Алън Дийн Фостър
Пришълци (9)

Глава девета

В медицинската лаборатория на колонията Бишоп се беше навел над микроскопа. Под лещите лежеше парченце, отрязано от мъртвия паразит в стазната епруветка. Дори мъртво, проснато на дисекционната маса, съществото плашеше с вида си. Крайниците му сякаш бяха готови да се вкопчат във всяко лице, което дръзнеше да се приближи. Голямата силна опашка можеше да изтласка съществото навън от стаята с един-единствен скок.

Вътрешната структура беше също толкова интересна и Бишоп бе прикован към окуляра. Увеличителната способност на микроскопа и многофункционалността на изкуственото око на самия Бишоп разкриваха неща, които заселниците вероятно бяха пропуснали.

Един от въпросите, който особено интригуваше Бишоп и на когото искаше бързо да си отговори, бе доколко е възможно един такъв паразит да се лепне за синтетичен като него. Вътрешността на странното същество бе коренно различна от тази на едно биологично човешко същество. Беше ли в състояние паразитът да различи човек от андроид, преди да се залепи за лицето му? Ако той се опиташе да използва синтетичния човек като приемник, какъв щеше да бъде резултатът? Щеше ли да се смъкне и да търси друго тяло или щеше напразно да вкара ембриона си в изкуствения организъм? Ако вкараше ембриона, щеше ли той да се развие или щеше да остане дори по-учуден от жертвата, когато се сблъскаше с едно тяло без плът и кръв?

Можеше ли роботът да отглежда паразити?

Някой вдигаше шум при вратата, Бишоп погледна и видя шефа на спускателния екип, който возеше палета с апаратура и провизии към лабораторията.

— Къде да го сложа?

— Там — махна Бишоп. — До пейката ще е добре.

Спанкмайер започна да разтоварва палетата.

— Имаш ли нужда от нещо друго?

Бишоп помаха вяло, без да откъсва очи от микроскопа.

— Добре. Връщам се в совалката. Викни ме, ако ти потрябвам.

Андроидът пак помаха. Спанкмайер вдигна рамене и тръгна да си върви.

„Странна птица е този Бишоп“ — помисли си той, докато караше ръчната количка по празния коридор към летателната площадка. Вдигна яката си и започна да си подсвирква весело. Вятърът не брулеше така силно, но без специалния екип навън беше студено. Мелодията го караше да не мисли за нещастието, което беше сполетяло експедицията.

Кроу, Дитрих, старият Апоун — всички бяха мъртви. Не можеше да бъде, както непрекъснато си повтаряше Хъдзън. Това наистина беше невъзможно. Той ги познаваше. Бяха летели заедно в изпълнение на толкова много задачи. Познаваше ги, макар и не в самата им същност. Той вдигна рамене, въпреки че наоколо нямаше никой, който да види жеста. Смъртта беше нещо, с което всички бяха свикнали. Бяха наясно, че ще я срещнат, преди да стигнат до пенсия. При Дитрих и Кроу срещата се състоя твърде рано. Нищо не можеше да се направи.

Хикс и останалите бяха успели да се измъкнат. Те щяха да приключат изследванията си и щяха да отлетят оттук утре. Такъв беше планът — да огледат още малко околността, да запишат някои неща и да си отиват у дома. Спанкмайер знаеше, че той не бе единственият, който с нетърпение очакваше момента, в който совалката ще се отлепи от повърхността на Акерон и ще се насочи към добрия стар „Сулако“.

Мислите му отново се върнаха към Бишоп. Вероятно новите модели андроиди бяха усъвършенствани, или пък самият Бишоп бе по-различен от останалите, но той му харесваше. Всички казваха, че момчетата от „изкуствения интелект“ бяха работили усърдно с години, за да подобрят личностното програмиране. Те дори добавяха по някоя странна черта в характера на всеки нов модел, който излизаше от конвейера. Да, Бишоп беше различен от останалите. Можеше да го различиш от другите синтетични само като си поговориш с него. А и никак не беше лошо човек да има такъв спокоен, вежлив приятел сред всичките тези бъбривци.

