Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Пришълец (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Aliens, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2021 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2021 г.)

Издание:

Автор: Алън Дийн Фостър

Заглавие: Пришълци

Преводач: Ирена Алексиева

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Плеяда 7“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Печатница „Полипринт“ — Враца

Художник: Димитър Стоянов

ISBN: 954-526-004-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16101

История

  1. — Добавяне

Глава десета

Веднъж заел се с някаква работа, Хъдзън действаше бързо. Не след дълго Рипли, Хикс и Бърк вече се бяха събрали около него и надничаха в големия плосък екран, на който се нижеха сложни карти и чертежи. Нют подскачаше от крак на крак и се мъчеше да гледа зад широките им гърбове.

— Най-вероятно се придвижват по този сервизен тунел — каза Рипли.

Хъдзън разгледа схемата.

— Да, права си. От атмосферния реактор той отива директно към сервизното подниво на колонията. — Той проследи траекторията с пръст. — Промъкнали са се по него и са изненадали заселниците. И аз бих минал оттам.

— Да видим. Отсам има един пожарен изход. Най-напред трябва да сложим роботизирано оръдие в тунела и после да заварим вратата.

— Това няма да ги спре. — Погледът на Хикс шареше по екрана. — Ако ги спрем в сервизния тунел, те ще намерят друг път. Трябва да им попречим изобщо да влязат в комплекса.

— Прав си. Значи барикадираме тези разклонения, заваряваме тръбопроводите тук и тук. Тогава те ще имат достъп до нас само по тези два коридора, където ще сложим другите две оръдия. — Докато говореше тя посочваше местата и нокътят й чукаше по твърдата повърхност на екрана. — Те, разбира се, могат да ни атакуват и през покрива, но това ще им отнеме време, а дотогава помощта от Земята ще е дошла и ние вече ще сме вън оттук.

— Дано — промърмори Хикс и разгледа внимателно схемата. — Иначе предложението ти изглежда добро. Запечатваме противопожарния изход, заваряваме подхода към коридорите и после можем да вземем по едно тесте карти, за да минава времето. — Той се изправи и погледна към останалите. — Добре. Вече имаме цел. Да започваме.

— Слушам — отвърна Хъдзън и почти застана мирно.

— Слушам — Нют изкопира и стойката, и интонацията.

Той я погледна и неволно се усмихна. За щастие никой не забеляза тази бегла усмивка. Това би разрушило репутацията му на непоправим твърдоглавец.

Хъдзън ръмжеше докато изправяше второто роботизирано оръдие на стабилната му стойка. То беше тежко, грубо и грозно. По него нямаше визьори, нито спусъци. Васкес постави оръдието на мястото му и се зае с кабелите, които свързваха спусъчния механизъм с детектора за движение. След като се увери, че Хъдзън е извън обхвата, тя задейства системата. На оръдието светна зелена лампичка. Надпис „АКТИВИРАН“ се появи на малкия диагностичен дисплей отстрани и замига в жълто, а после в червено.

Двамата се измъкнаха внимателно. Васкес взе някакво очукано кошче, което се бе търколило по коридора, извика към микрофоните на оръдието: „Проверка!“ и го хвърли навътре в коридора. Оръдията се завъртяха и разбиха металната кофа на хиляди парчета още докато летеше.

— Да ви е сладко, мухльовци! — изрева възторжено Хъдзън. После сниши глас и започна да върти очи на Васкес. — О, дай ми дом, където да мирише на барут и да стрелям по елени и антилопи за удоволствие.

— Винаги си бил сантиментален — отвърна Васкес.

— Знам. На лицето ми е изписано. — Той се обърна да затвори вратата. — Дай едно рамо.

Васкес му помогна да избутат тежката метална врата. После извади мощна портативна огнехвъргачка и я запали. Синият пламък засвистя.

— Пази се, бе човек, ще ти залепя крака за обувката.

Хъдзън се отдръпна и започна да се разхожда, загледан в празния коридор. После настрои предавателя си и каза:

— Тук Хъдзън.

Хикс отговори веднага.

— Как сте там? Ние сме се заели с големия въздухопровод.

— Оръдията са инсталирани и включени. Страхотия! Нищо не може да мине незабелязано по тунела. Сега заваряваме вратата.

