Алън Дийн Фостър
Пришълци (14)

Глава четиринадесета

Над разпадащия се атмосферен реактор трещяха светкавици. От аварийните клапани свистеше пара. Дълги езици възпламенен газ изригваха на стотици метри в небето, докато вътрешните компенсатори безрезултатно се бореха да предотвратят температурното претоварване и непоносимото налягане. Реакцията вече беше извън всякакъв контрол.

Бишоп се стараеше да придвижи совалката към горната летателна площадка, без да я приближава към станцията. Вървейки към платформата, те минаха покрай останките от бронетранспортьора. Разбитият му, неподвижен скелет вече не пушеше. Рипли се загледа в него. Той беше зловещ паметник на човешката самонадеяност и прекомерната вяра в способностите на съвременните технологии да се справят с всякакви обстоятелства. Скоро той щеше да се превърне в прах, заедно с цялата колония.

Малко под средата на огромния конус на атмосферния реактор стърчеше тясна летателна площадка, брулена от вятъра. Тя беше построена да приема товарни планери и малки летателни апарати, а не такива големи кораби като совалката. Бишоп някак си успя да извърши маневрата и я приземи близо до станцията. Платформата изскърца под тежестта на совалката. Една подпорна греда застрашително се изкриви, но издържа.

Рипли спря да навива метален скоч около обемистото съоръжение, което занимаваше мислите и ръцете й през последните няколко минути. Тя захвърли полупразната ролка и огледа произведението си. Хич не беше хубаво и вероятно нарушаваше поне двадесет отделни правилника за безопасност при бойна обстановка, но тя не даваше и пет пари за това. Не беше тръгнала на парад, а и нямаше кой да й каже колко е опасно и колко е забранено, невъзможно, подсъдно. Докато Бишоп приближаваше совалката към станцията, Рипли внимателно залепи гранатомета на Хикс за огнехвъргачката. Резултатът представляваше масивен неудобен хибрид с огромна и разнообразна бойна сила. Може би щеше да е достатъчен да я върне на кораба жива и здрава, ако обаче можеше да го вдигне.

Тя отново отиде в оръжейната на совалката и започна да тъпче в една чанта всичко онова, което можеше да убива пришълци: гранати, заредени пълнители с пулсиращи снаряди, шрапнелни пачки и още, и още…

След като програмира совалката да излети при първите признаци на нестабилност на платформата, Бишоп тръгна към пилотската кабина да се погрижи за раните на Хикс. Ефрейторът лежеше проснат на няколко седалки. Съдържанието на една аптечка беше разхвърляно около него. Той и Рипли с общи усилия бяха успели да спрат кървенето. С подходящо лечение тялото му щеше да оздравее. Прогорената плът вече бе започнала да се възстановява, но за да се смекчи болката до поносима степен, трябваше да му бият няколко инжекции. Лекарствата поуспокоиха страданията, но замъглиха зрението и забавиха реакциите му. Единствената подкрепа, която можеше да окаже на Рипли при изпълнението на безумния й план, бе моралната.

Бишоп се опита да възрази.

— Рипли, идеята ти не е много добра. Разбирам как се чувстваш, но…

— Разбираш ли? — отвърна му тя рязко, без да го погледне.

— В интерес на истината, да. Това е част от програмата ми. Не е разумно да се жертва един живот заради друг.

— Тя е жива! — Рипли намери празен джоб по себе си и го напълни с гранати. — Те са я занесли долу, точно както направиха с останалите и ти го знаеш.

— Да, това е съвсем логично за тях. Признавам, че няма никакви очевидни причини да изменят на схемата, която са следвали досега. Но не е там работата. Въпросът е, че дори тя да е там, малко вероятно е да успееш да я откриеш, да я спасиш и невредими да се върнете тук навреме. След седемнадесет минути това място ще се превърне в облак прах, голям колкото Небраска.

Тя изобщо не му обръщаше внимание. Пръстите й се движеха светкавично, докато затваряше претъпканата чанта.

— Хикс, не го пускай да отлети.

Той й смигна отпаднал. Лицето му беше изпънато от болка. Лекарствата бяха разводнили очите му.

— Никъде не мърдаме. — Той кимна към хибрида в краката й. — Ще можеш ли да го носиш?

Тя вдигна оръжието.

— Толкова дълго, колкото е необходимо.

Тя взе чантата, преметна странното оръдие през рамо и тръгна към вратата. После натисна бутона и зачака търпеливо люка да се отвори. През входа нахлуха вятърът и тътенът на разпадащия се атмосферен реактор. Тя излезе на рампата и хвърли последен поглед назад.

— Доскоро, Хикс!

Той се опита да се надигне, но не успя и само се обърна на една страна. С едната си ръка притискаше парче марля към лицето си.

— Дуейн. Казвам се Дуейн.

Тя се върна и стисна ръката му.

— Елън.