Докато караше ръчната количка към совалката, той се подхлъзна и едва не падна. После се наведе да разгледа мокрото петно. Тъй като налягането не беше спаднало, това не можеше да е дъжд. Спанкмайер си помисли, че може би е счупил шишенце с ценната консервираща течност на Бишоп, но това тук нямаше острата, тежка миризма на формалдехид. Лъскавото петно, което се беше лепнало на металната рампа, повече приличаше на гъста слуз или желе.

Спанкмайер сви рамене и се изправи. Той не си спомняше да е чупил бутилка с такова съдържание, но тъй като никой не питаше за нея, нямаше смисъл, а и време, да се притеснява. Имаха още много работа.

Вятърът брулеше лицето му. Атмосферата беше мръсна и все пак, в сравнение с онова, което е била преди атмосферните реактори да започнат работа, тя изглеждаше къде-къде по-чиста. „Въздухът не може да се диша“ — така им бяха казали, преди да отлетят за Акерон.

Теглейки ръчната количка зад себе си, той натисна бутона, рампата се прибра и входът бе затворен.

 

 

Васкес се разхождаше насам-натам из бронетранспортьора. Бездействието по време на военна операция й беше чуждо. Тя имаше нужда от оръжие и нещо, по което да стреля. Знаеше, че положението изисква задълбочен анализ и това я дразнеше, защото не си падаше по анализите. Методите й бяха директни и крайни, без много приказки. Сега, обаче, нещата стояха по-различно. Операцията не беше като онези, с които бяха свикнали. Установената тактика сега бе неприложима. Трябваше им нещо друго. Васкес осъзнаваше всичко това и все пак не можеше да се успокои. Тя искаше да убива.

От време на време пръстите й се свиваха, сякаш още натискаха копчетата на оръдието. Ако Рипли не беше напрегната като пружина на стар часовник, която всеки момент ще се скъса, това непрекъснато движение би я изнервило.

Васкес усети, че ако не каже нещо, ще започне да си скубе косите.

— Съгласна съм. Не можем да ги взривим, не можем да се върнем долу, ако слезем с бронетранспортьора, ще ни разкъсат като консервена кутия. Но защо да не им хвърлим малко CN-20 и да парализираме гнезденцето им? В совалката има достатъчно нервнопаралитичен газ. Можем да направим цялата колония необитаема.

Хъдзън гледаше ту едната, ту другата. В очите му се четеше молба.

— Дай да се махаме и толкоз, става ли? — Той погледна жената до него. — Аз съм с Рипли. Остави ги! Нека превърнат колонията в игрална площадка, ако искат. Дай да се махаме и ще дойдем пак, но този път с боен кораб.

— Страх ли те хвана, Хъдзън? — каза Васкес и го прониза с присвити очи.

— Да ме е страх ли? — Той почти подскочи пред явното предизвикателство. — Това ни дойде като изневиделица. Никой не знаеше, че ще попаднем на такива чудовища. Аз ще бъда първия доброволец, когато отново тръгнем за Акерон, но искам да съм оборудван като хората. Това не е като да укротяваш тълпата, Васкес. Не можеш да тръгнеш с ритници, ще ти отхапят крака.

— Нервнопаралитичният газ няма да помогне — каза Рипли. — Не знаем как се отразява на организма им. Може би само ще ги накара да пръхтят. Като се има предвид структурата им, нищо чудно дори да им достави удоволствие. Последния път изстрелях едно от тях през въздушната камера и това само го зашемети, та трябваше да го горя с двигателите. — Тя се облегна на стената и продължи. — Предлагам да отлетим и да бомбардираме с ядрени снаряди станцията, колонията и платото, където първоначално намерихме кораба им. Това е единственият начин да ги изтребим напълно.

— Чакай малко — каза Бърк, който досега мълчаливо бе слушал разговора им. — Няма да разреша такова нещо. Това е възможно най-крайното решение.

— А ти не смяташ ли, че ситуацията е крайна? — изръмжа Хъдзън. Той си играеше с превръзката на рамото му и гледаше строго представителят на Компанията.

— Разбира се, че е крайна.

