Алън Дийн Фостър
Пришълци (8)

Глава осма

Пришълецът беше спал, скрит в една хралупа, която почти не се различаваше от останалия интериор на стаята. Сега той бавно се измъкна от скривалището си. Пушекът от изгорената органична материя се издигаше на талази към тавана и правеше видимостта в стаята почти невъзможна.

Нещо накара Хъдзън да погледне детектора. Зениците му се разшириха и той извика:

— Движение! Нещо се движи.

— Къде? — попита Апоун.

— Не мога да кажа. Тук е прекалено тясно и има много хора.

Нещо в гласа на старши сержанта потрепери.

— Не така, Хъдзън. Кажи ми. Къде?

Компютърният техник се опита да определи данните на детектора. Всички апарати имаха един и същи дефект. Бяха здрави, но крайно непрецизни.

— Ох, май са и отпред и отзад.

В бронираната кола, Горман, подивял, се опитваше да настрои картината.

— Нищо не виждаме Апоун! Какво става?

Рипли знаеше какво става. Знаеше какво им предстоеше. Тя го усещаше, въпреки че те не можеха да го видят. То беше като вълна, която се разбива в тъмен морски бряг нощем. В момента, когато взе микрофона, гласът й се върна.

— Изтегли групата, Горман. Накарай ги да излязат оттам. Веднага!

Лейтенантът я погледна ядосано и каза:

— Не ми заповядвайте, лейди. Знам какво правя.

— Може би, но не знаеш какво става там.

Долу на трето ниво стените и тавана в стаята на пришълците оживяваха. Биомеханични пръсти наостряха нокти, които можеха да разкъсат метал. Лигави, мазни устни започваха да се разтварят и раздвижват тихо, докато притежателите им се будеха.

 

 

През мъглата от дим и пара напрегнатите хора различаваха несигурни движения.

Старши сержант Апоун усети, че се отдръпва назад:

— Включете инфрачервените обективи. Внимавайте!

Всички пуснаха шлемовете си. През гладката им прозрачна повърхност нещата наоколо добиха очертания — кошмарни силуети се движеха тихо като духове в мъглата.

— Многобройни сигнали. Те са навсякъде. Обграждат ни от всички страни! — извика Хъдзън.

Нервите на Дитрих не издържаха и тя хукна назад. Докато се обръщаше нещо огромно и изключително силно изникна от дима и обви гигантски ръце около нея. Крайници като метални пръти обхванаха гърдите й и я притиснаха. Тя изкрещя и без да съзнава натисна спусъка на огнехвъргачката. Пламъкът обля Фрост и го превърна в човешки факел, който се мяташе сляпо. Писъците му отекнаха в предавателите.

Апоун се извърна. Той не виждаше нищо в гъстия дим и мрак, но чуваше достатъчно. Топлината от охладителите по-горе нарушаваше предавателните способности на инфрачервените обективи.

В бронираната кола Горман с ужас видя как монитора на Фрост изгасна. Кардиографът спря да изписва хълмчета и равнини и този признак на живота се смени с неумолима права черта. Картината на останалите екрани подскачаше и се въртеше неразбираемо. Напалмовите струи на огнехвъргачките претоварваха чувствителните камери и ослепяваха обективите им.

Сред всеобщия хаос и объркване Васкес и Дрейк се намериха. Високоинтелигентната мръсница кимна на модерния неандерталец и зареди оръдието си.

— Давай! — отсече тя.

Допрели гърбовете си, те стреляха едновременно. Оръдията им изписаха две огнени арки, сякаш заваряваха обшивката на космически кораб. Грохотът на тежкото оръжие изкънтя в тясното помещение. За стрелците този тътен беше нещо средно между фуга на Бах и синтезаторна мелодия на Гримоар.

Гласът на Горман едва се чуваше от грохота на стрелбата.

— Кой стреля? Наредих да не се стреля с далекобойно оръжие!

Васкес за миг пусна оръдието и свали предавателя си. Цялото й внимание беше съсредоточено в екрана-мишена. Ръцете, краката, очите, тялото бяха като част от оръжието и се движеха в пълен синхрон с него. Грохот, искри, пушек и писъци изпълваха стаята. На трето ниво се разиграваше част от битката при Армагедон. След нея идваше великия покой. Дори самият Рай не можеше да бъде по-хубав от него.