— Добре. Като свършите, прибирайте се обратно.

— Да не би да мислиш, че имам желание да се мотая.

Хикс се усмихна. Хъдзън си възвръщаше формата. Той махна малкия микрофон от устата си и намести дебелата ламарина пред отвора на въздухопровода. Рипли му кимна и сложи втория лист. Той извади огнехвъргачка, два пъти по-голяма от тази на Васкес и започна да заварява ламарината за пода.

Зад тях Бърк и Нют работеха усърдно. Те подреждаха опаковки с лекарства и храна в един ъгъл. Пришълците не се бяха докоснали до запасите на колонията, но по-важното бе, че водопречиствателната система още работеше. Водата имаше собствено налягане и липсата на захранване не й пречеше да се изкачва по етажите. Нямаше да умрат нито от глад, нито от жажда.

Хикс беше заварил две трети от ламарината, когато остави огнехвъргачката и извади малка гривна, натисна миниатюрното копче на нея и едва забележимия диод примигна. Той подаде гривната на Рипли.

— Какво е това?

— Сигнализатор. Военна версия на личните предаватели на заселниците. Няма техния обхват и се носи извън, а не вътре в тялото, но целта му е същата. Ако го носиш, ще мога винаги да те намеря из комплекса с помощта на това тук. — Той потупа малкия детектор, вграден в костюма му.

Рипли го разгледа с интерес и отвърна:

— Нямам нужда от такова нещо.

— Ей, това е само предпазна мярка. Разбираш, нали?

Тя го погледна скептично за миг, после сви рамене и сложи гривната на китката си.

— Благодаря. Ти имаш ли си?

Той се усмихна и погледна встрани.

— Имам детектор. Знам къде се намирам. Какво остана да правим?

Тя забрави за гривната и погледна в разпечатката на Хъдзън.

Докато работеха се случи нещо много странно. Те бяха прекалено заети и те не го забелязаха, та се наложи Нют да им обърне внимание.

Вятърът беше утихнал. Бе спрял внезапно. Над покоя на Акерон извън колонията, вяло се носеше разкъсана мъгла. Рипли бе идвала на Акерон два пъти, но за пръв път не чуваше вятъра. Тази тишина беше тревожна.

Липсата на вятър правеше слабата видимост още по-невъзможна. През мъглата, обвила Контролната кула, светът зад тройните прозорци се виждаше като под вода. Долу нищо не се движеше.

В сервизния тунел, който свързваше сградите на колонията с атмосферния реактор, две автоматизирани оръдия стояха тихо на местата си. Детекторите им за движение бяха нащрек. Трето оръдие следеше празния коридор. През една дупка в тавана проникваше мъгла. Водата се кондензираше по голите метални стени и капеше на пода. Оръдието не стреляше по падащите капки. То беше по-умно и можеше да различи безопасните естествени явления от вражеските движения. Водата не нападаше, така, че оръдието задържа огъня си и търпеливо зачака нещо за убиване.

Нют беше носила разни сандъци, докато съвсем се изтощи и Рипли я занесе в медицинското крило. Малката главица лежеше уморено на рамото й. От време на време детето неясно промълвяваше нещо и Рипли отговаряше сякаш бе разбрала. Тя търсеше сравнително сигурно място, където малката можеше да си почине на спокойствие.

Операционната се намираше в дъното на медицинското крило. Част от апаратурата беше подредена в ниши по стената, а останалото висеше на подвижни рамки по тавана. Над всичко се издигаше огромен глобус със светлини и други хирургически инструменти по него. Незахванатите за пода шкафове и апарати бяха избутани в един ъгъл, за да се отвори място за походните легла.

Тук щяха да спят. Тук щяха да се оттеглят, ако пришълците пробиеха външната отбрана. Това беше техният редут, последното им убежище. Операционната беше с дебели и здрави стени. По-стабилно помещение в колонията нямаше или поне така сочеха схемите, които Хъдзън беше извадил на компютъра.

То приличаше на голяма, отлично оборудвана гробница. Ако се стигнеше дотам да се самоубият, за да не попаднат живи в ръцете на пришълците, това беше единственото място, където бъдещите спасители щяха да намерят телата им цели.

