Алън Дийн Фостър
Пришълци (2)

Глава втора

Времето съвсем не беше най-доброто, а мястото определено бе най-ужасното. Водени от неземни метеорологични сили, ветровете на Акерон непрекъснато брулеха безплодната, камениста повърхност на планетата. Те бяха стари, колкото самата нея и тъй като липсваха океани, още преди векове щяха да са изравнили релефа й, ако бушуващите сили, скрити дълбоко в базалтовата обвивка, не създаваха непрекъснато нови плата и планини. Ветровете на Акерон бяха обявили война на планетата, която им даваше живот.

До този момент нищо не бе пречило на безжалостния им вихър. До мига, в който на Акерон дойдоха хората и обявиха планетата за своя, нищо не спираше пясъчните бури и не се опитваше да им се противопоставя. И сега никой не оспорваше господството им над тези измъчени, прашни скали, които прозираха през жълтеникавия въздух. Хората щяха наистина да притежават планетата, едва когато атмосферните реактори свършеха своята работа.

Най-напред самата атмосфера трябваше да се преобрази: метанът — да отстъпи предимството си на кислорода и азота, ветровете — да бъдат опитомени, а накрая и земята. Всичко това щеше да създаде един благодатен климат, в резултат, на който щяха да се появят и сняг, и дъжд, и растителност.

Това щеше да бъде завещание за идните поколения. А засега жителите на Акерон направляваха устройствата и се бореха за осъществяването на една мечта, като оцеляваха само благодарение на своята решителност, чувството си за хумор и високите заплати, които им плащаха. Те нямаше да доживеят, за да видят как Акерон се превръща в райски кът. Само Компанията щеше да доживее до тогава. Тя беше толкова дълголетна, колкото никой от тях нямаше да бъде.

Чувството за хумор, типично за всички изследователи, които живеят при трудни условия, се усещаше из цялата колония, но то най-вече се изразяваше в един надпис, поставен на бетонни колони пред една от последните структури на станцията:

НАДЕЖДАТА НА ХАДЛИ — Население 159 души

ДОБРЕ ДОШЛИ НА АКЕРОН

Отдолу местен шегаджия без разрешение беше добавил със спрей „Приятен ден“. Ветровете пренебрегваха това пожелание. Песъчинки и ситен чакъл, носени от вятъра, бяха разрушили част от стоманената табела. Един нов посетител на Акерон, дошъл с любезното съдействие на атмосферните реактори, беше добавил мнението си с кафяви заврънкулки — първият дъжд бе донесъл и първата ръжда.

Под табелата се простираше и самата колония — куп прилични на бункери постройки от метал и пластичен бетон, свързани помежду си с тръбопроводи, които изглеждаха прекалено крехки да устоят на ветровете на Акерон. Те не бяха така внушителни, както теренът наоколо, с обрулените си от вятъра скали и ронливи планини, но бяха почти толкова стабилни и къде-къде по-приветливи. Не допускаха силните ветрове, пазеха все още крехката атмосфера и осигуряваха защита на онези, които работеха в тях.

Влекачи с огромни колела и други превозни средства пъплеха по откритите пътища между сградите и непрекъснато влизаха и излизаха от подземни гаражи като стадо буболечки. Над търговските сгради мигаха неонови светлини и рекламираха сладникавите, но иначе искрени развлечения, за които безропотно се плащаха възмутителни цени. Там, където имаше високи заплати, веднага се появяваха мъже и жени с нестандартно мислене, които бяха готови да изкарат пари от какво ли не. Компанията нямаше интерес да се занимава с такива дребни работи, но тя с удоволствие продаваше правата на онези, които плащаха.

Зад комплекса от постройки се издигаше първият атмосферен реактор. Захранван с атомна енергия, той непрекъснато бълваше пречистен въздух в газовата обвивка на планетата. Твърдите частици и вредните газове се отстраняваха чрез изгаряне или чрез разлагане по химически път, а кислородът и азотът се връщаха обратно в мрачното небе. Мръсният въздух навътре, чистият — навън. Процесът не беше сложен, но отнемаше време и беше много скъп.

И все пак, колко ли струва един свят?