Рипли подскочи от друг вик, който прокънтя по предавателите в бронетранспортьора. Камерата на Виерзбовски спря да предава и веднага след това биомониторите му угаснаха. Тя стисна юмруци и ноктите й се забиха в дланите. Виерзбовски й беше харесал.

Какво правеше тя тук? Защо не си беше останала вкъщи, бедна и без разрешително, но спокойна в малкия си апартамент, в обкръжението на Джоунс и нормални хора със здрав разум? Защо беше търсила доброволно компанията на такива кошмари? От алтруизъм ли? Или пък защото през цялото време се бе чувствала виновна за прекъснатата връзка на Акерон със Земята? Или за да й върнат скапаното разрешително?

Долу в дълбините на станцията неистови гласове крещяха панически и се сливаха в едно. Предавателите едва разграничаваха думите от другия шум. Рипли разпозна гласа на Хъдзън. Простият прагматизъм на компютърния техник блесна в този тотален хаос, където никой не командваше.

— Да се махаме оттук!

Тя чу Хикс да вика на някого. Ефрейторът беше по-объркан от всички.

— Не тоя тунел! Другия!

— Сигурен ли си?

Картината от камерата на Кроу се въртеше лудо. Той се опитваше да избегне нещо. На екрана се виждаше невероятна бъркотия от пушек, мъгла и биомеханични силуети.

— Внимавай! Зад теб е! Махай се! Бързо!

Горман спря да натиска бутоните. Трябваше да направи нещо и Рипли разбра по бледото му лице, че той не знаеше какво точно.

— Изкарай ги оттам! — изкрещя тя. — Веднага!

— Млъкни!

Той дишаше тежко, като полковник от авиацията и оглеждаше апаратурата. Всичко се разпадаше. Неговият внимателно подготвен план за атаката се сгромолясваше в мониторите толкова бързо, че не му оставяше дори време да мисли.

— Просто млъкни! — повтори той.

Грохот от разкъсан метал прозвуча от предавателя на Кроу и мониторът му угасна. Горман изпелтечи нещо неразбираемо, опитвайки се да контролира поне себе си, след като беше загубил контрол над ситуацията.

— Апоун, включете огнехвъргачките и се изнасяйте към бронираната кола. Край.

Далечният отговор на сержанта беше изкривен от статичното напрежение, тътена на огнехвъргачките и непрекъснатото тракане на оръдията.

— Какво? Повтори след горелките?

— Казах да… — Горман повтори инструкциите. Вече нямаше значение дали го чуват. Хората, попаднали като в капан в стаята със зародишите имаха време само да реагират, не и да слушат.

Единствен Апоун се опитваше да настрои слушалките си, за да разбере обърканите нареждания. Гласът на Горман беше неузнаваем. Предавателите можеха да работят и да предават чисти сигнали при всякакви условия, включително и под вода, но тук ставаше нещо, което дизайнерите на свързочна апаратура не са предполагали, нещо, което никой не би могъл да предвиди, защото се случваше за пръв път.

Зад сержанта някой изпищя. Майната му на Горман! Той превключи предавателите за вътрешна честота.

— Дитрих? Кроу? Обадете се? Виерзбовски, къде сте?

Апоун усети движение отляво. Той се извърна бързо и едва не отнесе главата на Хъдзън. Погледът на ефрейтора беше див. Той бе на границата на лудостта и едва позна сержанта. В него не беше останала и капка от предишната му увереност. Той бе уплашен до смърт и изобщо не го криеше.

— В клопка сме! Ще умрем тук!

Апоун му подаде един пълнител. Хъдзън го сложи в гранатомета, като непрекъснато се оглеждаше във всички страни.

— Така по-добре ли е? — попита го Апоун.

— Да, по-добре. По-добре — отвърна Хъдзън благодарен и развъртя гранатомета наоколо. — Забрави за огнехвъргачката! — каза си той.

Изведнъж усети движение, обърна се и стреля. Силният откат на оръжието премина по ръката му и възстанови част от изгубената му вяра.

