Алън Дийн Фостър
Пришълци (6)

Глава шеста

На живо опустошението изглеждаше още по-зловещо.

— Май компанията ти ще трябва да се откаже от дела си в тази колония — каза Горман на Бърк.

— Повечето сгради са в ред, а останалото е застраховано — отвърна Бърк с безразличие.

— Така ли? А заселниците? — попита го Рипли.

— Все още не знаем какво е станало с тях — каза той, видимо подразнен от въпроса.

В комплекса беше студено. Климатичната инсталация бе излязла от строя заедно със захранването, но дори и да работеше, счупените прозорци и зеещите дупки бързо щяха да претоварят съоръжението.

Рипли усети, че се изпотява, независимо, че скафандърът й отчаяно се бореше да поддържа температурата около тялото й нормална. Очите й шареха непрекъснато и проверяваха всяка дупка по пода и стените, всеки тъмен ъгъл, точно както правеха щурмоваците.

Тук беше започнало всичко. Точно на това място се бе появил той. Пришълецът. Тя отлично знаеше какво се бе случило. Пришълец, като онзи, който унищожи Ностромо и причина смъртта на целия й екипаж, бе вилнял из колонията Хадли.

Хикс забеляза напрежението, с което тя оглеждаше опустошения коридор и обгорените офиси и складове. Без да продума, той побутна Виерзбовски. Последният незабележимо кимна, изравни се с Рипли и застана от дясната й страна. Хикс забави ход и се изправи отляво. Двамата образуваха нещо като защитен кордон около нея. Тя забеляза промяната и погледна ефрейтора. Той й намигна или поне така й се стори. Беше твърде рано, за да може да бъде сигурна в реакциите им. Не беше изключено просто нещо да му е влязло в окото. Дори и в коридора имаше лек вятър, който можеше да донесе песъчинки и сажди.

Фрост се появи иззад ъгъла, кимна на новодошлите и заговори на Горман, като гледаше Хикс.

— Сър, елате да видите нещо.

— Какво, Фрост?

Горман бързаше да се срещне с Апоун, но редникът беше настоятелен.

— По-лесно е да ви го покажа, сър.

— Добре. Тук някъде ли е? — попита лейтенантът и посочи към коридора.

Фрост кимна и тръгна в тъмнината. Останалите го последваха.

Той ги поведе през едно крило, което беше без каквото и да било осветление. Прожекторите им осветяваха стените наоколо. Унищожението беше по-жестоко от всичко, което бяха видели досега.

Рипли усети, че трепери. Тя си мислеше за бронираната кола, която беше толкова близо — безопасна, стабилна, пълна с оръжие. Ако тичаше бързо, тя щеше да бъде там след няколко минути. Но отново сама. Колкото и сигурен да беше автомобилът, Рипли знаеше, че тук, сред войниците, е по-безопасно. Докато вървяха, тя непрекъснато си повтаряше това.

Фрост махна с ръка.

— Ето тук, сър.

Коридорът беше блокиран. Някой беше направил барикада с подръчни средства — заварени тръби и стоманени плоскости, резервни врати, парчета от обшивката на тавана, подови настилки. Набързо издигнатата барикада беше проядена от киселина. Металът беше разкъсан и извит от зловещи, мощни сили. Вдясно от Фрост барикадата се разцепваше като старо корито. Един по един, те се промушиха през тесния отвор. Прожекторите им просветваха по разрушените стени.

— Някой знае ли къде сме? — попита Горман.

Бърк погледна светещата карта и отговори:

— Трябва да е медицинското крило. То е точно в този район и горе-долу изглежда така.

Те се озърнаха наоколо. Прожекторите им осветяваха преобърнати маси и шкафове, потрошени столове и скъпа хирургическа апаратура. По-дребните медицински инструменти бяха разпръснати по пода като метални конфети. Маси и други мебели бяха натрупани, хванати с болтове и заварени от вътрешната страна на барикадата, която някога бе отделяла крилото от комплекса. На места имаше следи от огън. Стените бяха продупчени от пулсиращи снаряди и проядени от киселина.

Въпреки че нямаше осветление, крилото не беше съвсем без захранване. По контролните табла на апаратурата тук-там просветваха аварийни диоди.

Виерзбовски прокара ръка по една дупка в стената, голяма колкото баскетболна топка.

— Това е било последното им убежище. Нахвърляли са барикадата и са се затворили тук.

— Звучи логично — каза Горман и изрита празна пластмасова бутилка, която се изтърколи по пода. — Медицинското крило се захранва с енергия най-дълго при авария, освен това има и алтернативни източници. И аз бих дошъл тук. Има ли трупове?

Фрост обследваше с прожектора си далечния край на крилото и отвърна:

— Когато влязох тук, сър, нямаше. И сега не виждам. Изглежда е имало битка.