Във всеки случай, Акерон бе добро място. По-добро от други, в които Компанията бе инвестирала средства. Поне имаше някаква атмосфера, която се поддаваше на преработка. Да се пригоди състава на въздуха на една планета беше по-лесно отколкото той да се създаде от нищото. Акерон имаше климат и почти нормална гравитация. Планетата беше истински рай за подобни експерименти.

Ярката светлина, която се излъчваше от подобния на вулкан атмосферен реактор, разкриваше един съвсем друг свят. Тази символика, обаче, не се отразяваше на заселниците, а само провокираше чувството им за хумор. В края на краищата, те не бяха дошли на Акерон заради климата.

По коридорите на колонията не се виждаха изнежени фигури, нито бледи, изпити лица. Дори децата изглеждаха жилави, не в смисъл на лоши и палави, а здрави и духом, и тялом. На станцията нямаше място за лудории. Малките отрано се научаваха да си помагат и растяха по-бързо от връстниците си, които живееха на Земята или на други по-богати и по-благосклонни светове. Децата и техните родители бяха особен вид хора, уверени в себе си и независими. Те не бяха единствени по рода си. Техните прадеди също бяха заселници, но се бяха возили в каруци, вместо в космически кораби.

Беше им приятно да се чувстват пионери. Звучеше по-добре от някаква рутинна професия.

В средата на тази плетеница от хора и машини имаше висока сграда, известна като Контролния блок. Като се изключат атмосферните реактори, тя се възправяше над всичко, което хората бяха построили на Акерон.

Отвън кулата изглеждаше просторна, но вътре нямаше дори един свободен квадратен метър. Навсякъде беше пълно с апаратура — по ъглите, в празните пространства под подовете и над окачените тавани и затова мястото никога не стигаше. Хората се притискаха все по-близо един до друг, за да направят място на компютрите и другите машини. По всички ъгли бяха натрупани документи, въпреки непрекъснатите усилия всяка необходима информация да се съхранява в електронни носители. Оборудването, докарано директно от фабриката, бързо се обсипваше с драскотини, вдлъбнатини и отпечатъци от чаши.

Двама мъже ръководеха Контролния блок, а следователно и колонията. Единият отговаряше за изпълнението на операциите, а другият беше негов асистент. Те си говореха на малко име. В колониите формалностите не бяха на мода. Онези, които държаха на титлите и фамилните имена и се отнасяха надменно с по-низшите по ранг, рискуваха да се озоват извън станцията без скафандър и предавател.

Двамата оператори се казваха Симпсън и Лайдекър и не беше ясно кой от двамата е по-измъчен. И двамата имаха вид на мъже, за които сънят е предизвикателна, рядко посещавана любовница.

Лайдекър приличаше на счетоводител, на когото преди десет години по погрешка са удържали огромен данък. Симпсън беше едър, широкоплещест тип и повече му приличаше да управлява камион, отколкото колония. За негово нещастие, той беше толкова умен, колкото и мускулест и това не бе убягнало на работодателите му. Ризата му постоянно беше потна отпред.

Лайдекър успя да го хване, преди да си тръгне.

— Видя ли прогнозата за следващата седмица?

Симпсън дъвчеше нещо ароматно, което бе оцветило вътрешността на устата му. Лайдекър знаеше, че това е забранено, но не каза нищо. В края на краищата, беше си негова работа, а и Симпсън беше шефът. Освен това на него самия също му мина през ума да подъвче малко. На Акерон не гледаха с добро око на дребните пороци, но и не им обръщаха внимание, ако не пречеха на работата. Животът им беше прекалено труден, за да останат безупречни, прекалено тежък, за да се разминат с пороците.

— Какво има? — отвърна Симпсън.

— Предстои ни истинско индианско лято. Ветровете ще намалеят до четиридесет възела.

— Чудесно. Ще извадя плажното масло. По дяволите, поне веднъж наистина ще погледна местното слънце.

Лайдекър поклати глава с насмешка.

— Винаги недоволен! Не ти ли стига да знаеш, че то още е там?

— Нищо не може да се направи. Такъв съм си — ненаситен. Май е по-добре да млъкна и да си прочета молитвата, нали? Имаш ли още нещо за казване Лайдекър или пак си излязъл в една от твоите едночасови почивки?

