Алън Дийн Фостър
Пришълци (1)

Глава първа

Двама спящи.

Две спящи тела, между които нямаше особена разлика, въпреки някои очевидни различия. Едното бе дребно, другото — по-едро. Едното беше на жена, другото — на мъж. В устата на първото имаше съчетание от остри и плоски зъби — явен признак на всеядност, докато челюстите на второто бяха създадени да режат и проникват. И двамата бяха издънка на потомствени убийци. Това беше генетична тенденция, която първото тяло се бе научило да смекчава. Второто си оставаше съвсем неопитомено.

Други разлики можеше да се видят по-скоро в съня им, отколкото в техния външен вид. Жената спеше неспокойно. Спомени за неописуем ужас, преживян наскоро, изплуваха от дълбините на нейното подсъзнание и нарушаваха кроткия покой на анабиозата. Тя би се хвърляла и мятала рисковано, ако капсулата, в която лежеше не ограничаваше движенията й и ако при дълбок сън мускулната активност не беше сведена до минимум. Затова тя се мяташе и хвърляше мислено, без да го съзнава. По време на анабиоза човек не осъзнава нищо.

Понякога, обаче, мрачен и противен спомен излизаше на повърхността и за миг вземаше връх над нейния покой, както мръсната вода изплува по градските улици. Тогава тя стенеше от капсулата и сърцето й започваше да бие по-силно. Компютърът, който я пазеше като електронен ангел, отбелязваше повишената активност и реагираше с намаляване на телесната й температура и увеличаване на притока на стабилизиращи лекарства в организма й. Тя спираше да стене и отново тихо и спокойно се отпускаше в постелята си. Едва след време кошмарът се връщаше.

Малкият убиец до нея реагираше на тези откъслечни преживявания като трепваше, сякаш в отговор на страданията на своя спътник. После, той също се успокояваше и започваше да сънува малки, топли тела и горещата кръв, която тече в тях, уюта на сродната компания и надеждата, че всичко това отново ще се случи. Той знаеше, че ще се събудят едновременно или изобщо няма да се събудят.

Последното не тревожеше съня му. Той беше по-търпелив в своята анабиоза и имаше по-ясна представа за мястото си в космоса. Стигаше му да спи и да чака, разбирайки, че когато съзнанието му се възвърне, ако се върнеше, той щеше да бъде готов, отново да вилнее и убива. А дотогава почиваше.

Времето минаваше, ужасът — не.

 

 

В безкрайността на Вселената, слънцата са само малки песъчинки. Белите джуджета почти не се забелязват, а малък обект, като спасителният кораб, изпратен да издири изчезналия „Ностромо“, е толкова нищожен, че сякаш почти не съществува в тази празнота.

Той се носеше през огромния вакуум като електрон, излязъл от атомната си орбита. И все пак, дори свободен електрон може да бъде забелязан, ако на него попаднат хора, съоръжени с апарати, способни да го различат. Случи се така, че курсът на спасителния кораб го отведе близо до позната звезда. Такъв шанс не се срещаше често. Той мина съвсем близо до друг кораб (в космоса „съвсем близо“ ще рече разстояние по-малко от една светлинна година) и странникът се появи в края на панорамния му екран.

Този, който видя индикатора, настояваше да не му се обръща внимание. Твърдяха, че е прекалено малък, за да е кораб. Какво ли можеше да прави там? А и корабите обикновено установяваха връзка. Този бе по-тих и от мъртвец. Най-вероятно това беше изкуствен астероид — дезертирал къс от никел и желязо, изпратен да огледа Вселената. Ако беше кораб, той поне щеше да изпрати сигнали за бедствие на някой от възможните обхвати.

Но капитанът на патрулния кораб беше любопитен човек. Малко отклонение от техния курс щеше да им даде възможност да огледат тихия скитник, а хитрото водене на корабните книги щеше да е достатъчно, за да се оправдае цената на обхода пред собствениците. Заповедите бяха дадени и компютрите заработиха, за да уточнят траекторията. Когато минаха покрай странника, преценката на капитана се потвърди. Това беше спасителна капсула.

Все още нямаше признаци на живот, нито отговор на учтивите запитвания. Дори светлините бяха изгасени. Но капсулата не беше съвсем мъртва. Като тяло в ледена вода, тя извличаше енергия от повърхността си, за да предпази нещо изключително важно, скрито в дълбините й.

Капитанът посочи трима от екипажа, които да се качат на скитника. Внимателно, като орел, който си играе с паднало перце, големият кораб се приближи до „Нарцис“. Металът се целуна с метал. Прикачващите механизми бяха пуснати и шума от скачването отекна в двата корпуса.

Облечени в изолационни костюми, тримата мъже влязоха в херметическата камера. Носеха прожектори и друга екипировка. Въздухът беше прекалено ценен, за да се похаби във вакуума, така че те търпеливо изчакаха докато корабът им изтегли всичкия кислород. После вратата на външната камера се плъзна.

На пръв поглед спасителната капсула не изглеждаше окуражаващо. През илюминатора на вратата не се виждаха светлини. Вътре нямаше признаци на живот. Когато натиснаха копчетата отвън, вратата отказа да се отвори. Явно беше залостена отвътре. След като се убедиха, че в кабината няма въздух, тримата пуснаха робот-оксиженист да се справи с вратата. Двойните прожектори блестяха ярко в тъмнината и светлината им се процеждаше от двете страни на вратата. Пламъците на оксижена се срещнаха в долната част на преградата. Двама от екипа хванаха третия под мишниците и той изрита метала встрани. Проходът беше открит.

Вътре спасителният кораб беше тъмен и тих като гроб. Сплетени подвижни кабели се виеха като змии по пода. Разкъсаните им оръфани краища стигаха почти до входната врата. Горе, близо до кабината на пилота се виждаше слаба светлина. Тримата мъже се запътиха към нея.

Познатият купол на анабиозната капсула светеше отвътре и неканените гости се спогледаха, преди да се приближат. Двама от тях се наведоха над дебелия стъклен похлупак на прозрачния саркофаг. Зад тях, спътника им разглеждаше апаратурата и си мърмореше:

— Вътрешното налягане е положително. Това означава, че връзката между корпуса и системите е нормална. Изглежда нищо не е повредено. Просто е изключено, за да се пести енергия. Налягането на капсулата е стабилно. Захранването е нормално, въпреки че обзалагам се, батериите са почти на привършване. Колко са слаби вътрешните индикатори. Някога виждали ли сте анабиозна капсула като тази?