— Няма следи и от твоите чудовища, Рипли — каза Виерзбовски и се огледа. — Рипли?

Той пипна спусъка.

— Къде е Рипли?

— Тук съм.

Те последваха гласа й и влязоха в съседната стая. Бърк разгледа интериора и се произнесе:

— Медицинска лаборатория. Изглежда чиста. Смятам, че битката не е стигнала дотук. Май са я загубили още в първата стая.

Виерзбовски се огледа в полумрака и накрая видя онова, което беше привлякло вниманието на Рипли. Той прошепна нещо като на себе си и тръгна към нея. Останалите го последваха.

В края на лабораторията от седем прозрачни цилиндъра искреше синя светлина. Тя и течността в тях бяха достатъчни да запазят органичния материал вътре. И седемте цилиндъра бяха пълни.

— Това са дестилатори. Някой прави пиене тук — каза Горман.

Никой не реагира на шегата му.

— Стазни епруветки. Това е стандартно оборудване за една колония от този тип.

Бърк се приближи до стъклените цилиндри. Във всеки един от тях имаше нещо, което приличаше на отрязана ръка с много, много пръсти. Основата, към които тези дълги пръсти бяха прикрепени, беше плоска и покрита с бежова кожа, тънка и прозрачна. Някакви псевдохриле плуваха вяло в консервиращата течност. Не се виждаха никакви зрителни или слухови органи. От гърбовете на тези отвратителни същества се провлачваха дълги опашки, които се рееха свободно в течността. Две от тях бяха завити плътно под телата.

Без да отделя очи от екземплярите, Бърк попита Рипли:

— Тези неща ли описваше в доклада си?

Тя кимна безмълвно.

Впечатлен, представителят на Компанията се приближи до един от цилиндрите и се наведе напред. Лицето му почти докосна стъклото.

— Внимавай, Бърк! — предупреди го Рипли.

Тя още не беше довършила изречението си и съществото, затворено в епруветката, се хвърли напред рязко и се удари във вътрешността на цилиндъра. Бърк се отдръпна стреснат. В коремната област на дланоподобното тяло се появи прозрачна месеста издатина. Тя беше като заострен край на някакво черво и се провлачи по стъклото като език. После се дръпна и се скри в някакво защитно покритие между хрилете. Крайниците и опашката се свиха в покой.

Хикс погледна безизразно към Бърк.

— То те харесва.

Представителят на Компанията не отговори и продължи да обследва цилиндрите един по един. Всеки път той допираше ръка до стъклото, но нито един от останалите шест екземпляра не реагира на присъствието му. Те се носеха безцелно в консервиращата течност, а крайниците и опашките им плуваха свободно.

— Тези са мъртви — каза той след като разгледа и последната епруветка. — Само две са живи. Освен ако не приемат някакво друго състояние, но се съмнявам. Вижте, мъртвите имат друг цвят. Някак избелял.

Върху всеки цилиндър лежеше по една папка. Мобилизирайки цялото си самообладание, Рипли взе една от тях, отдръпна се бързо, отвори я и зачете, като си светеше с фенерчето. Освен писмения материал, досието съдържаше много диаграми и сонограми. Имаше и няколко магнитни плаки, които разкриваха по нещо от вътрешната структура на съществата. Схемите бяха изключително объркани.

Полетата на дългите компютърни разпечатки бяха изпълнени с нечетливи бележки на ръка.

— Нещо интересно? — попита Бърк, разглеждайки съществото, чието досие Рипли четеше.

— Сигурно много неща, но повечето са прекалено сложни, за да ги разбера. — Тя затвори папката. — Това е доклад на изследователя — някой си д-р Линг.

— Честър О. Линг.

Бърк почука с нокът по стъклото. Този път съществото не реагира.

— В Хадли са изпратени трима лекари. Мисля, че Линг е бил хирург. Какво казва той за това съкровище тук?

— Отстранено е по хирургически път, преди да приключи имплантацията на ембриона. Стандартните хирургически процедури са били безсмислени.

— Защо? — попита Горман, който също проявяваше интерес към находката, но не дотолкова, че да престане внимателно да следи останалата част от стаята.

— Течностите в тялото му са разяждали всички инструменти. Наложило се е да използват хирургически лазер, за да отстранят и обгорят индивида. Бил се е прикрепил към някой си Джон Л. Марачак.

Тя погледна към Бърк. Той поклати глава и каза:

— Не се сещам. Не е от ръководството, нито от по-главните. Сигурно е бил шофьор на влекач или общ работник.

Рипли пак погледна в досието.

— Починал е по време на процедурата. Убили са го, докато са се опитвали да отстранят съществото.

Хикс се приближи и погледна в досието през рамото на Рипли, но нямаше време да го прочете. Детекторът му за движение издаде неочакван, стряскащ звук.

