо даде думата на Хари.

— Защо никой не е забелязал тази взаимовръзка по-рано? Говорим все пак за седем убийства и между четирийсет и петдесет изнасилвания с отпечатъка на един и същи почерк.

Йонг Сю вдигна рамене.

— За жалост изнасилванията съвсем не са рядкост в Австралия и разследването им не се ползва с нужния приоритет.

Хари кимна. Уви, положението в родината му също не беше повод за гордост.

— Освен това повечето изнасилвачи действат на територията на града или селището, където живеят, и не бягат оттам. Затова обикновените изнасилвания не се разследват в постоянно сътрудничество между отделните щати. Проблемът в случаите, включени в моята извадка, е географското разпространение.

Йонг посочи списък с названия на населени места и дати.

— Един ден в Мелбърн, месец по-късно в Кеърнс, на следващата седмица в Нюкасъл… В рамките на по-малко от два месеца са извършени изнасилвания в три различни щата. Понякога с качулка, друг път с маска, веднъж с найлонов чорап, а има и случаи, когато жертвите изобщо не са видели извършителя. Местопрестъпленията също варират: тъмни улички, паркове… Понякога ги завлича в кола, друг път нахълтва с взлом в домовете им нощем. Накратко: тук почерк не личи, освен предпочитание към блондинки, удушаване и неспособност на жертвите да опишат външния му вид. Впрочем има и още нещо. Когато убива, действа изключително чисто. За наше съжаление. Явно, мие жертвите, отстранява всякакви следи: отпечатъци, семенна течност, текстилни влакна, косми, епителни клетки под ноктите на убитата и прочее. Но иначе не разполагаме с находки, които обвързваме с типичния сериен убиец. Няма следи от ритуални действия или визитни картички от типа „аз бях тук“, адресирани до полицията. След въпросните три изнасилвания за два месеца, настъпва едногодишно затишие. Ако, разбира се, не стои и зад други изнасилвания, които са попаднали извън моето търсене. А това е напълно възможно.

— А убийствата? — попита Хари. — Не би ли следвало те да алармират полицията, че става нещо особено?

— Не, защото са пръснати по територията на страната — поклати глава Йонг Сю. — Когато полицаите в Бризбейн открият труп на изнасилена жена, те не сигнализират в Сидни. Освен това убийствата са извършени в толкова широк времеви диапазон, че трудно някой би съзрял допирни точки помежду им. Все пак удушаването е обичаен начин за умъртвяване при сексуални престъпления.

— В Австралия няма ли разследващ орган на федерално равнище? — попита Хари.

Всички около масата само се подсмихнаха. Хари не настоя за вербален отговор и смени темата:

— Ако става дума за сериен убиец…

— … от такъв престъпник се очаква да следва определен модел, почерк — продължи Ендрю. — Но този не се вписва в тази характеристика, нали?

— Навярно през всичките тези години все някой следовател се е усъмнил, че върлува именно маниак; вероятно въпросният следовател се е разровил из архивите и е сравнил отделните случаи, но различията помежду им са се оказали твърде големи, за да подкрепят хипотезата му.

— Ако е сериен убиец, не следва ли да изпитва повече или по-малко съзнателно желание да го заловим? — попита Либи.

Уодкинс се прокашля. Навлязоха в неговата сфера.

— В криминалетата често представят действията на убиеца като зов за помощ; един вид, той оставя след себе си кратки, шифровани съобщения и следи — израз на несъзнателно желание да бъде спрян. Понякога действително е така, но се опасявам, че не е толкова просто. Повечето серийни убийци приличат на средностатистическите престъпници: не искат да попаднат в лапите на полицията. Ако действително върлува сериен убиец, той ни е оставил твърде оскъдни податки, на които да се опрем. Няколко неща никак не ми харесват…

Той повдигна горната си устна и оголи жълтите си зъби.

— Първо, въпросният тип явно не се придържа към един и същи модел — освен че души блондинки. Това може да означава, че възприема убийствата като независими една от друга случки, своеобразни творчески изяви, всяка от които да се отличава от предната. А това усложнява значително нашата работа. Или пък престъпленията носят по-завоалиран замисъл, но на нас ни убягва. Не е изключено и изобщо да не възнамерява да ги убива, а да го прави под натиска на обстоятелствата: например ако жертвите видят лицето му, окажат съпротива, крещят за помощ или поради друг непредвиден развой на събитията.