— В края на двайсетте — каза спътникът му и се наведе над стъклото. — Хубаво маце — промърмори той в говорителя.

— Хубаво, как ли пък не! — приятелят му изглеждаше разочарован.

— Всички индикатори за жизнените функции светят зелено. Значи тя е жива. Това ще ни е печалбата от спасителната операция, момчета!

Другият изследовател ръкомахаше учудено.

— Ей, при нея има нещо. Не е човешко същество. То също изглежда живо. Не мога добре да видя. Част от него е под косата й. Май че е оранжево.

— Оранжево ли?

Лидерът на тройката избута останалите и долепи шлема си до прозрачната преграда.

— Каквото и да е, има нокти.

— Ей! — единият от тях сбута спътника си. — Може би е извънземна форма на живот, а? Сигурно струва някой и друг долар.

Рипли избра точно този момент да се раздвижи, макар и съвсем леко. Няколко кичура се спуснаха по възглавницата и съществото, което спеше, долепено до нея, се видя по-ясно.

Лидерът на групата се изправи и поклати многозначително глава.

— Ще ти се. Това е просто една котка.

 

 

Тя полагаше неимоверни усилия, за да чува. За зрение и дума не можеше да става. Гърлото й, черно, сухо и дразнещо, беше като буца антрацит в олекналата черупка на черепа й. Езикът й се движеше отпуснато по отдавна забравена територия. Тя се опитваше да си спомни как се говори. Устните й се отлепиха. От дробовете й бързо излезе въздух и те изсвистяха болезнено от това първо усилие след дългия сън. Резултатът от мъчителното взаимодействие между устни, език, небце и дробове беше триумф, изразен в една-единствена дума:

— Вода!

Нещо гладко и хладно се допря до устните й. Шокът, който изпита при допира с влагата, бе неописуем. Споменът за миг я накара да отхвърли тубичката с вода. В друго време и на друго място подобно усещане за влажен допир беше прелюдия към необичайна и особено мъчителна смърт. От тази тубичка, обаче, течеше само вода. Докато я подаваха към устата й спокоен мелодичен глас я посъветва:

— Не гълтай! Пий на капки!

Тя се подчини, въпреки че част от нейното съзнание крещеше час по-скоро да всмукне живителната течност. Колкото и да е странно, не се чувстваше обезводнена, а просто ужасно жадна.

— Хубаво е — промълви тя дрезгаво. — А нещо за ядене имате ли?

— Още е рано — каза гласът.

— Жалко. А малко плодов сок?

— Лимоновата киселина ще те разяде отвътре.

Гласът се поколеба, сякаш преценяваше нещо и после добави:

— Опитай това.

Лъскавата метална тубичка пак се допря леко до устните й и тя с удоволствие се впи в нея. Студеният сладък чай се разля като водопад по гърлото й, задоволявайки и жаждата, и първото й желание да хапне нещо. Когато се напи, тя само каза и тубичката се дръпна.

Нов звук атакува слуха й. Беше чуруликането на някаква екзотична птица. Вече бе възвърнала слуха и вкуса си. Време беше да се опита да прогледне. Очите й се отвориха и тя съзря пред себе си девствена тропическа гора. Дърветата възправяха кичести, зелени корони към небето. Ярки крилати същества във всички цветове на дъгата бръмчаха, прелитайки от клон на клон. Когато се навеждаха да пият вода или се втурваха да ловят насекоми, птиците, като самолети оставяха след себе си диря с дългите си пернати опашки. От къщичката си в стъблото на една смокиня надничаше райска птица.

Орхидеи цъфтяха с огромни цветове. Щурци пъплеха като подвижни бижута между листа и паднали клонки. Отнякъде се появи гризли, видя я и се шмугна в храсталака. Вляво от величавата широколистна гора, се клатеше маймуна-ревач и нежно напяваше на малкото си.

Сетивното натоварване беше прекалено. Тя затвори очи пред шумното изобилие на живота.

По-късно (След час? След ден?) в стабилните корени на огромно дърво се появи процеп. Той се разшири и скри тялото на подскачаща мармозетка. В отвора се появи жена и го затвори след себе си, заличавайки временната безкръвна рана в дървото и животното. Тя докосна скрит ключ на стената и тропическата гора изчезна.

Пейзажът беше просто добра холограма, но сега, след като вече го нямаше, Рипли видя сложната медицинска апаратура, която гората прикриваше. Вляво, съвсем близо до нея стоеше дежурната ординаторка, която така любезно беше отговорила на първите й желания за вода и студен чай. Машината стоеше неподвижно до стената и, анализирайки всичко, което ставаше в тялото й, беше готова да приложи лечение, да осигури храна и вода или ако трябва, да повика човек на помощ.

Новодошлата се усмихна на пациентката и повдигна облегалката на леглото на Рипли с дистанционно управление, закачено на джобчето й. На фона на бялата униформа, цветният етикет, на който пишеше, че е ординатор, привличаше погледа. Рипли я огледа внимателно, но така и не разбра дали усмивката й е сърдечна или просто служебна. Гласът й беше приятен и майчински, без това да звучи досадно.

— Успокоителните изтощават. Смятам, че вече нямате нужда от тях. Разбирате ли ме?

Рипли кимна. Ординаторката огледа пациентката си и заключи:

— Да опитаме нещо ново. Защо пък да не отворим прозореца?

— Аз вече съм се предала. Защо не се откажете и вие?

Усмивката й леко се сви в ъглите, но скоро след това отново беше предишната. Явно беше професионална и тренирана, а не сърдечна. И защо ли трябваше да бъде? Тя не познаваше Рипли и Рипли не я познаваше. Тогава?

Жената насочи дистанционното към стената срещу леглото и каза:

— Внимавайте за очите си. Притворете ги.

„Сега мога и да не се подчиня“ — помисли си Рипли.

Въпреки това, тя сви очи да се предпази от блясъка.

Някакво моторче забръмча тихо и автоматичната стена се плъзна към тавана. Ярка светлина изпълни стаята. Въпреки че беше филтрирана и омекотена, тя пак предизвика шок в уморения организъм на Рипли.