Това му беше напълно достатъчно. Той кимна и се облегна доволен назад. Гласът му беше бледа сянка на онова, което Рипли бе чувала досега.

— Не се бави, Елън.

Тя преглътна смутено и излезе, без да хвърли поглед назад. Вратата се затвори след нея.

Ако не беше тежкото й снаряжение, вятърът щеше да я издуха от платформата. Срещу совалката стояха вратите на голям товарен асансьор. Бутоните веднага реагираха на допира й. Тук захранването беше достатъчно. Дори повече от достатъчно.

Асансьорът беше празен. Тя влезе и натисна бутона за трето ниво. Дъното. „Седмият кръг“ помисли си тя, докато асансьорът слизаше надолу.

Беше бавен, направен да вози масивни и чувствителни товари и не си даваше зор. Тя стоеше, опряла гръб на стената и гледаше как ивиците светлина я подминават. Асансьорът слизаше надолу към дълбините на станцията и топлината ставаше все по-непоносима. Навсякъде свистеше пара. Рипли с усилие дишаше.

Бавното слизане й даде малко време да свали якето си и да сложи направо върху фланелката си бойната броня, която бе извадила от хранилището на совалката. Пот се стичаше по челото и врата й. Тя за последен път провери снаряжението си. Патрондаш, пълен с гранати прилепваше плътно към предната част на бронята й. Тя запали огнехвъргачката. Провери пълнителя в гранатомета и не пропусна да зареди първия снаряд. Пръстите й нервно опипаха предните джобове на панталона й, които бяха издути от сигналните ракети в тях. Докато зареждаше една граната, тя се плъзна между пръстите й, падна и заподскача безобидно по пода. Рипли я взе разтреперана и я пъхна обратно в джоба си. Беше й съвсем ясно, че въпреки подробните инструкции на Хикс, тя все пак не знаеше нищо за гранатите, сигналните ракети и друго подобно снаряжение.

И все пак, най-сериозният проблем се състоеше в това, че за първи път откакто бяха кацнали на Акерон тя беше сама. Напълно, абсолютно сама. Не й остана много време да мисли за това, защото двигателите на асансьора вече забавяха своя ход.

Кабината докосна пода и леко подскочи. Предпазната решетка, която затваряше асансьора се дръпна. Когато вратите се отвориха, Рипли вдигна странната двойна цев на гранатомета и огнехвъргачката.

Пред нея се простираше празен коридор. Бледи червеникави лъчи, които искряха зад плътния метал допълваха аварийното осветление. От счупените тръби съскаше пара. Искри хвърчаха от претоварените и повредени електрически вериги. Куплунгите пращяха от високото напрежение и апаратурата се тресеше и стенеше. Някъде в далечината огромно механично бутало тракаше равномерно.

Погледът й пробяга наляво, после надясно. Пръстите й бяха побелели от стискане, но тя продължаваше здраво да държи двойното оръжие. Тя нямаше инфрачервен екран, който да изясни картината пред нея, но дори и да имаше силната топлина бързо щеше да го направи неизползваем. Тя излезе в коридора и попадна в декор, измислен от Пиранези и изпълнен от Данте.

Неоспоримите доказателства за присъствието на пришълците я поразиха още след първия завой. Лепкавият, смолист материал покриваше въздухопроводи и тръби, разстилаше се гладко чак до коридорите отгоре и сливаше машини и съоръжения в едно общо цяло. Локаторът на Хикс беше залепен със скоч върху огнехвъргачката и Рипли поглеждаше към него всеки път, когато успееше да се пребори със страха си. Той все още работеше, все още засичаше единствената си цел.

Над коридора прокънтя нечий глас и това я накара да подскочи. Гласът беше спокоен, делови и изкуствен.

— Внимание. Авария. Целият персонал трябва да се евакуира незабавно. Разполагате с четиринадесет минути да се отдалечите на безопасно разстояние.

Локаторът продължаваше да засича. Обхватът и посоката бяха ясно изписани на светодиодния му дисплей.

Вървейки, тя примигваше, за да разкара потта от очите си. Навсякъде около нея свистеше пара и й пречеше да вижда. Мигащи аварийни светлини осветяваха коридора отпред.

Нещо се движи! Тя се обърна бързо и огнехвъргачката избълва напалм и овъгли несъществуващ пришълец. Не, няма нищо. Дали ще забележат огнения език на оръжието? Сега нямаше време за предположения. Тя тръгна отново, като се стараеше да не трепери, и се концентрира в дисплея на локатора.

Влизаше в последното ниво.

Пред нея бяха вътрешните зали. В стените наоколо се виждаха скелети — телата на нещастните колонисти, донесени тук, за да послужат като безпомощни гостоприемници за ембрионите на пришълците. Обвити в смолиста течност, те лъщяха като насекоми, вкаменени в кехлибар. Сигналът на локатора се усили и я отведе наляво. Тя се наведе — и премина през ниска арка.