Засега операционната беше само сигурен пристан, уютен и спокоен. Рипли леко положи момиченцето на близкото легло и се усмихна.

— Легни си тук и дремни малко. Трябва да отида да помогна на останалите, но ще идвам при всеки удобен случай да те виждам. Ти заслужаваш една добра почивка. Умори се доста.

Нют я погледна втренчено.

— Не ми се спи.

— Трябва да спиш, Нют. Всички спим от време на време. Ще са чувстваш по-добре след като си починеш.

— Сънувам ужасни сънища.

Рипли изтръпна при спомена за кошмарите, но успя да си придаде ведър вид.

— Всички имаме лоши сънища, Нют.

Момиченцето се сви в леглото.

— Не колкото моите.

„Не се съмнявам, малката“ — помисли си Рипли и каза на глас:

— Сигурна съм, че Каси не сънува лоши сънища. — Тя взе главата на куклата и надникна вътре. — Така си и мислех. Тук няма нищо лошо. Опитай като Каси. Представи си, че тук няма нищо. — Тя потупа малкото челце и Нют се усмихна в отговор.

— Да се правя на празноглава ли?

— Да, на празноглава. Като Каси. — Тя погали нежното личице и махна палавия кичур от челото на Нют. — Ако ме послушаш, сигурна съм, че ще можеш да спиш, без да сънуваш лоши сънища.

Тя затвори немигащите очи на куклата и я подаде на Нют. Малката я взе и погледна многозначително Рипли, сякаш искаше да й каже „Не ми излизай с тия номера, аз не съм вчерашна.“

— Рипли, тя не сънува кошмари, защото е само парче пластмаса.

— О, Нют, извинявай. Тогава опитай се да си представиш, че и ти си като нея — направена от пластмаса.

Момиченцето почти се усмихна.

— Ще се опитам.

— Браво. Може и аз да пробвам.

Нют притисна Каси до себе си и се замисли.

— Мама винаги казваше, че няма истински чудовища. Но ето че ги има, Рипли.

Рипли махаше дребни руси кичури от бледото й челце.

— Да, има ги.

— И са истински, като мен и теб. Не са измислени, не са излезли от някой книжка. Те са наистина истински, не като ония, които съм гледала на видеото. Защо казват такива неверни неща на децата?

Нют се чувстваше предадена. Рипли знаеше, че това дете не може да бъде излъгано. Не, че имаше намерение да го лъже. Нют беше преживяла прекалено много и нямаше да се хване на такива дребни хитрости. Рипли инстинктивно усети, че ако излъже това малко дете, ще загуби доверието му завинаги.

— Виж сега, някои деца не приемат истината като теб. Те се плашат, или родителите им мислят, че ще се уплашат. Възрастните винаги подценяват възможността на децата да приемат истината и затова измислят разни работи, за да направят живота им по-лек.

— А чудовищата. От мама излязло ли е такова чудовище?

Рипли намери одеяла и започна да завива малкото телце.

— Не знам, Нют. Никой не знае. Това е истината. И се съмнявам, че някой някога ще разбере.

Момиченцето се замисли.

— А така ли се раждат бебетата? Имам предвид човешките бебета. Така ли растат вътре в теб?

По гърба на Рипли пропълзя ледена тръпка.

— Не, съвсем не така. При хората е различно, миличко. Започва много по-различно и бебетата се раждаха по съвсем друг начин. При хората бебето и майката работят заедно. Тези пришълци…

— Разбирам — прекъсна я Нют. — Ти раждала ли си някога?

— Да. — Тя зави детето до брадичката. — Само веднъж, едно малко момиченце.

— Къде е то? На Земята ли?

— Не, то си отиде.

— Искаш да кажеш умря.

Това не беше въпрос. Рипли кимна леко и се опита да си спомни малкото момиченце, което толкова приличаше на Нют. Едно малко създание, което си играе и черните му къдрици подскачат около малкото личице. Когато сравни този спомен със снимката на възрастната жена, Рипли намери онази далечна връзка между детето и старицата, която времето, прекарано в анабиоза, бе заличило. Споменът за бащата на момиченцето беше още по-блед. Далечен спомен от един друг живот. Младежка любов, лишена от здрав разум, кратко щастие, което действителността бе разрушила. Развод. Анабиоза. Време.