През илюминатора се виждаше огромното празно пространство. Всичко беше извън тази празнота. Вляво, модулната среда на станцията „Гейтуей“ образуваше парабола. Изкуствените клетки бяха сглобени като детска мозайка. Две комуникационни антени надничаха отдолу. В цялата панорама най-впечатляващото нещо беше яркият кръг на Земята. Африка — кафяво петно, обрамчено в бяло сред лазурносиния океан. Средиземно море — като изумрудена диадема, която краси Сахара.

Рипли беше виждала всичко това и преди. Първо в училище, а после и на живо. Тя не беше толкова впечатлена от гледката. По-скоро беше доволна, че тя все още съществува.

Всичко, което й се случи напоследък я караше да мисли, че това не може да бъде истина. Струваше й се, че онзи кошмар е всъщност действителността, а изящният и приканващ глобус е само горчива илюзия. Гледката беше така успокояваща, позната, окуражаваща, като старо плюшено мече, което пазиш от детството си. Картината се допълваше от светлото тяло на Луната, което се носеше като странстваща точка наоколо под майчинската закрила на Земята.

— Е, как се чувстваме днес?

Рипли осъзна, че ординаторката говори на нея, а не просто за нея.

— Зле.

Някой някога й беше казал, че има хубав и необичаен глас. Сега тя трябваше да си го възвърне. В момента нито една част от тялото й не функционираше с оптималния си капацитет. Тя се чудеше дали ще се възстанови напълно, защото сега тя беше много различна от онова, което беше преди. Една беше жената, която тръгна на редовен полет с кораба, който вече не съществуваше, друга се върна и лежеше сега в болничното легло, загледана в сестрата до себе си.

— Само зле?

„Направо може да те възхити тази ординаторка! — помисли си Рипли. — Не губи лесно кураж.“

— Така поне е по-добре от вчера. Бих нарекла вашето „зле“ огромен скок в сравнение с предишното „ужасно“.

Рипли стисна очи, после ги отвори бавно. Земята все още беше там. Времето, за което досега не даваше и пет пари, изведнъж доби ново значение.

— Откога съм на „Гейтуей“? — попита тя.

— Само от два дни — отвърна ординаторката, без да спира да се усмихва.

— Струва ми се повече.

Ординаторката се обърна и Рипли се замисли дали тя е отегчена или загрижена от скромните й наблюдения.

— Чувствате ли се готова да приемате гости?

— А имам ли избор?

— Разбира се, че имате. Вие сте пациентът. След докторите вие най-добре знаете от какво имате нужда. Ако искате да останете сама — оставате.

Рипли сви рамене и остана малко учудена, че раменните й мускули се справиха с движението.

— Била съм сама достатъчно дълго. Каква досада! Кой иска де ме посети?

Ординаторката отиде до вратата.

— Всъщност посетителите са двама.

Рипли видя, че тя отново се усмихва.

В стаята влезе мъж. Рипли не го познаваше, но познаваше досадата, изписана върху физиономията на дебелия, рижав котарак, който непознатият носеше.

— Джоунс!

Тя се изправи. Вече нямаше нужда от опората на леглото. Мъжът с облекчение предаде големия котарак в ръцете й. Тя го притисна към себе си и каза:

— Ела, Джонси, ти стар разбойнико, ти малка пухкава топчице…

Котката търпеливо понесе този досаден израз на чувства, така типичен за хората, с цялата гордост на своята порода. По този начин Джоунс изрази обичайното разбиране, което котките проявяват към хората. Който и да е извънземен наблюдател, поне малко запознат с обстоятелствата, не би се усъмнил дори за миг кое от двете същества на леглото е с по-висок интелект.

Мъжът, който беше донесъл добрата рижа вест, придърпа един стол близо до леглото и зачака търпеливо да го забележат. Той беше около тридесетте, хубав, но не фрапантен. Носеше неописуем работен костюм. Усмивката му не бе по-истинска от тази на лекарката, въпреки че явно беше упражнявана по-дълго.

Рипли най-после удостои присъствието му с леко кимване, но продължи да си говори с котката. Той си помисли, че ако не иска да го сметнат просто за човек, донесъл пратката, трябва сам да направи първата крачка.

— Хубава стая — каза той, въпреки че съвсем не мислеше така.

„Прилича на провинциалист, но не говори като такъв“ — помисли си Рипли, докато той придърпваше стола по-близо до леглото.

— Казвам се Бърк. Картър Бърк. Работя за Компанията, освен това съм свястно момче. Радвам се, че се чувствате по-добре.

Последното поне звучеше искрено.

— Кой ви каза, че се чувствам по-добре? — каза тя и плесна Джоунс, който мъркаше доволно и ръсеше косми над стерилното легло.

— Лекарите и машините. Казаха ми, че слабостта и липсата на ориентация скоро ще изчезнат, въпреки че не ми изглеждате неориентирана. Това май са странични ефекти от необичайно дългата анабиоза или нещо подобно. Биологията никога не ми е била любим предмет. По ме бива в цифрите. Вашите, например, са се обединили в много хубава комбинация.

— Надявам се, че изглеждам по-добре, отколкото се чувствам, защото се чувствам като вътрешността на египетска мумия. Казахте „необичайно дълга анабиоза“. Колко време съм спала? — Рипли посочи към ординаторката, която ги гледаше и добави — Те не ми казват нищо.

Гласът на Бърк прозвуча успокоително, бащински:

— Е, може би е по-добре да не се тревожите още за това.

Ръката на Рипли бързо се измъкна от завивките и го хвана над лакътя.

— Не. Вече съм в съзнание и нямам нужда от повече глезене. Колко време?

Той погледна към ординаторката. Тя сви рамене и се обърна, за да се отдаде на някаква неразбираема бъркотия от светлини и тръбички. Когато отново погледна жената, която лежеше в леглото, той установи, че не може да откъсне очи от нейните.

— Добре. Не ми е работа да ви казвам, но инстинктите ми сочат, че сте достатъчно силна да го понесете. Петдесет и седем години.