Вдясно от тях, Васкес непрекъснато стреляше, унищожавайки всичко нечовешко, което попаднеше пред нея, независимо дали е живо, мъртво или пък е част от апаратурата. Тя сякаш не се контролираше. Апоун, обаче, знаеше, че ако тя наистина не се контролираше, досега те всички щяха да са мъртви.

Хикс побягна към нея. Тя се въртеше бавно и тежкото й оръдие непрекъснато сипеше огън. Ефрейторът се наведе, за да избегне насочената срещу лицето му цев. Той едва не падна, когато взривът на Васкес отблъсна назад чудовището, което го дебнеше. Биомеханичните пръсти бяха на сантиметри от шията му.

В бронираната кола мониторът на Апоун изведнъж затрептя лудо и угасна. Горман впери поглед в него, сякаш така щеше да върне към живота и монитора, и човека, който той представляваше.

— Казах им да се оттеглят. — Гласът му беше странен и далечен. Той не можеше да повярва на очите си. — Сигурно не са ме чули.

Рипли допря лице до неговото и видя замаяния му объркан поглед.

— Те са в капан! Направи нещо!

Той я погледна бавно. Устните му помръднаха, но онова, което измънкаха бе неразбираемо. Горман седеше и клатеше леко глава. От него не можеше да се очаква никаква помощ. Лейтенантът беше излязъл от играта.

Бърк се беше долепил до стената в дъното, сякаш разстоянието между него и мониторите щеше го отдалечи от битката, която кипеше в дълбините на станцията.

В този момент единствено незабавната намеса можеше да помогне на войниците. Горман нямаше да направи нищо, а Бърк — не можеше. Оставаше единствено Рипли.

Ако котаракът Джоунс беше тук и можеше да взима решения вместо нея, тя знаеше какво той ще да направи. Щеше да обърне бронираната кола и да подкара с пълна скорост към летателната площадка. После щеше да се качи в совалката, да се върне обратно на „Сулако“, да заспи в анабиоза и да се прибере у дома. Този път никой от колониалната администрация нямаше да се усъмни в показанията й. Умопомраченият Горман и замаяният Бърк щяха да бъдат нейните живи доказателства. Картината от персоналните камери, която беше съхранена в паметта на бордовия компютър, щеше да оживее пред самодоволните лица на администраторите.

Изчезвай! Махай се! Връщай се у дома! — крещеше нещо в нея. Вече имаш доказателствата, които ти бяха нужни. С колонията е свършено, има един-единствен оцелял, а останалите са мъртви или в състояние по-ужасно от смъртта. Върни се на Земята и следващия път ела с цяла армия, а не с някакъв отряд — с тежко оръжие, с летателни апарати за въздушна отбрана. Нека те да сравнят всичко със земята, ако е нужно, но да го направят без теб.

Едно-единствено нещо смущаваше мислите й. Ако тя си тръгнеше сега, това означаваше да остави Васкес, Хъдзън, Хикс и останалите, които все още бяха живи в услуга на пришълците. Ако имаха късмет, те щяха да намерят смъртта си. Ако ли не — щяха да свършат приковани за стената, на мястото на заселниците, които така милостиво бяха обгорили.

Ако ги изоставеше, как щеше да живее след това? Всеки път, когато затвореше очи щеше да вижда лицата им, да чува писъците. Ако побегнеше, щеше да попадне в клопката на един вечен кошмар. Явна смърт или живот в безкраен кошмар? Какво да избере? Логиката отново беше срещу нея.

Тя се вцепеняваше от ужас при мисълта за онова, което трябваше да направи, но растящия гняв срещу безсилието на Горман, срещу Компанията, която я беше изпратила тук с неопитен офицер и по-малко от дузина щурмоваци, без съмнение за да се спестят пари, й даде сили да тръгне покрай парализирания лейтенант към кабината.

Единственият оцелял от колонията Хадли я гледаше мрачно и сурово.

— Нют, седни отзад и затегни коланите.

— Отиваш при другите, нали?

Рипли пристегна тялото си към седалката и отвърна:

— Трябва да отида. Там все още има живи хора и те се нуждаят от помощ. Ти ме разбираш, нали?