При всеки завой тя обгаряше пода под краката си. Без тези белези тя можеше лесно да се изгуби в лабиринта. Един от коридорите беше толкова тесен, че й се наложи да се извърти, за да премине по него. Погледът й премина през десетки измъчени лица, застинали в предсмъртна агония.

Нещо я сграбчи. Краката й се подкосиха, дъхът й секна, тя дори не успя да извика. Но ръката беше човешка. Беше част от едно приковано в смолата тяло, над което светлееше лице. Познато лице. Картър Бърк.

— Рипли. — Стонът му беше нечовешки. — Помогни ми. Усещам го как мърда вътре в мен…

Тя го гледаше вцепенена, ужасена, потресена. Дори той не заслужаваше такава смърт.

— Вземи.

Пръстите му се свиха конвулсивно около гранатата, която тя му подаде. Рипли зареди и побърза да се отдалечи. Изкуственият глас прокънтя отново. В тона му сега се усещаше механична настоятелност.

— Разполагате с единадесет минути да се отдалечите на безопасно разстояние.

Според локатора, тя почти бе достигнала целта. Зад нея гранатата изгърмя и сътресението я накара да загуби равновесие. Като в отговор, от дълбините на самата станция се разнесе мощен взрив. Зави сирена. Цялата инсталация потрепери. Локаторът я отведе зад един ъгъл. Тялото й се стегна в очакване. Дисплеят беше на нула.

Детекторът на Нют лежеше раздробен на пода. Предавателят му мрачно светеше зелено. Рипли се олюля и подпря гърба си на стената.

Всичко свърши. Това бе краят.

Очите на Нют трепнаха и се отвориха. Детето за първи път видя къде се намира. Тя беше прикована от смолата на нещо като колона над струпаните овални форми — яйцата на пришълците. Веднага ги позна. Преди да бъдат убити или донесени тук, отчаяни, последните заселници бяха успели да се сдобият с няколко от тях за изследване.

Но онези бяха празни, с отворени върхове. Тези тук стояха запечатани.

Незнайно как, но яйцето, което беше най-близо до нея, усети раздвижването на тялото й. То потрепна и започна да се разтваря като чудовищно цвете. Нещо мокро и кожесто се раздвижи отвътре. Вцепенена от ужас, Нют гледаше как паякообразните крайници се появяват един по един над отвора на яйцето. Тя знаеше какво щеше да стане след това и реагира по единствения възможен начин, единственият начин, който нещастната й душа познаваше — тя изпищя.

Рипли чу писъка, обърна се по посока на звука и хукна да бяга.

Нют гледаше като хипнотизирана паразита, който се измъкваше от яйцето. Стигнал върха, изродът спря за миг, набра сила, огледа се и се обърна към Нют. Той тъкмо скачаше, когато Рипли връхлетя в залата и натисна спусъка на гранатомета. Снарядът разкъса мазното чудовище на парчета.

Искрите осветиха огромния силует на един зрял пришълец, който стоеше наблизо. Той се извъртя и връхлетя върху натрапника. Два тежки снаряда полетяха и го отблъснаха назад. Рипли пристъпи напред и стреля ожесточено, отново и отново. Пришълецът падна по гръб и тя го довърши с огнехвъргачката.

Той още гореше, когато Рипли се втурна към Нют. Смолата, която впримчваше момиченцето още не се беше стегнала и тя успя да я разхлаби. Детето изпълзя навън.

— Хайде. — Рипли се обърна с гръб и застана на колене. — Качвай се.

Нют се покатери по тялото й и обви ръце около врата й.

— Бях сигурна, че ще дойдеш — каза тя тихо.

— С цената на всичко. Хайде да се махаме оттук. Искам да се държиш здраво, Нют. Наистина здраво. Аз няма да мога да те държа, защото ще трябва да използвам оръжието.

Тя не видя кимването, но го усети на гърба си.

— Ясно. Не се притеснявай. Няма да се изпусна.

Рипли усети движение, но не му обърна внимание, преди да обгори яйцата с огнехвъргачката. После обърна огнената струя към напиращите пришълци. Единият от тях, жива факла в мрака, почти я достигна. Два снаряда и той се разкъса на парчета.

Залата се изпълни с пронизителен, оглушаващ писък, който се извиси над трясъка на разпадащата се апаратура, заглуши воя на аварийните сирени и крясъците на атакуващите пришълци.

Тя щеше веднага да го види, ако беше гледала нагоре, вместо напред, когато влезе в залата с яйцата. И по-добре, че не го бе видяла, защото, въпреки решителността си, сигурно щеше да загуби кураж. Гигантски силует в ръждивата мъгла, царицата-майка гледаше застрашително над яйценосната си утроба, като огромен, лъскав, иноземен Буда. Озъбеният й череп беше олицетворение на ужаса. Шест крайника — два крака и четири зловещи ръце — стърчаха гротескно от разплутото туловище. Претъпкано с яйца, то представляваше огромен, цилиндричен мях, който висеше над плетеницата от тръби и въздухопроводи, обвит в ципеста мембрана, сякаш безкраен низ черва беше навит по апаратурата.