Цифрата я удари като чук, не — като петдесет и седем чука. Удари я по-силно от събуждането, по-силно от първата среща с родния свят. Тя сякаш се сви, сякаш изгуби едновременно сила и цвят и се свлече на постелята. Изведнъж изкуствената гравитация на станцията й се струваше три пъти по-голяма от земната и сякаш я притискаше. Въздушният дюшек, на който почиваше, се изду около нея и заплашваше да я задуши.

Главният лекар погледна предупредителните светлинки пред нея, но всичките оставаха непроменени.

Петдесет и седем години! Повече от половин век тя беше пътувала в дълбок сън. Приятелите, които беше оставила бяха остарели и починали. Семейството й се бе разраснало и променило. Светът, от който тръгна, сигурно беше станал неузнаваем. Правителства бяха избирани и сваляни. Изобретения бяха завладявали пазарите, излизали от употреба и изхвърляни.

Никой не беше преживял в анабиоза повече от шестдесет и пет години. След това тялото започваше да се разпада и капсулата не беше способна да поддържа живота в него. Тя едва беше оживяла. Беше надхвърлила границите на физиологически възможното. Беше надживяла самия живот.

— Петдесет и седем!

— Стигнала сте почти до крайния предел на възможностите — каза й Бърк. — Сигналните ви лампи са отказали. Било е чиста случайност, че този спасителен екип вие е открил, когато…

Той се поколеба.

— Добре ли сте?

Тя се изкашля. Първо леко, а после по-силно. Лицето й беше напрегнато. Изражението й се смени от загриженост към нарастващ ужас. Бърк се опита да й подаде чаша вода от нощното шкафче, но тя я блъсна. Чашата падна и се разби на пода. Джоунс наостри козина, изскимтя и хукна да бяга. Ноктите му дращеха по гладката пластмаса.

Когато конвулсиите започнаха, Рипли притисна гърдите си, гърбът й се изви в дъга. Тя изглеждаше сякаш се задушава.

Ординаторката крещеше в микрофона:

— Синият бутон на петстотин и петнадесет! Синьото на пет, едно, пет!

Рипли започна да се мята в леглото и ординаторката и Бърк я сграбчиха за раменете. Те я държаха така, докато един лекар и двама санитари се втурнаха в стаята с гръм и трясък.

Това не можеше да се случи. Не можеше!

— Не, не-е-е! — изкрещя Рипли.

 

 

Двамата санитари се мъчеха да завържат краката и ръцете й, но тя се мяташе обезумяла. Завивките литнаха във всички посоки. Единият й крак просна санитаря на земята, а другият проби бездушното стъклено око на един монитор. Скрит под едно шкафче, Джоунс свирепо гледаше стопанката си и ръмжеше.

— Дръжте я! — крещеше докторът — Дайте ми кислородна маска! И петдесет милилитра…

Изведнъж бликна кръв и горният чаршаф стана тъмночервен. Завивките се издигнаха в пирамида под напора на нещо невиждано. Стъписани, докторът и ординаторите се отдръпнаха назад. Подутината непрестанно растеше.

Когато чаршафът се свлече, Рипли ясно видя какво става. Ординаторката припадна. Лекарят издаваше странни звуци докато безокото, зъбато влечуго излизаше от раздробения й гръден кош. То бавно се обърна, озъбената му уста се приближи до лицето на Рипли и зловещо закрещя. Звукът оглуши всичко живо в стаята, изпълваше ушите й, разтърсваше застиналия й мозък, ехтеше и отекваше в цялата й същност. Рипли извика и се изправи в леглото. Тя беше сама в тъмната болнична стая. Цветни лампички просветваха като насекоми по индикаторите. Рипли опря длан на гърдите си и се опита да върне дъха, който кошмарът беше откраднал.

Тялото й беше непокътнато — гръдната кост, мускулите, сухожилията, всичко си беше на мястото и функционираше нормално. Нямаше умопомрачаващ ужас, който да разкъсва гърдите й, нито отвратително раждане. Очите й шареха объркано докато оглеждаше стаята. Нищо не лежеше в засада на пода, нищо не се криеше зад шкафовете в очакване тя да намали бдителността си. Само тихите уреди и удобното легло отразяваха и поддържаха живота й. Въпреки че стаята беше приятно хладна, от Рипли се стичаше пот. Тя все още притискаше с юмрук гръдната си кост, сякаш за да се убеди напълно, че е невредима.

Леко подскочи, когато видеоекрана, окачен над леглото й оживя. Една по-възрастна жена я гледаше загрижено. Явно беше дежурният ординатор. Лицето й беше изпълнено с искрено, а не просто професионално съчувствие.

— Пак ли кошмари? Искате ли нещо, което ще ви помогне да заспите?

Роботизирана ръка оживя вляво от нея. Рипли я загледа с отвращение.

— Не. Спах достатъчно.

— Хубаво. Вие си знаете най-добре. Ако размислите, натиснете червеното копче.

Тя изключи камерата и екранът отново стана тъмен.

Рипли бавно се наведе назад, облегна се на вдигнатата възглавница и натисна едно от многобройните копчета по нощното й шкафче. Автоматичната стена, която скриваше прозореца срещу нея, отново се плъзна в тавана и тя пак можеше да гледа навън. Виждаше се част от „Гейтуей“, сега ярко осветена от нощните светлини, а зад нея земното кълбо, забулено в нощен мрак. Парцаливи облаци прикриваха далечни светещи точки. Градове, пълни с живи, щастливи хора, блажено нехаещи за горчивата действителност на безразличния Космос.

Нещо скочи на кревата до нея, но този път тя не се стресна. Това беше познато, мило същество и тя го притисна близо до себе си, без да обръща внимание на обичайното „мъррр“ в знак на протест.

— Всичко е наред, Джоунс. Успяхме. Вече сме на сигурно място. Извинявай, че те уплаших. Сега всичко ще се оправи. Ще се оправи.

Да, всичко щеше да се оправи, но тя трябваше отново да се научи да спи спокойно.

Слънцето прозираше иззад тополите. Под дърветата се виждаше полянка, зелените стръкчета трева бяха изпъстрени от яркия колорит на диви зюмбюли, маргаритки и иглика. Под едно дърво, на лов за насекоми, подскачаше червеношийка. Тя не виждаше силния хищник, който я дебнеше с ококорени очи и напрегнати мускули. Птицата се обърна и нападателят се хвърли да я улови.