— Тогава защо си против ядрените снаряди? — настоя Рипли. — Ще изгубите колонията и една от станциите, но деветдесет и пет процента от съоръженията на целия комплекс ще останат невредими и ще продължат да обработват атмосферата на планетата. Защо се колебаеш?

Бърк усети предизвикателния й тон и ловко смени настоятелността си с отстъпчивост.

— Всъщност исках да кажа, знам, че моментът е много деликатен. Аз също съм потресен, но това не означава, че трябва да взимаме прибързани решения. Трябва добре да обмислим всичко, за да не извадим очи, вместо да изпишем вежди.

— В случая очите вече са извадени, Бърк. — Рипли не се оставяше да я подведат.

— Аз просто казвам, че е време да погледнем нещата от друг ъгъл, ако разбираш какво имам предвид — заинати се Бърк.

Тя скръсти ръце.

— Не, Бърк, какво имаш предвид?

Той мислеше бързо.

— Първо, цялата тази инсталация е изключително скъпа. Става въпрос за заселването на една цяла колония. Не говорим за разходите по възстановяване на апаратурата. Инвестициите, дори ако вземем само транспортът дотук, са огромни, а процесът на земесъздаване тъкмо започна да дава някакви резултати. Вярно е, че останалите атмосферни реактори работят автоматично, но те все пак изискват редовна поддръжка и наблюдение. Без условия за настаняване и обслужване на необходимия персонал на местна почва, ще се наложи да осигурим няколко кораба, които да функционират като орбитални хотели. Това е непрекъснат разход, чиито размери просто не можеш да си представиш.

— Да ми го пишат на сметката — каза Рипли сериозно. — Други доводи имаш ли?

— Второто е, че попаднахме на уникален биологичен вид. Не може просто ей така да го унищожим. Това ще бъде невероятна загуба за науката. Може никога да не ги срещнем повече.

— Така ли? Това е просто ужасно! — каза Рипли. — Не забравяш ли нещо, Бърк? Беше ми обещал, че ако попаднем на пришълец, ще го унищожим, без да мислим за науката. Ето затова не обичам да се занимавам с чиновници. Паметта ви винаги е селективна.

— Това просто не е подходящия начин да се справим с положението — протестира той.

— Престани!

— Да, престани! — Васкес изцяло споделяше чувствата на Рипли. — И внимавай!

— Може би не си гледал внимателно, приятелче, но ние едва оцеляхме — намеси се Хъдзън.

— Виж какво, Бърк. — Сега Рипли наистина беше ядосана. — Бяхме се споразумели. Мисля, че доказах тезата си, моята гледна точка, наречи го както искаш. Дойдохме тук, за да потърсим потвърждение на разказа ми и да установим причината за прекъснатата връзка на Акерон със Земята. Вече имаш потвърждението, което търсеше, Компанията има обяснение на случая, а аз съм реабилитирана. Нищо не ни остава, освен да се махнем оттук.

— Права си, така е. — Той я прегърна през рамо, като се опитваше жестът му да не изглежда фамилиарен и я дръпна настрана. — Но положението се промени. Трябва да преодолееш първата реакция, която ти дойде наум, да преодолееш естествените си страхове и да се възползваш от ситуацията. Оживяхме тук, сега трябва да направим така, че да оживеем и на Земята.

— За какво намекваш, Бърк?

Той или не видя студенината в очите й, или реши да не й обръща внимание.

— Това, което казвам, Рипли, е, че това е нещо велико. Наистина велико. Никога досега не сме срещали такива същества и сигурно никога няма да имаме шанса да попаднем на тях отново. Тяхната сила и находчивост са невероятни. При този потенциал, не можеш просто да ги унищожиш. Да се оттеглиш, докато намериш начин да се справиш с тях — да, но не и просто да ги взривиш.

— Съмняваш ли се?

— Не мислиш рационално. Разбирам какво преживяваш. Не си мисли, че не разбирам. Но трябва да забравиш за чувствата и да погледнеш нещата по общо. Станалото, станало. Не можем да помогнем на заселниците, не можем да направим нищо за Кроу, Апоун и другите, но можем да помогнем на себе си. Можем да изследваме тези същества и да се възползваме от тях, да ги накараме да заработят в наша полза, да ги усъвършенстваме.