— Така е. Използвам всеки случай. Май че следващият се очертава чак след две години. — Той погледна някаква разпечатка. — Спомняш ли си онези щураци, които изпрати на платото отвъд Илиъм Рейндж преди два дни?

— Да. Някои от нашите там долу решиха, че може би има радиация на мястото и затова аз попитах има ли желаещи да отидат и някакъв тип на име Джордан вдигна ръка. Казах им да вървят да огледат, ако искат. Може и други да са тръгнали. Та какво за тях?

— Обажда се някакъв тип от изследователския екип „мама, татко и аз“. Намерил си е нещо и пита дали разрешаваш да го вземе.

— В днешно време всеки се прави на адвокат. Понякога се чудя дали да не започна и аз.

— Какво! И да разрушиш изисканата си репутация? Освен това тук много-много не се търсят адвокати, а и сега изкарваш по-добри пари.

— Повтаряй ми го, повтаряй ми го. Много помага.

Симпсън поклати глава и се обърна към зеления екран.

— Разни тъпанари ни нареждат от удобния си офис, там на Земята, да проверим някакви координати някъде на майната си и ние проверяваме. Не ми казват защо, аз и не питам, защото трябва да минат цели две седмици, докато отговорят и отговорът винаги е „Не питай!“. Понякога се чудя за какво се трепем?

— Нали ти казах. За пари. — Лайдекър се облегна назад. — Какво да кажа на оня тип?

Симпсън се обърна и се загледа във видеоекрана, който покриваше почти цяла стена. На него, посредством компютърна графика, беше изобразена топографска карта на изследваната част от Акерон. Картата не беше много подробна, но когато човек я гледаше и най-лошите части на пустинята Калахари му изглеждаха като Полинезия. На Симпсън рядко му се отдаваше случай да види повърхността на Акерон лично. Беше длъжен да седи в Командния блок почти през цялото време и това му харесваше.

— Кажи му, че ако пита мене, каквото си намери — негово е — каза той на Лайдекър. — Който има мерак да се рови навън, заслужава да запази за себе си онова, което намери.

 

 

Влекачът беше с шест колела, брониран, с подсилени гуми и антикорозионно шаси. Всъщност той не бе напълно защитен от различните влияния на Акерон, но и много малко от оборудването на колонията имаше такава защита. Честите кръпки и заварки бяха превърнали някога гладката каросерия в колаж от безцветни метални парчета, съединени с припой и епоксидна смола. Но той поне предпазваше от вятъра и пясъка и уверено се изкачваше нагоре. Това беше достатъчно за хората, които превозваше.

В този момент влекачът пухтеше нагоре по хълма и дебелите му гуми изхвърляха вулканична пепел, която вятърът бързаше да отнесе. Ерозирали пясъчници и глинеста лиска се разпадаха под тежестта му. Силен западен вятър брулеше бронираните му страни, блъскаше по издрасканите му прозорци и фарове и безжалостно се опитваше да ослепи и колата, и хората в нея. Решителността на шофьора помагаше на надеждния двигател да продължи да се изкачва по хълма. Той бучеше и вдъхваше увереност, а въздушните филтри непрестанно се бореха в свещената вътрешност да не влезе прахоляк и пясък. Машината, както и хората в нея, имаха нужда от тази глътка чист въздух.

Ръс Джордан не беше така обрулен, както неговата машина, но по вида му веднага личеше, че е живял на Акерон по-дълго от мандата си. Той беше съсипан от вятъра и отвратителния климат. Това, макар и в по-малка степен, се отнасяше и за жена му Ан. За щастие, двете им деца, които подскачаха отзад в купето, някак си бяха успели да оживеят, без да бъдат премазани при непрекъснатото преместване на оборудване и сандъци. Техните предци от малки се бяха учили да яздят нещо, което наричаха кон, а те самите, едва проходили, усвояваха тънкостите на шофирането. В края на краищата, да се кара трактора не беше кой знае колко по-различно от това да се възседне непознатото четириного.

Дрехите и лицата им бяха наслоени с прах, въпреки иначе непропускливото купе на трактора. Такъв беше животът на Акерон — колкото и плътно да се затваряха, прахта винаги успяваше да проникне в колите, в офисите, в жилищата им. Един от първите заселници беше измислил едно по-скоро описателно, отколкото научно название за това явление. Беше го нарекъл „Осмоза на частиците“. Акеронска наука!