— Може би ги убива само в случаите, когато не му става? — предположи Либи.

— Дали да не се посъветваме със специалист психолог? — предложи Хари. — Да му възложим да изготви профил на извършителя.

— Добре — кимна Уодкинс, но сякаш мислеше за друго.

— А второто, сър? — напомни Йонг.

— Кое второ? — сепна се от унеса си Уодкинс.

— Щом започнахте с „първо“, значи има и второ нещо, което ви смущава в текущия случай. Кое е то?

— Че прекратява поредицата. Може, разбира се, да се дължи на съвсем прозаични причини: да е извън страната или да е болен. Но не е изключено и да се опасява, че някой от полицията съвсем скоро ще съзре връзката между отделните престъпления. Затова временно прекратява набезите си. Ей така! — и той щракна с пръсти. — В такъв случай говорим за много опасен тип. Щом контролира поривите си, значи е дисциплиниран и хитър и не се поддава на онзи тип автоунищожителна страст, която с времето ескалира и изважда на показ повечето серийни убийци. Не. Нашият човек е пресметлив и интелигентен и едва ли ще го заловим, преди да е устроил истинска кървава баня. Впрочем под въпрос е дали изобщо някога ще успеем да го пипнем.

В стаята надвисна мрачно мълчание. Хари потръпна. В съзнанието му изникнаха всички христоматийни случаи на незаловени серийни убийци: разследването започва да буксува, защото убийствата неочаквано секват, и до ден-днешен липсва яснота дали убиецът е все още жив или се е покрил само временно.

— Сега какво ще правим? — попита Ендрю. — Ще призовем всички блондинки под пенсионна възраст да не излизат от вкъщи вечер?

— Тогава рискуваме нашият човек да потъне вдън земя и да не го открием никога — възрази Либи. Беше извадил джобно ножче и най-старателно си почистваше ноктите.

— От друга страна: нима ще превърнем целокупната популация на блондинките в Австралия в мишена на маниак? — обади се Йонг.

— Безсмислено е да призоваваме хората да си стоят по домовете — изкоментира Уодкинс. — Ако си търси жертва, негодникът ще си намери. Нали казахте, че нахълтвал с взлом в домовете на някои от жертвите си? Забравете за вечерен час. Трябва да го накараме сам да падне в капана.

— Но как? Проклетникът действа на територията на цяла източна Австралия и никой не знае кога ще удари пак. Изнасилва и убива на напълно случаен принцип — Либи говореше на ноктите си.

— Не си прав — възрази Ендрю. — В действията на човек, успял толкова време да се изплъзне от полезрението на полицията, няма нищо случайно. Някои серийни убийци целят да привлекат внимание около престъпленията си. Затова полагат свой печат върху убийствата — за да подскажат коя е самоличността им. Но този е различен. Той, напротив, се опитва всячески да избегне сходствата. Издава го единствено влечението му към душенето. Или е непредсказуем — или поне той така си мисли. Но греши. Защото модел има. Винаги има модел. Не защото го е планирал предварително, а защото ние, хората, сме подвластни на навика. В това отношение между теб, мен и един изнасилвач разлика не съществува. Остава само да открием какви са специфичните привички на този екземпляр.

— Той е чисто и просто побъркан — произнесе се Либи. — Нима всички серийни убийци не са шизофреници? Чуват гласове, които им заповядват да убиват и така нататък? Съгласен съм с Хари: нека повикаме психар.

Уодкинс се почеса по тила. Изглеждаше разколебан.

— Психологът без съмнение ще осветли въпроса как разсъждава серийният убиец, но не е сигурно, че издирваме точно такъв човек — възрази Ендрю.

— Седем убийства. И на това ако не му се вика серия! — възропта Либи.

— Слушайте — Ендрю се наведе над масата и вдигна големите си черни ръчища. — За серийния убиец сексуалното посегателство е на второ място. На първо е самото отнемане на живот. За него е безсмислено да изнасилва някого, ако впоследствие няма да го убива. Докато за нашия човек от първостепенно значение е изнасилването. В случаите, когато умъртвява жертвата, вероятно го прави от практически съображения, както посочи Уодкинс. Например защото съществува опасност потърпевшата да го разобличи. — Ендрю направи пауза. — Или е видяла лицето му, или го познава.

И той отпусна ръце пред себе си.

Вентилаторът скрибуцаше в ъгъла, но в помещението ставаше все по-задушно.