— Човек не усъвършенства такива чудовища. Той бяга от тях и, когато му се отдаде случай, ги разбива на парчета. И престани да ми говориш за „оцеляване“ на Земята.

Той пое дълбоко въздух.

— Стига, Рипли. Тези пришълци ще ни помогнат да разберем неподозирани неща. Неповторимостта се среща твърде рядко в космоса. Тези същества трябва да бъдат изследвани, внимателно и при подходящи условия, за да можем да научим нови неща от тях. Цялата трагедия тук е, че заселниците са започнали да ги изследват, без да разполагат с необходимата апаратура. Те не са знаели какво може да се очаква от тях. Ние, обаче, знаем.

— Знаем ли? Виж какво се случи с Апоун и другите.

— Те не знаеха срещу какво се възправят и влязоха вътре прекалено самонадеяни. Те бяха хванати натясно. Това е грешка, която няма да се повтори.

— Можеш да бъдеш сигурен.

— Това, което се случи тук, наистина е трагедия, но тя няма да се повтори. Когато се върнем, ще бъдем въоръжени както трябва. Тази киселина не разяжда всичко. Някак ще успеем да занесем един екземпляр за анализ в лабораториите на Компанията. Там ще ни изградят план за защита и ще намерим начин да оковем зрялата форма така, че да може да се ръководи и използва. Пришълците наистина са силни, но не и всесилни. Те са жилави, но не и неуязвими. Те могат да бъдат убити с такива малки ръчни оръжия, като гранатометите и огнехвъргачките. Експедицията доказа поне това. Ти също го доказа. — Той се опита да изрази възхищение, на което тя нито за миг не повярва. — Опитвам се да ти кажа, Рипли, че това е шанс, който се дава на единици. Не можем да го проиграем заради някакво емоционално прибързано решение. Никога не съм те смятал за човек, който е в състояние да подмине шансът си за цял живот заради нещо толкова абстрактно, колкото някакво си отмъщение.

— Това няма нищо общо с отмъщението — каза тя с равен тон. — Става въпрос за оцеляване. Нашето оцеляване.

— Ти пак не ме слушаше. — Той вече шепнеше. — Чуй сега. Когато представляваш компанията, открила непознатия биологичен вид, процентът ти при евентуална печалба от неговото изследване и подходящо използване, се изразява в една сериозна сума. Това, че Компанията някога те е съдила и че решението на съда е отменено, няма нищо общо с горното. Всички знаят, че единствено ти си оцеляла от целия екипаж, който пръв се е натъкнал на пришълците. Законът изисква да получиш подходящо възнаграждение. Ще бъдеш по-богата, отколкото някога си мечтала, Рипли.

Тя дълго се вглеждаше в него мълчаливо, сякаш изследваше някакъв нов, изключително гнусен пришълец.

— Кучи син!

Той се дръпна и вида му стана суров. Фалшивото приятелско чувство, което се бе опитал да пробута, се смъкна от лицето му като маска.

— Съжалявам, че мислиш така. Не ме карай да се държа с теб като началник, Рипли!

— Какъв началник? Изяснила съм си всичко още преди да тръгнем и мисля, че ефрейтор Хикс е шефът тук.

Бърк се засмя. После видя, че тя беше напълно сериозна.

— Ти се шегуваш. Какво е това? Някакъв виц ли? Ефрейтор Хикс? Откога ефрейторите командват нещо друго, освен собствените си ботуши?

— Тази операция е под военна юрисдикция — напомни му тя кротко. — Така пишеше в циркулярната заповед на „Сулако“. Ти може би не си си направил труда да я прочетеш, но аз я четох. Тя е изпратена от Колониалната Администрация. Ти и аз, Бърк, сме само наблюдатели. Идваме просто на разходка. Апоун е мъртъв, Горман също може би ще умре. Следващият по ранг е Хикс. — Тя погледна зад смаяния представител на Компанията. — Права ли съм?

Отговорът на Хикс беше съвсем прост.

— Така изглежда.

