Александър Драганов
Нощта на Змията (19)

Глава осемнадесета
През гората

Четиримата бързо напуснаха къщата, но под нея не ги чакаше нищо по-добро. Елфите, които ги бяха довели дотук бяха изпохапани от змията, явно, без да имат възможност дори да извикат. Кентаврите също бяха мъртви, копитата им стърчаха в различни посоки. Змията не бе пощадила дори и конете.

— Талиен… — Райлин поклати глава, виждайки тялото на своя приятел, облегнато на едно дърво, сякаш е заспал. За миг затвори очи.

— Той вече е едно с Гората — тихо рече крал Леседил. — Ще разпоредя да го погребат веднага щом стигнем главния ми дворец.

Алтан не знаеше какво да каже. До вчера тези трупове бяха красиви, жизнени и щастливи елфи. Сега обаче бяха мъртви. Като Регън, Райсил, Рилзан и Кобъл. Мъртви, заради него.

Отново му хрумна мисълта да се предаде, най-малкото за да спаси другарите си. Но знаеше, че нито Тамия, нито Райлин ще се съгласят.

— Да тръгваме! — извади го от унеса му кралят и четиримата тръгнаха на път. Вече се бе мръкнало, а нощната Гора на Елфите изглеждаше замлъкнала, притихнала, сякаш обитателите й бяха ужасени от станалата касапница и не искаха да излязат. За щастие, пътеките бяха широки и удобни за пътниците и те не се бавиха много. В небето светеше пълна луна, чиято мека светлина дружелюбно осветяваше пътя им.

— Имахме късмет, че змията не е намерила мен — каза по някое време краля, докато вървяха. — Вероятно е счела, че охраната е заради вас, не заради мен.

Леседил въздъхна.

— Горките стражи…

Внезапно чуха тропот и на пътя им излезе стар кентавър. Конското му тяло бе кафяво на цвят, а човешкото бе на възрастен човек. Лицето му бе обрасло с дълга бяла брада.

— Ваше величество!

— Вотмос! — поздрави го кралят на елфите. — Радвам се да те видя.

Сетне се обърна към младите си спътници.

— Това е кентавърът Вотмос, чародеят на гората.

Райлин кимна почтително, същото сториха Алтан и Тамия.

— Последвайте ме, моля — каза кентавърът и четиримата тръгнаха след него. Той ги отведе до малка поляна, в центъра на която имаше езеро.

— Вие сте видели Оракула — обърна се кентавъра към тримата. Алтан усети някакво мрачно предчувствие да го изпълва. Щеше ли този Вотмос да му разкрие истината за родителите му?

— Тя ви е казала много неща, но без да се изрази ясно. Вижда най-много от всички прорицатели, но казва най-малко.

— Какво да правим, Вотмос? — намеси се крал Леседил. — Сполетя ни голяма беда. Змия нападна и изби стражите ми. Допълзя по следите на това човешко момче. Знаеш ли защо?

— Моите догадки не струват в случая повече от твоите — въздъхна кентавърът, — но мисля, че става дума за ритуал, който ще даде сила на този магьосник Казадар.

Вотмос погледна Алтан и младия магьосник се размърда притеснен.

— Това е свързано с моето тъмно наследство, нали? — въздъхна младежът.

Кентавърът кимна.

— Но то не е от родителите ти, момко — меко се усмихна Вотмос.

— Наистина? — Алтан усети някакво облекчение да се разлива в него за пръв път от много време. — Откъде знаеш?

— Ехх, момко — засмя се кентавърът. — Все едно аз да те питам откъде черпиш магията си. Това са неща, които имаме. Но знай, че родителите ти бяха добри хора и също си изпатиха от наследството, което носиш и ти.

Вотмос наведе лицето си до това на Алтан.

— Запомни, момче — рече кентавърът, — носиш в себе си наследството и на твоите родители, и на тъмнината, заради която те преследват. Изборът кое наследство ще приемеш накрая ще бъде твой.

Вотмос се поколеба, сетне прегърна младия вълшебник до себе си. Алтан бе много изненадан, а след това замръзна, когато чу думите на кентавъра в ухото си.

— Моля се на Създателя да направиш правилния избор.

След това кентавъра погледна Тамия.

— Мило девойче — каза той и я погали по косата. Крадлата се усмихна.

— Мило девойче — повтори Вотмос, — минала си през големи изпитания, а те чакат още по-големи. Но ако останеш твърда на себе си и на любимия си ще получиш много по-добра съдба от тази на придворна, за която мечтаеше.

После приближи Райлин.

— Усещам желание за доказване у теб, млади елфе. Страхуваш се да не останеш в сянката на баща си.

— Н-не е вярно! — възрази Райлин, заеквайки от притеснение. — А-аз, обичах татко много!

— Именно затова не искаш да го разочароваш. Бъди спокоен, няма.

Райлин поклати глава, не знаейки какво да каже.

— Той би се гордял с теб — продължи Вотмос — знай, че твоят дракон те очаква.

Елфът отвори уста, след това я затвори. В един момент изглеждаше страшно малък и уязвим.

Кентавърът се приближи и го прегърна.

— Благодаря ти — каза тихо Райлин.

Кентавъра го погали като малко дете, сетне погледна и тримата.

— Вашата съдба ще ви отведе в мочурищата отвъд Планините на Забравата. Магьосникът Казадар е открил древен замък на злото, където преди векове е бил роден барон Саркорос, отвратителния син на Прокълнатия. Днес това се нарича Крепостта на Змията. Вие трябва да се изправите срещу злия Казадар и да спрете пъкления му план. Трябва да продължите пътя си без отлагане, всяко такова ще стовари нови беди върху близките до вас.

Кентавърът се обърна към крал Леседил.

— Ваше величество, осигурете храна и дрехи за пътя на тези трима бъдещи герои, но не изпращайте войници с тях. Само ще ги направите по-забележими и ще ги обречете на смърт.

Владетелят отвори уста да възрази, но кентавърът го прекъсна.

— Виждал съм бъдещето, кралю. Не спорете с мен.

Сетне се обърна към тримата младежи.

— Вие всички искам да запомните едно. Великите герои са били могъщи воини или магьосници, но така е и с големите злодеи. Основната черта на героите е била вродената им доброта. Не губете никога своите състрадание и съчувствие, никога не се срамувайте от смеха или сълзите си. Това са нещата, които Прокълнатия и слугите му не разбират. Това са нещата, които ще доведат и до тяхната гибел, именно те, а не меча или магията.