Рипли осъзна, че само преди миг бе минала точно под този мях.

Вътре в утробата безброй яйца пълзяха сред слуз и пяна към пулсиращата яйценосна тръба, като по гнусна, органична поточна линия. В края й те излизаха хлъзгави и мазни и дребните търтеи ги понасяха към местата им. Тези миниатюрни подобия на иноземните воини-пазители се тътреха напред-назад и обслужваха и яйцата, и царицата-майка. Отдадени на целенасочената си работа, те изобщо не обръщаха внимание на човека, който ги гледаше и продължаваха монотонно да пренасят току-що снесените яйца на сигурно място.

Рипли се опитваше да си спомни какво точно бе направила Васкес, когато зареди установката и повтори движенията й. Зареди и стреля четири пъти. Гранатите се забиха дълбоко в крехкия мях и се взривиха, разкъсвайки го на парцали. Яйца и тонове зловонна, слузеста течност се разляха по пода. Царицата-майка подивя и запищя зловещо като шизофреничен локомотив. Рипли пусна огнехвъргачката и методично обгори всичко наоколо, докато се измъкваше. Яйцата се сбръчкаха в горящия ад и тъмните силуети на воините и търтеите изчезнаха в дивата суматоха.

Царицата-майка се извиси над тази касапница, борейки се с пламъците. Два пришълеца се надигнаха към Рипли. Гранатометът издрънча на празно. Тя извади пълнителя, постави нов и наведе цевта. Нападателите й изчезнаха в смъртоносната канонада.

Тичайки към асансьора, тя обгаряше всичко наоколо, независимо дали се движи или не, възпламенявайки апаратурата и инструментариума, заедно с прииждащите пришълци. Потта и парата почти я заслепяваха, но огнените следи, които бе оставила по пътя си блестяха ярко като скъпоценности сред това опустошение. Сирените виеха около нея и станцията се тресеше в адски конвулсии.

Тя едва не подмина един огнен знак. Щом го видя, закова на място и се върна назад. Тичаше като на сън. Дробовете й вече не се напрягаха. Тялото й бе така стегнато, че тя имаше усещането, че лети над металния под.

Зад нея, царицата-майка се откачи от разкъсаната утроба и я захвърли от тялото си. Тя се изправи на краката си, огромни като колони на храм, и тръгна напред, повличайки машини, пашкули, търтеи и всичко след себе си.

С огнехвъргачката Рипли прочистваше коридора пред себе си. Тя бълваше огнени езици и стреляше по страничните коридори, преди да ги пресече, за да не бъде хваната от засада. Когато стигнаха до товарния асансьор резервоарът на огнехвъргачката беше празен.

Асансьорът, с който бе дошла, беше срутен от падащите развалини. Тя натисна бутона на съседния и беше възнаградена с равномерното бръмчене на здравия му мотор. Втората метална кабина заслиза бавно към дъното. Разярен писък я накара да се обърне. В далечината, лъскавият силует на царицата-майка се мъчеше да си пробие път през тръбите и въздухопроводите. Скелетът й раздираше тавана.

Рипли провери гранатомета си. Пълнителят беше празен, а тя нямаше повече запаси. Беше стреляла на посоки докато спасяваше Нют. Тя захвърли ненужното двойно оръжие, доволна, че ще се отърве от тежестта му.

Асансьорът слизаше прекалено бавно. До него, в една ниша на стената, имаше сервизна стълба и Рипли тръгна нагоре по нея. Нют беше лека като перце на гърба й.

Тя тъкмо се пъхна в отвора към следващото ниво, когато силна черна ръка връхлетя като бутало след нея. Нокти, остри като бръсначи, се забиха в металния под на сантиметри от крака й.

А сега накъде? Вече не изпитваше страх, нямаше време за паника. Имаше толкова много неща, върху които да се съсредоточи, беше прекалено заета, за да се уплаши.

Ето — открита вита стълба, която води към горните нива на станцията. То се тресеше заедно с грандиозната инсталация, която се разкъсваше на парчета отдолу. Зад нея, пода се огъваше под напора на невероятна сила. Царицата-майка се мяташе бясно в металните стени. Нокти и челюсти пробиваха дебелите метални плоскости.

— Разполагате с две минути да се отдалечите на безопасно разстояние. — Мрачният глас на станцията информираше несъществуващия персонал.

Рипли падна и удари коляното си в металните стъпала. Болката я накара да спре. Затаила дъх, тя чу, че двигателите на асансьора заработиха и погледна надолу през открития скелет на сградата. Асансьорът се качваше. Претоварените въжета стенеха в отворената шахта.

Тя продължи безумния си бяг нагоре по стълбата. Катереше се толкова бързо, че чак свят й се зави. Можеше да има само една-единствена причина асансьорът отново да тръгне нагоре.