Грижливо пазеното самообладание на Бърк започна да му се изплъзва.

— Чакай сега. Това е операция, която струва стотици милиони. Той не може да вземе такова решение. Ефрейторите не дават разрешение за изстрелване на ракети с ядрен заряд. Та той е само един глупак. — Бърк погледна към Хикс, осъзна какво говори и веднага добави учтиво: — Без да се обиждаш.

— Не се притеснявай. — Отговорът на Хикс беше спокоен и точен. Той взе говорителя си и каза: — Феро, нали записа това последното?

— На линия съм — отвърна пилотът.

— Приготви се за излитане. Ще трябва да се изтеглим незабавно.

— Поне толкова разбрах от това, което чухме тук. Гадна история.

— Ти знаеш само половината от нея.

Изражението на Хикс не се промени. Той погледна Бърк, който беше стиснал устни.

— Имаш право за едно-единствено нещо. Такова решение не може да се вземе под напора на момента.

Бърк се поуспокои.

— Така е по-добре. И какво ще правим?

— Ще обмислим всичко, както предлагаш ти. — Ефрейторът затвори очи за около пет секунди. — Готово, премислих. Моето мнение е, че трябва да излетим и да бомбардираме мястото от горе. Това е единственият начин да ги изтребим напълно.

Хикс намигна. Кръвта се дръпна от лицето на Бърк. Той тръгна ядосано към него и изведнъж осъзна, че онова, което искаше да направи, е лудост. Трябваше да изрази гнева си с думи.

— Това е абсурд! Ти наистина ли смяташ да пуснеш ядрена бомба над колонията?

— Само една, ей такава, мъничка — успокои го Хикс, — но достатъчно голяма, за да свърши работа. — Той сви пръстите си на топка и после ги опъна, имитирайки взрив. — Бум!

— За последен път ти казвам, че нямаш право да взимаш такива…

Тирадата му беше прекъсната от силен трясък. Някой зареди гранатомет. Васкес беше прегърнала мощното оръжие под дясната си ръка. Тя го насочи към Бърк, но сякаш не се целеше в него. Очите й бяха безизразни. Той знаеше, че те щяха да останат такива дори и ако тя решеше да стреля в него. Край на пререканията. Той седна тежко в една от седалките покрай стената.

— Знаете ли какво — вие сте луди. Всички до един — промърмори той.

— Човече — каза кротко Васкес, — защо иначе бихме се записали в Колониалния флот? — Тя погледна към ефрейтора. — Кажи ми нещо, Хикс. Мога ли да докажа, че съм нормална, като застрелям този мръсник? И ако да, може ли да застрелям и това подобие на лейтенант, така и така съм почнала. Не ми се ще да изпускам такъв удобен случай.

— Никой няма да стреля по никого — каза й твърдо ефрейторът. — Тръгваме си.

Рипли срещна погледа му и кимна. После седна и прегърна насърчително единствения човек, който беше в съзнание и не участваше в разговора. Нют се облегна на рамото й.

— Прибираме се вкъщи, миличка — каза й Рипли.

Сега, когато вече бяха решили как да действат, на Хикс най-после му остана време да огледа бронетранспортьора. Онова, което беше останало от пожара и въздействието на киселината, направо беше за изхвърляне.

— Да видим какво можем да вземем оттук. Хъдзън, помогни ми за лейтенанта.

Компютърният техник погледна парализираният лейтенант с неприкрито отвращение.

— Не може ли да го сложим в кабината и да го завържем за стола? Там ще се чувства прекрасно.

— Няма да стане. Той е още жив и ние сме длъжни да го вземем оттук.

— Да де. Знам. Недей да ми го напомняш непрекъснато.

— Рипли, ти дръж под око детето. То и без това вече се е привързало към тебе.

— Чувствата са взаимни — каза Рипли и притисна Нют към себе си.

— Васкес, ще ни прикриваш ли докато кацне совалката?

Тя му се ухили и разкри белите си, равни зъби.

— А може ли да стрелям? — отвърна тя и потупа приклада на гранатомета.

Ефрейторът се обърна към последния член на групата.

— Ти идваш ли?