Тя стана от леглото и отиде да вземе преносим климатизатор. Топлината му щеше да направи операционната по-уютна. Той приличаше на пластмасова плочка, но когато Рипли натисна копчето, климатизаторът забръмча и интегралните му елементи светнаха едва забележимо. Топлината се разнесе и операционната стана по-малко стерилна и малко по-приветлива. Нют замига сънливо.

— Рипли, помислих си. Бих могла да ти направя една малка услуга и да я заместя. Имам предвид малката ти дъщеря. Не за постоянно. Само за малко. Опитай. Ако не ти хареса, няма проблеми. Няма да ти се разсърдя. Голяма работа! Кво ще кажеш?

Рипли мобилизира онова, което беше останало от нейната решителност и сдържаност, за да не избухне в сълзи пред детето. Тя го прегърна силно. Рипли съзнаваше, че може и двете да не доживеят до следващото утро, че в последния чудовищен миг може да й се наложи да обърне лицето на Нют встрани и да допре дулото на гранатомета в тези руси къдрици.

— За днес това съвсем не е най-лошата идея, която чувам. Хайде да поговорим за това по-късно, искаш ли?

— Добре — отвърна малката и се усмихна свенливо и с надежда.

Рипли загаси осветлението в стаята и се опита да стане. Нют я стисна за ръката и отчаяно каза:

— Не си отивай! Моля те!

Рипли с огромна неохота свали малката ръчичка.

— Няма страшно, Нют. Аз съм в съседната стая, точно до теб. Няма да отида никъде. И не забравяй, че това е тук. — Тя посочи малката видеокамера над вратата. — Нали знаеш какво е това?

Детето кимна в тъмнината.

— А-ха. Охранителна камера.

— Точно така. Виж, зелената лампичка свети. Чичко Хикс и чичко Хъдзън провериха всички камери наоколо и те работят безупречно. Тя те гледа, а аз ще гледам монитора в другата стая. Ще те виждам толкова ясно, колкото и сега.

Нют все още се колебаеше. Рипли свали сигнализатора, който Хикс й бе дал и го стегна на малката китка на детето.

— Ето. Това е за късмет и ще те държи под око вместо мен. Сега заспивай и няма да сънуваш, чуваш ли?

— Ще се опитам.

Малкото телце се пъхна под чистите чаршафи.

Под слабата светлина от апаратурата, Рипли видя как момиченцето се обърна на една страна, прегърна куклата и се загледа с премрежен поглед в искрящата лампичка на гривната. Климатизаторът бръмчеше приспивно и Рипли тръгна да си върви.

Друг чифт очи блуждаеше насам-натам из стаята — единственото доказателство, че лейтенант Горман е все още жив. Това все пак беше някакво подобрение, крачка назад от пълната парализа.

Рипли се наведе над лейтенанта и се вгледа в очите му, чудейки се дали ще я познае.

— Как е той? Виждам, че е отворил очи.

— Това само го изтощава — отвърна Бишоп и вдигна очи от бюрото, отрупано с инструменти и лъскава медицинска апаратура. Силната светлина на настолната лампа правеше чертите му остри, почти зловещи.

— Боли ли го?

— Според данните от апаратурата — не. Разбира се, това не е сигурно. Ще ви кажа веднага щом гласът му се върне. Между другото, изолирах отровата. Интересно вещество. Мускулен невротоксин. Засяга само онези части от тялото, които не са пряко свързани с поддържането на жизнените функции. Дихателната и сърдечносъдовата система остават невредими. Чудя се, дали съществата инстинктивно преценяват дозата според потенциалния гостоприемник?

— При първия удобен случай ще ги питам.

Докато гледаше лейтенанта едното му око се отвори изцяло и после бързо се затвори.

— Той ми намигна! Ако това не беше неволен спазъм. Състоянието му подобрява ли се?

Бишоп кимна.

— Токсинът изглежда се разгражда. Отровата е силна, но тялото, оказва се, е в състояние да се пребори с нея. Започна да се появява в урината му. Човешкото тяло е странен механизъм. Толкова приспособим. Ако продължи да изхвърля отровата с тези темпове, скоро ще се оправи.