Момиченцето кимна. То напълно я разбираше. Рипли закопча колана си и малката тръгна към вътрешността на колата.

Контролното табло я посрещна с топлите си мигащи светлинки. Горман и Бърк бяха неспособни да реагират, но бронираната кола нямаше такива психологически задръжки. Рипли започна да натиска бутоните, благодарна за времето, което беше прекарала в Портсайд като оператор на всякаква транспортна и товарна апаратура. Огромният турбодвигател заработи равномерно и бронираната кола се заклати, готова да тръгне.

Вибрациите на двигателя върнаха Горман към действителността. Той се изправи на стола си и изкрещя:

— Рипли, какво правиш!?

Тя не му обърна внимание. Сега беше по-важно да се съсредоточи в бутоните. Тя включи масивната кола на скорост, колелата се завъртяха по влажната повърхност и бронетранспортьорът тръгна към зеещия вход на станцията.

От комплекса излизаше дим на талази. Когато Рипли зави и поведе с трясък машината надолу по широката рампа, огромните колела се плъзнаха леко по мократа настилка. Рампата беше направена за огромните булдозери и сервизни коли и бронетранспортьорът спокойно влезе в нея. Всичко в колонията беше много здраво. Въпреки това, когато Рипли спусна тежкия БТР надолу, коридорът под колелата му изпращя, но все пак не се пропука. Ръцете й блъскаха по бутоните. Тя изкарваше гнева си.

Мракът и мъглата правеха картината на външните монитори неясна. Рипли включи на автопилот и бронетранспортьорът спря да се удря в насрещните стени. Лазерите преценяваха разстоянието между колелата и препятствията по двадесет пъти на секунда и изпращаха сигнали до централния компютър. Тя караше с бясна скорост, сигурна, че машината няма да се разбие никъде.

Горман вече не гледаше картината, която профучаваше по екраните. Той откопча колана си и на един завой залитна и отскочи встрани.

— Какво правиш?

— Не виждаш ли? — Тя дори не го погледна. Беше изцяло съсредоточена в управлението.

Той сложи ръка на рамото й.

— Връщай се веднага! Това е заповед!

— Ти не можеш да ми заповядваш, Горман. Аз не съм офицер, не забравяй!

— Това е военна експедиция и тук командват военните. Като офицер ти заповядвам да обърнеш колата!

Тя стисна зъби, приковала поглед в екраните отпред.

— Я по-спокойно, Горман! Остави ме на мира!

Той се наведе и понечи да я извади от стола. Бърк го хвана с две ръце и го изнесе. Рипли би му благодарила, но сега нямаше време за това.

Те стигнаха до трето ниво. Рипли изключи автопилота, огромната машина се завъртя и колелата изсвистяха. Двигателите увеличиха оборотите си и БТР тръгна с трясък напред, разкъсвайки тръби, въздухопроводи, апаратура и онова, което беше останало от пъкленото дело на пришълците.

Рипли погледна към контролното табло и откри сигнализацията, която й трябваше — стробоскопи, сирени, мигащи светлини. Тя натисна с длан всичките копчета наведнъж. Бронетранспортьорът оживя — дъгови лампи, инфрачервени прожектори, въртящи се сигнализатори и оглушителен вой на бойна сирена. Личните монитори отново работеха в кабината, но сега тя можеше и да не ги гледа. Битката се развиваше пред очите й. Тътенът и искрите идваха иззад една дебела стена, издигната от прозрачната лепкава материя на пришълците. Светлината зловещо проникваше в смолистата течност и стаята със зародишите приличаше на утроба, която пулсира.

Рипли включи ускорителя и бронетранспортьорът проби изкривената стена, като снаряд. Наоколо се разхвърча смола и биомеханична мазилка. Огромни парчета от стената останаха премазани под колелата. Тя хвана волана и колата се извъртя ловко. Задната част се люшна и разби лепкавата стена по-надолу.

От димната завеса се появи Хикс. Той стреляше назад, хванал огромния гранатомет в едната ръка, а в другата подкрепяше куцащия Хъдзън. Единствено адреналинът, мускулите и безкрайната решителност даваха сили на двамата мъже да се движат. Рипли се обърна към вътрешността на бронетранспортьора.