Онези заселници, които имаха по-богато въображение, твърдяха, че прахоляка има нюх и само чака някоя врата или прозорец да се открехнат, за да се шмугне вътре. Домакините на шега спореха дали е по-добре да се перат дрехите или да се остъргват от прахта.

Ръс Джордан се мъчеше да преодолее огромните камънаци и търсеше път през тесните процепи на платото, към което се изкачваха. Равномерното пиукане на локатора го поддържаше в тази неравна битка. То ставаше все по-силно, колкото повече се приближаваха до източника на електромагнитни смущения, но Джордан не намаляваше звука. За него той беше приятна мелодия, като звънтенето на старовремски касов апарат. Докато Джордан шофираше, жена му следеше защитните системи и състоянието на трактора.

— Вижте тези прекрасни контури. — Джордан посочи малкия екран вдясно от него. — И всичко това е мое. Мое! Лайдекър каза, че Симпсън го е заявил и даже го имаме записано. Вече не могат да ни го вземат. Дори и Компанията не може да ни го вземе. Мое е изцяло.

— Половината е мое, скъпи — намеси се жена му и го погледна усмихната.

— А третата половина е моя!

Нют, малката дъщеричка на Джордан, беше тази, която така весело наруши принципите на елементарната математика. Тя беше на шест години, но се държеше като десетгодишна. Беше събрала в себе си повече енергия, отколкото родителите й и влекача, взети заедно. Баща й нежно се усмихна, без да откъсва очи от контролното табло.

— Май ортаците ми дойдоха множко.

Момиченцето игра с по-големия си брат, докато окончателно го изтощи и накрая каза:

— На Тим му доскуча, тате, на мене — също. Кога ще се връщаме?

— Когато станем богати, Нют.

— Ти все така казваш. — Тя рипна бързо като видра и продължи:

— Искам да се връщаме. Искам да си играя на „Лабиринта на чудовището“.

Брат й долепи нос до нейния и отсече:

— Този път ще си играеш сама. Много лъжеш.

— Стига приказки. Пристигнахме! — Ръс бе забил нос в запрашеното стъкло и се взираше напрегнато в жълтия ветрилник.

Отсреща между навеите прахоляк гордо се извисяваше нечовешки безумната конструкция на чуждопланетния кораб.

— Страхотен е. Като кошмар — промълви Ан Джордан.

— И ние сме първите, които ще го изследват. Хайде в скафандъра, миличка.

— Ръс, защо досега никой не е идвал тук? — лека тревога се усещаше в гласа на жена му.

— Защото това е замъкът на космическите вампири — каза Ръс с възможно най-сериозна физиономия.

— Стига глупости — сряза го Ан. — Кажи наистина, защо шефовете се интересуват от него? — запита тя, докато се пъхаше в скафандъра си и пълнеше специалния пояс с разнообразни прибори.

Джордан се намръщи.

— Откъде, по дяволите, бих могъл да знам? Ако толкова ти е зор, като се върнем, иди да питаш Лайдекър. По-важното е, че именно нас избраха да го огледаме. Извадихме късмет.

Той се обърна да отвори люка.

— Хайде, миличка. Ела да отворим раклата със скъпоценностите. Хващам се на бас, че онова сладурче там е пълно с богатства.

Ан Джордан беше не по-малко развълнувана от съпруга си, но за разлика от него, запазваше самообладание. Тя притегна изолиращия слой по отворите на скафандъра си и после всеки огледа екипировката на другия. Кислородът, инструментите, прожекторите, енергийните клетки — всичко беше на мястото си. Когато станаха готови, тя вдигна стъкления предпазител на скафандъра и погледна строго децата си.

— Вие стойте вътре. Ясно ли е?

— Е, мамо. Не може ли и аз да дойда? — проплака Тим, изпълнен с детинско разочарование.

— Не, не може. Ще ти разкажем като се върнем — отвърна тя и затвори люка след себе си.

Тим веднага изтича до най-близкия илюминатор и залепи нос за стъклото. Мрачният пейзаж навън се осветяваше от прожекторите над скафандрите на родителите му.

— Не мога да разбера защо да не отида и аз — зачуди се Тим.