Те най-после стигнаха до изхода, който водеше към летателната площадка. С Нют на гърба си, Рипли блъсна вратата и излезе навън сред вятър и дим.

Совалката беше отлетяла.

— Бишоп! — Вятърът отнесе вика й. — Бишоп!

Нют се разплака на рамото й.

Воят на претоварения асансьор, който бавно се качваше към тях, я накара да се обърне. Тя се отдалечи от вратата, докато гърба й опря в тесния парапет, който опасваше летателната площадка. До земята имаше цели десет етажа. Обшивката на атмосферния реактор беше гладка като стъкло. Не можеха нито да се качат нагоре, нито да слязат надолу. Дори нямаше въздухопровод, в който да се гмурнат.

Платформата се разтресе от експлозия в недрата на станцията. Металният парапет се разклати и едва не я събори. Стоманената кула на един охладител наблизо проскърца и се пречупи, като увехнала секвоя. Експлозиите вече се нижеха една след друга. Резервните осигурителни системи не успяваха да удържат верижната реакция. Асансьорът спря. Предпазната решетка започна да се разтваря.

Рипли прошепна на Нют:

— Затвори очи, миличка.

Детето кимна безмълвно, съзнавайки, че Рипли щеше да преметне крак през парапета и те щяха да се разбият заедно на твърдата земя, бързо и безболезнено.

Тя почти беше протегнала крак към празното пространство, когато се появи совалката. Тя беше почти над главите им. Ускорителите й боботеха, но тя не ги беше чула заради вятъра. Товарната платформа на кораба беше спусната и се протягаше към тях като божия ръка. Рипли не знаеше как Бишоп успява да задържи стабилно совалката в този вихър, пък и не я интересуваше. Зад нея гласът на станцията едва се чуваше. И за него, както и за инсталацията, на която служеше, времето бе свършило.

— Разполагате с тридесет секунди…

Тя скочи на товарната платформа и я изчака да се прибере в товарния пристан на совалката. Миг по-късно невероятна експлозия разцепи станцията на две. Образувалият се вихър повлече совалката. Спуснатите й подпори раздраха платформи, стени и тръбопроводи. Металът се вряза в метал. Оплелите се структури всеки момент можеше да повлекат совалката надолу.

Вътре в трюма, Рипли се хвърли в една седалка, прегърна Нют и пристегна предпазните колани.

Нагоре по коридора се виждаше командната, където Бишоп отчаяно се бореше с бутоните.

Докато се издигаха, в малкия кораб прокънтя метален трясък. Хидравличните амортизатори се откъснаха от корпуса. Рипли закопча здраво коланите и обви ръце около Нют.

— Дай газ, Бишоп!

Ниският корпус на станцията за миг се превърна в огромно огнено кълбо. Земята изригна и пръст, и метал експлодираха в облак прах.

Совалката летеше стремглаво нагоре. Двигателите й се ускоряваха бясно и силното натоварване залепи Нют и Рипли за седалката. Този път излизането в орбита съвсем не беше плавно. Бишоп беше отворил до последно клапите на реактивния двигател. Совалката дръзко си пробиваше път през нажежената атмосфера. Гърбът на Рипли протестираше под силното налягане, но мислено тя насърчаваше Бишоп да увеличи скоростта още и още.

Когато напуснаха синкавата атмосфера и навлязоха в черното междузвездно пространство, облаците отдолу се възпламениха. Огромно кълбо нажежен до бяло газ в тропосферата. Ударната вълна на термоядрената експлозия разтърси совалката, но тя остана невредима и продължи стремглавия си полет.

Вътре в металния болид, Рипли и Нют седяха и гледаха през илюминатора как ослепителният блясък се разнася зад тях. Нют се отпусна на рамото на Рипли и тихо заплака. Рипли я залюля и погали косата й.

— Няма нищо, миличко. Успяхме. Всичко свърши.

Пред тях масивният тромав корпус на „Сулако“ стоеше в геостационарна орбита и чакаше завръщането на своите, оцелели чада. Под командването на Бишоп совалката се извисяваше докато накрая се скачи с пристана на „Сулако“ и навлезе в товарния отсек. Външните шлюзове се затвориха. Автоматичните предупредителни светлини угаснаха, сирената замлъкна. Клапаните се отвориха и освободиха двигателите от излишната топлина. Огромният трюм започна да се пълни с въздух.

В совалката Рипли бе коленичила до упоения Хикс и погледна въпросително Бишоп, който стоеше наблизо.

— Бих му още една инжекция против болката. Той продължаваше да твърди, че не се нуждае от нея, но и не я отказа. Страшно нещо е болката, а още по-страшна е онази вътрешна необходимост у някои хора да се правят, че тя не съществува. Понякога се радвам, че съм андроид.

— Трябва да го занесем в медицинското крило на „Сулако“ — каза тя и се изправи. — Хвани го за ръцете, а аз — за краката.

Бишоп се усмихна.