— Правилно ли те разбирам? Значи пришълците са парализирали заселниците, а не са ги убивали. После са ги отнасяли в атмосферния реактор и са ги вграждали в стената, за да станат гостоприемници и да произведат още такива. — Тя посочи към стаята, където бяха стазните цилиндри с останалите паразити. — Тоест паразитите са станали стотици. По един от всеки заселник. Те са поне сто, като предположим, че при сраженията са загинали около една трета от заселниците.

— Да, така е — съгласи се Бишоп.

— Но тези неща, паразитите, излизат от яйца. Откъде идват яйцата тогава? Когато мъжът, който пръв откри кораба на пришълците се върна при нас, той каза, че вътре е имало много яйца, но не каза колко, а и никой не отиде да огледа след това. Съмнявам се, че всичките тези яйца са останали жизнеспособни.

Всъщност, ако съдим по това как е завладяна колонията, не смятам, че първите пришълци са имали време да пренасят яйцата от кораба дотук. Значи те идват от другаде.

— Там е работата. — Бишоп се завъртя на стола си и се обърна с лице към нея. — Непрекъснато мисля за това, откакто разбрахме за истинския причинител на трагедията тук.

— И стигна ли до някакъв извод?

— Без сигурни доказателства, той е само едно предположение.

— Дори и така да е, казвай.

— Ако приемем, че може да се направи паралел с някои насекоми, които образуват общества. Колония от мравки или термити, например, се командва от една женска, царица-майка, която е източник на нови яйца.

Рипли сви вежди. От междузвездна навигация към ентомология — това беше мислен скок, за който тя не бе подготвена.

— Цариците-майки не се ли раждат също от яйца?

Андроидът кимна.

— Точно така.

— А ако на този кораб не е имало царско яйце?

— При насекомите няма царски яйца. Работниците решават кога да създадат яйце, от което ще се роди царица-майка. И мравките, и пчелите, и термитите използват приблизително еднакъв метод. Избират едно обикновено яйце и хранят какавидата, която се развива вътре със специални смеси, богати на хранителни вещества. При пчелите, например, те се наричат пчелно млечице. Веществата в пчелното млечице променят състава на растящата какавида и накрая вместо още един работник, се появява зряла царица-майка. По принцип всяко яйце може да се използва, за да създаде царица-майка. Все още не знаем защо насекомите избират точно определени яйца.

— Искаш да кажеш, че едно от тези чудовища снася всичките яйца?

— Виж сега, то не е като онези, които сме виждали. Ако аналогията с насекомите се окаже вярна, разбира се. Ако приемем, че е така, вероятно има и други прилики. Царицата-майка при пришълците, по аналогия с мравките, трябва да е физически много по-едра от екземплярите, на които сме се натъквали досега. Царицата-майка при термитите е толкова пълна с яйца, че тя изобщо не може да се движи. За нея се грижат работниците, оплождат я търтеите и я пазят специално обучени воини. Тя е и съвсем безобидна. От друга страна, при пчелите, кралицата-майка е много по-опасна от работниците, защото може да жили много пъти. Тя е центърът на техния живот, един вид майка на обществото им.

В известен смисъл добре е, че тази аналогия не съвпада напълно. Мравките и пчелите от яйца се развиват направо в ларви, какавиди и зрели насекоми, докато ембрионът на пришълците има нужда от гостоприемник, в който да узрее. Иначе Акерон щеше да е пълна с чудовища досега.

— Колкото и странно да ти звучи, тези предположения не ме успокояват особено. Тия същества са много по-големи от мравките и термитите. Възможно ли е те да имат разум? А тази предполагаема царица-майка? Това е нещо, което никога нямаше да разберем на „Ностромо“. Бяхме прекалено заети да запазим живота си и нямахме много време за мислене.

— Трудно е да се каже — отвърна замислено Бишоп. — Но има едно нещо, което трябва се вземе под внимание.

— Какво е то?