— Защото така каза мама.

Докато се чудеше на какво да играе, Нют долепи личице до съседния илюминатор. Светлинките над главите на родителите й избледняваха, докато те вървяха към чуждия кораб.

Нещо я сграбчи откъм гърба. Тя изпищя, обърна се и видя брат си, който подигравателно се смееше.

— Лъжкиня! — извика той и хукна да се крие. Тя го последва с писъци.

 

 

Огромното тяло на чуждоземния кораб се възправяше над двете двуноги, които се изкачваха по натрошените отломъци край него. Вятърът брулеше всичко наоколо. Прах замъгляваше слънчевата светлина.

— Дали да не извикаме? — каза Ан, загледана в гладката маса на кораба.

— Дай да не бързаме. Не знаем какво има вътре.

— Какво ще кажеш да викнем „голямо странно нещо“?

Ръс Джордан се обърна към нея. На лицето му зад стъклото беше изписано учудване.

— Ей, какво става с теб, скъпа? Страх ли те е?

— Готвим се да влезем в изоставен чужд кораб от неизвестен тип и ти ме питаш дали ме е страх.

Той я потупа по гърба и каза:

— Само помисли за цялото това богатство. Само корабът струва цяло състояние, дори и да е празен. Това е безценна реликва. Чудя се кой ли го е построил, откъде ли идва и защо ли се е разбил така в тази купчина камъни, забравена от Бога?

Очите му бяха пълни с ентусиазъм, когато видя една тъмна пукнатина в корпуса на кораба. Гласът му трепереше от вълнение.

— Там покритието се е разкъсало. Хайде, ела да огледаме!

Те тръгнаха към отвора. Когато стигнаха, Ан Джордан с тревога се взря в него.

— Това май не се е отворило само, Ръс. Прилича ми на част от корпуса. Какъвто и да е бил онзи, който е пробил отвора, той със сигурност не е харесвал правите ъгли.

— Хич не ме интересува какво е харесвал и какво не. Влизаме — отсече Ръс.

 

 

Самотна сълзичка се стече по бузата на Нют Джордан. Тя отдавна се взираше през предното стъкло навън. Най-после тя слезе и тръгна към мястото на шофьора, за да събуди заспалия си брат. Тя подсмръкна и избърса сълзичката си, за да не види Тим, че е плакала.

— Тими, събуди се! Тими! Много се забавиха.

Брат й отвори очи, свали краката си от командното табло и се изправи на седалката. Той равнодушно погледна хронометъра, после мрачното, обветрено пространство отвъд илюминатора. Въпреки стабилната изолация на влекача, когато двигателят не работеше, вятърът, който вилнееше навън, се чуваше съвсем ясно. Тим прехапа долната си устна.

— Няма страшно, Нют. Татко знае какво прави.

В този момент люка се отвори с трясък и през него влязоха вятър, прах и една висока, черна фигура. Нют изпищя, а Тим подскочи от седалката. Майка им свали каската си и я хвърли встрани, без да се интересува, че крехката апаратура може да се повреди. Тя беше обезумяла, мускулите на шията й бяха изпъкнали. Тя профуча покрай децата, грабна малкия микрофон и извика в говорителя:

— Помощ! Помощ! Алфа Кило Две Четири Девет вика Контролната кула на Хадли. Повтарям. Тук е Алфа…

Нют не чуваше виковете на майка си. Тя беше притиснала устата си с две ръце и се задушаваше от спарения въздух. Зад нея филтрите на влекача виеха, мъчейки се да пречистят пълния с твърди частици въздух. Тя се взираше през отворената врата навън. Там, проснат по гръб на скалите, лежеше баща й. Майка й го беше влачила по целия път дотук.

На лицето му имаше нещо.

То беше плоско, с много ребра и безброй паякообразни, хитинови крайници. Дългата му мускулеста опашка беше плътно обвита около врата на баща й. Съществото беше някакъв мутант, чиято форма наподобяваше подкова, но беше с мека, лепкава повърхност. То пулсираше, непрекъснато — нагоре, надолу, нагоре, надолу — като помпа. Като машина. Но то не бе машина. То беше непоколебимо, безпощадно, отвратително живо.

Нют пак закрещя, но вече без да спира.