— Засега му е удобно тук. По-добре ще е да го разклатим колкото е възможно по-малко. Ти си уморена, дори аз съм уморен. Нека да вземем носилка. По-лесно ще е.

Рипли се поколеба, погледна към Хикс и каза:

— Прав си, наистина.

Тя взе Нют и тръгна пред андроида към товарната рампа. Само след няколко минути щяха да докарат самодвижещата се носилка за Хикс. Бишоп отново заговори:

— Съжалявам за ужаса, който си изпитала, когато си излязла от станцията и си видяла, че совалката я няма, но площадката стана страшно нестабилна и се опасявах, че ако не излетим, няма да мога да удържа кораба. Беше по-лесно и по-сигурно да кръжа ниско наоколо. Близо до повърхността вятърът не е така силен. Бях насочил един от мониторите към входа, за да мога да ви видя щом излезете.

— Де да знаех това тогава.

— Напълно те разбирам, но единственото, което можех да направя, е да се надявам, че работите няма съвсем да се объркат и че ще успея да ви кача на борда. Тъй като нямаше човек, който да ме ръководи, наложи се да действам според програмата си.

Те вече приближаваха товарната рампа. Рипли спря за миг, сложи ръка на рамото му и погледна в изкуствените му очи.

— Справи се отлично, Бишоп.

— Ами… Благодаря ти, аз…

Той спря по средата на изречението. Вниманието му бе привлечено от нещо, което бе мярнал с ъгълчето на окото си. Какво пък толкова!? Капка безвредна течност бе паднала на пода точно пред обувката му. Сигурно се беше кондензирала по корпуса на совалката.

Капката засъска и започна да прояжда металната рампа. Киселина!

Нещо остро и лъскаво изригна от гърдите му и оплиска Рипли с млечна андроидна течност. Огромното жило на царицата-майка прониза тялото му. Бишоп започна да се мята, издавайки неразбираеми компютърни звуци и сграбчи острия издатък, който го вдигна полека нагоре.

Царицата-майка се бе скрила в един от подпорните механизми за кацане. Атмосферните шлюзове на отсека, излети заедно с останалата обшивка на совалката вероятно се бяха изкривили или направо откъснали от корпуса. Огромното й туловище се сливаше с апаратурата и те изобщо не я бяха забелязали.

Хванала Бишоп в чудовищните си ръце, тя го разкъса и захвърли двете парчета встрани.

Предупредителните светлини се отразяваха в черните й лъскави крайници. Тя бавно заслиза към пристана. Там, където Рипли бе обгорила тялото й, все още се виеше пушек. От дребните рани, които бързо зарастваха капеше киселина. Шесторните й крака се разгънаха в нечовешки чупки.

Излизайки от вцепенението, Рипли спусна Нют до пристана, без да откъсва поглед от слизащото чудовище.

— Бягай!

Нют светкавично се шмугна между апаратурата и опаковъчните касетки, натрупани наблизо. Пришълецът слезе на пристана и се обърна към движещото се тяло. Рипли отстъпи назад и замаха с ръце, като викаше, правеше физиономии, подскачаше нагоре-надолу — изобщо вършеше всичко, което й дойдеше на ум, за да привлече вниманието на пришълеца и да го накара да откъсне поглед от детето.

Примамката й се оказа ефикасна. Гигантът се обърна невероятно бързо за нещо толкова огромно и се хвърли към Рипли. Тя хукна към вътрешния склад, чиято врата заемаше цялата стена в дъното на товарния трюм. Масивни стъпала трещяха по пристана зад нея.

Тя се добра до вратата и натисна бутона за затваряне. Преградният шлюз забръмча и се подчини на командата. Движеше се много по-бързо от вратите във вече несъществуващата станция. Силен метален трясък отекна в складовото помещение. Пришълецът се беше ударил в здравата стена, за щастие късно.

Рипли нямаше време да преценява дали вратата ще издържи или не. Тя бързо тръгна между обемистите транспортни машини, търсейки нещо определено.

Отвън, вниманието на царицата-майка бе привлечено от някакво движение. На пода на товарния пристан, под тежка метална решетка се простираше лабиринт от открити сервизни канали, които приличаха на притоците на голяма река. Каналите бяха точно толкова широки, колкото да поберат Нют. Тя се беше спуснала през един сервизен отвор и бе запълзяла към другия край на товарния пристан бързо като невестулка.

Пришълецът проследи движението. Здрави нокти се вкопчиха в металната решетка и изтръгнаха една от секциите й точно зад вцепененото от страх момиченце. Нют пълзеше отчаяно, мъчейки се да увеличи дистанцията. Още една секция изчезна точно над петите й. Следващата щеше да бъде фатална.

Пришълецът отново се бе протегнал над решетката, когато тежката врата на склада заскърца зад него. В рамката й стоеше масивен изкуствен силует.