— Бърк, идват!

Той кимна и извика в предавателите:

— Идвам! Дръжте се!

Представителят на Компанията стигна клатешком до вратата, неумело зачовърка непознатите копчета и накрая отвори бронирания шлюз. Зад Хикс и Хъдзън, от гъстата мъгла се появиха Дрейк и Васкес. Те внимателно се измъкваха стъпка по стъпка, един до друг и непрекъснато стреляха назад, докато стигнаха до БТР. Пълнителят на Дрейк свърши. Той веднага откачи оръдието, захвърли го като стара кожа и вече стискаше огнехвъргачката. Свистенето на горящия напалм се смеси с гърления грохот на другото оръдие.

Хикс се добра до бронетранспортьора, остави гранатомета и едва не захвърли ранения Хъдзън вътре. После преметна оръжието си и след миг беше вече в колата. Васкес продължаваше да стреля. Ефрейторът я хвана под мишниците и я изтегли навътре. В този миг тя видя огромен тъмен силует, надвиснал застрашително над Дрейк. Васкес веднага насочи оръдието си към зловещото чудовище. Хикс продължаваше да я дърпа към БТР.

Искрите осветиха нечовешка, смразяваща усмивка. Куршуми разкъсаха туловището на пришълеца. Ярка жълта течност бликна във всички посоки и се разля по лицето и гърдите на Дрейк. От обгореното му тяло се издигна пара. Киселината мигновено разяде плътта и костите му. Спазъм премина по мускулите му, той политна и падна. Огнехвъргачката му сипеше огън и жупел.

Васкес и Хикс отскочиха. Огнен език профуча през отворения шлюз и запали вътрешността на бронетранспортьора. Хикс се втурна да затвори вратата. Лазейки, Васкес се хвърли обезумяла към вратата. Ефрейторът я сграбчи и едва успя да я задържи.

— Дрейк! — крещеше тя, вече наистина загубила всякакъв контрол. — Той падна!

Хикс употреби цялата си сила и мощ и я обърна с лице към него.

— Той е мъртъв! Остави го, Васкес, той е мъртъв.

Тя го погледна втренчено, без капка разум. Лицето й беше белязано от прах и сажди.

— Не! Не е вярно! Той…

Хикс погледна към останалите.

— Дръпни я оттам. Трябва да затворим този шлюз.

Хъдзън кимна. Хикс и Бърк изтеглиха подивялата Васкес от входа. Ефрейторът погледна към кабината и събра последни сили да извика:

— Тръгвай! Готови сме.

— Потегляме!

Рипли натисна бутоните и включи ускорителя. Бронетранспортьорът изръмжа и с трясък потегли обратно към рампата.

Някакъв сандък се запали под Хъдзън и го изгори. Той подскочи и с псувни го запрати нанякъде, без да му пука, че на капака му пишеше „НЕПРИКОСНОВЕН ЗАПАС — ЕКСПЛОЗИВИ“.

Хикс пак се захвана с вратата. Когато почти я беше затворил, чифт дълги нокти изневиделица се появиха в металния процеп, силни като хидравличен чук. Нют изпищя пронизително. Саблезъбото, дългобрадо чудовище беше на вратата и този път тя нямаше къде да се скрие.

Васкес се изправи на крака и се присъедини към Хикс и Бърк, които се мъчеха да удържат вратата. Въпреки усилията им, металната преграда бавно се отваряше отвън. Пантите и ключалките скърцаха в знак на протест.

Хикс намери сили да извика на вцепенения Горман.

— Идвай тук веднага!

Лейтенантът го чу и реагира. Реакцията му беше странна. Той се дръпна назад, клатейки глава, блещейки очи. Хикс му тегли една и притисна с рамо лоста на вратата. Така ръката му беше свободна и той извади двуцевката в момента, в който зловещата глава на пришълеца се подаде през отвора. Външните му челюсти се разтвориха и разкриха широко гърло и остри зъби. Покритите със слуз резци се насочиха към него. Хикс пъхна цевта в зейналата паст и дръпна спусъка. Гърмът на старото огнестрелно оръжие прокънтя в бронетранспортьора и разбития череп падна назад и от него бликна киселинна кръв. Пръските моментално разядоха вратата и пода.