— Може би е просто сляп инстинкт или пък е била привлечена от топлината, но ако приемем, че кралицата-майка съществува, тя е избрала да снесе яйцата си там, където не можем да я унищожим, без да унищожим себе си. Под топлообменника в атмосферния реактор. Ако това място е избрано по инстинкт, значи те не са кой знае колко по-сложни от термитите. Но, от друга страна, ако тук е вложен разум, наистина сме в голяма опасност.

Всичко това важи ако предположенията ми изобщо са верни. Въпреки разстоянието, яйцата, от които са се развили тези пришълци може да са били донесени от първите. Може изобщо да не съществува нито кралица-майка, нито сложно общество. Но все пак, дали по инстинкт или с разум, тези пришълци си помагат и това е ясно. Виждали сме ги как действат.

Рипли стоеше и обмисляше различните аспекти от анализа на Бишоп. Те бяха обезсърчаващи, но тя и не бе очаквала друго.

— Искам да унищожиш тези екземпляри щом си свършиш работата. Ясно ли е? — каза тя и кимна към стазните епруветки.

Андроидът погледна към двата живи паразита, които пулсираха зловещо в цилиндричните си затвори.

— Г-н Бърк нареди да ги запазим живи в стаза, за да ги занесем в лабораториите на Компанията. Беше много настоятелен.

Беше направо учудващо, че тя се хвана за говорителя, вместо за най-близкото оръжие.

— Бърк!

— Да? Ти ли си, Рипли?

— Кой друг може да е? Къде си?

— Ровя се из боклуците, докато още имаме време. Помислих си, че ще мога да науча нещо сам, след като изглежда преча на всички ви.

— Ела в лабораторията.

— Сега ли? Още не съм…

— Веднага! — Тя прекрати връзката и погледна към кроткия Бишоп. — Ти идваш с мен.

Той послушно остави работата си и я последва. Това бе достатъчно. Тя искаше да се убеди, че той ще се подчини на заповедта й. Това означаваше, че той не е изцяло под влиянието на Бърк, не е машина на Компанията.

— Нищо, нищо, остани си тук.

— Бих бил щастлив да те придружа, щом така искаш.

— Няма нужда. Реших, че ще се оправя сама. Продължи изследванията си. Това е по-важно.

Той кимна озадачен и се върна на мястото си.

Бърк я чакаше пред входа на лабораторията. Видът му беше угоднически.

— Дано да е важно, защото тъкмо се бях натъкнал на нещо, а нямаме много време за разглеждане.

— Твоето време май съвсем ще свърши. — Той понечи да протестира, но тя го прекъсна и посочи операционната. — Не тук, ела вътре.

Операционната беше шумоизолирана и тя можеше да му крещи колкото си иска, без да привлече вниманието на останалите. Бърк трябваше да й бъде благодарен за тази досетливост. Ако Васкес чуеше какво бе намислил, тя нямаше да си губи времето да спори с него, а щеше да го застреля на място.

— Бишоп ми каза, че имаш намерение да си занесеш живи паразити у дома. Вярно ли е?

Той не се опита да отрече.

— Те са безопасни, когато са в стаза.

— Тези животни са безопасни само когато са мъртви. Още ли не си го разбрал? Искам да бъдат убити веднага щом Бишоп приключи работата си с тях.

— Бъди разумна, Рипли. — По лицето на Бърк премина онази стара, самоуверена усмивка. — Тези екземпляри струват милиони в Отдела за биооръжия на Компанията. Добре, ще взривим колонията с ядрени снаряди. Съгласен съм. Но не и за това тук. Това са само два нищожни екземпляра, Рипли. Какво могат да ни причинят, след като са в стаза? А ако се притесняваш, че нещо може да се случи, когато ги занесем в лабораторията на Земята — там има хора, които знаят как да се справят с такива неща.

— Никой не знае как да се справи с „такива неща“. Никой никога не е срещал нещо подобно. Знаеш ли колко е опасно дори микроби да се измъкнат от военна лаборатория? А представи си какво ще стане, ако само едно от тези същества излезе в един голям град, с неговите стотици километри канали, тръби и отводи, в които може да се скрие?

— Те няма да избягат. Нищо не може да счупи стазната епруветка.

— Не ме будалкай, Бърк! Има прекалено много неща, които не знаем за тези чудовища. Прекалено опасно е.