Четиримата щурмоваци се обърнаха бързо и провериха най-напред входа, а после и тъмните ъгли. Хикс насочи детектора към барикадата.

— Зад нас е — каза той и посочи към коридора, от който бяха дошли.

— Да не би да е някой от нашите?

Несъзнателно Рипли се приближи до ефрейтора.

— Няма начин да разберем. Тази машинка не е чак толкова прецизна. Тя е създадена да понася лошото отношение на такива глупаци, като мен, но не прави предположения.

Горман извика по комуникатора си:

— Апоун, намираме се в медицинското крило и попаднахме на нещо. Къде са хората ти?

Той погледна картата и добави:

— Има ли някой в блок Д?

— Никой.

Отговорът на сержанта прокънтя в стаята.

— Всички сме в командния блок, както беше наредено. Имате ли нужда от подкрепление?

— Засега не. Ще те държим в течение — отвърна Горман и бутна микрофона встрани.

— Хайде, Васкес!

Тя кимна стегнато и хвана оръдието, готова да стреля.

Двамата с Хикс тръгнаха по посока на сигнала, а Фрост и Виерзбовски ги последваха.

Ефрейторът ги отведе обратно в главния коридор и сви надясно към един лабиринт от неръждаема стомана.

— Сигналът става все по-силен — каза той. — Този път наистина нещо се движи.

Той стискаше детектора в едната ръка, а с другата държеше гранатомета.

— Къде, по дяволите се намираме? — попита той.

Бърк се огледа наоколо.

— В кухнята. Ако продължаваме надолу ще стигнем до апаратурата, която обработва храната.

Рипли изостана и се изравни с Фрост и Виерзбовски. Тя изведнъж осъзна, че зад нея беше само тъмнината и се забърза да настигне останалите.

Предположенията на Бърк се потвърдиха. Прожекторите им зашариха по лъскавата повърхност на обемистата кухненска апаратура — фризери, печки, размразители, стерилизатори… Концентриран в детектора, Хикс почти не ги виждаше.

— Пак се движи.

Васкес гледаше наоколо със студен поглед. Имаше прекалено много места, където онова, което се движеше, можеше да се скрие. Пръстите й пробягваха по командните бутони на оръдието. Пред тях се изпречи дълъг плот.

— Накъде?

Хикс се поколеба за миг и кимна към сложната апаратура за обработване на замразено месо и зеленчуци. Щурмоваците тръгнаха покрай нея. Стъпките им отекваха като тържествен марш в тишината. Виерзбовски се препъна в някаква тенекия и я изрита встрани. Тя издрънча и се търколи в тъмнината. Той запази равновесие и остана все така самоуверен, но Рипли едва не се покачи по стената.

Детекторът на ефрейтора вече пищеше непрекъснато. Сигналът ставаше все по-силен. Изведнъж вдясно от тях се срути камара сандъци и в тъмнината между плотовете пробяга сянка.

Васкес се извъртя внимателно. Пръстът й почти беше натиснал спусъка. В този миг гранатометът на Хикс простреля тежкия контейнер отгоре. Трасиращите снаряди пробиха тавана и парчета разтопен метал се разхвърчаха наоколо. Васкес се развика.

Хикс изобщо не й обърна внимание. Той се втурна напред и насочи прожектора си под редицата метални шкафове. Той поспря за миг, който им се стори цяла вечност и махна на Рипли да го последва. Краката й отказваха. Тя беше като залепена за пода. Хикс отново махна, този път по-настоятелно, и тя усети, че тръгва.

Той се наведе, опитвайки се да освети пространството под един шкаф, и тя се сви до него.

Дребно, уплашено същество стоеше заковано от прожектора като пеперуда на стената. Малкото момиченце беше вперило поглед и се свиваше от страх пред тях. В едната си ръка държеше полуизядена пластмасова тубичка с храна, а с другата стискаше за косата главата на голяма кукла, от чието телце нямаше и следа. Детето беше мършаво и мръсно. Кожата му бе опъната на малкото личице. То изглеждаше много по-крехко от главата на куклата, която държеше. Русата му коса беше счепкана и сплъстена. Над лицето му висеше гирлянда от стоманена тел.

Колкото и да се стараеше, Рипли не можеше да чуе дишането му. Момиченцето примигна срещу светлината и това малко движение беше достатъчно да накара мозъка на Рипли да заработи. Тя бавно протегна ръка към детенцето. Пръстите й бяха прибрани, за да не плашат. Усмихна се и майчински каза:

— Ела, излез. Всичко е наред. Няма нищо страшно.

Тя се опита да достигне детето. Момиченцето се дръпна назад, за да избяга от протегнатите пръсти. То видимо трепереше. Приличаше на заек, парализиран от фарове. Пръстите на Рипли почти го докосваха. Тя разтвори длан и се опита нежно да погали прокъсаната блузка.