Хикс и Васкес се отдръпнаха, но няколко капки киселина попаднаха на рамото на Хъдзън и прогориха със съскане плътта му. Той нададе вой и се заклатушка към празните седалки.

Хикс и Бърк пуснаха лоста и затвориха вратата. Като комета, бронетранспортьорът изхвърча нагоре по рампата, завличайки тръби и въздухопроводи по пътя си. С бясна скорост, Рипли въртеше волана и направляваше огромните метални колела. Около машината се сипеха искри. В купето зад нея изглежда всички крещяха едновременно. Пожарогасителите се бореха с вътрешния пожар. Нют седеше настрана, свита тихо в седалката си и гледаше как възрастните търчат насам-натам около нея. Тя дишаше тежко, но равномерно. Очите й бяха напрегнати и бдителни. Това, което ставаше наоколо не беше непознато за нея. Тя вече го беше преживяла.

Нещо тупна леко на покрива.

Горман се беше свил в един ъгъл и гледаше тъпо цялото движение наоколо. Той не видя как амбразурата, на която се бе облегнал започна да вибрира, но усети как тя се изтръгна от пантите си. Той скочи, но не достатъчно бързо, и нещо го сграбчи отвън.

Това беше някакъв издатък на върха на опашката на пришълеца. Той беше лъскав, остър и изключително бърз. Обви крака на лейтенанта и се впи в рамото му. Човекът изпищя. Хикс се хвърли към стрелковия пост и започна да натиска бутоните, а с другата ръка включи моторите. Те затракаха и цялото устройство се завъртя заедно с него. Засвяткаха ярки искри, които не повишиха настроението в обсадения БТР, но накараха ефрейтора да се усмихне.

Сервомоторите забръмчаха, малката оръдейна кула на покрива оживя и изписа огнен полукръг. Пришълецът, който бе измъкнал две трети от тялото на Горман навън, се обърна при този нов звук. Двете оръдия го простреляха. Тежките снаряди го изхвърлиха от покрива преди киселината да бликне от тялото му.

Бърк издърпа обратно Горман, който беше загубил съзнание, а Васкес търсеше с какво да запуши дупката. Оставяйки дим и огнени следи зад себе си бронетранспортьорът се изкачи по рампата. Рипли се бореше с бутоните. Огромната машина зави рязко и повлече някаква стена. Мебели и парчета от стената се разхвърчаха във всички страни, оставяйки диря от пластмаса и съставна тъкан след бронетранспортьора.

Почти се бяха измъкнали. След минута или две, ако нищо не се случеше, те щяха да бъдат извън станцията. Свободни да…

Ръката на пришълеца се спусна пред лицето й разби бронираното стъкло. Мазни, покрити със слуз челюсти се пъхнаха в кабината. Рипли бързо сви ръце, за да предпази лицето си и се наведе. Тя бе за втори път толкова близо до смъртта. В спокойната пилотска кабина на „Нарцис“ беше усетила близостта на пришълеца, когото после изхвърли през въздушната камера. Но тук нямаше въздушна камера, нито специален костюм, който да я предпазва. Не се сещаше за никакъв трик, а и нямаше време да мисли.

Тя се протегна и натисна спирачката под краката си. Огромните колела блокираха от високата скорост и скърцането им заглуши хаоса навън. Тя усети, че полита напред. Главата й полетя към зейналата паст на чудовището, но коланите се стегнаха и я задържаха на седалката.

Пришълецът нямаше колан. Той висеше над стъклото, хванат нестабилно за покрива и дори нечовешката му сила не успя да го задържи. Той полетя и се строполи на пода. Бронираната кола тръгна и дори не подскочи, когато премаза кокалестото туловище под тежестта си. По бронираните колела се разля киселина, но бронетранспортьорът се движеше бързо напред и остана почти невредим. Колелата продължаваха да се въртят.

Пред тях беше здрач. Спокойният, гостоприемен здрач. Това не беше мрак, който се спускаше над душата й, а здрачът на един свят без слънце — светът на Акерон. Само след миг те вече се движеха по пътя към летателната площадка.

