Александър Драганов
Нощта на Змията (2)

Глава първа
Лош Ден

Още не бе станало време за обяд, но в град Саликарнас вече бе горещо, въпреки че есента бе настъпила.

Алтан мислеше, че в Саликарнас винаги е или горещо, или вали студен дъжд, дошъл без предупреждение от морето. Такива бяха спомените от целия му съзнателен живот в града.

Алтан не знаеше откъде е, но бе израснал в Саликарнас, при свой далечен стар роднина, магьосник на име Кобъл. Родителите му, поне според Кобъл, също били магьосници, но загинали в корабокрушение. Преди да потънат под морските вълни, успели да спасят сина си, като призовали магическа птица, която да го отнесе при най-близкия му роднина — въпросния Кобъл.

За нещастие Кобъл нито бе очаквал, нито искал дете. Така Алтан израсна в дома му като момче за поръчки, макар официално Кобъл да го представяше пред приятелите си като свой чирак. За да поддържа впечатлението от време на време му преподаваше по някоя и друга магия, но иначе предпочиташе да го ползва за чистач или ратай, изпращан да купува съставки за отварите, които забъркваше в дома си край морето.

Кобъл беше магьосник зверотворец — създаваше чудовища и после ги продаваше на черните елфи, които преди триста години се бяха преселили от своя остров Коболтник в Саликарнас, поемайки властта в града. Елфите бяха винаги доволни от създанията му, тъй като те се представяха отлично в ежемесечните гладиаторски битки, ползвани за да се развличат поданиците им. В момента Кобъл отглеждаше химера, а за това се изискваха ред съставки, които Алтан трябваше да закупува.

Тази сутрин списъкът с покупки бе особено дълъг, а на всичко отгоре младежът чувстваше, че всички обитатели на Саликарнас са излезли спешно да напазаруват и се чувстваше почти загубен сред цялата гмеж от гоблини, орки, а и хора, които шареха из улиците на града. Ненадейно в ума му отекна звън — магическа аларма, която Кобъл бе поставил на кесията му с пари. Беше я задействала крадлива ръка, опитваща да я прибере за себе си.

Макар и чирак на магьосник, покрай грижата за свирепите уроди, създавани от чичо му, за своите седемнайсет години Алтан бе пораснал като висок и силен младеж с бързи рефлекси, затова реагира инстинктивно и сграбчи обирджийника. Сините му очи се разшириха, когато видя, че е хванал средно на ръст, добре облечено момиче с кестенява коса и топли кафяви очи, което му се усмихна мило.

„Хубава е“, помисли си Алтан, усмихвайки се на свой ред.

В следващия миг крадлата го изрита между краката.

Момчето изстена и се срина на колене върху прашната земя, проклинайки покварените обитатели на Саликарнас. В това време момичето спокойно се отдалечи, потъвайки в тълпата с парите му. Няколко гоблина наоколо се изсмяха, развеселени от гледката на мъчещия се да си поеме въздух Алтан.

Когато най-сетне успя, младежът ядно се изправи, изтръсквайки и без това мръсната си тъмна роба от прахта по земята. „Страхотно“, помисли си той, прокарвайки нервно пръсти през гарвановочерната си коса. Как щеше да обясни на Кобъл, че е изгубил парите му? Като му каже, че се е зазяпал в едно момиче, което после го е набило и обрало? Та така щеше да свърши като вечеря на химерата!

Алтан понечи да се изплюе гневно на прашния път, но видя, че наблизо минава минотавър с черна ризница, издаваща го като представител на градските власти и реши да не го прави — нямаше пари, с които да плати глобата.

Оставаше му да се прибере при Кобъл, надявайки се на прошка от страна на чичо си.

* * *

Докато се прибираше от морето се изви студен неприятен вятър, който изгони царувалата допреди минути жега и навя черни буреносни облаци. От тях първо блеснаха светкавици, а след това започнаха да се изливат потоци вода, които измокриха до кости Алтан и съвсем го вкиснаха. Водата се стичаше на ручейчета от дрехите и косата му, когато наближи къщата на чичо си. Тя бе разположена в краищата на един от по-богатите квартали на Саликарнас, на около петдесетина метра от останалите и се намираше на скалист нос, надвиснал над момента сърдитото море.

Или поне трябваше да се намира там. Когато наближи обаче, Алтан се принуди да спре и да преглътне. Къщата изглеждаше полуразрушена, а около нея щъкаха орки и гоблини — противни хуманоидни създания, за които се знаеше, че обичайно служат на зли сили. В потвърждение на тази мисъл младежът забеляза и няколко черни елфа, които наблюдаваха равнодушно случващото се. Черните им наметала се развяваха от вятъра.

Сърцето на Алтан се сви. Какво беше станало? Къде беше чичо му Кобъл?

— Какво е станало? — попита момчето разтревожено.

— Разкарай се! — отвърна му един от орките, зеленикав звяр, чието лице бе разсечено от белег, минаващ от челото до долната му устна.

Алтан потръпна от отговора.

— Аз съм чиракът на магьосника Кобъл — извика младежът, — живея тук! Какво е станало?