Джоунс се удари в холографското изображение на червеношийката, без да я улови или пък да наруши спокойствието й и птицата продължи да лови холографските насекоми. Тръскайки глава свирепо, котаракът се отдалечи от стената зашеметен.

Рипли седеше на една пейка наблизо и наблюдаваше играта на котката.

— Глупаво коте. Още ли не можеш да различиш холограма от истински пейзаж?

Всъщност, тя може би не трябваше да упреква котката. Холографията беше напреднала през последните петдесет и седем години. Всичко се бе развивало през това време, с изключение на нея и Джоунс.

Стъклени врати отделяха помещението от останалата част на станцията „Гейтуей“ Скъпата холография изобразяваше северноамериканска гора с растения и хилави храсти, боднати по земята. Изображението изглеждаше по-истинско и от истинските цветя, но последните поне миришеха хубаво. Рипли се наведе леко над една саксия. „Мръсотия, влага, плевели. За зеле и крале.“^[1] — замисли се тя мрачно.

По дяволите. Искаше й се да избяга от „Гейтуей“. Земята беше много близко и я предизвикваше. Щеше й се час по-скоро да види синьото небе между себе си и жестоката празнота на пространството.

Двете стъклени врати се плъзнаха и Картър Бърк влезе в стаята. За момент, тя усети, че гледа на него като на мъж, а не просто като на част от Компанията. Това може би беше признак, че състоянието й започва да се нормализира. Когато се замисли, че „Ностромо“ беше започнал трагичното си пътуване двадесет години преди той да се роди, преценката й за него се промени значително.

Всъщност това може би нямаше никакво значение. Те бяха почти на една и съща физиологична възраст.

— Извинявай. — Той пак се усмихваше бодро. — Преследваха ме цяла сутрин. Едва успях да се измъкна накрая.

Рипли никога не беше ставала обект на клюки. Сега, повече от всякога, животът изглеждаше прекалено ценен, за да бъде пропилян в незначителни закачки. Интересно защо хората не бяха способни да кажат направо онова, което мислят, вместо да си губят времето с намеци?

— Дали намериха дъщеря ми?

Бърк се чувстваше неловко.

— Мислех да изчакам да мине следствието.

— Чакала съм петдесет и седем години. Вече нямам търпение. Така, че моля те, кажи ми.

Той кимна, сложи куфарчето си на леглото, отвори го, за миг прегледа съдържанието му и накрая извади няколко листа от тънка пластмаса.

— Аманда Рипли Макларън. — Бърк извади един лист и зачете. — Предполагам това е името й по мъж. Възраст — шестдесет години, в момента на смъртта си, преди две години. Тук е описано всичко. Няма нищо сензационно или забележително. Само факти от един спокоен, обикновен живот. Такъв, какъвто всички водим. Съжалявам.

Бърк подаде справката на Рипли и докато тя четеше, той внимателно следеше изражението на лицето й.

— Май, че днес ще ми върви на съболезнования.

Рипли се загледа в холографската снимка на една от страниците. На нея се виждаше кръглолика, бледичка жена на около шестдесет. Спокойно можеше да бъде нечия леля. В лицето й нямаше нищо забележително, нищо, което да изглежда познато. Рипли не можеше да свърже снимката на тази възрастна жена със спомена си за малкото момиченце, което беше оставила.

— Еми! — промълви тя.

Бърк държеше някакви листа и четеше тихо, а тя все още гледаше холограмата.

— Рак. Чудно, още не могат да се преборят с някои от разновидностите му. Тялото е било кремирано. Погребана е в гробището Уестлейк в Литъл Чют, Уисконсин. Деца няма.

Погледът на Рипли бе отправен към холографираната гора зад него, но тя изобщо не я виждаше. Взираше се в невидимия пейзаж на своето минало.

— Обещах да се върна за рождения й ден. Нейният единадесети рожден ден. Не успях. — Тя отново се загледа в снимката. — Всъщност тя се беше научила да приема обещанията ми с резерви. Поне що се отнася до полетите.

Бърк кимна, опитвайки се да бъде съпричастен. Беше му трудно да изразява съчувствие, още повече в момент като този. Поне мълчеше, вместо да мънка обичайните глупави учтивости.

— Човек винаги мисли, че може да разчита на някого след време. — Тя въздъхна дълбоко. — Аз вече нямам на кого. Нямам.

По лицето й се стекоха сълзи, закъснели с цели петдесет и седем години. Тя седеше на пейката и тихо ридаеше, останала сама в един съвсем различен свят.

Бърк я потупа окуражаващо по рамото. Чувстваше се неудобно, че е станал свидетел на мъката й и всячески се стараеше да не го показва.

— Разпитът започва точно в девет и половина. Нали няма да закъсняваме. Ще направим лошо впечатление.

Тя кимна и се изправи.

— Джоунс. Джонси, ела тук.

Котката се домъкна мяукайки. Рипли се наведе да я вземе, неловко избърса очи и каза:

— Трябва да се преоблека. Съвсем набързо.

Тя потърка нос в гърба на котарака, който стоически понесе това оскърбление.

— Да те изпратя ли до стаята?

— Разбира се, защо не?

Той се обърна и тръгна към коридора. Вратите пред тях се отваряха и им проправяха път.

— Котката е особена привилегия. В „Гейтуей“ е забранено да се гледат животни — каза Бърк.

— Джоунс не е просто едно животно. Той е ветеран — отвърна тя и погали котарака зад ушите.

Рипли се оправи за нула време, както бе казала. Бърк предпочете да я чака пред стаята, преглеждайки някакви справки. Когато тя се появи, промяната беше невероятна.

Бледият, восъчен тен и горчивината, изписана преди на лицето й бяха изчезнали. Несигурната походка също. Докато вървяха към централния коридор, Бърк се чудеше дали това е истинска решителност или просто изкусна маска.

Двамата не промълвиха през целия път и когато стигнаха до залата, където щяха да я разпитват, Бърк попита:

— Какво ще им кажеш?

— Какво още има за казване? Нали си чел показанията ми. Те са пълни и точни. Без преувеличения. Просто няма нужда от тях.

— Слушай, аз ти вярвам, но там седят разни тузари и всеки ще се опита да открие пукнатини в твоите показания. Там са ФБР, Междузвездната търговска комисия, Колониалната администрация, разни застрахователи…

— Ясно.