— Хайде, знам, че не си толкова глупава. — Той се опитваше да я успокои и убеди едновременно. — Ако го направим както трябва и двамата ще станем герои. Ще се уредим за цял живот.

— Така ли си го представяш? Картър Бърк — унищожителят на пришълци? Това, което се случи на трето ниво не ти ли направи поне малко впечатление?

— Те влязоха вътре неподготвени и прекалено уверени — каза Бърк с равен тон, без капка вълнение. — Бяха хванати натясно и не можаха да приложат подходяща тактика, нито да употребят оръжията си както трябва. Ако всички бяха използвали гранатометите си и се бяха пазили, ако бяха успели да се измъкнат, без да стрелят по топлообменника, сега щяха да са живи и ние щяхме да сме на път към „Сулако“ вместо да се крием в Командната кула, като стадо уплашени зайци. Горман реши да ги изпрати така, не аз. Освен това те се биха със зрели пришълци, а не с паразити.

— Не чух мнението ти, когато обсъждахме стратегията.

— Кой би ме послушал? Помниш ли какво каза Хикс? Какво каза ти самата? Горман щеше да каже същото. — Тонът му стана саркастичен. — Това е военна операция.

— Забрави за тази идея, Бърк. Ти не можеш да ги занесеш на Земята, дори и аз да ти позволя. Само пробвай да прекараш някакъв опасен организъм през карантината на Междузвездната търговска комисия. Раздел 22350 от Търговския Кодекс.

— Научила си си домашното. Така пише в Кодекса, права си. Но забравяш едно-единствено нещо. Кодексът е само думи, изписани на лист хартия, а те никога не са спирали човек, който е решен на всичко. Ако остана пет минути насаме с дежурния митничар, ще успея да ги вкарам. Остави тази работа на мен. Междузвездната търговска комисия не може да конфискува нещо, което не познава.

— Те ще се запознаят, Бърк.

— Как? Първо ще искат да говорят с нас, после ще ни накарат да минем през детектора. Голяма работа! Докато дойде помощния екип да провери багажа, аз ще съм се разбрал с екипажа да сложат стазните епруветки някъде долу при двигателя или при отпадъците за преработка. После ще ги вземем и ще ги качим на помощния кораб по същия начин. Всички ще са толкова заети да ни задават въпроси, че няма да им остане време да проверяват багажа. Освен това, всички ще са наясно, че колонията е опустошена и че сме се измъкнали колкото е възможно по-бързо. Никой не би и помислил, че ще внасяме нещо контрабандно. Компанията ще ме подкрепи в това начинание, Рипли, особено като видят какво сме им донесли. Те и за теб ще се погрижат, ако това те притеснява.

— Сигурна съм, че ще те подкрепят — отвърна тя. — Нито за миг не съм се съмнявала. Този, който изпраща дванадесет войници на място, като това, под управлението на неопитен въздухар, като Горман, след като е чул историята ми, е способен на всичко.

— Много се притесняваш.

— Съжалявам. Животът ми харесва и изобщо не ми се иска да се събудя някоя сутрин и от гърдите ми да изригне иноземно чудовище.

— Това няма да ти се случи.

— Сигурен ли си? Защото, ако решиш да изнесеш тези отвратителни малки изроди оттук, ще разкажа на целия помощен екип какво си си наумил. Този път мисля, че ще ми повярват. Не, че ще се стигне чак дотам. Само трябва да кажа на Васкес, или на Хикс и Хъдзън какво си намислил и те няма да чакат никакви заповеди, няма да се задоволят само с гневни слова. Така, че по-добре се откажи, Бърк. Няма да ги изнесеш от тази лаборатория, още по-малко от тази планета.

— Ами ако успея да убедя останалите?

— Няма да можеш, но ако дори за миг предположим, че успееш, как ще ги убедиш, че не си виновен за смъртта на сто петдесет и седем заселници?

Войнствеността на Бърк се стопи и той пребледня.

— Чакай малко. Какво говориш?