Момиченцето се шмугна като стрела под шкафовете и запълзя с удивителна ловкост. Рипли се пъхна отдолу, лазейки на колене, като се стараеше да не изпуска детето от очи. От другата страна, Хикс дебнеше обезумял докато стигна до малка пролука между два шкафа. Той протегна ръка и пръстите му се затвориха около малкия глезен на детето. Миг по-късно, се дръпна и извика:

— Ох! Внимавай, тя хапе.

Рипли се протегна да хване другото краче, но не успя. Момиченцето стигна до една вентилационна шахта без решетка и преди Хикс или който и да е друг да се протегнат да го хванат, то се шмугна вътре и се замята като риба. Хикс дори не се опита да го последва. Той нямаше да може да се провре през тесния проход гол, та камо ли с тежкото си снаряжение.

Рипли се гмурна без изобщо да се замисли. Тя се гърчеше в прохода с протегнати напред ръце, като си пробиваше път с бедра и рамене. Тялото й почти беше изпълнило отвора. Момиченцето беше съвсем близо пред нея и продължаваше да напредва. Рипли също. Учестеното й дишане кънтеше в тесния тунел. Когато почти беше настигнала детето, то затръшна някакъв метален люк след себе си. Рипли се хвърли напред и хвана капака, преди да се затвори плътно.

Тя удари челото си в рамката, но бързо забрави за болката и насочи фенерчето си напред. Момиченцето се беше долепило до стената на едно малко сферично помещение — част от вентилационната система на колонията.

То беше само. Около него бяха разхвърляни намачкани одеяла и възглавници, разнообразни играчки, плюшени животни, кукли, евтини бижута, книжки с картинки, празни тубички от храна… Имаше дори касетофон с батерии, обвит с нарязани възглавници. Цялата тази менажерия беше резултат от тършуването на малката из комплекса. Тя беше довлякла всичко сама и бе обзавела скривалището си, според детските си разбирания.

Рипли си помисли, че това е по-скоро гнездо, отколкото стая. Незнайно как, но това дете беше оцеляло. Някак си се беше справило, беше пригодило за живот тази част от опустошената колония, след като всички възрастни бяха измрели. Докато Рипли се опитваше да проумее онова, което виждаше, момиченцето продължаваше да пълзи по стената към друг люк. Ако прохода зад него беше също толкова широк, детето щеше да им се изплъзне. Там Рипли нямаше да може да се провре. Детето се обърна и се пъхна в отвора, но тя беше премерила скока си и го сграбчи. После обви ръце около момиченцето и го приклещи в здрава прегръдка. Попаднало в клопка, детето подивя, зарита с крака, заудря, опитваше се да захапе. Тази лудост не беше страшна, тя бе ужасяваща, защото докато се бореше, детето не издаде нито звук. Единствено дъха му се чуваше в тясното помещение и дори и той беше зловещо потиснат. Само веднъж в живота си Рипли се бе опитвала да удържи такова малко същество, което се бори така ожесточено и това беше Джоунс, когато трябваше да го заведе на лекар.

Тя непрекъснато говореше на детето, като се пазеше от безпощадните крака и лакти, от малките остри зъби.

— Няма страшно. Няма страшно. Всичко свърши. Всичко ще бъде наред. Няма страшно. Вече си в безопасност.

Най-после момиченцето се умори и спря като развален мотор. То се отпусна безжизнено в ръцете на Рипли и тя го залюля. Беше страшно да се гледа в лицето на това дете. Беше изключително трудно да се срещне измъчения му празен поглед. Устните му бяха бели и трепереха, очите му шареха лудо, без да виждат. То се опитваше да се зарови в прегръдката на жената и да се отърси от този черен, кошмарен свят — единственият свят, който детската му душа познаваше.

Рипли люлееше детето напред-назад, напред-назад и му говореше спокойно. Докато шепнеше, тя огледа стаята и попадна на нещо, което лежеше върху купчина вехтории. Снимка на момичето в рамка. Въпреки огромната разлика, беше ясно, че това е то. Детето на снимката беше облечено празнично и се усмихваше. Косата му беше чиста и сресана. На русите му кичури блестеше ярка панделка. Дрехите му бяха безупречно чисти, а кожата му — измита до розово. Отдолу, със златни букви пишеше:

РЕБЕКА ДЖОРДАН

— Рипли. Рипли? — проехтя гласът на Хикс по въздухопровода. — Добре ли си?

— Да.

Осъзнавайки, че може би не я чуват, тя повиши глас.

— Добре съм. И двете сме добре. Излизаме.

Момиченцето не се възпротиви, когато Рипли тръгна с краката напред по тунела и го задърпа за глезените.