Прикрита зад два тона закалена стомана, Рипли изведе тежкия свръхтоварач навън. Крайниците й бяха облечени в специалните ръкавици, които предаваха движението от бронираната кабина. Облякла товарача като невиждана броня, Рипли уверено тръгна към царицата-майка. Тежките стъпала на машината трещяха по пристана. По лицето на Рипли нямаше дори нотка на страх. Единственото, което се четеше по него бе настървението на майка, решена да спаси детето си.

— Остави я, гадно чудовище!

Царицата-майка нададе нечовешки писък и се хвърли към приближаващата машина.

Рипли замахна. Движението не беше естествено за свръхтоварача, но прецизната машина реагира отлично. Масивна хидравлична ръка удари главата на пришълеца и го отхвърли назад към стената. Царицата-майка реагира на секундата и се изправи, но срещна длан, която наистина тежеше цял тон. Ударът я повали над тежката товарна апаратура, струпана в единия край на пристана.

— Ставай! — закрещя Рипли с безумна, разкривена усмивка. — Ставай!

Мятайки яростно опашка, царицата-майка за трети път се хвърли към товарача. Четири биомеханични ръце замахнаха към двете на товарача. Огромното жило се мъчеше да прониже страните и основата на машината и рикошираше в твърдия метал. Рипли отблъскваше ударите и самата тя удряше, размахвайки стоманените зъбци пред разяреното чудовище. Тя връщаше товарача назад, после отново нападаше, въртеше се и непрекъснато държеше силните механични ръце между нея и пришълеца. Двубоят се местеше по пристана и събаряше всичко по пътя си — опаковъчни касети, преносима апаратура, съоръжения… Товарният пристан кънтеше от адските звуци на смъртоносната битка, която водеха двата дракона.

Приклещвайки двете мощни механични длани около чифт иноземни ръце, Рипли сви пръсти в чувствителните ръкавици и премаза здравите кости на пришълеца. Царицата-майка се сгърчи от това зловещо посегателство. Мощните нокти на останалите й ръце едва не пробиха бронираната кабина. Те можеха да разкъсат дребната човешка фигура на парчета.

Рипли вдигна ръце и царицата-майка увисна във въздуха. Двигателят на товарача заръмжа от огромната тежест. Задните крака на пришълеца заблъскаха машината и бронираната кабина, която предпазваше Рипли се пропука. Главата на пришълеца се наведе напред и външните му челюсти започнаха да се разтварят. Рипли неумолимо стискаше ръкавиците, които задвижваха свръхтоварача.

Мощната вътрешна челюст връхлетя към нея. Тя се наведе и челюстта удари тапицираната облегалка. Навсякъде се разплиска лигава слуз. Жълтата киселина се пенеше по хидравличните ръце и пълзеше към кабината. Царицата-майка разкъса херметизираните маркучи и пурпурната течност плисна във всички посоки. Кръвта на машината се смеси с кръвта на пришълеца.

Загубил хидравличната си сила, товарачът грохна и се преобърна. Царицата-майка се спусна върху него и избягвайки падащите стоманени ръце, затърси начин да проникне в бронираната кабина. Рипли натисна някакво копче на командното табло и горелката на товарача оживя и изригна силен син пламък право в лицето на пришълеца. Той закрещя и се дръпна назад, повличайки машината след себе си. Светът се преобърна за Рипли, но здравите предпазни колани я притискаха плътно към седалката.

Машината, чудовището и човекът се претърколиха в квадратната шахта на товарния пристан. Товарачът падна върху пришълеца, премаза част от тялото му и го закова под огромната си тежест. От разкъсаното тяло рукна киселина.

Зениците на Рипли се разшириха. Тя ожесточено блъскаше бутоните на товарача. Бликналата киселина се разля по вратите на шлюзовата камера и задимя, прониквайки в твърдата сплав. Зад външния шлюз се ширеше космическото пространство.

По здравата врата се появиха първите дупчици. Рипли отчаяно се бореше да разкопчае предпазния си колан. „Сулако“ се разхерметизира и ненаситния вакуум засмука въздуха в него. Рипли се измъкна от товарача. Вихърът, който пронизваше тялото й, все повече се усилваше. Прескачайки локва димяща киселина, тя се вкопчи в първата пречка на вградената в стената стълба. Ръката й се протегна и натисна бутона на вътрешния осигурителен шлюз. Тежките врати започнаха бавно да се затварят, като стоманени челюсти над главата й.

Тя се катереше бясно. Под нея малките дупчици се разширяваха, към тях се присъединяваха нови и нови. Киселината действаше неумолимо. Съпротивлението на изтичащия въздух ставаше все по-голямо и забавяше изкачването й.

Нют беше преминала лабиринта от канали под пода и се бе скрила в гора от газови бутилки. Когато товарачът, Рипли и пришълеца паднаха в шлюзовата камера, тя се бе измъкнала, за да вижда по-добре.

