Александър Драганов
Нощта на Змията (25)

Глава двадесет и четвърта
Змийско Откровение

Алтан отново бе в къщата на чичо си Кобъл и отново гледаше през прозореца, към морето. Този път сред вълните се гънеше страховитият морски змей, който бе нападнал Саликарнас — огромната му паст бе разтворена и от нея ехтеше съскане, а туловището му разпенваше повърхността на морето.

Младежът се отдръпна от прозореца, за да не гледа страховитата твар и се обърна към хола, където вместо чичо си Кобъл обаче видя страховито змиевидно същество. То изглеждаше досущ като убиеца, който бе отнел живота на Регън и Райсил, но се движеше със самочувствието и увереността на господар.

— Здравей, Алтан — рече магьосникът Казадар и чертите на къщата около него се размиха в огромна каменна зала, а Алтан разбра, че кошмарът се е превърнал в реалност. — Очаквах те.

Младият вълшебник беше завързан с дебели въжета върху олтар, сложен пред огромна статуя на закачулена фигура. В залата имаше още две статуи — на зловещ старец, облечен в широк плащ и на огромен рицар в злокобно изглеждаща броня.

Във въздуха се носеше ужасен сладникав аромат, който пречеше на Алтан да се съсредоточи и да опита някакво заклинание.

— Казадар — прошепна той на змийското същество.

— Впечатляващо — кимна змиевидният — Значи вече знаеш кой съм.

— Какво искаш от мен? — попита младежът. — Какво съм ти направил?

— Проблемът е в твоята кръв, млади приятелю. Но може би заслужаваш да научиш истината.

Казадар скръсти люспестите си ръце пред гърдите.

— Чувал ли си легендата за барон Саркорос? — Казадар посочи с ноктест пръст статуята на зловещия старец в черни дрехи.

— Той бил син на Прокълнатия — отговори Алтан, — опитал да завладее Ралмия, ала бил победен от странници, дошли от друг свят.

— Да, това е популярната версия — кимна Казадар. — В действителност бил победен от собствения си син, магьосник на име Джеси. За да унищожи баща си, той се отказал от собствената си магия, но след това имал хубав живот, дори оставил потомство. Споменът за произхода му останал забравен в старите томове на кралската библиотека и наследниците му заживели в щастливо неведение затова че носят в себе си Кръвта на Прокълнатия.

Алтан усети да го полазват ледени тръпки.

— Знаеш ли колко много време търсих тези наследници? Не е лесно, да проследиш разклоненията на род, умишлено забравил себе си. Обаче накрая намерих последния жив потомък. Жена на име Рийна, женена за магьосника Алтам. Твоите родители.

Очите на Казадар блеснаха злокобно.

— Знаеш ли, че в нощта на раждането ти небето заплака с падащи звезди, а Оракула предсказа, че Черната Сянка се завръща за последен път?

Казадар се засмя, когато устните на Алтан оформиха беззвучно „не“.

— Семето на баща ти, магьосника Алтам събуди Кръвта на Прокълнатия, чиято магия оживя в теб. Затова си толкова важен. Когато пролея кръвта ти на олтара за жертвоприношения, воалът между световете на живите и мъртвите ще се раздели, колкото Господаря Вземедушец да се върне. И да направи мен върховен жрец, който да властва навеки над поданиците му.

Алтан затвори очи.

Той беше дете на Прокълнатия.

— Няма нужда да чакаме. Ще изпълня ритуала още тази нощ. Ще умреш, за да може легендарният ти предтеча да живее отново. Трябва да си много горд, Алтан.

Казадар се приведе над момчето.

— В случай че не си обаче…

Змиевидният извади бутилка, пълна с тъмна течност, стисна носа на момчето, за да го принуди да отвори уста, изля течността в гърлото му, а после я затвори с отвратителните си студени пръсти, за да го принуди да преглътне.

— Чай от черен имел — злорадо каза магьосникът. — Стига, за да превърне и най-големият герой в злодей.

Алтан отчаяно погледна злокобното същество, докато светът около него потъмняваше. Скоро сънят го завладя.

* * *

Събуди се няколко часа по-късно. Олтарът, на който бе вързан бе изправен от някакъв механизъм пред грамадната статуя на Прокълнатия. Младежът бе съблечен гол до кръста, а гърдите му бяха намазани с тъмни бои, от които се носеше противната упоителна смрад на черния имел. Алтан опита де се освободи от въжетата, но те бяха здраво стегнати и колкото повече мърдаше, толкова повече се вкопчваха в плътта му.

Залата бе пълна със змиевидни създания — поне десет, които щъкаха около Казадар. Техният господар редеше монотонни напеви и слугите му току се покланяха. Напевите бяха на някаква древна реч, която не звучеше като да е пригодена за човешките уста и гърло.

Казадар се обърна към Алтан и се усмихна:

— Сигурно вече нямаш търпение.

— Да пукнеш дано, изрод такъв! — не издържаха нервите на момчето.

— Успокой се, няма да усетиш нищо.

Казадар извади огромен нож изпод ръкава си и го вдигна. Преди да го свали обаче, таванът на залата изведнъж се вледени и в следващия миг се пръсна на късове. Сред късовете плавно се спусна снежнобял дракон, чиято уста бълваше мразовити изпарения. На гърба му бяха Райлин и Тамия.

— Змии? — попита Готлиб. — Може яде змии?

Казадар плю на земята и броени мигове след това в залата допълзя огромният змиевиден дракон, който бе отвлякъл Алтан. На светлината на факлите и на фона на грамадните статуи не изглеждаше чак толкова голям, но на вид бе още по-отвратителен, като труп на истински дракон, натъпкан в кожа на гигантска змия.

— Ще съжалявате, че се замесихте в това! — закани се магьосникът. — Ще ви пратя в ада!