В задната част на бронетранспортьора се чуваше тракане. От време на време то се усилваше. Това беше звук, който смазочните масла не можеха да приглушат, повреда, която никой не можеше да поправи. Рипли натискаше копчетата, за да премахне това тракане, но то, подобно на натрапчивите й кошмари, не бързаше да си отиде.

Хикс дойде при нея и нежно, но решително махна ръката й от ускорителя. Лицето й беше пребледняло, като пръстите, който досега бе стискала. Тя примигна и го погледна.

— Всичко е наред. Вече ги няма. Мисля, че не си падат по битки на открито. Успокой се. Повече никога няма да се върнем там.

Сега, когато скоростта им намаля, тракането се чуваше още по-силно. Тя се заслуша и спря бронетранспортьора.

— Не ме питай какво е. Не съм механик. Само го карам.

Хикс нададе ухо.

— Струва ми се, че се е счупила ос. Може би даже две. Ти направо съсипваш метала. Чудно ми е, че шасито на тази машинка не остана някъде във второ ниво. Явно е доста здрава.

— Можеше и по-здрава да я направят. — Гласът на Бърк прозвуча някъде от вътрешността на купето.

— Никой никога не е предполагал, че ще бъде поставена при такива условия.

Хикс се наведе над командното табло и завъртя една от външните камери. Отвън бронетранспортьорът изглеждаше ужасно. Каросерията му беше опушена и проядена от киселина. Този иначе неповредим автомобил сега беше парче старо желязо.

Рипли се завъртя на седалката си. Мястото до нея беше празно. Тя се обърна и погледна във вътрешността на бронираната кола.

— Нют. Къде е Нют?

Нещо я дръпна за крачола. Нют се беше свила в малкото пространство между седалката на шофьора и предницата на бронетранспортьора. Тя трепереше от страх, но беше на себе си. Този път не бе изгубила тонуса си, не се беше откъснала от действителността. Рипли знаеше, че няма причина детето да реагира прекалено остро на всичко което се случи. Без съмнения то беше виждало и по-страшни неща.

Беше ли гледала Нют в мониторите, когато войниците влязоха за първи път в стаята със зародишите? Беше ли видяла тя лицето на жената, която се бе примолила на Дитрих да я спаси от агонията? А ако тази жена беше…?

Не. Не може да бъде. Ако това бе майката на Нют, момиченцето сега щеше да е в пълен шок — полудяло и неадекватно, може би завинаги.

— Добре ли си? — Рипли трябваше да я пита нещо. Освен това тя искаше да чуе отговора.

Нют отговори като вдигна палец нагоре. Мълчанието за нея все още беше като защитно покритие. Рипли не настоя. Умението й да мълчи й беше помогнало да оживее, след като всички бяха избити.

— Отивам да видя как са останалите — каза й Рипли. — Ти си добре, нали?

Този път Нют кимна и се усмихна срамежливо. Тази усмивка накара Рипли да поеме дълбоко въздух. Тя се опита да потисне онова, което чувстваше, защото нито времето, нито мястото бяха подходящи за излияния. На борда на „Сулако“ те щяха да имат възможност да се наплачат на воля.

— Чудесно. Веднага се връщам. Ако ти омръзне да седиш там, можеш да дойдеш при нас, нали?

Усмивката стана по-широка, кимването още по-живо, но момиченцето не се помръдна от мястото си. Тя все още вярваше повече на инстинктите си. Рипли не се почувства засегната. Тя откачи колана си и тръгна навътре в купето.

Хъдзън беше седнал настрана и оглеждаше рамото си. Това, че той изобщо имаше ръка беше доказателство, че се отървал леко от киселината. Той отново преживяваше последните двадесет минути от живота си, мислено преповтаряше всяка една секунда и все още не можеше да повярва, че това беше истина. Рипли го чу да си мърмори.

— Не може да бъде. Това не е вярно. Не се е случило и толкоз.

Бърк се опита да погледне прегореното рамо на Хъдзън. Желание продиктувано по-скоро от любопитство, отколкото от съчувствие. Болният се дръпна.