— Просто им кажи какво се случи. Важното е да говориш спокойно и без излишни емоции.

„Спокойно ли?“ — помисли си тя. Всичките й приятели, колеги и роднини бяха починали, тя беше изостанала от реалността с цели петдесет и седем години, беше прекарала сън, от който не можеше да се възстанови. Как да говори спокойно?

Въпреки решителността си, по обяд тя вече не се владееше и съвсем не беше спокойна. Повтарянето на едни и същи въпроси, едно и също идиотско оспорване на фактите, които тя бе докладвала, изтощителното проучване на незначителни подробности, без да се достига до същественото — всичко това я докара до крайно напрежение и ярост.

Докато говореше на мрачните си инквизитори, на огромния видеоекран зад нея показваха архивни снимки и досиета. Тя се радваше, че е с гръб, защото лицата, които се появяваха на него бяха хората от „Ностромо“. Ето го Паркър с разбойническата си усмивка и Брет, спокоен и отегчен, докато го снимат. И Кейн, и Ламбер… И бездушното лице на предателя Аш, което на снимката изглеждаше фалшиво набожно. И Далас.

Далас. По добре да го запомни какъвто е на снимката.

— Вие глухи ли сте или какво? — извика тя. — Говорим вече три часа. По колко различни начина искате да ви разкажа една и съща история? Ако мислите, че ще звучи по-добре на суахили, доведете преводач и ще я чуете и на суахили. Бих опитала и на японски, но отдавна не съм се упражнявала, а и търпението ми вече се изчерпа. Колко време ви трябва да вземете колективното си решение?

Ван Льовен сплете пръсти и се намръщи. Изражението му беше по-сиво и от костюма му. Видът на другите членове на бюрото не се различаваше особено от неговия. Официалното бюро, което водеше следствието, се състоеше от осем души. И нито един от тях не беше приятелски настроен. Те бяха представители на изпълнителната власт, администратори, застрахователи. Как можеше да ги убеди? Те не бяха хора, те просто бяха изразители на бюрократично неодобрение. Фантоми. А тя беше свикнала да живее в действителността. Сложните политико-управленски маневри й бяха чужди.

— Това не е така просто, както ви се струва — тихо каза Ван Льовен. — Опитайте се да видите нещата от нашата гледна точка. Вие признавате, че сте взривила двигателите и следователно сте разрушила един междузвезден товарен кораб от среден клас. Това е доста скъпо съоръжение.

От всички членове на бюрото, може би най-нещастен беше застрахователният агент.

— Стойността му сега е четиридесет и два милиона долара, без товара, разбира се. След взривяването на двигателите от кораба не е останало нищо и дори да успеем да установим местонахождението на останките след тези петдесет и седем години, няма да има какво да спасяваме.

Ван Льовен кимна разсеяно и след това продължи:

— Ние не се съмняваме във вашите думи. Записите от полета на спасителната совалка потвърждават някои факти от вашето изложение — че „Ностромо“ е кацнал точно по това време на LV-426, една планета, която нито сме посещавали, нито наблюдавали дотогава, че са извършени ремонтни работи и че след кратък престой, корабът е продължил курса си, а впоследствие се е самоунищожил. Това са факти, които не оспорваме. Знаем също, че командата за претоварване на двигателите е подадена от вас, но не знаем какви са били причините.

— Вижте, аз ви казах… — намеси се Рипли.

Ван Льовен я прекъсна, защото вече беше чул обяснението.

— В записите, обаче, няма никаква информация за неприятелски настроената извънземна форма на живот, която, както твърдите, сте взели на кораба по време на краткия ви престой на планетата.

— Ние не сме го взели! — отвърна Рипли. — Както вече казах, то…

Тя спря и се взря в празните лица, които я гледаха бездушно. Тя просто хабеше думите си напразно. Това не беше истинско бюро за разследване. Това беше бдение над покойник, някакво следпогребално събиране. Целта не беше да се установи истината, за да се оправдаят оцелелите, а просто да се отстранят неприятните моменти и картината отново да стане хубава и чиста. Тя осъзна, че не може да направи нищо. Съдбата й беше решена още преди да влезе в залата. Разпитът беше просто представление, а въпросите — формалност за протокола.

— Излиза, че някой се е добрал до записите и ги е обработил. Компетентен специалист е в състояние да направи това за по-малко от час. Кой е имал достъп до тях?

Представителят на Екстрасоларната Колонизационна Администрация беше жена, преполовила петдесетте. Преди това тя изглеждаше отегчена, а сега просто седеше в стола си и бавно поклащаше глава.

— Вие чувате ли се какво говорите? Наистина ли смятате, че ще повярваме на това, което казвате? Дългата анабиоза прави странни неща с мозъка.

Рипли я гледаше, вбесена от собственото си безсилие.

— Искате ли да чуете някои наистина странни неща?

Ван Льовен се намеси:

— Екипът, който прегледа вашия кораб сантиметър по сантиметър не откри никакви реални доказателства за присъствието на съществото, което описвате. Нито дори нещо, което да прилича на него. По вътрешността на кораба няма повреди. По металните повърхности не се виждат следи от непознато корозионно вещество.

Рипли се бе въздържала цяла сутрин. Беше отговаряла на всичките им глупави въпроси с търпение и разбиране. Здравият й разум се изчерпваше, търпението — също.

— Та аз го изхвърлих през въздушната камера! — Тя замлъкна. Така или иначе, никой не обръщаше внимание на думите й. — Както вече казах.

Застрахователният агент се наведе напред и към представителката на ЕКА.

— Има ли на LV-426 животински видове подобни на „враждебния организъм“?

— Не. — Жената преливаше от увереност. — Планетата е една скала. На нея няма нищо по-голямо от прост вирус, да не говорим за по-сложни форми на живот. Там няма дори плоски червеи. Никога не е имало, нито ще има.

Рипли стисна зъби, стараейки се да остане спокойна.

— Казах ви. Това същество беше дошло от другаде.

Тя се опита да срещне погледите им, но те не я гледаха и тя се съсредоточи във Ван Льовен и представителката на ЕКА.