— Не ставай смешен! — изръмжа Бърк.

— О, няма. Поне не тук. Мястото не е подходящо за смешки — каза Хикс и включи говорителя. — Бишоп, откри ли нещо?

Гласът на синтетичния прозвуча в купето.

— Нищо особено. Апаратурата е недостатъчна. Задълбочих се дотолкова, доколкото ми позволяваха наличните инструменти.

— Няма значение. Тръгваме си. Събирай багажа и ще се срещнем на площадката. Ще се оправиш ли сам? Не бих искал да напускам бронетранспортьора преди да е дошла совалката.

— Няма проблеми. Тук всичко е спокойно.

— Окей. Вземи само онова, което можеш да носиш. Бързаме.

Борейки се с вятъра, совалката се издигна от стоманената площадка. Под опитната ръка на Феро, тя се извиси, завъртя се във въздуха и полетя над колонията към повредения бронетранспортьор.

— Виждам ви в екрана. Вятърът малко се усили, но ще се опитам да я сваля колкото е възможно по-ниско — информира ги Феро.

— Чудесно — отвърна Хикс и се обърна към останалите. — Готови ли сте? — Всички, с изключение на Бърк, кимнаха. — Тогава да тръгваме. — Той отвори вратата.

Вятърът и дъждът, които вилнееха навън, нахлуха в колата. Совалката вече се виждаше. Прожекторите й блестяха в мрака. Един лъч освети самотна фигура, която се движеше към тях през мъглата.

— Бишоп! — извика Васкес и замаха с ръка. — От кога не сме се виждали.

— Май нещата се развиха лошо, а?

— Ужасно — отвърна тя и плю на вятъра. — Ще ти разкажа друг път.

— По-късно. Като се събудим от анабиозата, когато това проклето място остане далеч зад нас.

Тя кимна. Беше единственият човек от цялата група, чието внимание на бе приковано в приближаващата се совалка. Очите й непрекъснато оглеждаха равнината наоколо. До нея чакаше Рипли, стиснала здраво Нют за ръката. Хъдзън и Хикс влачеха вцепенения Горман.

— Стойте там — каза им Феро. — Направете ми малко място. Не ми се ще да кацам върху главите ви. — Тя изключи говорителя. — Няма да е зле да ми помогнеш, Спанкмайер. Стига си се мотал.

Вратата на кабината се отвори зад нея. Тя погледна през рамо, без да крие гнева си.

— Крайно време беше. Къде по дя…

Зениците й се разшириха, гласът й секна.

Това не бе Спанкмайер.

Пришълецът едва се побираше в рамката на вратата. Външната му челюст се разтвори, вътрешната почти незабележимо помръдна и изскочи навън с трясък. Феро нямаше време дори да извика. Чудовището я блъсна назад и тя се просна на контролното табло.

Отдолу „бежанците“ гледаха ужасени совалката, която се преобръщаше бясно във въздуха. Главните двигатели забучаха и въпреки че губеше височина, корабът се ускори. Рипли грабна Нют и хукна към близката сграда.

— Бягайте!

Совалката закачи някаква канара встрани от пистата, завъртя се наляво и удари базалтовия хребет. После полетя, обърната наопаки, като умиращо водно конче, разби се на площадката и избухна. Горящи късове метал се разхвърчаха на всички страни. Тялото на кораба подскочи от непоклатимия камък и изписа дъга във въздуха. От двигателите и надстройката излизаха огнени езици. Част от двигателния модул се разби в бронетранспортьора и го възпламени. Бронираната кола се пръсна на стотици парчета и горивото в нея експлодира. Остатъците от совалката подскачаха като огнени колела и се търкаляха покрай атмосферния реактор. Огромна мълния за миг освети тъмното небе над Акерон и угасна.

Оцелелите излязоха вцепенени от убежището си и впериха невярващи погледи в развалините. Тяхното най-добро оръжие, всичките им надежди да се измъкнат от тази проклета планета се превръщаха пред очите им в пепел и овъглен метал.

— Това е просто върхът! — каза Хъдзън, който почти бе изпаднал в истерия. — Това е просто невероятно! И какво ще правим сега? Наистина се подредихме чудесно.