— Чу ме добре. Заселниците, тези нещастни, нищо неподозиращи, лоялни към Компанията хора. Като родителите на Нют, например. Каза, че съм си научила домашното, нали? Ти си ги изпратил на онзи кораб да разгледат иноземната развалина. Току-що го проверих в дневника на колонията. Той е точно толкова пълен, колкото и схемите, които Хъдзън извика на компютъра. Ще бъде много интересно четиво в съда. „Директива от Компанията под 6129 от 13 май 2079. Пристъпете към изследване на евентуално електромагнитно излъчване на следните координати.“ — не ти казвам нищо ново, нали? — „Подпис: Бърк, Картър Дж.“

Тя трепереше от гняв. Всичко се изля от нея изведнъж — цялото й безсилие и ярост пред тази некомпетентност и алчност, която я бе довела отново тук, в този злокобен свят.

— Ти си ги изпратил, без дори да ги предупредиш, Бърк. Стоя по време на следствието, изслуша историята ми. Дори и да не си ми повярвал напълно, ти си вярвал достатъчно, за да искаш да се проверят координатите. Сигурно си си помислил, че там има нещо, иначе защо ще си правиш труда да изпращаш някого да проверява, да оглежда иноземния кораб. Може и да не си ми повярвал, но си подозирал нещо. Съмнявал си се. Добре. Накарай ги да проверят. Но да проверят внимателно със специално оборудван екип, а не да изпращат някакъв самонадеян изследовател. И ги предупреди за онова, в което се съмняваш. Защо не ги предупреди, Бърк?

— За какво да ги предупредя? — протестира той.

Той беше чул само думите й, изобщо не бе усетил очевидния гняв в гласа й. Това вече обясняваше много неща. Тя започна добре да разбира същността на Картър Дж. Бърк.

— Виж сега, това можеше дори да не съществува, нали? Можеше да е измислица. Твоята история бе единственото, на което можехме да се опрем, а тя не се приемаше за съвсем вярна.

— Така ли? Записите на „Нарцис“ бяха фалшифицирани, Бърк. Помниш ли, че казах това на следствието? Да не би случайно да знаеш какво се е случило със записите, а?

Той се направи, че не чува въпроса й.

— Какво мислиш, че щеше да стане, ако се бях изправил пред следствието и бях направил голям въпрос от това?

— Не, не знам. Кажи ми.

— Колониалната администрация щеше да се заеме със случая. Това означава правителствени чиновници да те следят на всяка крачка, да изпишеш кофи с матило и да бъдеш поставена под домашен арест. Инспектори да плъзнат навсякъде около теб и да търсят начин да те затворят и да те сломят в името на всемогъщия обществен интерес. — Той сви рамене. Държеше се надменно, както винаги. — Това беше просто едно лошо попадение и толкоз.

Нещо в Рипли най-после се скъса. Дори тя се изненада, когато го сграбчи за яката и го блъсна в отсрещната стена.

— Лошо попадение ли? Тези хора са мъртви, Бърк! Сто петдесет и седем души, без едно дете! Всичките — мъртви, заради твоето „лошо попадение“. Без да броим Апоун и останалите, които бяха разкъсани и парализирани там долу.

Ще те опънат на сушина и аз ще дойда да им помагам, когато почнат да забиват пироните в тялото ти. Това, в случай че „лошото ти попадение“ не ни попречи да се измъкнем оттук живи. Помисли си малко за това.

Тя го пусна, разтреперана от гняв. Мотивацията на пришълците поне беше разбираема.

Бърк изпъна гръб, оправи ризата си и със съжаление каза:

— Ти просто не можеш да видиш нещата в перспектива. Светогледът ти е ограничен само дотук и сега. Не се интересуваш какъв ще бъде животът ти утре.

— Да, не се интересувам, особено ако той трябва да е свързан по какъвто и да било начин с теб.

— Очаквах повече от теб, Рипли. Мислех, че ще излезеш по-умна. Надявах се, че ще мога да разчитам на тебе, когато се стигне до взимането на важни решения.

— Това е още едно лошо попадение от твоя страна, Бърк. Съжалявам, че съм те разочаровала.

Тя се обърна рязко, излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Бърк я проследи с поглед. В главата му се въртяха хиляди варианти.

Дишайки тежко, тя вървеше към командния пулт, когато засвири алармата. Това я накара да забрави за разпрата с Бърк. Тя хукна да бяга.