Александър Драганов
Нощта на Змията (5)

Глава четвърта
Змията напада

— Добър вечер — отговорът на новодошлия смрази кръвта на Алтан. Нещо в гласа му прозвуча противоестествено и кощунствено, сякаш гърлото на приказващия не е предназначено за човешка реч. — Може ли да отворите?

Вратата леко се открехна.

— Добра да е. Но не отговорихте на нито един от въпросите ми — хладно отвърна Регън. — Кой сте вие и какво искате?

Алтан наостри слух.

— Вестоносец съм. Нося съобщение за магьосника Кобъл — отговори неестественият глас. Алтан чу как Тамия си поема рязко въздух.

— Кобъл е мъртъв, а и преди не живееше тук — отговори Регън, — грешка имате.

— Научих скръбната вест, че Кобъл е починал — отвърна новодошлият. — Чух обаче, че племенникът му Алтан е отседнал при вас?

След тези думи във въздуха се разнесе съскане, сякаш змия е подала езика си, за да надуши въздуха.

— Чул сте грешно — отговори Регън, — аз живея сам с дъщеря си и мразя магьосници. Не бих пуснал в дома си такъв.

Последните думи очевидно бяха предупреждение към пилигрима.

— Жалко — отвърна съскащият. — В такъв случай се извинявам за безпокойството.

След миг Регън затръшна вратата и се обърна към Алтан:

— Ставай.

Момчето се изправи на крака рязко, от което леко се замая. Ефектът от снощната треска не бе отминал напълно, както му се бе струвало през по-рано през деня и сега отново се чувстваше леко слаб.

— Това беше човекът, дето разпитваше за теб — каза Тамия и изглеждаше бледа като платно. — Откъде познаваш такъв гад?

— Не го познавам…

— Тихо — изръмжа му Регън.

Младежът се сепна, но снижи глас:

— Нали си тръгна?

— Много си наивен. Гадината замисляше нещо. Направи грешка обаче, че не ме освитка на място. Явно славата ми още държи влага.

— Мислиш, че е знаел кой си? — повдигна вежди Тамия.

— Според мен знаеше кой съм, знаеше с какво се занимаваме и със сигурност знаеше, че момъкът е при нас.

— Как разбра? — зяпна Алтан.

— Нюх — поклати глава гладиаторът, — поведението му беше като на котарак край паница мляко. Да ви кажа обаче, това не бе котарак, нито човек. Сигурен съм, че беше влечуго.

— Какво? — в един глас викнаха Тамия и Алтан.

— Макар и по-слаби от вашите, очите ми имат око към детайла. Това, което взимате за непроницаем мрак под качулката са люспи — отвърна Регън. — Това беше някакво змиевидно, уродливо същество. По-лошото обаче е, че ще се върне и сигурно ще доведе и други със себе си.

— Други змиевидни? — потръпна Алтан.

— Не, надявам се — отговори гладиатора. — Мисля, че ще домъкне срещу пари ония, които са му изклюкарили кой съм и къде живея. Сигурно улични отрепки. За щастие, аз ще съм готов.

— Не можеш да се биеш, тате, това е лудост!

— Лудост? — Регън се обърна към дъщеря си и очите му заблестяха. — Това, че съм куц може, може да ми пречи да се справям с изчадията на Кобъл, но няколко улични плъха няма да ми се опрат — и гладиатора се наведе до малък гардероб, от който измъкна арбалет и къс, широк меч.

— А змиевидният? — попита Алтан, объркан.

Регън се спря за момент.

— Не знам — поклати глава накрая, — за пръв път виждам такова създание. Нямам идея колко е силно.

— Аз владея някои магии — каза младежът. — Те са защитни, чичо ме научи на тях за да се справям с неговите „питомци“, в случай че подивеят.

— С тия магии чичо ти вече е в гроба, хлапе — пресече го Регън. — Ти и Тамия ще се махнете през тайния проход, който съм подготвил в къщата.

— Няма да те оставя сам! — извика крадлата.