— Свърши ли? — Хикс го загледа строго и Хъдзън се смути. После хвърли поглед на Рипли и каза: — Добре ли си?

Тя кимна и се опита да скрие онова, което почувства, когато погледна Нют. Можеше да си спести усилията. От детето не можеше да се скрие нищо. Нют изглеждаше спокойна. Тя наистина дишаше тежко, но това беше от тичането, а не от страх. Момиченцето сви рамене и думите й прозвучаха учудващо зряло.

— Май няма да си ходим, нали?

Рипли прехапа устни.

— Съжалявам, Нют.

— Няма защо. Ти не си виновна — отвърна малката и се загледа безмълвно в горящите останки на совалката.

Хъдзън риташе камъни, парчета метал и изобщо всичко, което беше по-малко от обувката му.

— Кажете ми само, какво ще стане сега? Какво ще правим?

Бърк се ядоса.

— Може да си накладем огън и да запеем лагерни песни.

Хъдзън пристъпи към представителя на Компанията и Хикс трябваше да се намеси.

— Трябва да се скрием — промълви детето.

Всички се обърнаха към Нют, която продължаваше да гледа горящата совалка.

— Трябва да се скрием, защото скоро ще стане тъмно. Те излизат най-вече нощем.

— Добре — каза Хикс и кимна към разрушения бронетранспортьор. Направен главно от метал и смеси, той нямаше да гори дълго. — Огънят почти угасна. Да видим какво ще намерим там.

— Купчина старо желязо — отвърна Бърк.

— А може би нещо повече. Идваш ли?

Представителят на Компанията стана от мястото си.

— Със сигурност няма да остана тук.

— Както искаш — каза ефрейторът и се обърна към андроида. — Бишоп, виж дали Контролната кула е обитаема. Имам предвид да се убедиш, че е чиста.

— Ясно. Разбирам. От мен можете да се лишите, естествено — отвърна Бишоп с усмивка.

— От никого не можем да се лишим. Действайте — отсече Хикс и тръгна към димящия бронетранспортьор.

Денят на Акерон беше мъглив и сумрачен, нощта — по-тъмна и от дълбините на космическото пространство, защото през гъстата атмосфера дори блясъкът на звездите не проникваше, за да омекоти с мигащата си светлина безплодната повърхност на планетата. Вятърът вилнееше над обрулените метални сгради на Хадли, свистеше по коридорите и блъскаше почупени врати. По спуканите прозорци тревожно барабанеше пясък, а вътре всички бяха нащрек. Кошмарът щеше да се повтори.

Аварийното осветление стигаше само за Контролния блок. Уморени и съкрушени, оцелелите се бяха събрали там, за да обсъдят възможностите, които имаха. Васкес и Хъдзън току-що бяха направили последен пробег до развалината, в която се бе превърнал бронетранспортьора и носеха наградата си — един огромен, обгорен и очукан сандък, като тези, които бяха струпани наблизо.

Хикс погледна към последната находка и се постара да скрие разочарованието си.

— Някакви амуниции? — Той знаеше отговора на въпроса си, но го зададе с тайната надежда, че може би бърка.

Васкес поклати глава и се строполи на стола.

— Всичко беше складирано между стените на БТР и изгоря при пожара. — Тя свали от главата си пропитата с пот кърпа и избърса челото си с ръка. — Приятелчета, какво ли не бих дала за малко сапун и един горещ душ.

Хикс погледна към масата, на която беше разположено цялото им въоръжение и каза:

— Значи това е всичко, което успяхме да спасим. — Той разгледа внимателно запасите, сякаш искаше с поглед да ги утрои. — Имаме четири гранатомета с по петдесет снаряда. Не е кой знае колко. Петнайсетина гранати М-40 и две полупразни огнехвъргачки, едната, от които — повредена. Имаме също и четири роботизирани оръдия с изправни скенери и предаватели.

Той се приближи към струпаните сандъци, разпечата първия и започна да разглежда съдържанието. Рипли се присъедини.