— Нищо ми няма. Остави ме!

Бърк прехапа устни. Той искаше да види раната, но не и да досажда на Хъдзън.

— Реших, че трябва да те види някой. Не знаеш какви отражения може да даде. Ами ако е отровно.

— Сериозно? И ако е отровно ти ще отидеш, ще разровиш запасите и ще намериш противоотрова, така ли? Дитрих е ординаторът. — Той преглътна и гневът му отслабна. — Беше нашият ординатор. Гадни чудовища!

Хикс се беше навел над Горман и проверяваше пулса му. Рипли се приближи и попита:

— Как е?

— Сърцето му бие слабо, но равномерно. Диша тежко. Останалите жизнени функции също са забавени, но се движат в нормата. Жив е. Ако нямах понятие от медицина щях да ти кажа, че спи, но мисля, че е парализиран.

Васкес ги избута встрани и сграбчи неадекватния лейтенант за яката. Беше побесняла.

— Тоя винаги е бил мъртъв!

Тя хвана Горман и го изправи с една ръка. Сви другата в юмрук и изкрещя в лицето му.

— Събуди се, влечуго! Събуди се. Ще те убия, ненужна твар такава!

Хикс се провря между нея и застиналия лейтенант. Гласът му беше все така мек, но сега в него се усещаше заповедна нотка. Той впери поглед в лицето на Васкес.

— Престани. Престани! Пусни го! Веднага!

Очите им се заковаха. Васкес продължи да стиска Горман. Едно основно правило стигна до разгневения й мозък. Тя беше войн, а войните се подчиняваха на правилата. В този случай всичко беше съвсем просто. Апоун беше мъртъв и сега командваше Хикс.

— Не си струва да си цапам ръцете — изръмжа тя и пусна лейтенанта. Главата му подскочи и се удари в стената. Тя се извърна и се отдалечи. Рипли нито за миг не се усъмни, че ако Хикс не се беше намесил, Васкес щеше да пребие вцепенения Горман до смърт.

Рипли се наведе над парализирания офицер и разтвори дрехата му. Безкръвната яркочервена пробивна рана, която обезобразяваше рамото му, вече беше започнала да зараства.

— Сякаш го е ужилило или нещо такова. Интересно. Не знаех, че правят такива неща.

— Ей!

Този възбуден вик дойде от кабината и накара Хикс и Рипли да се обърнат. Там стоеше Хъдзън. Той бе гледал дълго и мрачно биомониторите и бе попаднал на нещо, което искаше да сподели с останалите.

— Вижте! Кроу и Дитрих не са мъртви. — Той посочи апаратурата и преглътна смущението си. — Сигурно са като Горман. Сигналите им наистина са слаби, но не са мъртви. — Гласът му спадна, заедно с първоначалното въодушевление.

Ако наистина не бяха мъртви, това означаваше, че…

Хъдзън поклати глава. В жеста му имаше и гняв, и мъка. Той беше на ръба на истерията. Състоянието на останалите не бе по-различно. Пълното психическо изтощение се бе впило в тях като душевна пиявица, помрачаваше здравия им разум и чакаше някой да изпусне контрол над себе си, за да вземе връх над него.

Рипли знаеше какво означаваха тези слаби биосигнали. Тя се опита да обясни, но не можа да улови блуждаещия поглед на Хъдзън.

— Не можеш да им помогнеш.

— Ами, ако още са живи.

— Забрави, Хъдзън. Сега те са впримчени в стената, като всички останали. Като заселниците, които видяхте, когато влязохте вътре. Не можеш да направиш абсолютно нищо за тях. Никой не е в състояние да им помогне. Това е. Бъди щастлив, че си тук и говориш за тях, а не си там долу. Ако Дитрих беше на твоето място, тя щеше да разбере, че не може да ти помогне.

Хъдзън сякаш се смали.

— Това не е истина. Такова нещо не може да се случи.

Рипли се обърна и срещна погледа на Васкес. Щеше да й бъде по-леко да й каже „Предупредих те“, но това бе излишно. Погледът изразяваше всичко, което двете жени имаха да си кажат.

Този път Васкес отмести очи първа.