— Абе ти гламав ли си, бе? — изръмжа оркът и приближи момчето, оголвайки зъби. Младият чирак потрепери и отстъпи назад, мъчейки се да си спомни някое от заклинанията, които му бе преподавал чичо му.

— Остави хлапето, Хардак! — извика един от черните елфи, висок мъж със студено и изпито лице, който приближи Алтан.

— Аз съм Велир, звероукротителят на барон Раксмаил — рече бавно елфът, — купувах чудовища от магьосника Кобъл. Той никога не ми е говорил за свой чирак.

Алтан усети как едновременно го пронизват тревога и обида. Обида, задето старецът сякаш се срамуваше от него и гледаше да не го споменава пред високопоставените си приятели и тревога, че не знае как да убеди черния елф в правотата на думите си.

— Какво е станало? — попита отново той.

— Нещо е нападнало магьосника — отговори студено Велир. — Намерихме го мъртъв в кабинета му. Химерата, която чакахме, също е мъртва.

Алтан отстъпи назад, сякаш го бяха ударили с мокър парцал. Чичо Кобъл — мъртъв? Но как бе възможно това? Та той бе… магьосник, стар и силен, приятел на черните елфи, а и… нямаше врагове. Кой би убил Кобъл?

Алтан не обичаше много свадливия старец, но усети как сърцето му се свива.

— Мога ли… да го видя? — попита той с премалял глас.

— Не — студено отговори черният елф. — Къщата се конфискува в името на барон Раксмаил за целите на разследването.

Алтан зяпна и усети как в сърцето му се прокрадва много лошо предчувствие.

— Ама аз… — заекна той — как… къде ще живея?

— Нямам представа — незаинтересовано отговори Велир. — Ако имаш претенции към решението на барон Раксмаил, можеш да изпратиш писмено оплакване в неговата канцелария, първото ниво на двореца. Работното време е всеки ден от първи петли до пладне.

— А тази вечер? — Алтан тръсна глава и от черната му коса се разлетяха пръски. — На дъжда ли ще ме оставите?

— Това не е моя грижа — отговори хладно Велир, а оркът, наречен от него Хардак изръмжа:

— Чу господарят черен елф. Разкарай се оттука, човешко пале — зеленокожият звяр изръмжа и надигна пестник.

Алтан отстъпи назад. В сърцето му проблесна гняв и за миг в ума му премина мисълта да удари орка с някоя магия. За жалост обаче, познанията му не бяха големи и дори да победеше звяра, оставаха събратята му и техните мрачни господари.

Момчето преглътна с мъка яростта си и слезе надолу по пътеката към града. Дъждът като че ли се усили.

„Кой би искал да убие чичо Кобъл“, питаше се Алтан. Магьосникът наистина бе стар и свадлив, но не бе правил злини никому. Нямаше никакви врагове, поне не и такива, които да са известни на младежа.

Алтан разбра и колко зависим е бил всъщност от милостта на чичо си. Сега без него той нямаше нито дом, нито храна, нито — особено след инцидента с онази проклета крадла — пари.

Алтан реши, че трябва да отиде при някой от приятелите на чичо си, други магьосници, занимаващи се със зверотворене. Той обаче знаеше домовете на малцина от тях, а там не го посрещнаха добре — от първия го изгониха, във втория сякаш нямаше никой, а слугата, отворил вратата на третия, го изслуша търпеливо, но каза, че не може да помогне и го отпрати.

Младежът се изплаши не на шега. В този момент той наистина си нямаше нищичко — нито близки, нито роднини, нито пари или подслон. Познаваше някои момчета, с които бе ритал топка по улиците, но те го търпяха само в игрите, боейки се от това, че е чирак на магьосник и то на такъв, работещ за черните елфи.

Дъждът продължаваше да вали постоянно, монотонно и момчето чувстваше, че водата се е просмукала до костите му. Стана му студено, гадно и дори мъчно за горещините от сутринта.

Освен това започваше и да се мръква, а по улиците на града започнаха да се появяват стражи, които пъдеха скитниците от кварталите на заможните и ги отпращаха към бедняшките гета, където нощем в търсене на лесна плячка скитаха гоблини и орки.

Скоро Алтан се озова сред тях и осъзна как в Саликарнас се оправят с бездомниците. Неколцина от скитниците го гледаха гладно, сякаш нетърпеливи да падне пълен мрак, за да го нападнат, оберат, а може би и изядат.

Младежът приготви няколкото защитни заклинания, които Кобъл му бе преподал в случай че нещата с питомците му се объркат и стисна юмруци, измъчван едновременно от страх, но и от яд, че се е озовал в такова жалко положение.

Все още бе прекалено светло и никой от скитниците не се реши да го нападне, но от това на Алтан не му стана по-леко. Той не знаеше нито къде да иде, нито пък какво да прави, а проклетият дъжд не спираше да вали.

Вече се бе стъмнило, когато накрая, замаян от умората и терзанията на неспокойния си ум, той реши да спре до една къща и се прилепи до стената й, търсейки минимален подслон от капките дъжд.

— Дано поне спре да вали — помисли си момчето, като се сви се на влажната пръст, загръщайки се с мократа си роба. Щом се отпусна на земята, го заля вълна от гадене и той смътно си даде сметка, че вероятно се е разболял.

След това всичко потъна в мрак.