Вътре лежеше тежко автоматично оръжие, обезопасено с опаковъчна пяна. В малки кутии до него бяха пакетирани видеоскенерите и детекторите за движение.

— Изглежда ефикасно — отбеляза Рипли.

— И наистина е. — Хикс затвори сандъка. — Ако ги нямаше по-добре да си бяхме прерязали вените веднага, защото не бихме имали никакъв шанс. Проблемът е, че ни трябват сто такива и десет пъти повече амуниции. Аз и на това съм благодарен. — Той почука по здравия пластмасов сандък. — Ако не бяха опаковани така добре, щяха и те да изгорят заедно с бронетранспортьора.

— И все пак, какво те кара да мислиш, че имаме шанс? — попита Хъдзън.

Рипли изобщо не му обърна внимание.

— Колко дни след просрочване на времето можем да очакваме помощ?

Хикс се замисли. Досега той беше твърде зает с това как да оцелеят, за да мисли за помощ отвън.

— Времето за изпълнение на мисията изтече вчера. Около седемнайсет дни от днес.

Хъдзън изрева, затропа с крака и размаха ръце неутешимо.

— Абе хора, та ние няма да изкараме и седемнайсет часа! Тия чудовища ще дойдат тук, така както са идвали и преди, и ще ни видят сметката далеч преди ония от Земята да се сетят да търсят онова, което е останало от нас. И няма и да ни намерят! Всички ще сме изсмукани и пресушени като ония нещастници, заселниците, които кремирахме на трето ниво. Като Дитрих и Кроу. — Той захлипа.

Рипли кимна към Нют, която гледаше безмълвно и каза:

— Тя е успяла да преживее и повече, без оръжие и без опит. Заселниците не са знаели какво ги е нападнало. Ние знаем какво да очакваме, а и ще се бием с тях не с чукове и гаечни ключове. Целта ни не е да ги унищожим, а да оживеем през следващите две седмици. Просто трябва да ги държим на разстояние и да останем живи.

Хъдзън се изхили горчиво.

— Да бе, няма проблеми. Просто трябва да останем живи. Дитрих и Кроу също останаха живи.

— Ние сме тук, имаме все пак някакво оръжие и знаем какво очакваме. Така, че по-добре се стегни, Хъдзън. Стегни се, защото имаме нужда от теб и ми писна от коментарите ти. — Той зяпна срещу нея, но тя не беше свършила още. — Сега отивай в централния терминал и изкарай някакъв план на етажа — строителни проекти, схеми по поддръжката, изобщо всичко, което показва разположението тук. Искам да видя тръбопроводите, тунелите към електрическата част, поднивата, водопроводните тръби, всички възможни входове към това крило на колонията. Искам да видя вътрешността на тази сграда, Хъдзън. Ако не могат да стигнат до нас, те няма да ни направят нищо. Те все още не са проникнали през тия стени, което означава, че не могат. Това е Командният пулт на колонията. Намираме се в най-здравата конструкция на тази планета, като изключим, може би, големия атмосферен реактор. Високо сме, а те досега не са дали признаци, че са способни да се качват по голи стени.

Хъдзън се замисли и се изправи полека, доволен, че ще се занимава с нещо. Хикс кимна с одобрение на Рипли.

— Слушам — отвърна компютърният техник, възвърнал част от хапливостта си. С нея се появи и първият признак на доверие към Рипли. — Почвам веднага. Щом искаш да знаеш къде се намира всяка дупка в тази хралупа, ще ти кажа.

Той тръгна към компютъра.

— Да ти дам ли задача или вече нещо си измислил? — обърна се Хикс към андроида.

Бишоп се колебаеше. Това беше част от неговото индивидуално програмиране. Всъщност един андроид никога не може да се колебае.

— Ако ти трябвам за нещо определено… — Хикс поклати глава. — В такъв случай, аз съм в Медицинското крило. Бих искал да продължа изследванията си. Може да попадна на нещо, което ще ни е от полза.

— Чудесно — каза Рипли. — Ти се заеми с това.

Тя го огледа внимателно. Ако Бишоп изобщо беше усетил критичния й поглед, той не го показа, а просто се обърна и тръгна към лабораторията.