— Статистиката е полезно нещо, но не бива да се оставяме да ни тласка в погрешни посоки — отбеляза Хари. — Или, ако перифразирам една известна поговорка: заплеснал се по гората, човек често не забелязва отделните дървета.

Уодкинс извади кърпа и започна да си попива потта по челото.

— Лично аз нищичко не схванах — призна той.

— Не бива под въздействието на отчетената обща тенденция да пренебрегваме вероятността убийството на Ингер Холтер да е единичен случай. Нали и по време на чумната епидемия хора са умирали от пневмония? Да приемем хипотетично, че Еванс Уайт не е сериен убиец. Наличието на маниак, който изтребва блондинки из Австралия, не доказва, че Еванс Уайт не е отнел живота на Ингер Холтер.

— Изразяваш се малко заплетено, но схващаме идеята ти, Хоули — увери го Уодкинс и обобщи: — Добре, банда. Издирваме изнасилвач и предполагаем — повтарям, предполагаем — убиец. Маккормак ще реши дали съставът на следствената група да се увеличи. Дотогава засега ангажираните ще работим с наличните факти. Нещо ново, Кенсингтън?

— Понеже Хоули пропусна сутрешната оперативка, ще повторя: попитах Робъртсън, хазяина на Ингер Холтер, дали името Еванс Уайт му говори нещо. Явно мъглата междувременно се е поразсеяла, защото се оказа, че го е чувал. Следобед отиваме при него. Обади се и нашият добър приятел, шерифът на Нимбин. Въпросната Анджелин Хъчинсън потвърдила, че е била при Еванс Уайт през двете денонощия, предшестващи откриването на трупа на Ингер Холтер.

Хари изруга.

Уодкинс плесна с ръце.

— Е, на работа, момчета. Да заковем копелето.

Изрече последното с доза съмнение.

 

 

На Хари му бе попадала информация, че краткосрочната памет на кучетата се равнява средно на три секунди, но при многократни повторения се удължава значително. Прословутият „синдром на кучето на Павлов“ водел началото си от експерименти на руския физиолог Иван Павлов, чрез които изучавал така наречените условни рефлекси на нервната система. През известен период от време, преди да нахрани кучето, предмет на опитите му, той включвал звънец. Един ден звънецът прозвучал, но храната се забавила. Въпреки това панкреасът и стомахът на кучето отделяли храносмилателен сок. Едва ли звучи кой знае колко изненадващо, но за този експеримент присъдили Нобеловата награда по физиология и медицина на Павлов, защото неговите опити доказват, че многократните повторения усъвършенстват паметта на живите организми.

Затова когато Ендрю за втори път в рамките на броени дни запрати с прецизен шут тасманийския дявол на Робъртсън в плета, с Хари имаха основания да считат, че този ритник ще се запечата по-дълготрайно в паметта на кучето. Следващия път, когато звярът на Робъртсън чуе чужди стъпки пред портата, вместо да освирепее, ще почувства болка в ребрата.

Робъртсън ги покани в кухнята и им предложи бира. Ендрю прие, но Хари помоли за чаша минерална вода. И понеже домакинът не разполагаше с такава напитка, Хари посегна да се утеши с цигара.

— По-добре недейте — спря го Робъртсън, когато Хари извади кутията. — В тази сграда пушенето е забранено. Цигарите разболяват — аргументира се той и наля в чашата си половината съдържание на бутилката.

— Значи водите здравословен начин на живот?

— Да — потвърди Робъртсън и пропусна покрай ушите си подигравателната нотка в гласа на Хари. — В този дом не употребяваме тютюн и не консумираме месо и риба. Дишаме чист въздух и се храним с онова, което ни предоставя земята.

— И кучето ли е на такъв режим?

— Моето куче от кутре не е вкусвало нито месо, нито риба. Може да се нарече истински лактовегетарианец — заяви стопанинът с нескрита гордост.

— Ето кое обяснява войнственото му настроение — промърмори Ендрю.

— Доколкото разбрахме, познавате Еванс Уайт, господин Робъртсън. Какво ще ни кажете за него? — Хари извади бележник. Нямаше никакво намерение да си води записки, но опитът го бе научил, че бележник в ръцете на следователя вдъхва на свидетелите усещане за по-голямо значение на показанията им. Несъзнателно те предават видяното или чутото по-обстойно, отделят повече време, за да не допускат грешки в спомените си, и се стремят да възстановят точно фактологията на събитията: часове, имена, места.