— От повърхността на планетата дойде сигнал. Компютърът на „Ностромо“ го засече и ни изведе от анабиозата, според правилата. Когато проследихме сигнала, открихме непознат извънземен кораб. Това също е отразено в записите. Корабът беше изоставен. Така и не разбрахме дали се е разбил или са го напуснали. Спряхме над сигналните му светлини. Открихме пилота на кораба. Такова същество също не бяхме виждали преди. Той беше мъртъв на седалката си. На гърдите му имаше дупка, голяма колкото резервоара на робот-оксиженист.

Разказът й или притесни представителката на ЕКА, или пък й беше писнало да го слуша, защото тя реши да се намеси:

— Право да ви кажа, досега сме наблюдавали повече от триста светове и никой никога не е съобщавал за съществуването на същество, което, както вие казвате — тя се наведе, за да прочете показанията на Рипли — „се развива в жив човек — приемник“ и има „концентрирана молекулна киселина вместо кръв“.

Рипли погледна Бърк, който седеше тихо в края на масата и стискаше устни. Той не беше член на бюрото за разследване на случая, затова бе мълчал през цялото време. Така или иначе, с нищо не можеше да й помогне. Всичко зависеше от това как ще се приемат писмените й показания за гибелта на „Ностромо“. След като в записите от полета на совалката нямаше доказателства за случилото се, бюрото нямаше от какво друго да се ръководи, освен от думите й. А от самото начало стана ясно, че те бяха решили да не им отдават значение. Тя пак се замисли кой е изтрил записите и защо. Или може би просто записващото устройство се беше повредило. Сега това нямаше значение и тя бе уморена от тази игра.

— Вижте, разбирам какво целите.

Тя почти се усмихна, но усмивката й бе лишена от удоволствие. Беше получила трудна топка и трябваше да я върне, въпреки че нямаше шанс да спечели.

— Цялата история с андроида, защо проследихме сигналите за помощ… — всичко има връзка, въпреки че не мога да го докажа. — Тя огледа масата пред себе си и вече наистина се усмихна.

— Някой тук прикрива Аш и сте решили да очерните мен вместо него. Добре, съгласна съм. Но има едно нещо, което не можете да промените, един факт, който не можете да изтриете. Тези неща съществуват. Мен можете да заличите, но не и тях. Там, на онази планета има един извънземен кораб, с хиляди яйца на него. Хиляди! Разбирате ли? Имате ли представа какво означава това? Предлагам ви да се върнете там и да ги намерите, с помощта на данните от записите. Намерете ги бързо. Намерете ги и ги унищожете, най-добре с ядрен взрив от разстояние, преди някой от изследователските ви екипи да се е завърнал с малка изненада на борда.

— Благодаря ви, офицер Рипли, — подхвана Ван Льовен — това е…

— Защото само едно от тези неща — продължи тя, пристъпвайки към него — успя да унищожи целия ми екипаж за по малко от дванадесет часа.

Председателят се изправи. Не само Рипли беше изгубила търпение.

— Благодаря ви. Това е краят.

Рипли стоеше и го гледаше.

— Това не е краят. Ако онези неща стигнат дотук, тогава ще настъпи краят. Тогава можете само да кажете сбогом на живота, Джак. Само да му кажете сбогом!

Представителката на ЕКА се обърна спокойно към председателя:

— Мисля, че вече събрахме достатъчно информация, на която да обосновем становището си. Смятам, че е време да приключим разпита и да се оттеглим на съвещание.

Ван Льовен погледна към останалите членове на бюрото. По-добре да се беше погледнал в някое огледало. Въпреки привидните разлики помежду им, всичките те всъщност бяха еднакви и мислеха по един и същи начин.

Това единодушие, обаче, не можеше да бъде изразено открито. Нямаше да звучи добре в протокола. Най-важното бе всичко да изглежда идеално.

— Колеги?

Всички кимнаха в знак на съгласие. Той отново погледна към обекта на дискусията. „Дисекция е точната дума за всичко това“ — помисли си Рипли с огорчение.

— Офицер Рипли, бихте ли ни извинили?

— Надали.

Разтреперана от напрежение, тя си тръгна. Когато се обърна, погледът й се спря на снимката на Далас, който гледаше с празни очи от видеоекрана. Капитанът, приятелят, колегата Далас.

Далас беше мъртъв. Тя закрачи ядосано към изхода. Нямаше вече работа там, беше казала всичко. Бяха я признали за виновна и сега щяха да предприемат мерки и да я дадат под съд. Формалности. Компанията и нейните приятели обичаха формалностите. В смъртта и човешката трагедия нямаше нищо лошо, ако от тях се премахнеха тези толкова опасни емоции. Така пречистени, те можеха да влязат в годишния отчет. Разпитът трябваше да се проведе, емоциите — да се превърнат в безобидни цифри, подредени в прави колонки. Трябваше да се издаде присъда, но без много шум, да не би да чуят съседите.

Всичко това изобщо не притесняваше Рипли. Тя не се тревожеше за кариерата си, която явно беше към своя край. Това, което не можеше да им прости, беше сляпата глупост, която беше обзела всички в тази стая. Те не й вярваха. Като се има предвид техния стереотип на мислене и липсата на солидни доказателства, тя ги разбираше. Но да игнорират всичко от нейния разказ, да не направят нищо, за да го проверят — това тя никога нямаше да им прости. Защото залогът беше голям, по-голям от нечий отвратителен живот, по-голям от кариерата на един незначителен офицер от въздушния транспорт. Това тях не ги интересуваше. В залога нямаше загуба или печалба и той не ги касаеше.

Тя се подпря на стената до Бърк, който купуваше кафе и понички от машината в коридора. Автоматът му благодари любезно и прие кредитната му карта. Както всичко в станцията „Гейтуей“, машината нямаше мирис. Черната течност, която потече от нея — също. А така наречените понички бяха минали покрай пшеницата.

— Ти ги направи луди, малката! — Бърк се опитваше да я разведри. Тя му беше благодарна, въпреки че усилията му бяха напразни. Нямаше смисъл да си изкарва яда на него. Многото захар и изкуствената сметана придадоха на фалшивото кафе малко вкус.

— Те бяха решили въпроса още преди да вляза. Загубих си цялата сутрин напразно. Трябваше да раздадат сценария на всички, и на мен включително. Щеше да ми бъде по-лесно просто да рецитирам това, което искаха да чуят, вместо да се мъча да си припомня истината. — Тя го погледна. — Знаеш ли какво си мислят?