— Ще правиш каквото ти кажа! — отвърна набитият мъж и натисна една дъска до стената. Одърът, на който миналата нощ бе спал Алтан се отмести и разкри проход със стълби, слизащи надолу.

— Това води до каналите на града — с леден глас отговори Тамия, — няма да се крия в отходните води, докато ти се биеш сам.

— Мога да ти помогна с магиите си — настоя и Алтан.

В този миг на вратата отвън отново се почука.

— Слизайте — настоя Регън, шепнейки, сетне извика през рамо: — Момент!

Стоящият на вратата обаче явно бе нетърпелив, тъй като започна да натиска бравата.

— Слизайте долу! — настоя Регън с такъв тон, че момчето и момичето неохотно заслизаха по стълбището.

Гладиаторът се обърна към вратата, надигайки арбалета си точно за да види как вратата се отваря и вътре влиза облечен в парцаливи дрехи орк, който размахва крив и нащърбен ятаган.

Регън стреля с арбалета си и стрелата улучи пришълеца право в туловището. Оркът изръмжа, но Регън завъртя арбалета си във въздуха. Някакъв механизъм изщрака и нова стрела полетя към нападателя, този път удряйки го във врата, за да го повали мъртъв на земята.

Тамия и Алтан бяха спрели да слизат, като само главите им се подаваха от шахтата, в която се спускаха.

— Бягайте, глупаци такива! — извика гладиаторът, пускайки нова стрела, която този път улучи едно парцаливо еднооко джудже точно в сърцето. Скитникът изкрещя и рухна до орка.

Следващият враг обаче бе трол, на който стрелите не правиха впечатление. Регън изруга, хвърли арбалета настрани и изтегли късия си меч. Той остави трола да го доближи, сетне избегна удара му, стъпи със здравия си крак върху коляното му и заби меч в отворената уста на звяра.

— Много впечатляващо, гладиаторе — забуленият в черно силует застана на вратата, ръкопляскайки. Звука прозвуча някак сух заради черните нокти, с които завършваха пръстите на люспестите длани.

— За последен път ви казвам — каза Регън на все още стоящите неподвижно Алтан и Тамия, — бягайте.

— Исскам само момчето, гладиаторе — повтори съществото, — дай ми го и дъщеря ти ще живее.

— Върви при Прокълнатия, боклук — каза Регън и без предупреждение хвърли меча си напред като нож, толкова бързо, че Алтан ахна.

Качулатият силует изплю киселинна храчка, която пресрещна меча и го разби на късове.

— Това беше много глупаво — процеди той, но Регън вече го нападаше. Ръцете на гладиатора стиснаха влечугото за гушата, така че да не може да плюе, а после го тръшнаха на пода.

— Махнете се, по дяволите! — изкрещя гладиаторът към глупаво гледащите го Алтан и Тамия.

— Татко! — викна крадлата, не знаейки какво да стори.

В този момент качулатото същество, бързо като светкавица, прокара ноктите на пръстите си през езика на отворената си уста и след това ги зали в дланите на гладиатора. Регън изстена и инстинктивно го пусна, а кожата му почервеня за секунди. Змиевидният изплю огромна киселинна храчка между очите му и гладиаторът умря, преди да може дори да извика.

— Неее! — извика Тамия, докато качулатият се изправяше. Качулката му падна и разкри отблъскващата глава на гигантска кобра, която я загледа с немигащи очи.

— Стойте! — нареди съществото.

Тамия замръзна хипнотизирана. Алтан обаче дръпна момичето и двамата се изтърсиха в студените, мръсни води на канала. Допирът им сепна дъщерята на гладиатора и тя се метна към стената, за да дръпне една ръчка. Подвижният камък с одъра върху него започна да се затваря.

— Няма да ми избягате — подаде се обаче змийската глава в затварящия се процеп.

Алтан трескаво произнесе първото заклинание, за което се сети и го изпрати с вик нагоре.

Магията излезе под формата на сфера от лилава светлина, която блъсна змийската морда и оттласка изчадието назад.

Отворът се затвори с щракване.