— Инспектор Кенсингтън ми се обади, за да ме пита кой е посещавал Ингер Холтер, докато е живяла под наем при мен. Отговорих, че когато се качих в стаята й, видях закачената на стената снимка и си спомних, че младият мъж с дете в скута ми е познат.

— Откъде?

— Идвал е тук два пъти в мое присъствие. Първия път се заключиха в стаята й и близо две денонощия не излязоха. Тя беше много… шумна. Притесних се съседите да не се възмутят и надух музиката, за да не ги поставям в неудобно положение. Имам предвид Ингер и гаджето й. Макар да не останах с впечатлението, че се смущават. Втория път мъжът се отби само за малко и бързо си тръгна.

— Скараха ли се?

— Така мисля. „Ще кажа на онази овца какъв негодник си!“ — крещеше Ингер. Заплаши и да издаде плановете му на някакъв мъж.

— Какъв мъж?

— Не запомних името.

— А коя може да е въпросната овца? — попита Ендрю.

— Старая се да не се бъркам в личния живот на наемателите ми, инспекторе.

— Отлична бира, господин Робъртсън. Коя е овцата? — Ендрю сякаш изобщо не чу възражението на хазяина.

— А сега де… — проточено отвърна Робъртсън, докато очите му неспокойно шареха между двамата полицаи. Опита се да се усмихне. — Явно тази жена ще се окаже важна за разследването, а?

Въпросът увисна във въздуха, но не за дълго. Ендрю тръшна бутилката върху масата и се надвеси над лицето на Робъртсън.

— Май прекалявате с гледането на телевизия. В реалния свят не става като по филмите: бутам ви стодоларова банкнота, вие ми прошепвате името и безмълвно се разотиваме по живо, по здраво. В реалния свят става друго: викаме патрулка, тя се появява с вой на сирени, щракваме ви белезниците и ви отвеждаме — засрамен или не — под погледите на всичките ви съседи. Откарваме ви в участъка, тикват електрическа крушка в мутрата ви и ако не изплюете камъчето или адвокатът ви не се появи, ви затварят зад решетките за през нощта като „предполагаем заподозрян“. В реалния свят рискувате да ви подведат под отговорност за задържане на важна информация с цел прикриване на убийство. Това автоматично ви превръща в съучастник, а за такова провинение законът предвижда шест години лишаване от свобода. Е, какво решавате, Робъртсън?

Хазяинът пребледня и няколко пъти отвори уста, но не успя дори да гъкне. Приличаше на аквариумна рибка, току-що разбрала, че не само няма да получи дажбата си, ами и самата тя ще се превърне в нечия вечеря.

— Ама… аз… не съм искал да…

— За последен път: коя е овцата?

— Според мен жената от снимката… която се отби…

— Коя снимка?

— Стои зад Ингер и младия мъж на фотографията в стаята й. Дребна, мургава, с лента на главата. Познах я, защото се отби у нас преди няколко седмици да търси Ингер. Извиках Ингер и двете се заговориха на стълбите. Постепенно започнаха да повишават глас и избухна голям скандал. По едно време вратата се затръшна и Ингер тичешком се прибра в стаята си, обляна в сълзи. Повече не я видях.

— Ако обичате, донесете снимката, господин Робъртсън. Имам копие в кабинета си, но искам да я погледна още сега.

Хазяинът се бе превърнал в олицетворение на услужливостта. Незабавно хукна към стаята на Ингер и се върна със снимката. Един бърз поглед бе достатъчен на Хари да установи за коя жена говори Робъртсън.

— Когато я видяхме, неслучайно ми се стори позната — промърмори Хари.

— Малката самарянка! — възкликна смаян Ендрю.

— На бас, че истинското й име е Анджелин Хъчинсън.

 

 

Тасманийският дявол не се виждаше, когато си тръгнаха.

— Питал ли си се защо всички те наричат „инспекторе“, детектив Кенсингтън? — полюбопитства Хари, след като се качиха в колата.

— Сигурно заради приветливото ми излъчване. „Инспектор“… не ти ли звучи като добродушен чичко? — доволно му смигна Ендрю. — Сърце не ми дава да ги поправям!

— Изкара се миловиден като плюшено мече! — засмя се Хари.

— Като мъничка коала.

— Шест години лишаване от свобода. Лъжец такъв!

— Импровизирах.