— Представям си — отвърна Бърк и захапа една поничка.

— Мислят, че съм луда.

— Ти наистина си луда — каза той весело. — Хапни си понички. Шоколад или айрян?

Тя погледна с отвращение готовите гадости, които той предлагаше.

— Има ли разлика?

— Не съвсем, но цветът им е хубав.

Тя не се усмихна, но все пак прие шегата.

Съвещанието не продължи дълго. „Защо ли да се бавят?“ — помисли си тя докато влизаше в стаята и сядаше на мястото си. Бърк също зае мястото си в края на залата. Започна да й намига, но после се сети нещо и спря. Тази игра на очите предизвика спомени у Рипли и тя бе доволна, че той я прекрати.

Ван Льовен се прокашля. Той не счете за необходимо да потърси подкрепа от останалите членове на бюрото и зачете:

— Бюрото по разследване на случая стигна до извода, че административен офицер Елън Рипли, NOC-14672, е действала без ясна преценка за ситуацията и следователно е недостойна да носи разрешителното на Междузвездната търговска комисия.

Ако някой от тях беше очаквал някаква реакция от страна на осъдената, то той остана разочарован. Тя седеше на мястото си и ги гледаше безмълвно. Устните й бяха стиснати, на лицето й беше изписано пълно безразличие. Това сигурно ги успокои. Всички емоционални изблици щяха да влязат в протокола. Ван Льовен продължи, без да знае, че Рипли мислено го беше облякла в черна наметка и качулка.

— Гореспоменатото удостоверение се отнема за неопределен период от време, като решението може да бъде преразгледано на дата, която ще бъде уточнена допълнително.

Той се изкашля, за да прочисти гърлото и съвестта си:

— С оглед на необичайно дългия период, прекаран от подсъдимата в анабиоза и неясните ефекти на това състояние върху нервната система на човека, на този етап към подсъдимата няма да бъдат отправяни криминални обвинения.

„На този етап“ — помисли си Рипли с насмешка. Това беше съкращение за „Дръж си устата затворена и стой настрана от пресата и може и да стигнеш до пенсия.“

— Съдът ви пуска под гаранция за шест месеца, през които ще бъдете подложена на психометрични тестове. Всеки месец психиатър, посочен от Междузвездната търговска комисия, ще ви преглежда и ще предписва съответно лечение.

Всичко беше кратко и ясно и съвсем не звучеше мило. Когато Ван Льовен свърши и тръгна да си върви, тя не промълви. Бърк видя злобата в очите й и се опита да я успокои.

— Зарежи ги — прошепна той. Тя отблъсна ръката му и продължи по коридора. — Всичко свърши, Рипли.

— Точно така, всичко свърши — отвърна му тя и ускори крачка. — Какво повече могат да ми направят?

При асансьора тя застигна Ван Льовен и каза:

— Защо не искате да проверите какво става на LV-426?

Той я погледна и отвърна:

— Госпожо Рипли, това няма значение. Решението на бюрото е окончателно.

— Вървете по дяволите с вашето решение. Тук не става въпрос за мен, а за онези нещастници, които ще попаднат на този кораб. Отговорете ми само, защо не искате да проверите?

— Защото няма смисъл — каза той рязко. — Хората, които живеят там са проверили всичко още преди години и никога не са съобщавали за наличието на каквито и да било „враждебни организми“ или чужди кораби. Вие за луд ли ме смятате? Мислите ли, че бюрото не би проверило всичко, дори само за да се предпази от подобни следствия? И между другото, планетата сега се казва Акерон.

Петдесет и седем години! Наистина много време, през което хората вероятно са постигнали какво ли не — творили са, пътували са навсякъде, създавали са нови колонии… Рипли се опитваше да схване думите му.

— За какво говорите? Какви хора?

Той се качи в асансьора и тя подпря вратата с ръка. Фотоклетките послушно зачакаха.

— Земесъздатели. Планетни инженери — обясни той. — Много неща се промениха в тази област, докато сте спала, Рипли. Постигнахме значителни успехи, направихме огромна крачка напред. Космосът не е гостоприемен, но ние се опитваме да го променим. Тези колонии работят на принципа „Превземаш и облагородяваш“. Създават се устройства, които преработват атмосферата и я правят годна за дишане. Процедурата е ефикасна и икономична, стига да има каквато и да е атмосфера на планетата. Водород, аргон, най-добре метан. Акерон е обвит в метан, с малко кислород и достатъчно азот, за да започнат химическите реакции. Засега напредъкът е малък — въздухът едва се диша, но след време, ако имаме търпение и работим усърдно, ще създадем един нов обитаем свят, готов да предостави удобно убежище на човечеството. На съответната цена, разбира се. Ние не сме благотворителна организация, въпреки че сме склонни да приемаме онова, което правим като принос за развитието на човечеството. Това е огромно начинание. За осъществяването му са необходими десетилетия. Ние вече двадесет години работим необезпокоявани на тази планета.

— Защо не ми казахте всичко това?

— Защото счетохме, че тази информация ще се отрази на показанията ви. Лично аз смятам, че това не би имало значение — вие очевидно вярвате в това, което казахте. Но някои от колегите ми бяха на друго мнение. Във всеки случай, съмнявам се, че това би променило решението ни.

Вратата на асансьора тръгна да се затваря и тя я блъсна встрани. Останалите пътници показаха признаци на недоволство.

— Колко жители има колонията?

Ван Льовен свъси вежди.

— При последното преброяване мисля, че бяха шестдесет, може би седемдесет човека, все семейства. Установихме, че хората работят по-добре, когато не са разделени от близките си. По-скъпо е, но разходите в края на краищата се оправдават, а и хората се чувстват като истинска колония, а не само като стражева охрана. За някои от жените и децата е трудно, но когато мандатът им свърши, те могат да се оттеглят на спокойствие. Всички имаме полза от такова споразумение.

— Боже Господи! — прошепна Рипли.

Един от пътниците се наведе напред и ядосано каза:

— Ако обичате.

Тя се дръпна разсеяно и вратите, освободени от препятствието, тихо се затвориха. Ван Льовен вече я беше забравил. Тя него — също. Сега тя се бе отдала на въображението си. Онова, което виждаше там, съвсем не беше приятно.