Сега вакуумът отдолу я повлече и я понесе по гладката повърхност на пристана. Тя риташе и пищеше, но нищо не можеше да я спре. Бишоп, или по-скоро горната му половина, я видя, че се носи по пода. С едната ръка той сграбчи една метална подпора, а с другата, благодарение на отличната координация на компютърния си мозък, успя да хване момиченцето за колана. Тя увисна в здравата му хватка и силният вихър я превърна в Нют-флагче, което се развяваше по пристана.

Главата на Рипли се появи над шлюзовата камера. Докато се опитваше да преметне десния си крак отгоре и да се измъкне, нещо се допря до левия й глезен и се вкопчи в него. Силното дърпане отдолу едва не измъкна ръцете й от рамената. Тя отчаяно хвана с две ръце последната пречка на стълбата. Беше само на крачка от пристана. Вътрешните шлюзови врати продължаваха да се затварят. Ако не се измъкнеше веднага или пък не скочеше обратно долу, само след няколко минути щеше да свърши разполовена като Бишоп.

Отдолу, проядените от киселината врати простенаха. Част от вътрешната арматура поддаде и товарачът и пришълеца пропаднаха с няколко сантиметра. Рипли усети, че ръцете й се изплъзват под тежестта на онова, което я теглеше надолу, но обувката й се изхлузи първа. Кракът й беше свободен.

Събирайки последни сили, тя се довлече до пристана, миг преди вътрешният шлюз да се затвори. Зад нея царицата-майка нададе яростен писък и употреби цялата си невероятна сила, за да избута тежкия товарач.

Тя се бе измъкнала наполовина, когато проядените от киселина врати се разпаднаха и парчета метал, пръски киселина, царицата-майка и товарачът излетяха в безвъздушното пространство. Рипли стана и се довлече до най-близкия илюминатор. Ако царицата-майка бе успяла някак си да се задържи в шлюзовата камера, и най-малките й усилия щяха да са достатъчни да изстрелят Рипли в открития космос.

Но, не! Без да спира да крещи, хванала се здраво за товарача, царицата-майка отлиташе бавно към негостоприемния свят, от който бе долетяла.

Рипли видя как туловището й се превърна в далечно петно, а после в едва забележима точка, която бездната погълна.

Въздухът в товарния пристан се завъртя във вихър и замря. Въздушните генератори започнаха да възстановяват изгубената атмосфера.

Бишоп все още стискаше Нют в едната си ръка. От разкъсаното му тяло стърчаха изкуствени органи и искрящи проводници. Клепачите му потреперваха. Главата му от време на време подскачаше и се удряше в пода. Вътрешните му регулатори бяха успели да спрат изтичането на изкуствена кръв и се опитваха да противодействат на огромната рана. В ъгълчето на окото му бяла капка блестеше като сълза.

Той успя да изпише на лицето си мрачна усмивка, когато видя Рипли, която вървеше към тях.

— Добре се справяш за човек. — За миг постави под контрол клепачите си и й намигна.

Рипли се наведе към Нют. Момиченцето изглеждаше объркано.

— Мамо… Мамо?

— Да, миличка, тук съм.

Тя вдигна детето на ръце и го стисна силно в обятията си. Двете тръгнаха към жилищния отсек на „Сулако“.

Системите на големия кораб бръмчаха успокоително около тях. Тя отиде в медицинското крило, взе носилка и се върна на пристана. Бишоп я увери, че може да почака и тя леко натовари заспалия Хикс и забута носилката към болничното отделение. Лицето му беше спокойно и доволно. Той беше пропуснал всичко, отдаден на приятните изживявания, които инжекциите на Бишоп му бяха осигурили.

А самият андроид лежеше на пода, с ръце, скръстени пред гърдите си. Очите му бяха затворени. Тя не можа да разбере дали спи или е мъртъв. По-умни глави от нейната щяха да определят състоянието му на Земята.

В съня, лицето на Хикс бе загубило упоритостта и самоувереността, присъщи на войниците от флота. Той изглеждаше като обикновен мъж, но по-хубав от останалите и много по-уморен. И все пак не беше обикновен. Ако не бе той, всички щяха да са мъртви. Само „Сулако“ щеше да живее — празен съд, чакащ завръщането на хора, които никога нямаше да дойдат.

Помисли да го събуди, но се отказа. След малко, когато вече щеше да бъде сигурна, че жизнените му функции се стабилизират и обгорената му рана зараства, тя щеше да го положи в една от празните анабиозни капсули.

Тя се обърна да огледа помещението. Трябваше да подготви три капсули. Ако Бишоп изобщо беше жив, той нямаше да има нужда от анабиоза. На андроида, капсулата щеше да му е тясна и ограничаваща.

Нют я погледна. Тя бе стиснала двата й пръста и вървеше редом с нея по коридора.

— Ще спим ли сега?

— Да, Нют.

— А може ли да сънуваме?

Рипли погледна към светлото лице и се усмихна.

— Да, миличка, мисля, че и двете ще можем.